Книжка-3

1978, Книжка 3 - Съдържание

Известно е, че общодемократическата литература у нас, в това число и поезията, има силни и трайни хуманистични традиции, опиращи се на симпатиите към народа, на критическата насоченост към буржоазното общество, на нравственото кредо и човеколюбието на много поколения нереволюционни писатели. В контакта на литературата с изменящата се действителност, в резултат на влияния и на самостойно вътрешно разгръщане тези традиции се разширяват и обогатя ват - едно развитие, което, както всички обществени и културни процеси, не е праволинейно и равномерно. Ако приемем хуманизма като подвижна система от духовни ценности, можем да кажем, че за известно време от средата на 20-те години нататък, в условията на революционно отстъпление, той се проявява без тази подчертана органическа връзка с историческото и социалното, която винаги е била присъща на големи творци като Вазов, Елин Пелин и др. Появяват се, макар и временно, тенденции човешкото да се отдели, да се откъсне от неговата по-широка основа, да се ограничи само в плана на личния живот. Несъмнено е тук въздействието на една сложна обществена действителност, а така също и на философски и исторически идеи, разпространявани в периода между двете световни войни. Тази относителна и временна ограниченост на хуманистичната линия се изразява и в поднасянето на някои фалшиви, по същество индивидуалистични концепции. Става дума за творби, които представят като условие за усъвършенствуването на личността нейното освобождение“ от колектива, или спорят с револю цията, противопоставяйки и човешкото сърце. Има прояви, макар и не много, на един псевдохуманизъм, при който човечността съзнателно се търси в разрез с традиционния и критерий - борбата за щастието на народа. От друга страна обаче, точно през това време се развиват и разцъфтяват, бихме казали за първи път, някои аспекти на хуманизма, които дотогава не са се изявявали достатъчно в нашата литература и които имат важно значение в понататъшното и развитие. Хуманизмът се демонстрира в порасналия интерес към стичните проблеми, към богатството и своеобразието на вътрешните духовни процеси, в утвърждаването на красотата и пълнотата на човешкия живот. За първи път чрез лириката на Багряна беше ярко утвърдено като етическа и естетическа ценност правото на човека да се бори за своето лично щастие, както и за първи път чрез разказите на Йовков бяха наложени много нови аспекти на етичното и естетичното и нови връзки между тях. Поезията на Ат. Далчев откри пътя на една хуманистична размисъл, съсредоточена върху проблемите на човешкото битие, 3 внесе овладяна, но изострена чувствителност за всичко, което прибавя или отнема от красотата на живота.

Тази статия е опит да се приложи сравнителният метод за изследване творчеството на Йовков и Андрич, за да се открият и обяснят някои сходни черти на художествените им системи. Но съществува ли близост и въобще съпоставими ли са оригиналните художествени светове на двамата изтъкнати майстори на словото, които достигнаха неповторени (и неповторими) върхове в развитието на българската и сърбохърватската литература и чиито имена респектират литературните историци? За да се мотивира тяхното сравняване, едва ли е достатъчно да се отбележи, че те са литературни връстници (макар че името на Андрич се свързва с периода след Втората световна война, почти всички негови новели са създадени в периода между двете войни), че са писатели-реалисти, майстори на кратките белетристични форми. Значително по-съществено основание е фактът, че Йовков и Андрич са творци от две национални литератури, които се включват в три различни нива на общност: от една страна - в зоналния цикъл на балканските литератури, от друга - в родствения цикъл на славянските литератури и, от трета - в рамките на европейското словесно изкуство. Още преди представянето на първия сборник преведени на български език разкази на Андрич авторът на рецензията Стойко Божков сравнява югославския белетрист с Йовков. 1 Оттогава в продължение на 40 години изтъкнати български Литературоведи отбелязват едни или други сходства в творческите светове на Йовков и Андрич. Интересно е, че двама литературоведи независимо един от друг ги сравняват поотделно с Лев Толстой, 2-3 а в една студия на П. Зарев за Йовков единствените писатели, с които е сравнен нашият разказвач, са отново Андрич и Л. Толстой. Към историята на съпоставянето Йовков - Андрич би могло да се добави признанието на югославския новелист, че се е учил от майстора на българския разказ, отбелязано от С. Султанов („Йовков и неговият свят"), П. Зарев (в цитираната студия) и в по-общ смисъл — като висока оценка на Андрич за Йовковото творчество - от Св. Игов (в предговора му към „Прокълнатият двор").

Българският пътепис все Към него още не е станал предмет на дължимото внимание от страна на нашата наука. А той дава в литературата ни забележителни образци. Някои от тях се радват на същата известност и читателска любов като найизтъкнатите произведения на създателите си - например „До Чикаго и назад от Алеко Константинов. Други, като „Писма от Рим" на Константин Величков или „В страната на палмите“ от Страшимир Кринчев, споделят недооценяването на цялото творчество на авторите си. В отделни случаи пътеписите с известността си и с високата оценка, която им се дава, дори надминават, справедливо или не, белетристичните произведения на творците - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, пътеписите на Константин Константинов. Дори само тези факти показват, че независимо от подценяването от страна на изследователите жанрът е привлякъл вниманието на творците - разбира се, за различно време, с нееднакви амбиции и постижения. И при бегъл поглед върху българския пътепис от края на миналия и началото на нашия век 1 може да се установи колко близки и дори сходни задачи си поставят неговите създатели. В творбите си от този жанр те се придържат към една, нека бъде наречена така, информативно-патриотична тенденция. Както в пътуванията си се стремят да о позная т българската (или чуждата - в пътеписите за чужбина) земя, така в произведенията си целят да запознаят читателя с нея. В пътеписите за България непрестанното им желание еда засилят любовта на бъл гарина към отечеството. Направените в това отношение успоредици между Вазов и А. Константинов 2 може в значителна степен да се отнесат и за К. Величков, А. Страшимиров, Стр. Кринчев - едновременно пътешественици, художници И родолюбци. Техните произведения създават устойчива традиция в българския пътепис за много десетилетия. Патриотичните тежнения на тогавашния български пътеписец проличават и когато авторите се намират в чужбина. Описвайки близки и далечни страни, Вазов и А. Константинов винаги са с мисълта за родината. Както е отбелязвано, те навсякъде носят българската атмосфера. Тя се чувствува в сравненията между вени 1 В настоящата работа се имат пред вид пътеписи, оформени преди всичко като художест произведения. Извън обсега на изследването остават автори, чийто художествен интерес чов. отстъпва Те пред географския или историческия - като Павел Делирадев, Иван Велков, Васил Кън- заслужават отделно изследване, но с по-различна насока. Т. 2 Г. Цане в. Пътеписите на Вазов. Предговор към Събрани съчинения в 20 тома. 10. C., 1956, с. 10-11. с. 101.• П. Динеков. „Другата Америка" на Светослав Минков. - Златорог, г. ХХ, 1939 44 видяното в чужбина и припомненото в България, в мярката, с която преценяват нещата, и особено с ясното предназначение на произведенията им единствено за българския читател - само него авторите имат пред вид, само у него разчитат да предизвикат отклик, какъвто желаят. Неуморни пътешественици, жадни да опознаят широкия свят, те остават преди всичко българи и навсякъде подчертават това - пред Ниагара и Петербург, в Лондон и Рим.

През есента на 1888 г. завърналият се от Лайпциг „доктор по философията“ К. Кръстев става директор на Педагогическото училище в Казанлък. Двегодишният му престой в този град (до есента на 1890 г.) е изпълнен с богата обществена, културна и редакторска дейност. 1 В литературния печат се появяват и първите му критически опити, свързани най-вече с името на Ив. Вазов, който все още е емигрант в Одеса. Между двамата започва оживена кореспонденция. Вазов, който през пролетта на 1889 г. се завръща в родината си, мечтае да започне ново литературно списание и кани за сътрудник д-р К. Кръстев. Но младият и амбициозен критик също смята да издава „сам нещичко“, като за тази цел търси съдействието на известния пловдивски издател Д. Манчов. В края на 1889 г. преговорите на Вазов за издаването на едно списание „вроде „Зора“ тръгват успешно и той съобщава това на д-р К. Кръстев, като го моли да не се ангажира в „изданието, което се предприема в Казанлък" 2. Но и в Казанлък вече всичко е решено и двете списания („Денница“ и „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество") започват да излизат от началото на 1890 г. 3 Около „Денница“ се групират най-добрите литературни сили на страната в момента. Тук започват да печатат Ст. Михайловски, Мих. Георгиев, Т. Г. Влайков, К. Величков, П. П. Славейков, като най-активен е, разбира се, редакторът на списанието - Иван Вазов. В това отношение д-р К. Кръстев е значително позатруднен. Той започва издаването на „Литературно-научно списание... " почти сам, без никакви постоянни сътрудници, като се оплаква на Ив. Д.Шишманов, че „Денница“ е взела всичко свястно за себе си. Но тук има и нещо друго. Докато Вазов мисли с по-мащабни категории — съживяване на литературния живот, въздействие върху общественото мнение - като има опита от „Наука“ и „Зора", — то неговият критик си поставя по-ограничени цели. Той търси повече къде да печата, къде да осъществи своите творчески намерения. Наистина в кн. 1 в обръще нието към читателите е посочено, че списанието си е поставило като първа задача „да следи движението на литературата ни“, но тя остава в действителност неосъ ществена.

Да преминем към друга група въпроси, докосващи по-пряко, по-интимно проблематиката на творческия процес. - Нямам нищо против... - Неотдавна в партийния орган се появи твоя очерк „Стъпили яко на зе мята...". Там, в този очерк, между другото сочиш образа на една неизвестна за мен жена, в бозова жилетка... - Коя, стрина Недковица ли? - Да! Като четох очерка, направи ми силно впечатление нейният образ. Тя уж се извинява, да не и се придиря много на приказките, защото не била се учила за приказване", но като „вземе думата", че като ги развърже, бая много предсе датели и пълномощници се червят пред нея. ... А тя, съдейки по твоите думи, умее да ги реди „като във фейлетон“, Струва ми се, тази мъдра жена от народа е доловила много съществени мо менти от диалектиката на съвременния ни живот. Въпреки значителните завоева ния в тяхното село тя иска от живота повече: и лекарят, и зъболекарят, па и дру гите отговорници за труда и живота на хората да са си на мястото... Дълбоко вярва в напредъка на нашия нов живот и тъкмо тази вяра и дава правото да гледа очи в очи правдата и открито да споделя болката си на събрание пред своя народен представител: „Не съм кьорава, всичко виждам и като ида в друго село, само се хваля, ама тук, ако приказваме все за хубавото, с него и ще си останем!" Този тон на стрина Недковица ми допада. Нека го запазим и в сегашните разговори, за да се врязваме успешно в нерешените проблеми. Инак има ли сми съл да преповтаряме известни истини... - Кой бяга от истините, бай Христо! Пък и в старите истини има хляб. Стига да не ги забравяме. Що се касае до моето съгласие за разговор по всичко -го имаш…

Наследството на Николай Фьодорович Фьодоров, автор на двутомната „Фи лософия на общото дело", засега не принадлежи към гръмките явления в родната ни култура. Обаче то таи онзи ефект на „забавеното действие“, който е присъщ на изпреварилите своето време идеи и творения. Доскоро неговото име можеше да се срещне най-често, когато ставаше дума за миналото на Всесъюзната държавна библиотека „В. И. Ленин“, която и до днес пази благодарен спомен за Фьодоров като за „необикновен библиотекар-енциклопедист, истински сподвижник на кни гата" 1. Но същевременно скромният библиотекар от Румянцевския музей е бил автор на оригинално философско учение, което буквално зашеметило най-значителните умове от неговото време. Така смелите, предугаждащи бъдещето мисли на Фьодоров Ф. М. Достоевски „е прочел като свои“, Л.Н.Толстой е чувствувал у себе си сили да ги защити", а В. С. Соловьов го е наричал „скъп учител и уте шител" Голямо внимание към проектите на „Философията на общото дело“ са проя вявали В. Я. Брюсов и А. М. Горки, който писал за Фьодоров като за „забележи телен своеобразен мислител“. За него не един път се споменава в кореспонденцията на Горки от края на 20-те години с О. Д. Форш и М. М. Пришвин. В наше време този съсредоточен интерес на много от значителните руски и съветски писатели към личността и идеите на Фьодоров се среща с все по-утвърждаващото се мнение за автора на „Философия на общото дело" като изтъкнат мислител от миналия век, родоначалник на идеите на руския космизъм, пряк предшественик на К. Е. Циолковски. Това мнение отчасти се прокарва в повестта „Загадъчният ста рец“ (Нева, 1974, № 5) на известния писател, популяризатор на науката Вл. Лвов, който ба запознава съветския читател с живота и мислите на Фьодоров. В тази творследство се изтъква настоятелната необходимост от щателно изучаване идейното на на този недооценен досега мислител. Учението за „общото дело" е своеобразно „утопично" отклонение в руската демократическа тиката" мисъл от миналия век. Естетиката на Фьодоров е плод на оп на това учение. Ако предварително не отчетем идейната цялост и особе ната невъзможно система на мислене на Фьодоров, изразяваща се в неговия „ненаучен" език, е да разберем отвътре съдържанието и смисъла на неговите естетинески теории.

Димитър Димов е роден в Ловеч. Но той е едва на година и половина, когато семейството му напуща града и нищо по-нататък в неговия житейски път не го свързва с родното му място. Люлка на детството му стават Дупница (сега Ст. Ди митров) и Дупнишкият край, където се корени родът на неговата майка. Тук за пръв път той прекрачва и прага на родното училище. В първо, второ и трето отде ление Димов учи в т. нар. дядо Андоново училище. То се помещавало в богатата за времето къща на дядо Андон, която заемала средата на площадчето пред се гашната сграда на противопожарната охрана и се намирала недалеч от жилището на Харизанови. 2 В много добре уредения и опасан с висока ограда двор-градина растели редки сортове овощни дървета - дядо Андон бил възпитаник на Садовското училище. Оскъдни са конкретните данни, с които разполагаме за ранното детство на писателя. Но те все пак са в състояние да очертаят духовната атмосфера, в която за почва изграждането на неговата личност и която съпътствува целия по-нататъшен живот на човека и твореца Димитър Димов. Първият учител на бъдещия писател е Димитър Павлов. Неговата колежка Елена Коларова разказва: „Димитър Димов беше кротко, възпитано и културно дете. За него Д. Павлов казваше, че е много силен ученик и ако има възможност, и седем би му писал." Това изявление едва ли е направено под влияние на признанието, с което днес се ползува Димитър Димов. Отглеждан в културно и амби циозно семейство, малкият Мишо не може да не еправел впечатление в детската среда на работническия градец. В същност своето детство тук той прекарва твърде самотно, с малко лични по-близки познанства и почти лишен от колективни момчешки игри и буйства. Поставен в такава изолация и естествено, и принудително - по силата на своя социален произход и възпитание, по волята на една зорко бдяща над зравето, живота и духовното му развитие майка, поради вътрешни импулси и влечения, крехка физика и лошо зрение - Димитър Димов отрано сродява с книгата, създава си свой собствен духовен свят, в който неусетно кълнят първите стремежи и амбиции. Тази ранна зрелост влиза в конфликт с влеченията на детството и препятствува неговото пълно и дълбоко изживяване. И това е може би едно от първите стълкновения в неговия вътрешен мир, който ще става все повече и повече арена на противоречия, сблъсъци и конфликти.

Като едно от местата, гдето се заражда дамаскинската книжнина, се сочи обикновено Сред ногорието и средногорският кръг дамаскини" се считат за едни от първите. В Средногорието е и краят на дамаскинската книжнина, нейният последен представител епирдопският книжов ник Даскал Тодор. За него, макар че е живял до средата на XIX в., ние знаем, както и за по-старите дамаскинари, само това, което може да се извлече от книгите му. Повечето от тях са подписани с името Даскал Тодор" и датирания от самия него. Най-ранната отбелязана година е 1793, а най-къс ната - 1843. Той следователно е работил като книжовник през последното десетилетие на XVIII ипрез първата половина на XIX в. Изглежда, че е починал към 1850 г. По това време той според местни устни предания бил вече заместен в училището от сина си Костадин и баща му наричали „дъртия даскал", бил е значи не по-млад от седемдесет и няколко години. В такъв случай той ше да ероден към 1770 г. Освен годината на писането Даскал Тодор отбелязва в книгите си и мястото - все богохранимое село Пирдоп". Явно е, че той е живял и работил като учител и книжовник само там. Все пак в младините си той ще да ебил като ученик и някъде извън родния си Пирдоп. Има еле ментарни познания от гръцко писмо, за които е трудно да се приеме, че ги епридобил в Пир доп. Познава и годишния кръг на църковната иконография, Понеже църквата в Пирдоп е построе на през 1819 г. и зографисана няколко години по-късно, и него той е могъл да научи само другаде, сигурно в някой манастир, например в Етрополския като най-близък и редовно посещаван от пирдопчани. В книгите си Даскал Тодор отбелязва не само годината и мястото на писането им, но и ред други неща, като това, кой е бил владика в Ловеч- Пирдопско тогава, както и сега е част от Ловчанската епархия, как се казвал аянинът в Златица, говори и за политически събития, станали в негово време, но за своя живот, как е протекъл, не отбелязва нищо. Липсват и външни писмени сведения за живота му. Тъй че в очерка си за него ние трябва да се ограничим само с преглед и разбор на книгите му. Те са много, известни са около 40, а навярно е имало, а може би и сега има и други. За сред новековните каижовници често техни ученици и почитатели говорят, че били написали стотици и хиляди книги, което, разбира се, е преувеличение. Все пак от възрожденските книжовници, съв ременници на Даскал Тодор, едва ли някой е изписал толкова книги, колкото той. Нито една от Даскалтодоровите книги не е печатана, нито пък има сведения, че той емислил да печата някоя от тях, какго например поп Пунчо от с. Мокреш, който още през 1796 г. подготвя за печат един голям сборник.

Завършвайки 77-ата година от основаването си, „Ревю дистоар литерер дьо ла Франс", издавано от Дружеството за литературна история на Франция с подкрепата на Националния център за научни изследвания и на Националния център за литература, е посветило своя шести брой (за ноември-декември 1977) на „проблемите на театъра във Франция (1920-1960)“. Този специален брой, подгот вен и представен от Жак Робише, съдържа текстовете и дискусиите по време на разговора, организиран от Дружеството за литературна история на Франция и състоял се на 20 ноември 1976 г. Проф. Раймон Льобег представя броя на читателите с кратко „встъпление" (avantpropos), в което казва: „в историята на френския театър смятаме като главни дати „Препирнята за Сид" и „Битката за Ернани“. След сто години те ще ни се струват може би като малки схватки в сравнение с промените, настъпили в течение на ХХ в." Цялостна представа за богатото и инте ресно съдържание на специалния брой ни дават публикуваните статии, а именно: „Режисьори на Картела и театралният текст (Ж. Жомарон), „Клодел и театърът в своето зараждане" (М. Лиур), „Легенда и драматургия в театъра на Жироду" (Ж. Боди), „Жан Ануи трагически поет" (Ж. Виер), „Френската публика и театралната обнова след Втората световна война" (А. Тисие), „Визиулното въоб ражение в театъра на Монтерлан" (А. Стефан), „Сартър за Брехт" (Ж.-Ж. Рубин), „Златен век или постановката на класиците във Франция между 1945 и 1960 г." (Бернар Дор). Всяка от поменатите по-горе статии се съпровожда от дискусионен текст, интересен без съмнение за уточняване на поставените в статиите проблеми, но е изключено в няколко страници да се резюмира казаното за всяка дискутирана статия, толкова повече, че във всяка една съответният автор разисква един проблем, който намира критическо осветление в дискусионния процес, където се сблъск ват и съпоставят различни и понякога противоречиви тези. По-специален интерес за нас представлява очеркът „Сартър за Брехт“ (14 страници) без дискусионния текст (3 страници). Статията се предшествува от следния кратък диалог: „Кенет Тинан: Кои съвре менни драматурзи Ви възхищават най-много? - Сартър: Брехт, безспорно, макар починал, и въпреки факта, че не използувам неговата техника и не споделям художествените му принципи." При Сартър, пише Жан-Жак Рубин, не става въпрос да се подчини театърът на една политическа кауза. Ако театърът, който той препоръчва, е политика, то е, че поставя политически въпроси, буди, изостря критическата бдителност на зрителите-граждани. По време на представлението на „Мръсните ръце" авторът заяви на в. „Комба“: „Една добра театрална пиеса трябва да поставя проблеми, а не да ги разрешава"; пред в. „Фигаро" бе заявил: „Театърът не е създаден за демонстрация, нито за решения. Той се подхранва с въпроси и проблеми." По-нататък Рубин пише: „1943 г... Сартър почва своята кариера като драматург с пиесата „Мухи“. Брехт е в Ню Йорк (избягал в САЩ от фашисткия Хитлеров гнет). Макар творчеството му да е вече значително, Брехт не е познат на широката публика с изключение на „Опера за пет гроша", създадена през 1928 г., възбудила, както се знае, доста противоречиви отзиви. Сартър е присъствувал заедно със Симон дьо Бовуар на представлението на „Опера за пет гроша", сце нично осъществена от Гастон Бати в 1930 г. В 1959 г. той заявява пред „Експрес“, че не е видял в нея друго освен това, което наричат сатира на обществото... Същинската цел на Брехт - добавя Сартър - ни бе напълно избягнала. Когато излязох от театъра - оттогава повече от двадесет години, намерих пиесата анархистична... Позитивната страна на двойната критика ми се бе изплъзнала, както на всички тогава. Начиная от 1943 г. Двамата творци се развиват паралелно, до 1956 г. за Брехт (който същата година умира), до 1959 г. за Сартър, който след „Затворените от Алтона“ в 1959 г. не създава за театъра оригинална творба. Няма обаче среща" между Двамата преди 1954 г. През юли същата година „Берлинер Ансамбъл“ представя за публиката на Международния фестивал в Париж (бъдещия „Театър на Нациите") Брехтовата драматургия в нейната тоталност (текст и реализация). Шокът с „Майка Кураж".

Заглавието на този труд е предварително основание за интереса, с който пристъпваме към неговия прочит. Нашата литературна наука не страда от излишък на подобни проучвания, за да не бъдем и достатъчно заинтригувани от това, което ни предлага акад. Георги Цанев. А неговото име на известен литературен историк е друга причина за очакванията, които ни се ще да бъдат оправдани от труда му. Голяма част от съдържанието на „Историческият роман в българската литература" ни е познато отдавна. Разпръснато в някои от предишните книги на Цанев, сега то е допъл нено, методологически актуализирано и подчинено на по-обхватните изисквания на научната монография. Трансформирано по този начин в един нов обем, то предпоставя действително отликите, които притежава новата книга. А в известен смисъл, това трябва да се отбележи, трудът на Цанев има и характер на равносметка за многолетните наблюдения на този изтъкнат учен, посветени на българската романистика, респ. на историческия жанр в нея. Разглежданата книга е опит за написването на едно по-цялостно изследване за историческия роман. Тя е нещо като история на този жанр, доколкото започва с неговата поява и проследява неравностойното му развитие в един продължителен период, към който за съжаление не е прибавено и времето след Девети септември, когато историческият ни роман получи необикновено извисяване. Трудът на Цанев започва с встъпление, което обръща внимание на по-важните въпроси от спецификата на историческия жанр. Авторът отбелязва, че „Историческият роман в европейската литература изобщо се явява в началото на XIX в., когато по думите на Белински историята излиза като „нова наука" и скоро става господствуваща наука , алфа и омега на века" (с. 5). Той цитира още един път великия руски критик с неговата мисъл за онова ново направление на изкуството", дадено от историческата наука, след което изтъква, че появата и развоят на историческия жанр са детерминирани от големите събития на епохата. Доколкото и у нас го има преди Освобождението - пише Цанев, - неговата поява се обуславя също така от борбите за национално освобождение" (с. 6). За да отговори кой роман е исторически, авторът прибягва до изказванията на Гьоте, Флобер, Фойхтвангер, Алексей Толстой и други крупни художници. Техните мисли, отнасящи се до една или друга постановка за онова, което трябва да бъде като жанрова обособеност историческият роман, са подложени на прецизен коментар от Георги Цанев. Така, спирайки се на различните становища, като приема рационалното и отхвърля несъстоятелното, авторът постепенно ни извежда до своята дефиниция за същността на историческия роман. Но тази дефиниция не е поднесена като школско правило, лаконично и нетърпящо никакви уговорки, а се дава чрез едно обстоятелно изложение на собствените възгледи, съобразено с комплицирания характер на въпроса за жанровото изясняване и уточняване. Като първа отлика на историческия роман Цанев посочва материала". Или, както пише той, съдържанието на произведе нието с исторически сюжет се гради върху познания, почерпани из документи от миналото, писания и изследвания върху минали събития, паметници, останали от няко гашни времена, спомени и предания, създа вани и предавани от хора, чужди на автора по светоглед, далечни по психология" (с. 13). Друга характерна черта, отбелязана от Цанев, е начинът, по който историческият роман въздействува на читателя, чисто човешкото въздействие, което съпровожда винаги естетическото" (с. 14). Авторът отговаря и на въпроса, кое „прави известни лица и събития исторически" (с. 16). Той смята, че „трябва да има отдалеченост между рисуваните съби тия и читателите, на които се поднася романът (с. 17). Като най-сигурен белег на историческия жанр в романистиката се извежда историческата действителност на героите“ (с. 17). В това отношение Цанев изцяло споделя възгледите на Белински и Добролюбов.

Литературно-критическите очерци на Л. Георгиев за Георги Цанев, на Л. Бумбалов за Илия Волен и на М. Василев за Михалаки Георгиев обогатяват традиционната жанрова поредица на Изд. „Български писател“ с нови имена и факти. Трите очерка се различават в подхода към литературните явления, но явен естремежът на авторите към детайлно-проблемно проучване на избрания обект. Най-напред ще се спра на очерка на Л. Георгиев, тъй като той е посветен на един от най-видните съвре менни наши литературоведи, чието име е свързано с първите стъпки на марксистката литературна критика. В един литературно-критически очерк от стотина страници едва ли може да се направи изчерпателна преценка на литературовед ското дело на Георги Цанев. По-скоро е възможно само да се щрихира неговият портрет, в който да проличат индивидуалните особености на големия наш литературен критик и историк в оценката на художествените явления. Авторът на този очерк - Л. Геор гиев, още от уводните думи дава да се разбере, че се интересува от изследователския подход на Георги Цанев, в който своеобразно се съче тават критикът и историкът на литературата. „Георги Цанев - пише той - дойде в литературната история от литературната критика. Преди да стане историк на литературата, той беше неин взискателен и утвърден критик, А това е най-сигурното доказателство, че неговата връзка с литературното минало е съвсем пряка и естествена. Тя се дължи на една страст и любов към изкуството и не се предопределя от други интереси." Тази характе ристика Л. Георгиев превръща в ръководен принцип на своя очерк. Книгата хронологически е разделена на две части - дейността на Г. Цанев до 9. IX. 1944 г., когато той се изявява предимно като литературен критик, и след 9. ІХ. 1944, когато интересите му се прехвърлят върху историческата преценка на литературното минало и наследство. Между двата периода има и пряка тематична връзка - така например в една от най-интересните му студии „Търсене на нови пътища в българската литература" литературните явления, в които той е бил пряк участник, са обобщени като исторически период. Първата част на книгата има по-публицистичен характер, тъй като Л. Георгиев се спира на идейно-политическите и гражданскообществените позиции на Г. Цанев.

Научната проблематика, свързана с изследването на теорията на социалистическия реализъм, неведнъж е поставяна в основата на работите на съветските литературоведи и колегите им от социалистическите страни. Ще споменем само, че в литературната наука има интересни наблюдения, осъществени при анализа на социалистическо-реалистическата художествена литература, а това вече позволява теоретически да се обобщят проявите на метода. Монографията на съветския литературовед А. Н. Иезуитов е добро доказателство за непресекващия изследователски патос в изу чаването на естетиката и поетиката на социа листическия реализъм. Онова, което прави впечатление в подхода на автора към специ- фичната материя, ориентирана към изясняване на теоретическите особености на социалистическия реализъм, еметодът на литературо веда. Както сам отбелязва Иезуитов, изслед ването на социалистическия реализъм все 1 Ще посочим имената на автори като Д. Ф. Марков, А. И. Овчаренко, А. И. Мет- ченко, В. В. Иванов, С. М. Петров. Източно- Германските и чехословашките литературоведи също имат дял в разработката на теоретичес ките въпроси на социалистическия реализъм с книгите: Zur Theorie des sozialistischen Rea- lismus. Berlin, 1974; Einführung in den soziali- stischen Realismus. Berlin, 1975; Zb. O soziali- stickom realizme, Bratislava, 1976. 146 още има екстензивен облик (с. 4). Натрупан е богат и разнообразен материал, който трябва да бъде проучен с оглед на неговата съотноси мост с принципите на социалистическия реа лизъм. И въпреки немалкото изследвания на литературоведите-марксисти теорията на социалистическия реализъм е недостатъчно изявен аспект в литературознанието. В същ ност постигнати са значителни успехи в изу чаването на социалистическия реализъм, систематизирани са основните принципи в не говата естетика, а така също и своеобразието на формите в поетиката му. Все още обаче в литературната теория не епостигната онази резултатност, която покойният съветски лите ратуровед А. И. Белецки определя като проб лем за синтеза в литературознанието. Много основателна е загрижеността, с която Иезуитов посочва неизяснеността на категорията художествен метод в онтологи ческо отношение, което е предпоставка за възприемане на закономерностите и особеностите, проявяващи се при художественото усвояване на новаторските принципи в изкуството. Раз бира се, не само изследването на онтологията на метода определя перспективността на лите ратуроведческите проучвания. Споделяйки ста новището, че социалистическият реализъм е своеобразна естетическа система, авторът за става на здрава методологическа основа. Тази постановка се възприема от немалко съветски литературоведи, които откриват в нея потвърж дение на мисълта за новаторския характер на художествения метод. Приемливо е да се пристъпи към проучването на естетическото свое образие на метода с мярката на системно-струк турния анализ. Подобен подход към художествената литература е практически резултатен тогава, когато не се абсолютизира системността" на метода, а се използува това негово свойство, за да се проникне до същността на съставните компоненти, до структурата. Вниманието на литературоведа е насочено към изясняване на особено важни проблеми от теорията на социалистическия реализъм: анализ на основните компоненти на естетическата му структура, типология на връзките с останалите художествени методи, а така също и от носителната самостоятелност в развитието и обогатяването на естетическата система на метода. Така определени, насоките на изсле дователските задачи подчертават особената актуалност на труда.

„Критиката като литература" - ето един болезнен комплекс, който измъчва всеки критик по призвание. Това е въпрос за самочувст вието му на творец и съзидател, на откривател на нови истини за човека, а не просто коментатор и анализатор на чужди мисли и творения. Защото критическата дарба е също така привилегия на малцина - тя също има своите мъчителни страдания и жестоки изпитания на Съвестта. Върху постигнатото вече от писателя критикът изгражда нов, неповторим и естетически вълнуващ свят, за да се включи във всеобщото познание за човека, за да ни развълнува и пречисти. Оттук, от тази мисъл тръгва и съветският литературовед и критик Борис Бурсов в книгата си „Критиката като литература". И аз искам да цитирам едно особено важно място от нея, изведено като норматив не толкова за критиката изобщо, колкото за самия него: „Що се отнася до критиците и литературоведите, даже и до найквалифицираните от тях, в сила остава въпро сът, в каква степен са те литератори, та дори писатели" (с. 5). Въпросът е не само сериозен, той е съдбовен. Но разрешението му не бива да бъде абстрактно, т. е. в теоретическото му 149 налагане и формално съгласяване с положителния отговор. Нашият читател - пише Бурсов, - съдейки по отношението му към Литературознанието, чака от нас обновление както на способите за анализ, така и в тяхното изложение - с други думи, пред нас се изправя задачата да доближим критиката по форма до самата литература“ (с. 8). Големият, единственият дори пример за критика е сам писателят. Писателят ене само художник, не само пресътворител на живота и човека чрез словото, но и изкусен тълкувател, проникновен анализатор на чуждите художествени творения, а често и на своите собствени. В руската литература, както подчертава Бурсов в книгата си, такива майстори са били и Пуш кин, и Гогол, и Толстой, и Достоевски. Техните статии, рецензии, бележки или писма са образци на критическото слово, които заемат достойното си място в историята на руската критика наред с постиженията на Белински, Добролюбов, Чернишевски, Мережковски и др. Дори нещо повече - в писателската критика често има повече проникновения, повече усет за художествените достойнства на разглежданите автори и творби. Силата на тях ната критика е в лаконичността, изразителността и конкретността" (с. 12).

На 10 и 11 януари 1978 г. в СУ „Кл. Охридски" се проведе юбилейна научна сесия, посветена на 100-годишнината от рождението на П. К. Яворов. Сесията бе организирана от Института за литература при БАН, СУ „Климент Охридски" и Съюза на българските писатели. На откриването присъствуваха завеждащият отдел „Изкуство и култура" на ЦК на БКП Любомир Павлов, зам.-завежда щият отдела Кина Бояджиева, директорът на Института за литература при БАН проф. Тончо Жечев, директорът на Института за славяноведение и балканистика при АН на СССР акад. Д. Ф. Марков, писателят Христо Радевски, учени, културни дейци и много граждани. Сесията бе открита от акад. Георги Цанев. В осемнадесет доклада и научни съобщения изтъкнати наши литературоведи от различни поколения се спряха на редица аспекти от Яворовото творчество. За първи път на такъв представителен форум беше разгледано поцялостно литературното наследство на голе мия български писател. Наред с поезията бе отделено значително място на драматургията и публицистиката му и особено на художестве ната проза. За първи път беше поставен проблемът за философския модел на Яворовата лирика. По нов начин бяха интерпретирани въпросите за връзката на Яворов със символизма, за житейската и творческата му драма, за сходството между Яворовата лирична ком позиция и някои форми на музиката, за автобиографизма на неговата поезия и т. н. В доклада си „Яворов в развитието на българската литература" Петър Динеков изтъкна новаторския характер на Яворовата поезия, което и отрежда изключително място в развся на българската лирика. Докладчикът се спря по-подробно на ролята на народното творчество за изграждането на Яворов като поет. П. Динеков заяви, че със своя мъжествен стих, с революционния си дух Яворов е единственият български поет, когото можем да поставим редом с Ботев. Тончо Жечев засегна една почти неразработена от нашето литературознание тема - белетристичното творчество на Яворов. Той подчерта, че биографията на Гоце Делчев и „Хайдушки копнения" са подценявани от литературните историци, защото винаги са били „в сянката" на могъщата, ослепителна Яворова лирика. Прозата на Яворов разкрива освободителните борби на македонските бъл гари, пресъздава образа на техния велик водач Гоце Делчев. Тя има значение на ярък художествен документ за нашата история от края на миналия и началото на настоящия век. Прозата на Яворов носи нещо от духа на Бъл гарското възраждане, когато близка дружба свързва един гений на перото като Ботев и един гений на делото като Левски. Или, както се изрази Т. Жечев, биографията на Гоце Делчев, написана от Яворов, ни кара да си представим каква би била биографията на Левски, ако я беше написал Христо Ботев. Яворовата биография на Гоце наред с биографията на Ботев от Захари Стоянов могат да се сравняват с някои от най-големите постижения на световната биографична литература. Докладът на Васил Колевски „Яворов - критик и публицист" бе посветен на онази част от литературното наследство на поета, която досега бе считана за второстепенна. Той под черта връзката на Яворовата публицистика с македонското революционно движение, очерта идейно-естетическите особености на Яворовия мироглед. В. Колевски се спря и на литературно-критическата дейност на поета, на оценките му за творчеството на различни бъл гарски писатели. Пеньо Русев разгледа участието на Яворов в социалистическото движение в България, влиянието, което социалистическата идеология оказва върху него, и т. н. Той се спря поспециално на двама от героите на Яворовите драми „В полите на Витоша" и „Когато гръм удари" като носители на социалистическа идейност.