Росица Димчева

Изкуството на малките литературни жанрове (пословици, сентенции, афоризми, максими, рефлексии) обхваща многоликата образно сентенциозна фразеология на фолклора; ритмично сгъстените фигурални формули на Екле зиаст, Тацит, Ювенал; психологическите проникновения на писателите от „школата“ на Ларошфуко. Дошли като прояснение и катарзис на духа, тези творби обединяват хармонично рефлексия и чувство, поезия и вечна правда. Органичното срастване на живо впечатление и размисъл приобщава сентенциите към големите въпроси на живота. „Мислите“ на Паскал, Гьотевите „Максими в проза“ или афоризмите на Фр. Кафка разкриват вътрешно проникване между изкуство, от една страна, и наука и философия, от друга. Сентенциозната мисъл изхожда из пълнотата на нагледите и улучва вярно природата на нещата. В зависимост от естеството на тези творби Юл. Петерсен ги поставя в най-външната сфера на литературата, тъй като те излизат от пределите на чисто поетичното изживяване и досягат областта на мисловното, поуката от морален или теологически вид. Трактовката на Петерсен следва класическите постановки на Гьоте и дава възможност за богати наблюдения върху проблематиката на литературните родове и видове. Максимите се разглеждат като „монологично изображение на едно състояние" и се поставят между епичното и лиричното, но остават сближени повече с лиричното.

Добри Чинтулов е първият наш поет, който има развит усет за естеството на разните литературни видове и форми. Лириката и поемите на Пушкин и Лермонтов, произведенията на руските псевдокласици и предромантици (Жуковски, Батюшков, Баратински и др.) пробуждат у него последователя, а не подражателя. Запознаването с една внушителна литературна традиция довежда до проява и напредък на личните сили. Както при всяко самобитно дарование, така и тук школата подсказва преди всичко онова, което отговаря на собствената природа. Чинтулов не изживява тревогата на П. Р. Славейков, който трябва да се бори със слаба литературна подготовка, и слага началото на онова интимно сродяване с формите на поетическото изкуство, със стила и композицията на поетическите видове, без което е немислимо всяко творчество. Докато Найден Геров се бори още с принципа на организиране, у Чинтулов мотивите намират своя най-подходен израз във формите на химната, елегията и поемата.

1. ВИДОВОТО СВОЕОБРАЗИЕ НА ИСТОРИЯТА НА ПАИСИЙ. В своята студия за Паисий от 1920 г. Б. Пенев посочва всичко по-съществено, което позволява «История славянобългарска» да се разглежда като първа творба на новата възрожденска литература - личния тон в стила и в начина на излагане, идеите и вътрешните свойства на езика. Ученият съпоставя стилистиката на нашия автор с практиката на дамаскинарите. Паисий употребява старите, традиционни форми на дамаскините, но влага в тях ново емоционално и идейно съдържание; заменя фалшивия патос, изразен с похватите на шаблонната византийска реторика, с искрено и живо чувство. При анализа на лиризма на Паисий Б. Пенев отбелязва: «Тенденциите, прокарани в «История славянобългарска», ние срещаме развити по-нататък в подобни лирически форми не само в поезията, но изобщо в патриотическата литература на Възраждането. Така ученият признава на Паисий не само едно въздействие върху народа, но изтъква и неговия влог в големия прелом в духа и формите на литературата през Възраждането: «Новото, що изразява Паисий, не се изчерпва само с духа и съдържанието на «Славянобългарска история»; ние го съзираме и във формата, в която са изразени духът и съдържанието.»2 Наблюденията на Б. Пенев са доказателство за проницателност в търсе нето и всеки, който подема въпроса за потекло и първични форми на възрожденската литература, трябва да се върне към тях. Покрай неговото изследване внимание заслужават и проучванията на В. Велчев, Н. Драгова, А. Крония и Р. Пикио върху отношението на Паисий към неговите извори. 3 Грижливата анализа на тези автори, макар и да не засяга пряко въпроса за видовото своеобразие на съчинението на Паисий, подпомага проучването. Ние сме уведени в стила и техниката на използуваните от монаха произведения, в смисъла и начина на тяхната обработка. Обилно документираните проучвания на Д. Петканова-Тотева («Дамаскините в българската литература», 1965) и 1 Б. Пенев, Паисий Хилендарски, С., 1920, стр. 99. 2 Б. Пенев, История на новата българска литература, С., 1930-1932, т. II, стр. 325. 3 В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история (1943); Н. Драгова, Домашните извори на «История славянобългарска»: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха (1962); А. Cronia, Il Rego degli slavi di Mauro Orbini (1691) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762): Bulgaria I, 1—2 Roma, 1939; Riccardo Picchio, Gli annali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski, Ricerche Slavistidie III, Roma, 1954. 5 Сп. Литературна мисъл, кн. 65 Б. Ст. Ангелов («Съвременници на Паисий», 1963-1964) дават възможност да се преценят по-точно насоките, в които ще се движат нашите възрожденски книжовници.

Генеалогията на мемоарната проза във възрожденската литература е тясно свърана с раздвижването на духовете в България, с ръста на личното и историческото самосъзнание на човека, със засилването на интереса не само към историята на миналото, но и към историята на съвременността като сред ство за уясняване задачите на настоящето. Възниква необходимост да се дадат лични разкрития върху смисъла на събитията, да се направят исторически разяснения по най-важните въпроси на духовното и политическото възраждане. В създаването на мемоарната литература и в развитието на нейните форми (автобиография, исторически спомени, дневници и пр.) участвуват личности, които стават типични изразители на общите стремежи и борби: Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иван Селимински, Неофит Рилски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Г. Пърличев, В. Вълков, Ив. Богоров, М. Балабанов. Първите значителни дейци от края на XVIII и началото на XIX в., с чиито произведения започва развитието на мемоарната проза в новата бъл гарска книжнина, получават манастирско образование, черпят вдъхновение от Библията и черковните отци, от популярните жития, летописи и дамаскини. Затова, макар и да налагат твърде субективен печат върху изповед, идеи, поуки, стил и език, тези автори са по-тясно свързани с формите, които е развила старата българска литература. Без да си поставяме за задача изчер пателно проучване на прехода от една категория книжнина към друга, ще засегнем ролята на летописа в старата литература, някои гледища за потеклото на автобиографията, отношението между автобиография и агиография. Летописът е най-примитивната мемоарна форма. Той предполага известно историческо съзнание, което не надмогва средновековното теологическо осмис ляне на световния ред. Този вид съответствува на старата литература, където стремежът към система, към вечни истини и форми нерядко е свързан и с желание за сближение с действителността, с тенденция към историзъм, към изобразяване политическите идеи на времето. Нашата стара литература задо волява интереса към произведения от този вид с преводите на византийските хроники на Малала, Амартол, Зонара, Манасий. Оригиналното творчество от този вид книжнина е слабо застъпено. Някои от хрониките за българското минало са унищожени. 1 Интересни летописни бележки има сред приписките 1Ivan Dujčev, Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung: Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin, 1960, 56—57. 62 и добавките към летописа на К. Манасий. Евтимий Търновски проявява силен интерес към значителни исторически събития и желание да поддържа чрез спомена за тях народностното самочувствие през време на големите превратности през XIV в. В житието на Иларион Мъгленски Евтимий описва слабостта на гръцкото царство и величае победите на Калоян. В житието на Иван Рилски той се спира на освобождението на България от гръцко робство и на славните дела на Асен, а в житието на св. Петка говори с възторг за победоносните походи на Иван Асен. В тези произведения, както и в творчеството на Гр. Цамблак, К. Костенечки, Й. Бдински, в анонимната хроника от началото на второто десетилетие на XV в., в приписката на монаха Исай от 1371 г. се създава оригинален летописен стил.

Ако лириката през Възраждането добива на автономия едва с делото Петко Р. Славейков и Христо Ботев, то за историка на този литературен род са интересни не само сполучливите опити за преобразяване на личните чувства афекти в творческо настроение, но и произведенията на онези първи възрожденски деятели, които, без да създават чиста литература, водени от романтично-сантименталната чувствителност или от патриотичното въодушевление на епохата, попадат на лирически отстъпления и стихотворни импровизации. Вниманието на изследователя на тази ранна книжнина се насочва предимно към смесените и междинни форми, към възможностите за преход от един вид произведения в друг - процеси, които трябва да бъдат доловени при всеки отделен случай. За да се изучи потеклото на елегията например, трябва да се проследи появата на елегичния елемент в история, летопис, автобиография, диалог, патриотическа тъжачка, епистолярна проза, стихотворни упражнения и постепенно да се стигне - при по-значително дарование и при по-добра школовка — до избистряне на изстраданото и мечтаното във форма на елегия. Проследяването на историческата традиция и началните форми на лири ката през Възраждането включва и интимните изповеди и признания на обществени деятели като Неофит Бозвели. Лишен по време на двете заточения (между 1841—1844 г. и 1845-1848 г.) от възможност за непосредствена дей ност, този организатор на борбата за черковна независимост заменя практи ческата намеса с вътрешна активност, пряката агитация с писмена пропаганда. Всичко в обществено-психологическата атмосфера тогава - пробуденият интерес към действителността и нейните проблеми, повратът към настоящето и неговите борби, ръстът на българското самосъзнание - съдействува за развитието и обособяването на такива произведения, които съчетават неусетно критиката на съвременността с литературата: диалога, писмото и мемоара. Ако появата и развоят на тези три вида не могат да се разглеждат извън кни жовното дело на Неофит Бозвели, то реторично-лиричното вълнение, проникнало в неговите диалози, епистолярна проза и мемоарни фрагменти, е звено в еволюцията на лирическите импровизации от техните наченки у летопис ците, Паисий и Софроний Врачански, към стихотворните опити на Раковски.

В предговора към знаменитата си героико-комична поема в проза „Бит ката на книгите“ (1704) Дж. Суифт предлага иронично едно определение на сатирата, което разкрива не само скептицизма на писателя спрямо въздей ствието на неговото изкуство, но улучва нещо от характерните затруднения относно правилното поставяне и решаване на проблемите на сатиричното творчество в литературната наука: „Сатирата е вид огледало, в което зрите лите обикновено откриват всяко друго лице, но не и собствения си лик; ето основната причина за милия прием, който сатирата намира в света, както и за това, че само малцина биват оскърбени чрез нея." Епиграматичната под игравка на Суифт цели пренебрежението - тази своеобразна опозиция на за сегнатите групировки спрямо обществено активното дело на сатирика, свик нал да взема за мерило на влиянието си омразата на засегнатите в интересите и честолюбието си среди и да черпи от нея нова смелост за развихряне на сар казма си. Подобно пренебрежение се долавя и в занемаряването на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области в литературознанието. Не е странно, че проблемите на сатиричното творчество биват поставени като непосредствена задача едва към средата на нашия век и че тяхното раз решаване се натъква на големи препятствия. От XIX в. насам буржоазната наука съзнателно омаловажава този вид изобличения на политически и со циални нрави, като абсолютизира примирителния хумор и безконфликтния чист комизъм. Особено показателен е случаят с немската поетика. От 1800 г. в Германия все по-настойчиво се подценява сатирата като тенденциозна утилитарна книжнина, която насажда идеи и настроения отвъд обсега на изкуството. Този процес е извънредно интересен и откъм обществените му пред поставки, и с оглед на трайните му отрицателни последици. 1 Докато векът на Просвещението разполага с добре разработена критика на сатиричното творчество, романтиката развива теорията на хумора, иро нията и остроумието. Жан Пол прави опит да разграничи смеха (das Lachen от присмеха (das Verlachen), комичното (das Komische) от сатиричното (das Satirische). Той изключва сатирата от царството на комичното, стеснява чувствително нейния обхват, противопоставя филантропията на хумо риста на мизантропията на сатирика.

Пречки предимно от социален, естетски и морално-утилитарен характер спъват напредъка на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области на литературната наука. Това не бива да ни се вижда странно, щом като сатирикът се стреми не само да извика естетическа наслада, но и активно да участвува в борбата за обществено и нравствено въздигане на човека. Докато революционните идеи на просветителите върху политически строй, държава, нравственост, религия и наука стимулират критическото начало в поетическото творчество, то от XIX в.. насам западните изследователи все по-настойчиво абсолю тизират примирителния хумор и подценяват сатирата като тенденциозна книжнина, чиито цели лежат вън от сферата на изкуството. Естетическото тесногръ дие достига най-крайни прояви в Германия, а в Англия повече, отколкото другаде, злобата и недоброжелателството се асоциират с представата за сатирика. В едни случаи Сервантес и Рабле, Суифт и Волтер получават почетната титла хумористи, а в други сатирата се разглежда като излишна за съвременността и се пророкува близката и гибел. По сполучливия израз на Г. Лукач литературата на протеста и социалната критика се превръща в „заварено дете на буржоазната наука". И ако към средата на нашия век по-новите поколения учени на Запад започват да се отнасят критически към несъстоятелните фикции на старата есте тика, те не могат напълно да се освободят от удобния консерватизъм на миналото. Такъв е случаят и с най-новата теория за произхода на сатирата из елементарните условия на първобитната култура.

Със статията си „Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледища)" предприех един критически преглед на главните възгледи по възникването на сатирата. Беше посочено, че още в края на миналия век въз основа на наблюдения върху древноарабската сатира видният ориенталист Игнац Голд циер се догажда за наличието на известна връзка между примитивните прояви на това творчество и заклинателно-магическото слово. Автори като Робинсън, Рандолф, Корнфорд и Хендриксън подкрепят тази идея с нови факти из областта на древногръцката и келтската култура, където сатирическите импровизации са свързани с ритуални практики, целещи физическо увреждане на противник (например ролята на оскърбленията във фалическите песни при култа на Дионис сказанията за смъртоносните ямби на Архилох и Хипонакс, ирландските обичан и нрави, намерили израз в сагите за пагубните прокоби на бардовете, и пр.) Насърчен от примера на предходниците, американският учен Р. Елиът пръв опитва да съгласува чужди и свои наблюдения с обединяваща мисъл, да ком бинира частното с цялото, сигурно даденото с предположения за неизвестното. Тази теория, надхвърлила събирането на сурови материали, привлича вни вниманието ни както с всички положителни и отрицателни страни на едно изследване, в което хипотетичното е неотстранимо поради недостиг на сигурно засвидетелствувани факти, така и със съществените възражения, които биха могли да се направят спрямо някои методологически грешки и тенденциозни гледища. Съ щевременно, като се взема становище по поставените от автора проблеми, следва да се направят някои изводи относно значението на стореното досега за осветляване психологическите и историческите страни на сатирическото творчество Монографията си от 1960 г. „Силата на сатирата: магия, ритуал, изкуство" Р. Елиът започва с мисълта на Драйдън за развоя на сатирата от различните примитивни прояви до изисканите художествени произведения, създадени в Рим и Западна Европа. Докато английският критик от XVII в. се опира на Биб лията и разработената от хуманистите литературна история, съвременният учен се обръща към античните митове и фолклора, към достиженията на психофизио логията и изследванията на антрополозите върху обществените нрави на дивите 1 Р. Димчева. Произход на сатирата (преглед и критика на досегашните гледиша). Литературна мисъл, 1976, кн. 1. Срв. І. Goldzieher. Abhandlungen zur arabischen Philologie.1. Leiden, 1896; F. N. Ro binson. Satrirists and Enchanters in Early Irish Literature: Studies in the History of Religions, Presented to Crawford Howell Toy, ed. D. G. Lyon and G. F. Moore. New York, 1912; M. C. Randolph. The Medical Concept in English Renaissance Satiric Theory: its Possible Relationships and Implications. Studies in Philology, XXXVIII. 1941, No. 2; G. L. Hendrickson. Archilochus and the Victims of His lambics: AJP, XLVI, 1925; F. Cornford. The Origin of Attic Comedy. London, 1914. 86 племена. „Моята цел, отбелязва Елиът, е едновременно теоретическа и историческа: да се изясни ранното единение на сатирата с магическата сила и да се покаже как тази първична връзка продължава да съществува по скрити и проме нени пътища в съвременната сатира."

Към въпроса за потекло и някои исторически отношення на сатирата и утопията. На пръв поглед сатирата и утопията са противоположни понятия, доколкото първата е насочена към реалното, а втората към идеалното. Въстанал срещу порочното в обществените институции, сатирикът стои близо до всекиднев ната истина с картините на падение, на развала, на долни домогвания. Често пъти скептик по природа, той е настроен да открива грозното и извратеното в нрави и характери, да отхвърля или ограничава чистите подбуди в чувства и дела. Той иска да учи по-скоро с отрицателния, отколкото с положителния пример, знаейки от опит, че човек е склонен повече да се отвращава, отколкото да подражава. Онова, което предизвиква възмущение, активизира вниманието, вълнува, раздвижва, сепва в по-голяма степен от онова, което се харесва. Този подход става толкова по-уместен, колкото е по-рязко противоречието между осъдителни прояви и висок обществен идеал. Издирвайки същинските пружини на делата, инстинктите, страстите и повисявайки укора до изблик на покруса и огорчение, сатирикът разтърсва читателя по начин, който напомня ефекта на трагичното. У утописта, напротив, преобладават утвърждението, ентусиазмът, волята за социално експериментиране, конструктивната сила на духа. Застанал в авангарда на своя век, той долавя слабите ферменти на идеен подем, преди още обществото да е създало средства за реализирането им, и гради своите идеални планове за социална и нравствена обнова, внасяйки така една фантастична правда в грубата действителност. Но при сериозно вникване в спецификата на двата вида творчество става ясно, че тези контрасти не могат да се схващат в един абсолютен смисъл, че тук собствено се касае за преобладаващи качества, за застъпени в различна пропорция еднакви елементи. Радикалното недоволство и горещото въодушевление под знака на идеала са присъщи както на сатирика, така и на утописта, само че докато първият е силен с увлечението си на отрицател, у втория надделява въодушевлението при налагане на нови граждански и нравствени ценности. Ако в единия случай идеалните страни на чувства и убеждения се долавят в безграничното презрение към представителите на злото в живота, то в другия самото понятие утопия необходимо предполага негативна оценка на настоящето. Затова Енгелс, назовавайки Шарл Фурие „един от най-великите сатирици на всички времена“, вижда изходния пункт на обществените проекти на социалистите-утописти в критическия анализ на неуспеха на Френската революция да осъществи обещаната от просветителите ера на справедливост и в разочарованието, заменило вярата в бъдещото царство 101 на разума. Дори ако дадена утопия не съдържа пряко изобличение, тя дава норми за установяване на дефектите, принципи и идеи, от които може да се осъди съвременното положение. От друга страна, усетът за правда у сатирика не бива да се противопоставя едностранчиво на илюзорните картини на мечтателя за нови социални и хуманни почини. Заменяйки реално съществуващото с нещо въображаемо, утопията не може да бъде изградена на основата на чистата фантазия, тъй като действителността се явява опора на измислицата, а дарбата за прозрения се осланя на обективно достъпното. И сатирикът, и утопистът отхвърлят отвлечените естетически схващания като рожба на префинени литературни нрави или на общества в упадък и показват страст за проповед, за активно участие в историческия процес и за решаване на социално-философски проблеми. Ако големите майстори на изобличителното слово съчетават жестоки присъди ибезрадостни наблюдения с упорита воля за подобряване на света, утопистите се противопоставят на хаоса на антисоциалните инстинкти, на безнадеждността, на всичко, което неутрализира прогреса, за да станат подранили поборници на по-добро бъдеще.

Новият труд на акад. П. Зарев „Теория на литературата“ (Т. І: „Структурност и функционалност на художествената литература. Анализ на литературната творба." С., 1979) свидетелствува за постоянния интерес и предразположе нието на автора към систематично и всеобхватно тълкуване на литературните явления. Само че ако досега вниманието е било насочено към литературната история или към отделни проблеми на теоретическото осмисляне, сега то е отправено към най-общите принципи на творчеството. Очевидно нужни са били богатият опит в областта на историята на литературата, както и дългогодишното участие на П. Зарев в обществения и културния живот, за да се стигне до разработката на един твърде значителен кръг от явления на научната анализа или синтеза. Като концепция трудът респектира с обхвата на най-широки теоретиколитературни проблеми. Започва се от езика и текста“, преминава се към постройката на художественото произведение и персонажа", а после към „надтекстовата структура", за да се стигне отново до многосложното единство и цялост при разглеждането на стила". Вторият том ще включва „творческата личност, творческия процес, историческото съществуване и усвояване на литературата, както и системите, начините на изучаване, които са се създавали постепенно чрез продъл жителна еволюция" (с. 43). В рамките на така набелязания план публикуваната първа част представлява една морфология на литературното творчество, задача, която не е била решавана у нас, макар и да са правени частични изследвания по отделни въпроси (преди всичко върху родово-видовата класификация на литературните произведения). Като проблематика и разработка трудът се врежда сред актуалните търсения на съвременната наука и участвува полемически в дискусията около нейната методология. В европейски мащаб интересът към морфологическите проблеми е продиктуван от едностранчивото разбиране на автономията на литературната наука в ущърб на историческите, философските и психологическите изследвания - процес, в който участвуват както немски (Оскар Валцел) и руски (групата ОПОЯЗ) формалисти, така и структуралисти, феноменолози, семиотици или привърже ници на реторическите методи на интерпретация. Абсолютизирането обаче на литературата като езиково явление, както и идеята за затваряне на творбата в собствената и самозначност препятствуват не само разработката на останалите дялове на литературната наука като психология на творчеството, социология на литературата, философия на литературното развитие.

За първи път у нас се явява труд, чиято задача не е само да изследва бъл гарската народопсихология, но и да изведе народопсихологията до равнището на наука със своя философска, социално-историческа, етическа и естетическа проблематика. Проучването на акад. П. Зарев „Българска народопсихология и художествена литература" идва да запълни една празнина в българското на родознание и да очертае границите, методите и перспективите на демопсихологията. Появата на този синтетически замислен труд налага да се постави той в по-широкия контекст на наши и чужди изследвания и да се види мястото му научното дело на неговия автор.

Все по-често и настойчиво в днешно време ние се връщаме към епохата на Възраждането, тъй като тя разкрива много от неизменното в съдбата и стремежите ни като народ. Двестагодишнината от рождението на един от най-бележитите дейци на тази епоха Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848) е повод отново да потърсим в сегашните ни национално-културни усилия поздрава връзка с духа и заветите на миналото, да се приобщим към спече лените с велики страдания идейни позиции. e И Борбата за своя църква и своя йерархия, подета през 30-те години на XIX в., първият опит да се превъзмогне робството, като се извоюва по легален път духовна автономия на българския народ чрез обединяване на българските области в етническа и културна общност. В тази борба се пробуждат развиват националното самочувствие и гражданското съзнание, откриват се перспективите за културно и политическо развитие. Разбрал необходимостта от коренна реформа на съществуващите дотогава гръцко-български черковни отношения, Неофит Бозвели пръв насочва планомерно действията против фенерската олигархия, която осуетява отначало всеки опит за извоюване на религиозно-културна независимост. Същински предходник на Васил Левски в система тичната пропаганда сред масите, той съзнава потребността от организирано обществено мнение. С идеята си за създаване на българско общество в Цари град като духовно средище на събудената за живот народност Неофит Бозве ли прави първата стъпка в извоюването на потъпканата преди пет века политическа и културна самостойност. Като признато от властта национално предста вителство тази организация трябва да възбуди и канализира негодуванието сре щу чуждата духовна власт и да наложи на турското правителство народната воля. Подчинил всичко на отечествения дълг, Неофит изживява драмата на подранилия апостол на една идея. Той е принуден да преодолява ожесточената съпротива на врагове, силни в икономическата си, религиозната и обществената власт. Той се сблъсква и със социалната незрелост на духовете у нас, с активното противодействие и обскурантизма на консервативните среди в българското общество. Дръзнал да постави кандидатурата си за търновски митрополит, Неофит среща решителния отпор на Патриаршията и долното продажничество на българските делегати от Търново. Смелостта си той ще изкупи с едно четиригодишно заточение в Атон, което ще го разочарова от хората, но не и от народа, не и от делото.

This paper is focused on the contribution of Prof. I.D.Shishmanov (1862- 1928) to the field of literary sociology. As one of the founders of the comparative history of European literature and as a reformer-builder of Bulgarian society, the famous scholar leaves valuable ideas that chronologically and conceptually precede today’s sociological and receptive theories.