Книжка-8

1982, Книжка 8 - Съдържание

Пред изследвача на националния ни духовно-интелектуален живот от края на миналия и първите десетилетия на нашия век се откроява в най-ярка светлина обаятелната личност на Иван Шишманов, който с многообразната си научноизследователска, учебно-преподавателска, културно-просветна дейност заема едно от най-първите места между строителите на нова, следосвобожденска България. Човек с ренесансов поглед и енциклопедични знания, с голяма ерудиция и благороден дух, той успява да съчетае в дълголетната си дейност патриотично-хума нистичните си пориви и творчески дръзновения с проникновеното разработване на многообразните въпроси, свързани с народностното ни битие, с процесите, съпътствуващи съзиждането на националната ни наука и култура. И ако в тихия си работен кабинет или по библиотеки и архивохранилища у нас и в чужбина изпълненият с необозрима творческа енергия и патриотичен ентусиазъм учен се рови из стари извори, прелиства пожълтелите страници на периодични и всевъзможни други издания, за да осветли историческата съдба на българската народност, да извади от забвение и покаже на света нейната многовековна богата книжнина и култура; ако с изследователските си упорити зани мания, посветени на проблемите на българознанието, той прави първите просеки из девствени лесове, за да създаде трудове, разкрили истината за непреходните завоевания на българския творчески дух, издигнали научната ни мисъл до найвисоки върхове и спечелили уважението и на европейския свят; ако в ежедневните срещи и разговори с хората на интелектуалния труд съветва и насърчава за съз даване на нови духовни ценности и „културни храмове“, които да утвърдят отново народа ни като творческа нация, способна да продължава да обогатява све товната съкровищница, то, когато е изправен на университетската катедра пред захласнатите погледи на студентите, Шишманов разкрива с истинско благоговение и проникновение художествените и културно-естетическите богатства на европейските народи в тяхното многовековно историческо развитие. И с тази страна на многообразната си научна дейност бележитият учен-хуманист и вещ преподавател изиграва извънредно благотворна роля за културното издигане идейно-естетическото формиране на младата българска интелигенция, за сродя ването и със завоеванията на големите западноевропейски литератури и по та- къв начин е стимулирал и националната ни творческа мисъл. Една страна от дей ността на проф. Иван Шишманов, която все още не е достатъчно проучена и по достойнство когато оценена. И затова върху нея искаме да привлечем вниманието сега, се турен деец.

Отиде си от нас на Първи май 1982 г. акад. Емил Георгиев - един от вид ните представители на българската социалистическа литературна наука, на бъл гарската и световната славистика. От 1938 г., когато отпечатва първото си изследване из областта на кирило-методиевистиката, до последния си ден, когато очакваше да види в отделна книга свои нови проучвания за мястото на българската литература сред славянските и други европейски литератури, той измина дълъг път на творчески усилия и плодотворни постижения, които го извеждат на предно място в областта на литературната наука, в развитието на българската култура. г. Наред с изясняването на немалко частни въпроси на българската среднове ковна литература акад. Емил Георгиев има съществени и спечелили всеобщо признание приноси. Той доказа, че „Проглас към евангелието" е творба на Ки рил, а „Италианската легенда" - ранно произведение, възникнало преди 882 ипод влияние на Пространното житие на Кирил. Широк отглас в световната славистика получиха неговите схващания за историческия развой на славянската писменост и глаголицата като първа славянска азбука, също и оригиналните му виждания за „Именника на прабългарските ханове" и утвърждаването на поп Йеремия за автор на първия български роман - Повест за кръстното дърво". Значителни сами по себе си като първи системни проучвания, неговите моногра фични трудове „Литература на изострени борби в средновековна България" и Литературата на Втората българска държава" са крайно необходими предпо ставки за нови разработки в тази дълго изследвана и все още недостатъчно разяснена материя. Както към труда му „Славянская письменность до Кирилла Мефодия", така също и към тези негови проучвания специалисти ще се объ щат постоянно, разглеждайки обхванатите в тях въпроси в нов план или с оглед И на допълнително открити доказателства.

Сред ръкописите в Пърличевия архив, намиращ се сега в Югославия, има редица статии и бележки (писани на гръцки най-вероятно в периода между 60-те и първата половина на 70-те години), в които се разглеждат критически някои проблеми, свързани с древногръцката история, философия и литература. Пърличев пише тези статии и бележки в периода на най-активната си борба срещу влиянието на гърцизма в Македония и това обяснява прекалените понякога критични увлечения, иронията и сарказма, пристрастността и крайността на някои преценки. В работата на учения-елинист се е намесвал и публицистът, апостолът на възраждащата се българщина в онази част на родината. Независимо от неприемливите крайности (обясними и с особено живия, нервен темперамент на поета) тези негови трудове разкриват една твърде важна страна на облика му на книжовник; те доказват това, което досега се знаеше само косвено - че в негово лице нашето Възраждане има може би най-ерудирания познавач на гръцката античност и на гръцката история в цялата им пълнота. Съвсем по възрожденски Пърличев поставя на научните си занимания и чисто утилитарни задачи. Виждайки, че авторитетът на гръцката античност еедин от най-силните му противници в започнатата борба за национално свестяване, той се заема с нелеката задача да разклати неговите основи. Така става типичен изразител на една характерна за Възраждането ни тенденция: най-добрите ни елинисти да се пре връщат в най-активни изразители на всенародната съпротива срещу опитите на Фенерската патриаршия за национално обезличаване на българския народ. И ако понякога в увлечението си достига до погрешни тези, причината за това тря бва да търсим не в някакъв активен антигърцизъм, а в силата на неговия патриотизъм, в условията, при които протича неговата борба.

Какво е мястото и значението на Стоян Михайловски в нашата литература? Въпрос, на който окончателен отговор не е даден и досега. Както правилно от белязва Иван Богданов: „Никой не е взел под внимание неговото целокупно твор чество, издадено и неиздадено, съчинения и културни прояви, за да го проучи в тяхното разнообразие и многостранност. Българският читател знае, че Михай ловски е бил мислител, баснописец и сатирик - смел изобличител на злото и проповедник на доброто. Но това ли е в същност Михайловски?"1 А съществува и едно мълчаливо, но широко разпространено мнение, сыпыт ствувало Стоян Михайловски още приживе, че той е тежък“, „мрачен“, „непое тичен" автор, който след 1905 г. до края на живота си (1927) не е оставил ни що съществено. „Неориентираните изследователи, пише пак по този повод И. Б., са му при качили титула на мрачен песимист. Нищо по-невярно от това. Песимизмът на Михайловски има точно определен извор: българската действителност до Евро пейската война. В същност, казва в заключение той, Михайловски вярваше твърдо B прогреса и нравствената еволюция на личността." В последно време във връзка с една кръгла годишнина на Стоян Михайлов ски (120 г. от рождението му) бяха публикувани няколко статии, в които се прави един забележителен опит да бъдат преразгледани и видени в нова светлина ня кои аспекти от творчеството на този автор. Трябва да отбележим обаче, че въпреки написаните две монографии за Стоян Михайловски от Иван Богданов и от Ангел Тодоров, които притежават безспорни изследователски качества, за Михайловски е все още трудно да се изкаже едно цялостно и категорично мнение. Това се дължи отчасти и на липсата на едно по-пълно и в сеобхвати о изследване на творчеството на този наш виден писател, общественик и публицист. (Особено на онази част от творчест вото му, която е писана изцяло или почти изцяло на френски език.) Защо повече от 55 години след смъртта му такова изследване все още не с направено? Наред с другите обективни причини вина за това има и самият Стоян Михайловски.

През май 1979 г., по случай 250-годишнината от рождението Г. Е. Лесинг, в университета „Мартин Лутер" - Хале, ГДР, се състоя международна научна конференция, в която участвуваха около 250 лесинговеди от цял свят. В речта си при откриването на този форум проф. д-р Герхард Енгел, зам.-министър на висшето образование в ГДР, подчерта, че Лесинг винаги е бил разглеждан от революционната работническа класа като неин духовен предтеча". Неговото многостранно наследство принадлежи към „предисторията на марксизма в Гер мания; за въздействието на Лесинговото дело е допринесло преди всичко пос редничеството на Л. Бьорне, Х. Хайне и младохегелианците. Г. Енгел изтъкна и приноса на конференцията за изясняването на историческите отношения между марксизма, от една страна, и Просвещението като специфична проява на пред революционната бюргерска идеология, от друга. Просвещението е един от цен тровете на сблъсъците в идеологическата борба между капитализма и социа лизма за правото върху националните културни наследства, а Г. Е. Лесинг с без съмнение централната фигура в Немското просвещение; логично би било следователно очакването, че на Лесинговия международен форум ще се появи и едно изследване на отношението на Маркс и Енгелс към Лесинт. Но само в Няколко доклада бяха посочени отделни моменти от това отношение: имената на Маркс и Енгелс бяха споменати поотделно по десетина пъти и само три-че тири пъти във връзка с някакво конкретно сходство между класиците на науч ния комунизъм и Лесинг. Този въпрос остава все още едно бяло петно"; за съжа ление марксистките-лесинговеди не поставиха решаването му като една от за дачите на съвременното лесинговедение. А как може да бъде то марксистко, без да е изследвано отношението на самия Маркс към Лесинг? Или на Енгелс и Вл. И. Ленин към Лесинг?

Началото на 90-те години внася в българската литература все по-избист рящата се необходимост от разширяване и задълбочаване на литературно-есте тическите традиции, създадени през Възраждането. С промените в общественоисторическо, нравствено и духовно отношение в монолитното цяло на възрож денската литература се пораждат центробежни сили, създава се стремеж към търсене на форми, които адекватно да изразят новото съдържание. Творческото съзнание на нашите писатели променя посоката си. То се стреми не да се обективира чрез обществено значими проблеми, а да субективизира тези проблеми до степен на личностно изживяване. При това тематиката на творбите продължава да бъде в голямата си част свързана с бита и с живота на народа. Реализмът е доминиращо направление, но изграждането на ново свето усещане променя естетическата му основа. Той е обогатен и в художествено отношение. Новият поглед върху проблемите се стреми да създаде здрава органична връзка между минало и съвременност, между национално и общочовешко. През периода на 90-те - 900-те години у нас започва да се създава модерна литература с осъзнати тенденции към психологизиране и интелектуализиране. Назрели са обществено-историческите условия за нейната поява, интелигенцията е нравствено и духовно подготвена за началото на този процес. Тя сама търси и открива необходимите и пътища, по които да насочи литературното си твор чество. Този стремеж към новото е изключително интересен и разнообразен само като завоюване на художествени и естетически ценности, но и като психо логически процес, като аспект на големия проблем за формирането на модерно светоусещане у българската интелигенция. HC Специфично за прелома, започнал през този период, е засиленото влияние на европейската художествена и философска мисъл от последните няколко де сетилетия. В момент, когато националните литературни традиции явно не дости гат, за да се изгради върху тях богато и разнообразно художествено творчество, когато необходимостта от литература, осъвременена в художествено и естети ческо отношение, назрява сред читателите, преводната литература иззема голяма част от функциите и на национални традиции, и на естетически стимул. Тя едно временно запознава българския читател и писател с натрупаното богатство от художествени образи и идеи, формира у него нови нравствени критерии и есте тически изисквания и създава стремеж към разширяване границите на национал ната ни литература до едно високо общоевропейско равнище. Непосредствено пропагандна, възпитателна, познавателна и стимулираща функция на превод ната литература се сплитат, въздействуват едновременно и това обуславя голя мата и роля в този момент.

Другарю Тодоров, знаем от литературните справочници, че сте роден в гр. Видин през 1906 г. Но за читателите, литературните изследователи и всички, които биха искали да знаят нещо повече за Вас, това е съвсем недостатъчно. Затова ще Ви помоля да започнем от началото: разкажете ми по-подробно точно кога сте роден, от какво семейство произхождате, кои са баща Ви и майка Ви, каква е тяхната професия и дейност. Разкажете ми и за някои по-интересни Ваши роднини и близки... Освен това много ме интересуват Вашите първи спомени за родния град, за атмосферата (семейна, обществена и т. н.), при която сте отрасъл (разбира се, имам пред вид първите ви съз нателни години), за хората, които сте запомнили от това време и които имат някакво отноше ние към Вашето формиране като човек и творец... - Ще ви разкажа, но с едно предисловие. Чак до 1916 г., когато бях 10-годишен, в Бълга рия за разлика от почти цяла Европа се прилагаше т. нар. Юлиански календар - година от 365 дена, като всяка четвърта е високосна, т. е. има 366 дена. По тоя начин се изпущаха мину тите над приетите 365 и четвърт дена на въртенето на Земята около Слънцето. Папа Григорий през XVI в. е наредил да се изчисляват и тия минути - т. нар. по негово име Григориански календар, по който през нашия век към старата дата трябваше да се прибавят още 13 дена. Бях в четвърто отделение (сега четвърти клас), когато учителката се обърна към нас с въпроса: - Деца, коя дата сме днес? - Ние и отговорихме хорово: - 1 април, госпожице! - Не, деца, днес е 14 април. - И ни обясни, че от тоя ден навлизаме в новия календар, „ставаме европей ци". Така аз загубих без всякаква вина тринайсет дена от моя живот, които просто изчезнаха, хвръкнаха във въздуха: цяла дяволска дузина. Но какво ли не съм губел... По тая календарна история в паспорта ми е отбелязано, че съм роден на 7 октомври, но истинският ми рожден ден е 20 октомври 1906 г. През оная година България е още княжество, при това васално на султана (независимо царство става през 1908 г.). Под османско иго пъшкат големи части от Балканския полуостров, включително сегашния Благоевградски окръг, тогава Горноджумайски. На власт е Народнолибералната партия на генерал Рачо Петров, който поради обвинения в афери отстъпва министърпредседателското място на друг лидер на либералите - Димитър Петков, известния Сви рчо. В онова време става една голяма стачка на железничарите, потушена с жесток терор. През същата година са в апогея на своето творчество Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Константин Величков, Стоян Михайловски, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Цанко Церковски, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Пею Яворов. К

Въпросът за превода на драматични произведения от чужди езици на български, който съществува практически у нас от далечно време, днес добива нов смисъл благодарение на обстоятелства, определящи се от съвременната културна обстановка, от нарасналите изисквания, разширения „потребителски" кръг и не на последно място - от все по-усъвършенствуващата се подготовка и професионална изява на преводаческите кадри. Така всяка година ние се срещаме с нови преводи на драматически произведения, които предлагат различни примери, с различни достойнства и дефекти. През 1981 г. излязоха доста преводни пиеси, които станаха обществено достояние чрез три източника. Първо: издадените преводни пиеси от изд. „Народна култура“. Това са: сборник от три творби на Харолд Пинтър „Кухненският асансьор“, „Ничия земя“ и „Измяна" - преведени от английски от Антония Парчева; „Есенна соната" от Ингмар Бергман, преведена от шведски от Васа Ганчева; и сборникът на Ибсен, преведен от норвежки от Светослав Колев, съдържащ следните пиеси: „Стълбовете на обществото“, „Нора“, „Призраци“, „Народен враг" и „Когато ние Мъртвите оживеем". Втори източник: отпечатаните пиеси в сп. „Театър“ - в кн. 2 - съветската пиеса на Афанасий Салински „Мълвата“, преведена от Лиляна Герова; в кн. 7 - пиесата на Наталия Гинсбург „Обявление във вестника“, преведена от италиански от Божан Христов; и кн. 12- двете едноактни пиеси „За справка" от Бари Кийф, преведена от английски от Бистра Евтимова и „Съграденият паметник" от Луис Матиля, преведена от испански от Стефан Танев. Третият източник: за обзор са преводните пиеси в Дирекция „Театър". Това са около 15 съветски пиеси, 20 пиеси от западни езици, 5 пиеси от социалистическите страни, част от които са реализирани в репертоара на театрите през календарната 1981 г., а други са в превод „За слу жебно ползуване". Отправните точки при разглеждането на преводните пиеси са няколко и те се определят от особеностите при превода на драматургия, а именно: освен принципа за преводимостта при драматургията са абсолютно задължителни действеността на диалога, лесният артикулационен изговор на текста, логическите ударения, ритмичното протичане на диалога. Това прави от превода на пиеси един многостранен и сложен въпрос поради онези езиково-стилистични еле менти, които разкриват вътрешната или външната динамика в текста и задвижват сценичното действие.

Изминалата 1981 юбилейна година беше много богата на най-различни прояви в нашия културен живот: юбилейни издания, юбилейни международни конгреси, конференции, научни сесии, други международни срещи. Затова за разлика от други години тук ще бъдат споменати, макар и накратко, не само печатани трудове, но и устно изнесени доклади, повечето от които по-късно ще бъдат отпечатани.

Както е известно, все по-често през последните години се говори за критиката, обсъжда се състоянието й и се правят предложения за нейното активизиране. Резултатите от тази линия вече се проявяват във всички сфери на нашия живот и иначе не може и да бъде. Без критика не се осъществява обратната информационна връзка, жизнено необходима за правилното функциониране на всякакви обществени структури и звена. Едва ли е необходимо да убеждавам почи таемата аудитория надълго и нашироко във важността на тази тема и тъй като вече съществуват много материали по тези въпроси, ще съкратя уводната част на изложението си. Ще добавя само, въпреки че и това е съвсем очевидно, че критиката е особено необходима за преводача, понеже му дава възможност по-правилно да преценява резултатите от дейността си и да търси начини за нейното усъвършенствуване. Ако дадена книга не е рецензирана, не се затваря веригата производител-производство-обществена реакция и нерецензираната книга не става пълноценен факт на културния ни живот. За съжаление не можах да получа точни сведения, каква част от преводната продукция на нашите издателства е била рецензирана през 1981 г. Изглежда, че с изключение на „Народна култура" и може би на още някое друго издателство все още не се води точна сметка за това. Така или иначе стана ясно, че по-малко от цялата преводна продукция на изд. Народна култура" за 1980 г. е била рецензирана до края на 1981 г.

От писмата на видния културен и обществен деец К. Шапкарев, които се публикуват тук за първи път, се вижда неговата голяма просветна дейност. К. Шапкарев води неуморна борба за изграждане на просветни центрове в Македония както преди освобождението на България, така и след това. Той се бори за изграждане на бы гарско съзнание в тежка борба срещу гръцкото влияние, особено срещу гръцката патриаршия която е имала за цел да асимилира българите в Македония. Гръцката пропаганда, ръководена от цариградската патриаршия, пречеше на българските просветни дейци да създават български училища, за което бяха арестувани видните дейци, два мата братя от Струга -Миладинови. Но въпреки тяхната борба, която се водеше в Македо ния, българският елемент успя да преодолее всички трудности за създаване културни центров, както например в Охрид, Битоля, Струга и други градове. Със създаването на такива културни центрове бе формирано българско съзнание и ликвидирана асимилационната линия, която про веждаше фанариотската пропаганда спрямо българския народ както преди, така и след Осво бождението. Не е случайно,че много видни възрожденци знаят гръцки език, за да служат на цър квата и в търговията, което ебило необходимо през турското робство. Тук трябва да се подчер тае, че цариградската патриаршия беше проводник на османската политика на Балканите, за да може да поддържа едно равновесие между народите на Османската империя, и най-вече се страхуваше от една революционна ситуация на Балканския полуостров, така че турската държава гледаше да изтощи славянския елемент, защото гледаше на славяните с презрение и опасение от многобройния етнически елемент, което водеше към опасност за Турската империя. Турската им перия се намираше под две остриета - едно от Запад, а друго от Изток: Руската империя, която имаше за цел да освободи православните християни от петвековното робство, а, от друга стра на - Западът, който гледаше на турската държава като на икономически плацдарм спрямо Турция. Турското правителство освен това бе принудено да направи някои реформи спрямо поро бените християни, при което се давало възможност на славянските народи на Балканския полу остров да имат училища в рамките на турската държава. Един от ревностните просветители бе и К. Шапкарев, роден на 1 февруари 1834 г. в гр. Охрид, български възрожденец, ревносте събирач и издател на фолклорни и етнографски материали. Също така трябва да се спомене за неговата лична борба срещу цариградската патриаршия и османското владичество. Неговата обширна кореспонденция от личния му живот е адресирана до видните братя Робеви от Охрид, които имат голям принос за Българското възраждане в Македония, тъй като братя Робеви раз полагат с големи материални средства за поддръжка на просветни центрове в Македония: в Охрид, Битоля, Струга и други градове.

Валтер Бенямин (1892—1940) есред онези мислители на по-новото време, чиито идеи трайно занимават съзнанието на вече цяло поколение литературоведи, културисторици, философи. Затова в рецензираната книжка на холандското академично списание „Поетика" предизвиква особен интерес изследването на Карлхайнц Щирле от Бохумския университет „Валтер Бенямин и изживяването на четенето“. Подчертава се, че сам Бенямин не е съз дал своя теория на четенето. Ала неговото критическо и есеистично творчество като никое друго през ХХ в. свидетелствува за това, как четенето може да означава осмисляне и преработване на текста до степента на едно най-висше съзнание. Тъй както Монтен стои в началото на съвременната история и прак тика на четенето като един неуморен читател, готов да се впусне в изживяването на литературния текст, така и Бенямин стои в края на тази история, отбелязва авторът. Днес, когато произведенията на Бенямин не само че не са вече непознати, но се радват на почти моден интерес, вниманието закономерно се привлича от особеностите на Бенямин като читател. За да развие своята теза, авторът приве жда някои предварителни наблюдения. Той смята, че в епохата, когато книгата все още есъществувала във вид на ръкопис, четенето се е извършвало главно в рамките на някаква институция: църква, университет, съдилище и пр. Едва с поврата, настъпил с книгопечатенето, възниква самотният, освободен от институциите читател, какъвто познаваме в лицето на Монтен. Самотното четене може да бъде акт на редуциране и стереотипизи ране, когато читателят се стреми да превъз могне своята самота, а и самата книга е съз дадена с цел да премахва чувството за фун- даментална самота. Но читателят може и да се впусне в приключението на самотното че- тене, да превърне текста в съсъд на някакъв потенциален смисъл, който той открива самостоятелно. Така историята на съвременното четене протича сред напрежението ме- жду институционалното и „маргиналното четене, които постоянно се противопоставят едно на друго, отбелязва авторът. 154 Възникването на херменевтиката в обла стта на теологията, а по-късно в областта на юриспруденцията и на филологията, може да се схваща като опит да се предпазят цен тралните институции на словесността от опа сностите на индивидуалното четене, като съще временно направят неговите форми удобни за институционалната практика. Така поглед нато, продължава авторът, херменевтиката не е нищо друго освен теория на институционал ното четене, която еоткрита за изживяването на маргиналното четене и все пак се пред пазва от него. Като читател Валтер Бенямин е дирил маргиналността, всичко онова, което еот далечено, забравено, неудостоено с внимание или пък онемяло от прекалено голямо ви мание. Като син на антиквар Бенямин е бил страстен колекционер на редки книги. За това свидетелствува статията му „При разопако ването на моята библиотека" (1931). Бенями се е стремил постоянно да посвещава уси лията си на такова четиво, което е недостъпно за средния читател. Той сякаш открива на ново изкуството на четенето. Но стремежът му към маргиналното и отдалеченото от всекидневната практика не е бил самоцелен. Той се е подхранвал от надеждата, че тъкмо в това стоящо извън общото полезрение четиво могат да се открият образци на изживяване, които да се превърнат в центрове на собст вения опит и изживяване. В страстността на това търсене при Бенямин има нещо от страстта на мистика, който се отдава на соб ственото си изживяване, смята авторът. За Бенямин четенето представлява озаряване на текста, а оттам и озаряване на света, а също и озаряване на собственото Аз.

Стари славянски ръкописи се съхраняват в различни страни по света - Австрия, Анг лия, Гърция, ГДР, ФРГ, Италия, Унгария, Норвегия, Франция, Швеция и др. Най-много са те в България, СССР, Югославия и Румъния, дето предимно са били и създавани. Много са те и на Света гора (Атон) в разните тамошни манастири, главно в славянските манастири Зограф, Хилендар, Панте леймон (Русик). Характерно за Света гора е, че може би повечето съхранени ръкописи са писани там. Света гора е голям скрипториум на ръкописната книга през Средновековието, ценно хранилище и днес на древни ръкописи, найвече гръцки и славянски. И поради това уче ните отдавна обръщат внимание на тази кни жовна съкровищница, отиват там и събират градиво за свои публикации - исторически, литературоведски, богословни, палеография и и др. Ценността на славянските ръкописи също е забелязана, те също са привличани за найразнообразни изследвания. И понеже много рано е забелязана тази ценност, рано е замислено и тяхно по-подробно или по-кратко описание. Отначало описанията са спорадични и твърде частични в зависимост от вре мето, с което учените са разполагали, когато са били там, и по-важно - в зависимост от своите преки научноизследователски замисли и конкретни задачи. В това отношение най- добре е представена в науката ръкописната сбирка на Хилендарския манастир (описите на Сава Хилендарец, 1897 г., и на проф. Д. Богданович, 1978 г.). Със зографските ръко писи са работили нашите учени Йордан Иванов, А. Попстоилов, Ст. Аргиров и др. Безспорно славянските ръкописи в сбирката на руския светогорски манастир „Пан- телеймон" са били повече, отколкото сега 1. За съжаление, въпреки че преди две- три години е предаден том първи от описа на зографската сбирка, подготвен от Хр. Кодов, Б. Райков и Ст. Кожухаров, той все още не е отпечатан. 156 са запазени там. За сегашното състояние на сбирката узнаваме от книгата на проф. Антоан-Емил Тахиаос „Славянски ръкописи в манастира, Св. Пантелеймон" (Русик) на Атон" (Солун, 1981, на английски език). След увода към книгата (с. 7-17), в който е проследена историята на манастира, научният интерес към него и по-специално към съхраняваните там ръкописи (В. Барски, В. И. Григорович, К. Д. Петкович, Антонин Капустин, арх. Леонид Кавелин, Сим. Аврамович), се при стъпва към описанието на самите ръкописни книги - за съжаление останали само 74 - от XIII в. до средата на XIX в.: български, руски, сръбски. Трябва да се каже, че не вси чки ръкописи от сръбска редакция са писани от книжовници-сърби; част от тях са дело на български книжовници, които заедно със сръбските книжовници през епохата на тур ското робство си изграждат обща езиковоправописна система. Това важи особено за XV-XVI в., когато тази практика се раз ширява и обединява поробените два братски народа. Тя е изградена въз основа на прин ципите на Ресавската книжовна школа, която на свой ред възхожда към тради циите на Евтимиевата Търновска книжовна школа. За всеки ръкопис проф. Тахиаос дава вън шна характеристика - време на написване пергамент или хартия, брой и формат на ли стовете, редакция. След това говори за осо бености на писмото и езика, научна литера тура, посветена на даден ръкопис, и др. Из следователските наблюдения на автора имат различен характер при разните ръкописи - при едни са по-подробни, при други - по кратки. Впрочем това зависи до голяма сте пен от самия ръкопис, от неговия жанр, обем преписки и пр. Често пъти дава извадки от поместените произведения или отбеляз деня на чествуването на славянски свет (Кирил Философ, архиеп. Сава, Симеон Н ман, княз Лазар, руските князе Борис и Гле княгиня Олга, Теодосий Печорски и да Посочва имената на някои книжовни преписвачи, манастирски игумени, дава пре писки от книгите.

Тази книга е уникална в много отношения. Преди всичко в нея е направен цялостен анализ на манифестите и програмите на френския символизъм. Установено е неговото генетико-теоретично и творческо въздействие върху руския символизъм. И накрая руският символизъм и неговите естетико-програмни проявления са анализирани толкова обстойно, че не само в българската, но и в руската литература няма труд, който би могъл да съ перничи с книгата на Стоян Илиев. Ще отбележим още, че тия дни у нас се появи най-после една колективна монография на Институ та за световна литература - Русская наука о литературе в конце XIX - начале ХХ века", под редакцията на проф. П. А. Николаев и др. (М., 1982). Втората глава на тая книга, посве тена на идеалистическите течения в руската литературна наука от края на XIX — началото на ХХ в., запълва до известна степен празнотите в теоретическото осмисляне на руския символизъм. Книгата на Стоян Илиев обединява много дисциплини, тя има философско-естетически-литературоведчески характер, с ударе ние върху естетическата проблематика - нещо напълно оправдано според нас поради неизследваната досега тематика и нейната специфика. Трудът е съставен от три основни раздела, разчленени на свободно изложени и наименувани фрагменти, свързани исторически и логически помежду си. В уводната част авторът на книгата посочва задачата на изследването и прави кратък преглед на основната литература по избрания проблем. Тук са формулирани основните тези и задачи: наличието на феномена „всеобща естетика на символизма", отричан от мнозина автори; необходимостта да се разграничат понятията символизъм и декаданс поради техните многопосочни мирогледни и политически ориентации; на преден план в изследването са поставени естетическите програми на символистите, а не тяхната художествена практика, която изисква „конкретен анализ" и др. Читателят още от самото начало научава, че символистите са „философски" мислещи личности, макар че претенциите им често пъти се ограничават с интелектуално любопитство и дилетантизъм и че те, се ориентират към идеалистически теории на изкуството". В крайна сметка всичко това е съсредоточено в главната задача да се изслед ва естетическата програма на символистите в контекста на философско-идеологическия, обществено-политическия и художествено-есте тическия живот“, за да се разкрие тяхната реална естетическа програма и неосъзнатите често пъти даже от самите тях закономерности и процеси на творчеството им. Стоян Илиев посочва политическия водораздел между революционните и реакционните тенденции в символизма, което му позволява да оспори позицията на Плеханов, за когото символистите са само „изразители на еснафски и дребнобуржоазни тенденции". Трябва да се отбележи, че авторът напъл но преднамерено изключва от книгата си проблемите на българскя символизъм, най-вече защото българските символисти не оставят след себе си програмни манифести. Но той по начало се съмнява в наличието на такова течение в българската литература и поставя въпроса: „Символисти ли са българските символисти?" Този въпрос няма нищо общо с традицията, той иде неочаквано и доколкото ни е известно, няма аналози в съвременното българско литературознание и естетика; тъй като в книгата не му е даден отговор, следва да се очаква, че Стоян Илиев ще се заеме с решаването му в по-нататъшните си изследвания. В първия раздел на книгата „Френски символисти" авторът свързва началния опит за ,, естетическо самоопределяне на символизма с името на Шарл Бодлер и творчеството му на поет-урбанист. Посочвайки неговото съчувствие към бедняците и критич ното му отношение към капиталистическата цивилизация, авторът, изглежда, напълно споделя схващането на някои български изследователи (Д. Аврамов, Кр. Горанов), които са склонни да преосмислят творческата позиция на Бодлер като съюзник в борбата за демокрация и хуманизъм". Но Стоян Илиев подчертава, че за Бодлер целта на поезията е да разкрива „красотата на ада", а това допринася за разочароването му от всяка хуманност въобще.

Счита се, че Хайне е един от онези германски писатели, които се ползуват с най-голяма известност в България. И наистина кой не с чувал за „Книга на песните“, „Пътни картини" или „Германия. Зимна приказка"? Този реторичен въпрос може да се отнесе и към някои Хайневи стихотворения от 40-те години на XIX в. Оттук нататък обаче в представите на българина за Хайне зейват празнини, които едва ли заслужават снизходи телна оценка. Защото творческият път на поста прехвърля три десетилетия, а у нас се знае предимно ранното му творчество от 20-те години. Действително то носи в себе си кълновете на идейното и естетическо новаторство на най-големия писател в историята на немската литература от първата половина на ХІХ в., но да познаваш само него не е достатъчно, за да се обхване богатството на творческата му индивидуалност, нито пък да се разбере неговата неповторимост. Хайне е един от редките примери в историята на човешката мисъл - със своите прозрения за тенденциите на историческото развитие поетът е изпреварил философите. В Германия Хайне запазва до средата на 40-те години на ХІХ в. водеща позиция по отношение на редица идеи на младите хегелианци. Той е сред малцината си сънародници, които найрано осмислят историческия сблъсък на своето време като социален и прехвърлят мост към едно бъдеще, което ще дойде след буржоазното общество. Тези прозрения се отразяват най-пряко върху естетическото верую на Хайне - той търси мястото на твореца в историческия процес, иска да определи специфичния му принос. Така възниква теорията за края на естетическия период, която цели да обвърже литературата с интересите на времето“. А художникът Хайне става носител на една нова, своеобразна субективност, израз на съзна телно афиширана мирогледна позиция, на политическа партийност, пораждаща своя художествена форма. Хайневата проза от 30-те и 40-те години на XIX в., която Исак Паси ни представя в Двутомника, съставен от него (вж. Ха й н рих Хай не. Философска проза. С., „Наука и изкуство". Т. 1, 1981; т. 2, 1982), е значителна част от личния практически принос на писателя към формулираната от него есте тическа програма. Ученикът на Хегел есте ствено насочва вниманието си към отноше нието между философия и история, респ. фи- лософия и революция. За разлика от учителя си обаче той разширява националния диапазон на това отношение с убеждението, че и в Германия философската революция ще подготви и предизвика политическа, а като писател се нагърбва със задачата да приближи философията до революционната практика с пълното съзнание, че се влива в потока на една плодотворна национална традиция. В този смисъл названието „Философска проза", което Исак Паси е избрал за двутомника, точно отговаря на характера и същността на тези Хайневи произведения, доколкото в тях е за ложено единството между философска традиция и конкретна проблематика, разбирана и поднесена от Хайне като философска пре людия към революцията в Германия. И така в крайна сметка Хайне пише, за да изрази отношението си към актуални политически и социални въпроси, а освен това пише, за да бъде четен и да бъде разбран. Затова и сти лът на неговата философска проза е нетрадиционен, нехарактерен за философствуващия, а особено за онзи, който признава своята принадлежност към немската философска традиция. Прозата на Хайне е феноменално явление в развитието на немската литература. По формално новаторство тя дори надхвърля постиженията на лирика Хайне, който издигна политическата лирика до нивото на голямата истински въздействена литература, като я осво боди от фразьорство и надута реторика. Сега вече тази проза е наше потенциално национално достояние. Любознателният и интелектуално буден български читател няма да се лиши от удоволствието на духовното общуване с нея.