Книжка 4

1979, Книжка 4 - Съдържание

Една многовековна здрава традиция намира днес своето качествено по-ви соко, обогатено от досега с обществото на реалния социализъм, продължение - традицията на хуманистичната, гражданска и борческа активност, на кръвно то съпричастие с народностните, националноосвободителни, социални и пр. борби, която е може би най-ярката черта на българската литература в дълголетното и развитие от времето на Кирил и Методий до наши дни. Именно активната заангажираност с проблемите на времето и съдбовната обреченост на своя народ са в основата на демократичния и борческия дух, който пронизва творчеството на най-големите наши писатели от всички епохи. И именно тази вековна традиция е в основата на днешната ни социалистическо-реалистическа литература, извисена до степента на главна нейна идейно-художествена особеност. Българските писатели многократно са доказвали - със своя живот, с творчеството си, а нерядко и с героичната си смърт, - че виждат мисията си на мислители и художници в неразривна връзка с кардиналните проблеми на своето време, на своя народ. Качествено нови измерения придоби иманентната социална активност на литературата с естетическото тържество на метода на социалистическия реализъм, и по-късно, през тридесетипетлетието от народната победа - с налагането му като основен художествен метод за нашето изкуство. Особено значение придобива тя сега, когато навлизаме в етапа на изграждане на развитото социалистическо общество като естествен преход към комунизма, а партията и народът поставят пред литературата отговорната задача за създа ване на съвременна социалистическа класика. Едно от многобройните проявления на гражданската и творческата активност на нашите писатели, на постоянното им съпричастие с проблемите на общественото развитие бе и Националната конференция на СБП на тема „Социалистическият начин на живот и литературата“, проведена на 15 и 16 февруари т. г. Конференцията бе открита от председателя на СБП акад. Пантелей Зарев, който във встъпителното си слово подчерта, че поставената тема се явява като закономерно продължение на дейността на СБП, насочена към изясняване на основни обществени и творчески проблеми - намерили израз в проведените в последно време срещи-разговори за работническата класа и литературата във Варна, за научно-техническата революция и литературата в Пловдив и др.; като отзвук от забележителното слово на др. Тодор Живков пред младите литературни творци, решенията на Политбюро на ЦК на БКП за работата с младата художественотворческа интелигенция и пр. Той посочи и връзката с предишната конференция на СБП на тема „Литературата и съвременността“: „На тази конференция имаме желанието да продължим този разговор, но вече под определен ъгъл: не съв ременната тема изобщо, а по-конкретно социалистическият начин на живот, днешният наш стил и начин на живот и художествената литература.

Засиленият интерес на литературата към проблемите на съвременността има съдбовно значение за развитието на литературнотворческия процес, обогатяване на традициите и усъвършенствуване на метода на социалистическия реализъм. Дълбоки са причините, които обективно определят този развой. Още от зараждането си нашата литература е органична част от живота на обществото. Дълбоката и народностна основа определя класово-партийното съдържание като нейна костна система. В условията на класовото общество точно тази особеност извиси нашата литература до неотстъпен защитник на интересите на трудовите хора и я превърна в оръжие в борбата срещу капитализма и фашизма. Когато се изгражда зрялото социалистическо общество, да се опази костната система на националната литература от изкривяване означава, че писателят трябва пак да бъде в авангарда на обществения процес и неговото творчество активно да спомага за осъществяване на новите дръзновени цели на народа. и Овладяването на съвременността от литературата е продължителен и труден процес. Времето охлади горещия ентусиазъм и романтичната надежда, че ако писателят поживее някой и друг месец на голям строеж, в завод или в АПК опознае живота на хората, той е подготвен да напише значително произведение. Литературната действителност доказа отново, че от доброто познаване на новата социалистическа действителност до интересното и ярко художествено произведение лежи твърде дълъг и нелек път. По него не всеки може да премине успешно. Но пътуването към творческата цел започва с грижовното опознаване на сегашната социалистическа реалност в нейните многопосочни и качествено нови измерения, започва със зоркото вглеждане в чертите на човека като реален и найзначим резултат на нашата социалистическа революция. Художественото пресъздаване на съвременността не е рожба само на добро желание. Все по-ясно става, че без нравствена и творческа подготвеност на писателя не е възможно създаването на интересни произведения, които носят худож ническо откритие за нашия ден. Неотменима е личната отговорност на твореца. Нравствената готовност иска неизчерпаемо богат запас от познания за новата реалност, за икономическото, социалното и психологическото движение на народа към зрелия социализъм. В този процес се изявява и утвърждава писателят - гражданин и общественик, който умее зад конкретните факти и явления да съзре магистралната посока, да осмисли реалността от ясна класово-партийна позиция като съставна част на всеобщото движение на човечеството от капитализма към социализма, като усъвършенствуване и развитие на нашето общество. Точният анализ на реалността е първо условие за по-мащабни и проникновени обобщения, за изследване историческата съдба на народа като единен процес, B който най-точно се съзира висотата на социалистическата зрелост, новите черти в нравствено-психологическия облик на човека.

Всяко юбилейно чествуване предполага отдаване на дължимото на юби ляря - благодарност към неговото дело, творчество и наследство. Но наред с възхвалата съвременникът очаква оценка на това, което е оставено на наслед ниците. Да се прочете, да се разгледа творчеството на юбиляря двуаспектно: в системата на духовните и социално-политическите ценности на неговото време и с оглед тенденциите на нашето време - това е отговорната задача. Можем ли ние да заявим, че мислителят с духа и сърцевината на делото и живота си е наш съвременник. Дали неговото творчество актуално присъствува в националната ни култура. И най-важното, дали днес то е източник на размисли, дискусии, одобрение или отрицание. C Дълбоко съм убеден, че Любен Каравелов е такава многостранна личност богата социално-политическа дейност и с разнообразно литературно, публицистично и философско-социологическо творчество, които са единство на конкретно-историческа значимост и актуална ценност. Немислима е историята на Българското възраждане като цялостен процес без Каравелов. Неразбираема, обеднена и недостатъчно действена би била българската национална култура без Любен Каравелов. Каравеловото наследство е актуална тенденция в инте лектуалния живот на българите. Нашите съвременници пишат, обсъждат и дискутират живота и творчеството на Каравелов и масовият български читател незабавно купува всичко за Каравелов, вълнува се от всичко ново за него. За него пишат историци и литератори, философи публицисти и поети. и социолози, Изследват го и го тълкуват чужденци - удивени от факта, че е творил на три езика, създал литературни ценности с непреходна стойност на два народа, свързал идеята за славянската взаимност със свещеното право на всеки народ за самостоятелност и национална самобитност, обосновал национална револю ционна концепция за свобода и независимост - плод на жизнения му опит, оригиналния ум и критично възприемане на ценното от руската, европейската и американската култура. Всичко създадено отот Каравелов, целият жизнен път на Каравелов и полити ческата дейност на Каравелов са единна сплав, единен замисъл, единствена върховна цел - Освобождението на България, консолидирането на българите като нация и нейното самоутвърждаване сред свободните народи на европейския континент. За достигане на тази върховна цел Каравелов предложи и приложи няколко социално-политически метода в различни етапи на своя неспокоен жизнен път, които имат различна историческа стойност за българския народ.

Посещавам Дмитрий Благой във вилата му в Переделкино малко след като е отшумял 85-годишният му юбилей. Виждам тук-таме подаръци и поздравителни адреси, а и сам му нося привети от негови близки познати у нас - литературоведи и поети. Заварвам го в привичната му работна обстановка - бюрото му е отрупано с книги, много от тях на български език. Най-напред любопитст вувам да науча над какво работи в момента? - Работя над Пушкин, а то ще рече: над всичко изобщо! Още Белински беше казал, че да се изучи Пушкин, би означавало да се изучи цялата руска литература. Убедих се, че за да бъде разбран Пушкин в цялата му гльбина и ширина, е необходимо да се изучи не само руската, но и цялата световна литература до него. - Вие сте от учените, които се посвещават на изучаването на един автор. Като се започне от книгата „Социология на Пушкиновото творчество" (1927). Вие сте верен на своята голяма любов... - Трябва да кажа, че до Пушкин достигнах сравнително късно. Отначало, когато бях още на студентската скамейка, ме увличаше силно Тютчев. За работа над неговото творчество ми бе връчен златен медал. Увличах се по Фет и по символистите. Сам пишех стихове в духа на Артюр Рембо и Шарл Бодлер за прокълнатите. Но в годините на велики и страшни събития, свързани с Първата световна война, а след това и с настъпването на новата Октомврийска ера, постепенно се приближих до онзи, който в същност винаги ебил и досега си остава наш съвременник. Защото няма проблем, който би ни вълнувал днес и който да не е бил поставен и решен предварително в пределно лаконичната форма, свойствена на Пушкиновия стил. Пушкин е не само най-великият руски поет. Той сам най-точно е определил поезията с думите:

Не са много поетите, които с такава нежност и интимна простота разкриват своето отношение към партията, така вътрешно съпричастни са към нейния извисен образ - като упование, като вяра и символ. Още когато се появяват неговите изповеди, те правят впечатление с оригиналната си звучност, с широкото обществено въздействие. Те носят и младежка поривност и чистота, и зряло комунистическо виждане и отношение към проблемите на живота епохата. В едно време, когато „въздух не достигаше“, Христо Радевски създаде блестяща политическа лирика, сгрята от всеотдайно чувство и съкровеност. В лирическия глас на поета се долавят метални нотки, перото му смело реагира на вътрешнополитическите събития и на международната обстановка, той изковава стоманената лира на пролетарскореволюционната поезия заедно с новото поколение творци, наследници на Смирненски и революционните завети на Ботев. Затова, когато човек разговаря с Радевски, неусетно навлиза в суровата атмосфера на 30-те и 40-те години, връща се към славните борби на партийната литература и нейното огнено слово. От нашите срещи в неговия дом на бул. „Руски“ разбирам колко дълбоко поетът е свър зан с утвърждаването на пролетарскореволюционната литература, с какво умение анализира факти и събития и с каква непримиримост и гражданска откровеност воюва срещу всичко, което е свързано с отрицателни прояви в нашия съвременен живот. Сатиричните нотки на неговата гражданска поезия са се запазили все така живи, остри, убедителни. Гласът му е по младежки бодър, силен, жестовете му са отривисти, енергични, сякаш Христо Радевски не е на седемдесет и пет години. Така трудно е да приемем тази възраст за негова. Респектира и това, че той живо се интересува от проблемите на нашето съвременно 43 литературно развитие, вълнува се от новото в него, безпокоят го слабите и безлични произ ведения. Възпитан и израсъл в години на борба и революционна преданост, поетът ме впечатлява със своя граждански темперамент, с гордата си осанка и с това „Привет!" накрая на всеки раз говор, след изказаните благопожелания.

В своята известна статия „Четвъртото измерение в киното" Сергей Айзенщайн противопоставя традиционния монтаж по доминанти, т. е. свързването на кадрите на основата на един техен главен (доминантен) признак спрямо един друг тип монтаж — обертоновия, при който обединяващ фактор се явява обертоновият комплекс, разбиран като сетивно обобщение на множество дразнители: пластически, звукови, емоционални, които извиква отделният кадър. Но обертонът в киното, както и в музиката възниква като реална даденост само в динамиката на музикалния и кинематографичния процес. Предвиден в партитурата, той се реализира едва при въртенето на филмовата лента в апарат, респ. при оркестровото изпълнение на симфонията. Иначе казано, зрителният обертон е елемент на четвъртото измерение - времето. Неизобразим в пространството, той възниква и съществува само като явление четириизмерно, в единството на пространство и време. Принос в естетиката на филма, наблюдението на Айзенщайн придобива с годините широко принципно значение. Големият теоретик формулира една естети ческа тенденция, проявила се още през последните десетилетия на XIX в., но особено интензивна и перспективна в нашето столетие. Става дума за нарасналата роля на време-пространствените връзки в емоционално-образното пресъз даване на жизнената реалност. Бързото развитие на природните науки и философията в условията на научнотехническата революция, като наложи своя отпечатък върху световъзприемането на съвременния човек, засегна и структурата на художественото съзнание. Изсле дователският патос, характерен за науката, прониква и съвременното изкуство в неговите най-високи проявления. И обществените, и природните науки активизи рат у човека „чувството за история", задълбочават представата за времето, пространството и движението като форми на материалния свят. Оттук и повише ното изискване за историческа достоверност на художественото изображение, за пълнота и истинност на естетическите представи, постижими в плодотворния синтез с принципите и завоеванията на научното мислене. Процесът на взаимопроникване между наука и изкуство започна в нашата литература в края на 20-те и началото на 20-те години. Може би най-рано той се прояви у такъв подчертано градски писател като Светослав Минков. Неговите гротесково-фантастични разкази се откроиха рязко на фона на дотогавашната ни повествователна традиция, в която битовото, етнографско начало, дори когато биваше талантливо преодоляно, оставаше необходима съставка на нейния национален колорит. Заедно с един нов космополитичен интериор в тези разкази нахлуваше неудържимо най-тревожният от парадоксите на съвременната цивилизация: в своето забързано стремление към удобствата на техницизма човекът върви в същност към гибелта си. Ще се сбъднат ли предсказанията на футуролозите?

Фолклористиката енаука, зародила се и развила се в епохата на буржоазната култура, епоха на такава диференциация на духовното производство, която се отрази силно и на художествената култура. В това отношение М. Арнаудов с присъщото му чувство за общия развой на културното творчество пише след ното: „Ако на едно или друго основание XIX в. се нарича век на техниката, век на биологията, век на електрохимията, век на филологията, век на историята и т. н., все тъй право би било да се изтъкне като негова голяма придобивка офор мяването и грамадният ръст на знанието ни за народа, за народната душа и народното творчество, и да говорим за век на фолклористиката. Пак той, представяйки с лекота и естественост историята на фолклористиката като наука, ще отбележи по-нататък: „Първият освежителен лъх дойде от Англия с новопробудената любов към народната песен. Когато в 1744 г. умира А. Поп, тутакси губи ореола си цялата изкуствена, дворцова и подражателна поезия, за да се оживи вкусът за Шекспир и за старите шотландски балади, издадени в 1724 г. от Allan Ramsay (Collection of Scots Songs). Фолклорът в интереса на предромантиците и на техните следовници е развитие на интереса им към новото изкуство. Казано по-общо, но достатъчно точно, фолклористиката се поражда в контекста на развитието на буржоазната наука и изкуство, когато се осъзнават противоречията на новата култура и по-нататък, когато се осъзнава разрушаването на относително цялостния характер на културния процес.

Творчеството на Неофит Бозвели е затруднявало изследвачите на възрож денската ни литература. Разгърнало се през 40-те години в диалогични и мемоарно-документални фрагменти, то запазва връзката си със същността на просве щенската книжнина от тоя период. Но съдържа в себе си амбициите и част от белезите на емоционално-образното отреагирване на засегнатите явления и страни на действителността, включва идеи и внушения, с които надмогва измеренията на просвещенския идеал, какъвто го знаем от книгите на П. Берон, Н. Рилски, Р. Попович, Хр. Павлович. Фигурата му на общественик и „списател" сред пред ставителите на това първо ядро на възрожденската ни интелигенция през 30-те 40-те години е някък самотна, стояща встрани от представата за обобще ния и облик. Повечето от писалите за Неофит Бозвели (Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Г. Димов, Ст. Таринска и др.) са склонни да виждат в него големия обществен деец. Верните им обобщения и оценки са съсредоточени върху гражданските прояви, върху идейно-политическата значимост на оставеното от автора на „Мати Болгария". А усилията за открояването на идейно-естетическото своеобразие на творчеството му, за жанрово-стиловата му характеристика като че ли са все още недостатъчни. И Георги Д. Гачев, който навлиза по-пространно в конкретноисторическия и творческия смисъл на ролята на Н. Бозвели в нашата литература, заключава: „И така, Бозвели е писател по неволя. По призвание той е политически деец. Съчиняването на литературни произведения не е било за него единствена и вътрешно необходима форма на жизнена дейност. "1 Като имаме пред вид същността на възрожденската книжнина, спецификата на естетическото в нея до 40-те години на XIX в. и историческия му развой, про менящите се представи за художественост, за „литература", за характеристиката на творческата изява, се налага ревизия в отношението ни към естетическия сми съл на наследството на Н. Бозвели. Не бива да се забравя, че неговите творби (освен школската книжнина) заварват като актив на литературата ни само „Не делника" на Софроний, „Денницата“ на Априлов, неосъзнатата още като естети чески факт поема „Стоян и Рада " на Н. Геров, в ръкопис са:.. Историята" на Паисий, Вторият видински сборник на Софроний, неговото „Житие"... Под ходът ни към същността и особеностите на Бозвелиевото творчество трябва да се съобрази Изясняваме със състоянието на българската литература до 40-те години. ли качествата и мястото на писателя Неофит Бозвели в литера турния ни живот, трябва да уточним и личната му самооценка като книжовник.

Немският народ и с него човечеството чествуват тая година (1978) немския писател, философ и историк Йохан Готфрид Хердер и припомнят неговото дело по случай 175 години от смъртта му. Развил голяма книжовна дейност, той обогатява с нови идеи немския народ и народите изобщо. В трудовете си обсъжда пътя на човечеството и сочи висока цел на развитието му: хуманността. Поставя проблемите на народността във всевъзможните им аспекти и с цялото им значение в периода, когато се формират голяма част от европейските нации. Защи щава демократични принципи в народния и международния живот. „Открива" народното творчество и призовава за събирането и издаването му. Свързва името си с развитието на литературата и по-специално с развитието на немската литература. Дава тласък за развитието на славянските народи, особено на помалките от тях, които в епохата се пробуждат за нов живот и се нуждаят от сред ства и опори за утвърждаването и развитието си. Прави принос за въвеждането им в европейската обществена, политическа и културна общност със свой характер и свои национални и културни изяви. Значението на Хердер за развитието на славянството и особено за възраж дането на по-малките славянски народи лежи както в целия концептуален склад на неговото книжовно дело, така и в отношението му към славянството, което е сгрято от необикновена топлота и което е съгласувано с търсенето на обществен идеал за народите изобщо. Обръщането му към славянството става в един момент, когато то излиза из своята феодална затвореност и се устремява да догони европейските народи, които са го изпреварили в историческото развитие. Онова, от което то най-много се нуждае, са хуманността, народността и свободата, прогласител на които е немският мислител и писател. Нека припомня, че Хердер е роден в 1744 г. и възмъжава в годините, в които започва националният подем на руси и поляци и възраждането на по-малките славянски народи - чехи и сло ваци, хървати и словенци, българи и сърби, а по-късно и на лужичаните.

През дългия си осемдесетгодишен живот и през близо шестдесетгодишната си научна и преподавателска дейност Шелинг отделя на естетиката нищожно малко време и, общо взето, немного от умствената си енергия. Последният, шести дял от Система на трансценденталния идеализъм (1800), непубликуваните от самия него лекции по Философия на изкуството (1802-1805) и академичната реч За отношението на изобразителните изкуства към природата (1807) изчерпват ако не всичко, то поне всичко съществено, оставено от великия идеалист в теорията за красотата и философията на изкуството. (Биха могли да се посочат още диалогът Бруно - 1802, и Лекции за метода на академичното обучение 1803.) Но значението на един теоретик в духовното развитие на човечеството не се измерва нито с продължителността на работното му време, нито с броя на изследваните теми, нито с количеството написани страници. В историята на есте тиката мястото на Шелинг е неоспоримо: не само в качеството му на философ ски и естетически вожд на едно от най-дълбоките и най-оригиналните направле ния в немското и световното изкуство - романтизма, но и със собствения му теоретичен принос като един от класиците на немската класическа естетика. - За разлика от естетиката на Кант, до която той стига едва в напреднала въз раст, след извървян дълъг житейски и мисловен път и в сурова борба за време срещу настъпващата старост, за разлика от системата на Хегеловата естетика, която се установява в зрялата му възраст и носи всички белези на неговото „акме", естетиката (както и най-творческите идеи на общата философия) на Шелинг възниква и се оформя още в най-ранната му младост. Естетиката на Шелинг носи всички добродетели и недостатъци на младостта - свежест, метежно, сякаш чуждо на всяко спокойствие търсене, независимост на решенията - - иестествено се влива в творческата младост на романтиците и на романтизма, от който тя самата е неделима част. Затова естетиката, както и философията на младия Ше линг, толкова често създава впечатление за някакъв изблик на гениалност, а за овладяна систематичност, под която да се подвежда грамадата от натрупано знане ние - гениалната интуиция често замества в мъка и с години трупаната ерудиция. На естетиката на Шелинг се падна не само радостната участ да е дело на Младия Шелинг и в такъв смисъл да бъде плод на младостта. Съпоставена с цялостното философско развитие на Шелинг, на нея принадлежи двойното щастие да е свързана с периода на най-светлите търсения на философа още далеч от ре зигнацията и утехата на ирационализма, мистицизма и християнската теология. Естетиката на Шелинг съвпада по време с неговия философски възход и за нейно щастие той не си спомня за нея, когато, сам трагически разпънат, понася кръста на озлоблението на философската реакция и мракобесието, след като немската класическа естетика завършва своя светъл цикъл заедно със смъртта на Хегел Естетиката или по-точно философията на изкуството на Шелинг епоетична по духа си, по смисъла си. И дори когато нейният автор, прехласнат от строгия, дисциплиниран метод на Спиноза, от неговото изложение по геометрически начин", сам затваря мислите си в теореми и леми, в доказателства и пояснения, от тях пак струи едно мъчно удържимо поетично начало, което чувствува своето много по-близко родство със света на образите - на боговете, митовете и преданията, с необятния и примамлив свят на художественото.

В нашето съзнание първият български поет е Христо Ботев. Иван Вазов винаги е бил на ричан народен пост и въпреки това неговото поетическо дело винаги е било в сянката на Ботевото. Струва ми се, че главна причина за това е геройската смърт на Ботев, която притуря допълнителен орсол към поетическото му дело. Но донякъде и самата необятност на Вазовото поетическо творчество (1221 стихотворения и 31 поеми и балади), и неизбежната при такива случаи широка амплитуда на творческия градус сякаш оказват известно пагубно влияние върху целокупната оценка. Съществуват много и пълни, и избрани издания на Вазовата поезия, но именно огромното количество написани от него стихотворения и поеми вероятно е било причина дори изданията с най-малък обем да съдържат и доста второстепенни Вазови творби, което пък от своя страна е причина да не се четат на един дъх, както се четат двайсетината Ботеви стихотворения. Искрено съм убеден, че ако някое наше издателство би решило да поднесе на българския читател едно хубаво оформено издание само на някои от Вазовите шедьоври (като например в хронологичен ред: „Радецки“, „Русия“, „Здравствуйте, братушки!“, „Левски“, „Кочо“, „Паи сий“, „Раковски“, „Опълченците на Шипка“, „Средство да нямаш врагове“, „Отечество любезно, как хубаво си ти!, „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Песента на синчеца", „Линее нашто поколенье", „Новото гробище над Сливница“, „Свири нощната фъртуна“, „При Рилския манастир“, „Елате ни вижте!“, „Нивата“, „Моите песни“, „Струни“, „Родната реч", „Есен“, „Аз съм българче“ и „Да работим!", или всичко 25 стихотворения, т. е. почти колкото Ботевите), изведнъж би проличало, че Вазов е малко по-голям, отколкото го мислим, и съвсем не по-малък от Ботев. Именно върху тези шедьоври ще направим анализ на Вазовото римно майсторство. Именно те са, които се знаят наизуст от всеки българин, които пълноценно живеят и днес. Може и да има още няколко Вазови стихотворения, които продължават да са в обращение сред широката читателска публика, но именно гореизброените и по значимост на тематиката, и по патриотичен иидеен заряд, и по художествено майсторство, и по всичко останало са равни на Ботевите. Що се касае до анализа на римите в целокупното Вазово поетическо наследство, ще отбележим, че такъв от гледище на редукцията в българския език е бил направен още в дипломната работа на проф. Светомир Иванчев въз основа на грижливо и компетентно съставения то гава от него пълен речник на Вазовите рими. Ръкописът на речника се пази от автора му. Искрено мисля, че издаването на този речник като притурка поне към пълното издание на Вазовите съчинения би било оправдано. Първо, защото е в реда на нещата да се издават подходящо подредени римите в притурка към академичните издания на големи чужди поети (например в много италиански издания на Петрарковите сонети и Дантевата „Божествена комедия“ или в някои представителни издания на велики ориенталски поети). Второ, защото това би въоръ жило изследователите на Вазовото поетическо дело с благодатен материал за още някои изводи и заключения за неговото поетическо майсторство. Трето, защото подобни притурки към академичните издания на нашите първенци в поезията биха били необходима предпоставка за съ ставянето на един исторически български римен речник. Четвърто, защото изучаването на римите на нашите поети би дало по-ясна представа за фонетичното развитие на българския език, тъй като открай време българската рима се изгражда на фонетична основа.

Сп. „Вопросы литературы" има отдав нашна традиция да посвещава поне веднъж годишно дадена книжка на литературата на някоя социалистическа страна. Сега послед ната книжка от 1978 г. с посветена на опре делена тема - на проблемите на съвременния роман (не само в рамките на литературите на СССР, а и в световен мащаб, като естествено в центъра на вниманието е опитът на литературите на социалистическия реали зьм), на новите тенденции в развитието му. И ако само преди около десетилетие и половина се спореше умира ли романът", Днес световната литературоведска мисъл е озадачена не само от - въпреки песимистич ните прогнози - неговата жизненост, но и от протеевите превъплъщения на съвременния му облик. Трудно еда се предпочете някой от инте ресните материали, намерили място в тази книжка на списанието. Тук ще срещнем и диалози между известни романисти (Константин Симонов) или изследователи на жанра (Борис Бурсов), и критици; и традиционната рубрика „Из творческия опит“, в която са отпечатани изказвания на писатели от различни страни - Г. Бакланов, Д. Веллерсхоф, Х. Кант, Д. А. Мальта, В. Минач и др. И все пак един от най-интересните материали е обсъждането на проблемите на съвременния роман с участието на литературоведи от различни страни под наслов, Романът - епос на съвременната литература". Всеки от участниците в този разговор засяга определени аспекти от многостранната и неизчерпаема проблематика на жанра. П. Топер например, изхождайки от връзките между общественото и литературното развитие, се спира на исторически новата концепция за човека, реализирана в литературите на социалистическия реализъм. В. Садковски (Полша) разглежда необходимостта от епика" в съвременния културен контекст, като не без основание сочи, че тя се поражда и като антитеза на т. нар. Литература на въ просите". Е. Сидоров изтъква няколко нови черти на съвременния съветски роман, които определят неговото своеобразие спрямо поСкорошни или по-отдавнашни образци на 134 жанра: концентриране на вниманието върху личността, разбирана като проекция на социалната проблематика, наличието на опре делен трагически елемент" в най-добрите произведения на съвременността, който обаче не води до песимистични внушения за историята и човека и пр. Б. Ничев (България) се спира главно на два въпроса: на различните концепции за произхода на романа и на проб лема за вътрешната мяра на жанра, като разглежда в тази светлина развитието на бъл гарския роман. Крайно интересно е изказването на Г. Белая, която се опитва да опре дели - според нейния израз - ценностния център на даден тип роман, характерен за отделните литературни периоди. Б. Помогач (Унгария) разглежда новите аспекти на хуманистическите идеали в съвременния роман, като привежда примери от съвременната унгарска проза. На „класическия" в последно време въпрос - „Документ или измислица?" - е посветил изказването си Н. Тун (ГДР). Е. Симион (Румъния) подчер тава новото в самото разбиране за същ ността на жанра, дошло във втората половина на ХХ в., и в тази връзка се спира на жанровите разновидности в румънската литература от последните няколко десетилетия. Ю. Мартинович (Югославия) сочи условността на жанровата йерархия, особено в нашето време на смели междужанрови синтези, и разглежда по-обстойно някои нови произведения. А. Бучис се спира на опасността от наличието на априорни схеми в изследването на съвременния роман и акцентира върху кардиналното разминаване на редица видни романисти от ХІХ в. с концепциите и практиката на техни известни колеги от нашия век, за да обоснове схващането си, че основната слабост на днеш ната теория на романа е, предоверяването "към историческото минало за сметка на задълбо ченото и непредубедено изследване на настоящата художествена практика.

За творчеството на Христо Смирненски е писано много. Наглед в неговата поезия нещата са ясни: поставени са големи и актуални обществени проблеми, постигната е висока стихотворна техника, няма вътрешни противоречия и зигзаги на чувства и настроения, каквито има у други крупни наши поети, като П. К. Яворов или П. П. Славейков, към които през последните години насочиха много заДълбочено вниманието си вещи наши литературоведи. При всеки опит обаче да навлязат поизследователски в разнообразното и обемисто художествено дело на Хр. Смирненски литературните критици достигат до сложни, нерешени, недорешени, спорни в едно или друго отношение възлови идейно-художе ствени въпроси, особено в контекста на неговото творчество с целокупното развитие на националната ни поезия и литература и на метода на социалистическия реализъм. Със задачата да разглежда отношенията на литературната критика към поезията и прозата на Хр. Смирненски досега и да изложи собственото си гледище по нейните оценки се е заел др. Васил Колевски в книгата си „Христо Смирненски в нашата критика". Първото издание на тази книга излезе през 1964 г., второто - допълнено - в края на 1978 г. „Огромна е литературата, посветена на Това творчество - пише Колевски. - Само заглавията, събрани преди години, образуваха цяла книга. Но сред тая литература липсва един по-цялостен опит да се направи проследяване на оценките за писателя" - от една страна, и, от друга - в тези оценки са допущани неведнъж грешки и слабости от сектантско-догматичен, вулгарносоциологичен, формалистичен и пр. характер" (с. 5 и 142). Не може да не се отбележи и тъжната констатация на критика, че 33 години след социали стическата революция у нас, за която така вдъхновено пя в своите пламенни стихове постът на огнените гриви“, „въпреки многото статии... все още липсва една обширна Монография за Смирненски, в която да се покаже цялото величие и красота на неговото творчество, неговото място в историкоЛитературния процес, етапите на неговото идейно-естетическо развитие, значението на Смирненски за утвърждаване на социалисти140 ческия реализъм в българската литература, неговите заслуги за комунистическото и есте тическото възпитание на българския народ" (c. 93). Книгата на Колевски дава възможност на читателя да се ориентира за всичко писано от нашите критици, което има по-съществено значение за оценяване творчеството на Хр. Смирненски. Колевски прави критичен разбор на техните оценки, извлича и изтъква както положителното, тъй и негативното, споделя свои обяснения и тълкувания за ред диску сионни въпроси. Книгата му не е един библио графически справочник, макар че и такъв е необходим, тя е литературнокритически труд, в който се откроява и натюрелът на нейния автор, и подходът му към литературно-историческите факти, и предпочитанията и вкусо вете му. С критиците, с които не е съгласен, Колевски спори спокойно, не се горещи, не се впуска в словоборчество, предпочита да се опира на литературните и обществените факти, да изяснява нещата без словесна шумотевица и себепоказност. Сдържан и коректен в тона и изразите си, той е твърд и безкомпро мисен в отстояване на своите позиции. Композиционно материалът в книгата на Колевски е групиран така, че да се съчетае хронологическото с проблемното, да се видят Основните етапи, изминати от критиката за Смирненски, и възловите въпроси, върху които тя е съсредоточавала главното си вни мание на всеки един от тия етапи. Като грях на нашата марксическа критика в миналото, най-вече през 20-те и 30-те години, се е приписвало, че тя не едооценявала художествеността за сметка на идейността. Това е колкото невярно, толкова и вярно, Още първите дни след публикуването на Да бъде ден!" в 1922 г., както подробно ни информира Колевски, марксическата критика, изтъкнатите по онова време нейни представигели Г. Бакалов и Т. Павлов, а и талантливите млади, начинаещи Г. Цанев, Ив. Мешеков и др., дадоха висока, заслужена, правдива оценка на поезията на Смирненски, утвърдиха я изащитиха от нападките на буржоазната критика. Бързо, оперативно марксическата кри тика откликна на огнените стихотворения на Хр. Смирненски, разкри изключителната им идейност и художественост, силата на не говия мащабен талант. „Може би никой друг български писател не е бил посрещан така възторжено от трудещите се, не ебил така бързо и високо оценяван от прогресивната критика, както Смирненски - отбелязва Колевски (с. 141).

Книгата „Литературни и мемоарни етюди дава представа за цялостния творчески път и литературнокритически лик на Николай Дончев. Тя съдържа негови избрани произведения, издадени по случай 80-годишния му юбилей. В нея са включени статии, есета и мемоарни очерци, обединени от една обща насоченост - желанието да се покажат връзките на нашата Литература с другите литератури, да се представи родната ни култура пред света, да се потърсят мостовете за духовно общуване с ценното и прогресивното в европейските култури. Нашата страна вече има големи естетически постижения, но невинаги умеем да ги пропагандираме пред света - а това е една важна задача. В тази насока упоритата, непрекъсната и всеотдайна дейност на литературоведа и есеиста Николай Дончев заслужава висока положителна оценка и адмирация. Още от началото на своята литературнокритическа дейност (от края на 20-те години до днес) вече няколко десетилетия той неуморно пише изследвания и статии, които разтварят прозорец към света, сближават ни с културата на другите народи. Не може дори да се изброят всички проя ви на Николай Дончев в това отношение. Никой друг не е публикувал толкова много статии в чуждестранния печат, в които с обич и проникновение се анализират ярки явления на нашата литература. Мисля, че малцина са тези, които биха могли да извър шат подобна толкова необходима творческа работа. Тук е нужно великолепно познаване на чужди езици в техните нюанси, в сложните 142 им смислови отсенки - а Николай Дончев познава отлично френски и италиански език. Необходим е и усет за спецификата на художе ствените образи, за да се анализира пълноценно. Нужно е и да се разбира, да се знае това, което е интересно за чуждия печат, без да се правят каквито и да е компромиси и отклонения. Особено ценна е дейността на Дончев в последните десетилетия: в редица авторитетни издания на западните страни той отпечатва много есета и статии за успехите на социалистическо-реалистическата ни литература, за литературоведческата ни мисъл, за литературната ни критика днес. Материалите на нашия автор са търсени и ценни, неговата оценка е категорично призната и ува жавана. И не става въпрос само за популяризаторска дейност. Който е следил тези мате риали, ще види в тях оригинално литературнокритическо мислене, самостоятелност на интерпретациите, последователност в принципите. Тези качества се проявяват и в изда дения сборник. Ето например статията „Елин Пелин - белетристът". В нея виждаме как с жив образен език, с чистота на словесните форми и съчетания се изгражда един образ, който е верен, одухотворен, осмислен, с много акценти към характерни особености и същностни страни на творческия свят. Николай Дончев разкрива умело специфичното за индивидуалната физиономия на писателя, за неговия подход на художник, за атмосферата, в която живеят героите му, за народностното в облика му.

Книгата на българския толстовед Ангел Анчев „Лев Толстой и българската литература" е сполучлив завършек на многогодишни усилия, насочени към изясняване на Толстоевото влияние върху българската литература от Вазов до наши дни. Обект на изслед ване тук са писатели с подчертан афинитет към епичното виждане и изобразяване на дей ствителността - Ив. Вазов, Й. Йовков, Д. Талев, Д. Димов, Г. Караславов и Ем. Станев. Както се вижда, една забележителна плеяда български писатели, въведена в орбитата на Толстоевата художествена мисъл и съизмерена с нея в сравнителноисторически и типологически план. В подбора на самите писатели няма нищо удивително. Това са родени пластици и като изключим в известен смисъл Д. Димов, чиято аналитична мисъл напомня по-скоро за традициите на Достоевски, то генеалогичната линия" на останалите писатели спокойно може да бъде изведена от Л. Н. Толстой, разбира се, без с това да се подценява националната ни литературна специфика. Смисълът и предназначението на настоящата книга е преди всичко в отговора на поставения въпрос: с какво и в каква степен нашите писатели се явяват достойни наследници и продължители на Толстоевите традиции и в резултат на това - какви са проявленията на толстоевското начало в българската литература. Първата глава на книгата е една равносметка в библиографски и културно-исторически план на Толстоевото проникване в България. Тя очертава една динамична картина в отношението на българската художе ствена мисъл към наследството на Л. Толстой. Трудна е задачата, която си поставя авторът в тази глава - да проучи българската критическа литература, отнасяща се до жи вота, учението и творчеството на Л. Толстой, намерила място в периодичния ни печат от последното столетие и похвални са усилията му да осмисли, класифицира и актуализира този огромен фактически материал, свързвайки го тясно с културно-историческия и даже с политическия живот в нашата страна. Задъл боченото познаване творчеството на Л. Толстой, както и картината на българската дей ствителност през този период предпазват автора от субективни увлечения и грешки при оценката на критическия материал: той търпеливо, обективно и с разбиране отделя прогресивното и рационалното от онова, което вече е осъдено от времето и историята; съживява мисли и оценки, правещи чест на нашата художествена и критическа мисъл. Сред дългия списък на писатели, критици и обществени дейци, които по един или друг повод са се докосвали до Толстоевото творчество и учение, голямо впечатление прави речта на П. П. Славейков за Толстой. Удивителната интуиция на нашия голям пост и мислител му помага да усети най-важните страни в творчеството на руския писател и да даде вярна постановка на въпроси, които едва съвременното толстоведение успя да разреши.

„Период в културното и идеологическото развитие на някои страни в Западна и Цент рална Европа, обусловен от зараждането на капиталистически отношения в тях. Така започва кратката статия за Ренесанса в една енциклопедия. Зад тези сухи изречения са Скрити колосални постижения на човешкия дух, върхове в наука, изкуство, литература и философия, плодовете на които днес са неотменна част от общочовешката култура. Един кратък експеримент" ни доказва това. Зад думата период откриваме няколко стотици години - от начало и първи прояви през XIII в. до разцвет през XVI в.; под някои страни" намираме цяла Европа - от Италия до Нидерландия, от Германия до Англия, 146 влияние и дори първи подтици именно в славянските страни. „Културното развитие" обхваща делото на такива днес всепризнати титани на четка, перо и длето като Данте, Джото, Петрарка, Леонардо, Рафаело, Микеланджело, Бройгел, Дюрер, Еразъм, Рабле, Сервантес, Мор, Шекспир и десетки други. „Идейното развитие е плод на научните завоевания на Коперник, Бруно, Галилей, Парацелз, на великите географски открития и на изобретението на Гутенберг. А на „зараждането на капиталистическите отношения" Маркс посвещава томове. Такъв е парадок сът на човешката абстракция чрез словото. Една дума съответствува на епохи, на хиляди човешки живота, на колкото противоречиви, толкова и закономерни прояви на световното развитие. И на една страница от културната история на човечеството - усвояването, възприемането и осъзнаването на действи телността чрез художествената проза през периода на Ренесанса - е посветен сборникът, издаден от Роберт Вайман. Макар че книгата е плод на работата на седем автори, Тя се възприема като едно цяло, като една мо нография върху тази тема. За това допринася не само съдържанието, но и самата структура на тома. В увода Роберт Вайман защищава обосновано концепцията на книгата - да обобщи историческите и естетическите основи и пред поставки за възникването и развитието на реалистичните методи в прозата на ХVI в. Това обобщение се явява особено актуално и необходимо за две страни на социалистическата литературна наука: по-пълното осветляване на теорията на реализма и доизясняване на историята на ренесансовата литература, като при това литературнотеоретическият и литературно-историческият аспект влизат във взаимодействие и се допълват. В книгата са намерили място студии за едни от най-значителните произведения на световното литературно наследство: на родните книги за Ойленшпигел и Фаустус, произведенията на Бокачо, Рабле и Серван тес, т. е. повечето от най-важните творби на западноевропейската литература през епохата на Ренесанса. Тези студии представля ват самостоятелни изследвания, същевременно в рамките на тази книга те са прекрасен илю стративен и доказателствен материал за тео ретическите обобщения на Р. Вайман в пър вата част на книгата, в която той наред с уводните думи излага задълбочено и от Марксистки позиции основните черти на тео рията за ренесансовия реализъм, извлича образа на човека в литературата от взаимоотношенията между индивид и общество и доказва връзките между идеология и общест вено съзнание.