бунт

„Книгата „Дилетант" е написана през 1920/21 г. и носи следите на езикови и сти лови експерименти. Отхвърляна е досега редовно от всички издателства, като невъзможна за търговия; накрай авторът е принуден да я издаде сам, за да може да я подари на своите приятели. Тази надменна забележка четем на първата страница на романа „Дилетант" от Чавдар Мутафов, отпечатан за пръв и последен път в 1000 екз. през 1926 г. и представляващ може би най-дръзкото предизвикателство към тогавашните представи за художествената литература и за романа като специфична нейна форма. Днес вероятно тази книга също би била отхвърлена от всички издателства — и с право, - тъй като тя е невъзможна не само за търговия, а до голяма степен и за четене. Преди всичко това изоб що не е роман, а грандиозен конгломерат от философски диалози и монолози, експре сивни описания, парадокси и нонсанси, есеистични размисли, фантасмогорични ситуа ции, налудничави видения, почти поетични химни и какво ли още не. Това е книга без абсолютно никаква връзка и приемственост в българската литературна традиция - нито като стил, нито като структура, нито като художествен метод. Тя, както между впрочем и нейният автор, стърчи като самотен бодил в нивата на литературната ни история и дразни със своята единичност и претенциозна необикновеност. Ако приемем за вярно определението на Джон Гарднър, че нравствеността в литературата изисква писателят да изпитва съчувствие и любов към своите герои, не можем да не признаем, че „Дилетант" (както и почти всичко, написано от Чавдар Мутафов) е една твърде безнравствена книга. Неговите герои не само че не са обект на съчувствие и обич, но и изобщо не са живи същества. Те са марионетки, манекени, пози. Авторът нито за миг не им дава шанс да живеят свободно, а им предоставя възможности" (напр. „Дилетант" ее разделен на следните части: „възможност първа: ЗА СЕБЕ СИ", „Въз можност втора: ДРУГОТО“, „Никаква възможност: НИЩОТО), и то само за да докаже обречеността на техните усилия, да иронизира нелепостта на техните действия и да до каже абсурдността на тяхното съществуване. Той е жесток към тях, както може да бъде жесток само панаирджийският кукловод, който след представлението намотава конците около марионетките и ги напъхва в някаква мукавена кутия. Той е жесток, но тази жестокост се оказва мнима, когато прозрем колко обезплътени, деиндивидуализирани и направо нереални са неговите дилетанти, дами и прочее марионетки. Те са дотолкова я в ни протагонисти на автора, дотолкова ясни като материализации на неговите идеи, че бихме били несправедливи, ако обвиним Чавдар Мутафов в безнравственост - чрез своите герои той е жестоко ироничен и към самия себе си.