Книжка-5

1964 Книжка 5 Съдържание

Има поети, които с буйно червен пламък блясват внезапно и още с първият си зов, с първите си пориви се прехвърлят зад границите на обикновеното и завладяват читателите. И най-студените, най-простите думи заблестяват от огнения ритъм на чувствата им. Тях не амбицията, не подражанието ги насочва към поетичното изкуство. Незабелязано, като цве тята в полето, мислите им се разпукват и ние един ден откриваме, че се е родил поет. Като че ли тях ги е дарила някаква висша сила, онази земно-неземна власт, да създават свой свят от мисли и идеи. Тяхното жизнено битие като че ли от само себе си се превръща в поезия. Те потъват B изречените думи и стиховете им като усмивка естествено и непринудено се разцъфтяват на устните им. Те мислят, те въздишат, те мечтаят в сти хове. Това, което се изразява в остри жизнени конфликти, или това, което си отива със случайностите, те превръщат в мелодично трептене, в поезия. За тях поезията не е занаят. Тя е органически пробив на душевния им свят. Тя е разкъсване на кората на делничния живот от вътрешното кипене на преживяванията. Тя е вик на победител или жалба на побе ден. Радостен порив на откривател или страдалческа мъка на сломения от живота. Тези поети може бързо да изгасват, но искрите, които са разпръснали около себе си, възбуждат въображенията с векове. „Безумци" и луди глави“, те често пъти навличат върху себе си гнева и проклятията на благоразумната сивота. Около тях израстват легенди, след тях се носи злата мълва на обидната посредственост, но те се превръщат в мит.

В тази статия ще засегна само някои въпроси от историята на бъл гарската драма, свързани главно с нейния стремеж да обобщава, да достига до основанията на историческата правда. Разбира се, извън кръга на статията ще останат редица проблеми на сложното историческо разви тие на драматургията ни. Ще започна с този вече известен факт, че нашата национална драматургия изостава от поезията и прозата ни. Поезията ни има такива представители като Хр. Ботев, П. К. Яворов, Хр. Смирненски, Д. Дебелянов и Н. Вапцаров, в областта на прозата са работили Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Йор. Йовков и др., а най-добрите ни драми са създадени от писатели, за които драматичното творчество понякога е било, така да се каже, втора или трета страст.

Старата българска литература започва развитието си единадесет века преди нашето време и поради това се отличава рязко от съвременното литературно творчество. Най-явният показател на различието е преобладаващият религиозен характер на средновековните литературни произведения. Далече от истината обаче би стояло едно твърдение, че само този характер е белегът, който ги отделя от новата българска литература, главно от създаденото през втората половина на XIX век до наши дни, въпреки че той е присъщ както на съдържанието, така и на формата на средновековното изкуство. Зад него стоят своеобразни художествени норми, стои специфично творческо виждане, което за съвременния човек е твърде необичайно. На тази основа трябва да се гради принципната, проблемната характеристика на средновековните творци, създали исторически обусловено, исторически навременно и исторически ценно изкуство.

Големият поет прилича на море: колкото повече водолазът навлиза навътре в него, толкова по-дълбоко става то, толкова по-чудни и неподозирани красоти разкриват неговите глъбини. Същото чувство изпитваме и ние, когато поискаме да избродим оня прекрасен мир от идейни и художествени ценности, който наричаме поезия на Христо Смирненски. Преди четири десетилетия „откривателят" на Смирненски като поет и пръв негов възторжен критик - Георги Бакалов писа за него: „Той бе поет. Истински поет. Сочен поет, както се казва. Поет, какъвто рядко се ражда... Няма друг поет у нас след Ботев тъй популярен сред масите, както Смирненски. Имената на двамата Христовци са неразделно свързани в съзнанието на масите. Неразделни в безсмъртието.

Във всички езикови общности съществуват две различни езикови системи: на Практическия съвременен език (нататък ПЕС) и Стиховата реч (нататък СР)2. В социалната практика ПЕС обикновено се употре бява при непосредственото общуване, а СР се свързва с текстове с потрайно значение. Последните могат да бъдат литературни и нелитературни: граматически и аритметически правила, закони от гражданското законодателство и други текстове, които трябва да се запаметяват. В художествената литература ПЕС намира място в така наречената „проза“, а СР в „поезията“.

И в литературата, както и в обикновения живот, човек има случайни познати, много често хора със значителна културна стойност, които било поради липса на духо вен афинитет, било поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, не е могъл да опознае, да оцени и да включи в кръга на своите близки и приятели. В продължение на много години тъкмо такъв случаен познат за мене беше и Георги Райчев. Разбира се, както всички младежи от моето поколение, които се интересуваха от художествена литература, аз чух това име твърде рано — още в блажените времена на моето юношество, когато ми се струваше, че държех света в шепите си. Още то гава аз имах случай не един път да чета онова, което Райчев публикуваше в периодическите издания и да прелиствам неговите книги - и „Мъничек свят“, и „Царица Неранза", и онази „Песен на гората“, която даде повод да се заговори за него още един път. Тези срещи обаче имаха случаен характер и не знам защо не възбудиха в мене по-траен интерес към личността и делото на писателя.

Георги П. Стаматов, роден в Русия и прекарал там първите тринадесет години на детинството си, е живял след това в България 55 години, към които се прибавят още пет години студент в Швейцария. След ученето във Военното училище, кратковременната му служба като офицер и следването му по право, от 1902 г. нататък Стаматов станал съдия и тогава по-плодовито е проявил писателския си талант. Служил е в София, Пловдив, Трън и най-продължително в Кюстендил. Служебната му кариера като член-съдия в Кюстендилския окръжен съд, извлечена от архивата на съда, е следната: от 1 август 1905 г. до 31 септември 1907 г., от 1 февруари 1908 г. до 31 януари 1911 г., от 1 март 1914 г. до 31 юли 1919 г. и от 1 октомври 1919 г. до 31 май 1921 г.

Литературните историци все още не са проучили достатъчно добре богатия материал за традиционния интерес на културната общественост в малката славянска нация - словенците (наброяваща днес 1 600 000 жители) към нашия народ, към неговата съдба и неговата култура. За този интерес има данни още от шестнадесетия век. Няколко видни словенци от това време - пътеписецът Бенедикт Курипечич, дипломатът Жига Вишнегорски, първият словенски граматик Адам Бохорич и един от гигантите в словенския литературен и политически живот, великият словенски просветител Примож Трубар (1508-1586) — не само споменават името на българите, но говорят с определена симпатия за тях. В по-късните времена интересът се засилва, придобива по-проблемен характер, българският език и култура стават предмет на изу чаване и изследване в работите на няколко бележити люде от малка Словения: деецът на словенското възраждане Жига Зойс, ученият Йерней Копитар и продължителят на неговото дело Франц Миклошич и др. А най-видните поети от края на 19 век - Антон Ашкерц, Симон Грегорчич и Йосип Стритар, както и Матия Маяр-Зилски, Йосипина Турноградска, Антон Сломшек, Л. Клинар са написали творби с българска те матика.

„Галилей на съвременната естетика!" (А. Ричардс), „прорицател, учител, който хвърля светлина върху живота" (Дж. Макейл), родоначалник на много съвременни художествени и литературоведски направления... За нашия читател тези определения на английския поет-романтик С. Т. Колридж звучат странно и високопарно. Че са високопарни приемат и някои буржоазни литературоведи, но какъв е техният подтекст, на какво се дължи увлечението на буржоазното литературознание по Колридж и дали той може да бъде само продоначалник" за неоплатониците, интуитивистите, фройдистите, „потока на съзнанието" - това е все още въпрос, на който марксисткото литературознание не е отговорило изчерпателно.

За художественото майсторство на Елин Пелин е писано вече, но казаното все още не е достатъчно. Историята на разказа „Лепо“ е показателна за насоката на развитие на големия белетрист, неговото израстване като писател със самобитен подход и поглед за селската ни действителност от края на миналия и първите десетилетия на днешния век. Една съпоставка на различните редакции на разказа води не само до по-вярното му разбиране, но и до по-пълно изясняване на художественото майсторство на Елин Пелин, осветлява някои моменти от творческия процес: износване на произведе нието, въплъщаване замисъла в словесна форма.

Теоретичните възгледи на Гео Милев за характера и същността на театралното изкуство, за развитието на българския театър, както и неговите прояви в областта на режисурата продължават да привличат интереса на изследователите. Поставените от него пиеси, макар и малко на брой, са осъществени в различни периоди от живота му и на различни сцени: от опитите в Стара Загора е поставянето на „Едип цар" от Софокъл през 1915 г. до сцената на театър „Ренесанс" като режисьор на пиесата „Массачовек“ от Ернст Толер през 1923 г. Някои от репетираните пиеси не виждат светлините на рампата за първия допир с публиката.

Всяко докосване до творчеството на Лермонтов ни изправя лице с лице с неговия титаничен дух, влязъл в „горда вражда с небето“, метежен и свободолю бив, с бушуващите и незнаещи успокоение страсти на едно сърце, което цял живот се люшка между любовта и омразата, копнее за свобода, а се заду шава в атмосферата на робство и лакейство, жадува за вяра и високо предназначение, а е принудено да се гърчи в безверие и отчаяние, да тръпне от гняв и трепери от бяс пред картината на руското самодържавие. Неговата изумителна личност има способността да ни приближава най-плътно до себе си, да ни кара да страдаме с нейните страдания, да се издигаме с нейните пориви, да изпитваме нейната злъч към хладния външен блясък и вътрешното нищожество на светското общество, което подобно на древното дърво анчар отравя всеки, който се докосне до него. Той е имал нещастнето да се роди в долината на ужаса и отчаянието, да вдъхне разлагащия полъх на разгрома след съдбоносната 1825 година, да пре живее годините на глухите стонове, на прекършените полети, на безмилостно потъпканата вяра, когато безпрепятствено тържествува злото и пошлостта, когато герои на деня стават доносчиците и ренегатите. Години, в които пред погледа се мяркат само сините мундири, когато в чудовищната империя Русия всеки полицейски надзирател е цар, а царят е коронован полицейски надзирател. В тази долина на робство и мъчение, на безмълвен гняв и скрити вълнения се ражда музата на Лермонтов. Още от първите си дни тя изпитва вледеняващия мраз на самодържавната империя и стига до горчивите ужасяващи изводи, че най-близкият човек на всеки е самият той, че всеки е обречен на горда самота. За тази епоха Херцен казва, че „трябваше да умееш да мразиш от любов, да прези раш от хуманност, трябваше да притежаваш безгранична гордост, за да можеш с вериги на ръцете и краката да държиш високо изправена главата си“. И макар че юношата и младежът Лермонтов е обграден отвсякъде със зло, той не скланя глава пред него, макар че вижда как разрушават стената между доброто и злото, как господарите търгуват с народа си, а народът със свободата си, той не изпада в обезоръжаваща рефлексия, в пасивност и бездействие, а избира пътя на мъжествената целеустремена борба. Ни що, че тази борба го довежда до гибел - все едно той остава непобеден. Той няма никаква вина, че е попаднал в „бездънна бездна, в която потъват най-добрите плувци", където и най-големите таланти изчезват, преди да са достигнали това, за което се борят. Бурята на неговите чувства, могъществото на огненото му слово преживяха цяло столетие и стигнаха до нас и до неговите потомци, които сме ниха враждата с небето с покоряване на неговите висини, които знаят цената на мъжеството и гордия ум.

Трудът на Б. Ст. Ангелов, старши нау чен сътрудник в Института за литература при БАН, има за предмет българските книжовници от XVIII век, малко проучени или съвсем непознати на образованите среди у нас, макар и да представят значителен интерес за изгражда нето на българската литературна и културна история. Докато най-видните лич ности на тази епоха, Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, са влезли отдавна в кръгозора на научните изследователи и на просветеното общество, бидейки разглеждани подробно и в учебниците по литература, по-скромните по заслуги, но все пак достойни за внимание техни предтечи, съвременници или най-близки последователи са оставали дълго време в сянка, въпреки ценните си приноси за развоя на книжнината ни и ръста на просветата или на националното и гражданското съзнание. Да се зачетат тези забравени труженици на перото, по-малки или по-големи звена във веригата на историческия процес, оставаше дълг на специалистите, заели се да проследят добросъвестно и правилно този процес. Трудът на Б. Ангелов идва да запълни тук една значителна празнина.

Богатата българска литература през средните векове все още не е достатъчно добре показана за по-широк кръг културни читатели и дейци. Главна причина за това е обстоятелството, че голяма част от нейните най-ценни творби не са издадени, поради което остават недостъпни за преки научни занимания. А трудността става още по-голяма, като се вземе под внимание и фактът, че повечето от тези творби се намират в чужбина (СССР, Румъния, Югославия, Атон, Франция, Германия Англия и др.). И затова радостен факт за нашата културна общественост е пе чатната поява на един от важните паметници на старата българска литература, а именно на Манасиевата хроника, изда дена под наслов „Летописта на Константин Манаси". Издаден е фототипно Ватиканският препис на хрониката, с увод и бележки от проф. Иван Дуйчев. Така се осъществява една отдавнашна мечта на българската общественост и на българските научни дейци да видят пълно изДание на този ценен исторически паметник. И веднага трябва да се каже, че хубавата инициатива за издаване на стари български ръкописи (фототипно или на борно) би трябвало да продължи, като се постави на по-здрави организационни начала. Хрониката излиза като книга първа на добре замислената поредица „Паметници на старата българска пис меност". Желателно е по-скоро да се явят и следващите номера на поредицата. За осъществяването на тази задача пряко са заинтересовани и отговорни институтите по литература, език и история при БАН. Манасиевият летопис е отдавна познат на науката, особено чрез публикациите на руския учен А. Д. Чертков и на румънския славист Йоан Богдан, който публикува по-късен препис от XVIXVII в. Ватиканският препис е ценен не само с това, че е един от древните пре писи на хрониката, но особено с това, че е единствен богато илюстрован неин екземпляр. След като проф. Дуйчев направи отделно цветно издание на миниатюрите на тази хроника, сега естествено допълнение е нейното цялостно обнародване по Ватиканския препис. Двете найнови издания, свързани с Манасиевата хроника, вече извънредно много улесняват всякакъв род проучвания не само върху нея, но изобщо върху българската култура, книжнина и живопис по-спе циално. Важно място имат те и относно заниманията върху нашата среднове ковна историография.