Книжка-1

1986, Книжка 1 - Съдържание

Вече тридесет години всяко завоевание на творците от националния културен фронт е дълбоко свързано с атмосферата на трудово дръзновение и интелектуално напрежение, което придава неповторимост на Априлския социалистически делник. Периодът на култа към личността със своите методи на Ръководство бе задръжка за развитието на духовните сили на народа ни, грубо нарушение на ленинските норми и в областта на културата, но това състоя ние в нашия културен живот бе прекъснато с Априлския пленум. Колективното съзнание на Партията - този висш, съвършен организъм, въплъщение на най-хубавото, акумулирано в родовата памет, на висшите добродетели на класата-победителка в историческия двубой с епохата - мъдро ръководи нашето общество, предлага революционни открития за същността на съвременния свят и стимулира социалната активност на съвременника. Няма съмнение, че писателите като сплотен отряд от комунисти-ленинци, не само възприеха градивността на априлската партийна линия, но и с гражданска доб лест, с комунистическа честност и непримиримост, с художествена проницателност допринесоха много за обогатяването и задълбочаването прекъснато обновяваща се „харта" за национално развитие. на тази неВ своята знаменателна реч пред отчетно-изборното събрание на Съюза на българските писатели (8 април 1958 г.) другарят Тодор Живков каза: „Повече между народа, по-близо до живота - ето какво е необходимо сега наймного на нашата творческа интелигенция, на нашите писатели, художници и композитори. " Тези думи най-синтезирано и ярко разкриват дълбоко демократичната същност на априлската партийна културна политика, в тях се съдържа найзначимата истина на социалистическото изкуство - неговият народностен характер, неговата неразривна връзка с животрептящите проблеми на съвремието.

„Този човек е невероятен, той обърна всичко с краката нагоре. Колкото го чета, толкова повече се дивя - как може да се роди такъв човек!... Той седи в краката на бога наред с Бетховен, Шекспир и античните. "1 Тези възторжени думи на Емилиян Станев за руския гений не са само красиви фрази. Паралелните изследвания на двамата творци разкриват огромното въздействие на Достоевски върху нашия майстор, който на родна почва талантливо прилага неговите велики психологически открития, както и някои композиционни осо бености и философски концепции. Много страни от светогледа на Емилиян Станев явно са изградени в съприкосновение или спор с дълбоката всепрониксаща мисъл на Достоевски. В редица изказвания той просто повтаря някои развъждения на своя гениален учител. Запознанството му с него датира още от ранната младост. Отношението към Достоевски минава през различни фази. На 18 години епочти невъзможно да се почувствува необятната психологическа и философска проницателност на този титан. За юношата Емилиян Станев Достоевски е нечист, душевно окаян човек "2. Той обаче все повече го увлича, разкрива му абсурдните противоречия на човешките характери, тяхната двойстве на природа. „Достоевски ми даде поглед за човека, много мъчителен, много драматичен. 3 Руският гений за нашия автор е не само откровение, но и болест. Той владее съзнанието му, поболява го със своя мрачен, до влудяване наелектризиран свят, в който бушуват и най-тъмните стихии на душата и в който светлите герои са разпъвани от непосилни беди и изпитания. И Емилиян Станев като Толстой психика. изобразява герои със здрава Болната душа не го привлича. Всъщност по своята творческа природа нашият автор е по-близък до Толстой. Зримите, пластични сцени и пейзажи в творбите му, виталните пориви на неговите герои, особено страниците, посветени на Костадин и Христина в „Иван Кондарев“, са достойни за перото на Лев Ни колаевич. И все пак Емилиян Станев не е от ранга на Толстой. Той не написа своите „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Казаци“, не изгради такава неизбродимо богата галерия от ярки, незабравими образи като руския гений, който в това отношение едва ли има равен в световната литература. Неслучайно автори като Андре Мороа, Роже Мартен дю Гар са удивени от неговото непостижимо майсторство да вдъхва реален живот на своите герои, да създаде, по израза на Мороа, цял свят, толкова истински, колкото и действителният". Емилиян Станев не е, разбира се, и Достоевски,

Проблемите на теорията на литературата заемат централно място в дъл голетната научна биография на академик Пантелей Зарев. Те намират отражение не само в чисто теоретични съчинения, но и в такива изследвания, кои то имат за обект литературноисторически или литературнокритически теми. Това пристрастие към теорията е израз не само на лично творческо призвание, но в същата, а може би и в по-голяма степен, на съзнанието, че без решаването на сложните и заплетени теоретични въпроси е невъзможно и пълното, многостранно, аналитично и концептуално отношение към конкретните литературни явления. Пантелей зарев е от тези изследователи на художествената литература и на литературно-художествения процес, които намират своето творческо кредо в теоретичната идея или концепция, в извеждането от реалните национални литературно-художествени факти на по-общи методологически и естетико-теоретически постановки, без при това да жертвуват „чистото" духовно общуване с обаятелния свят на литературата. В научните търсения на П. Зарев това своеобразно разтваряне на конкретни, а понякога и злободневни, литературноисторически и критически проблеми в по-общи философско-естетически и литературнотеоретически идеи е особено плодотворно, то доведе автора до две от неговите най-представителни съчинения - „Панорама на българскаИ та литература" и двутомника „Теория на литературата". За тесния" специалист подобно свързване на литературнотеоретични и литературноисторически проблеми може да изглежда неправомерно, още повече, когато тук си казва думата и познатият критически темперамент на автора, но то вече има своето оправдание и защита в поредица от „комплексни " трудове, в началото на които е излязлата през 1958 г. книга „Стил и художе ственост". Тук за пръв път Зарев демонстрира своя нов творчески подход, своеоб разното диалектическо свързване на разнопосочни идейно-художествени проблеми, търсейки тяхното единство, неделимост, комплексност. Тази книга очертава, макар и в конспективен вид, бъдещите литературоведски интереси на автора и особено характерното за него теоретично осмисляне на националния литературен процес. Тук за първи път Пантелей Зарев разгледа проблема за стила в неговите комплексни взаимоотношения с идейно-художественото богатство на литературата, с „личното светоотношение“ на твореца, с националното своеобразие на литературното развитие, с жанровите тенденции, с проблема за народността и партийността на изкуството и т. н. За тогавашното равнище на родното литературознание, когато стиловите проблеми на литературата са или пренебрегвани, или тенденциозно отнасяни към естетическите попълзновения на формализма и чуждите естетически доктрини

През последните двадесет години в българската художествена проза за почна да се проявява доста устойчива тенденция, бележеща едно по-широко и ускорено развитие на първоличните повествователни форми. Като първоличен тип повествование, литературният сказ заема определено място в съвременната българска проза. В нея се появиха творби, изградени изцяло върху сказова основа (почти всички разкази на Н. Хайтов и някои от разказите на И. Радич ков). Този маниер на повествуване предизвика много силна и в повечето случаи адекватна на авторските цели реакция. Настоящото изследване представлява опит да се обобщят и формулират съдържателните и формалните признаци на сказовия повествователен тип, да се потърси спецификата на сказа, причините, определящи художественото му въздействие, неговото място и роля сред останалите първолични повествователни форми. Обект на разглеждане и анализ ще са онези особености на сказа, които играят ролята на негови сигнали и го определят като специфична повествователна структура. В неговата специфичност проблемът за сказа се поставя за първи път в съветското литературознание от началото на 20-те години на нашия век. Тогава започва да се изгражда теорията за сказа като повествователен тип. Самият термин „сказ" е чисто руски и няма чужд езиков еквивалент в литературната наука. Взет е от фолклористиката и в прекия си смисъл означава устен народен разказ, който стои на границата между ежедневната битова реч и художественото народно творчество.

За да го почувствуваме като автор, човек трябва да предложи възглед. А възглед значи позиция, облик, физиономична цялост. Тази не толкова банална, колкото изглежда, мисъл просветва в дълбочините си, ако се прибави, че автор с интересни идеи може и да се изплъзне от вниманието, ако идеите му не се събират във възглед или поне ако част от тях стоят разсеяно. Малко са критиците, които като Бахтин предлагат повод за спокойно обсъждане на тази постановка. Неговите разработки на въпроси от различни и далечни области са пронизани от водеща нишка. Те имат критерий. Единният възглед за света и културата, позицията, авторовостта при Бахтин просто се натрапват. Колкото една идея е по-силна, по-абстрактна, т. е. извлича повече неща от действителността и ги съединява в по-отдалечена точка, толкова тя подсилва убеждението, че голямата идея в известен смисъл е „тиранична". Тя потиска всичко, което е в обсега и и което е склонно да се отклони. Повтаряна е истината, че идеята не е равна на жизненото многообразие. Още по-небили възможно е тяхното равенство, ако явленията, били те жизнени, турни, стоят на две-три хиляди години едно от друго. те кулТакова странно, даже „ирационално" явление в критиката е Михаил Бахтин. Неговата критика е теория, а теорията му е критика - положение, което евалидно за всеки голям автор на критика. Бахтин спои в критическо убеж дение разносмислови и разновременни явления и обстоятелства на културата. Спойката чертае „трасе", означено с възлови понятия на автора: менипея - карнавал - диалог - полифония - роман. Диалогизацията и романът сключ ват параболата на това критическо трасе. Те се оглеждат едно в друго като понятия навсякъде. „Единство на развиващата се идея. Оттук известната вътрешна незавършеност на много мои мисли. Любовта ми към вариациите и многообразието на термините спрямо едно явление. Множественост на ракурсите. Сближаване с далечното, без да се посочват посредническите звена." Написано, споделено е в записките на критика от 1970-1971 г., които по-късно доброжелатели пуб ликуваха в „Эстетика словесного творчества" (1979). Тази книга изкара наяве 31 непубликуваните и незавършени неща от Бахтин, след като няколко десети И летия критически шедьоври стояха в чекмеджето му.

Някаква странна съдба има тази българка. Когато се назове нейното име, като че ли неизбежно идва да зазвучи в душата ни, да заинтригува мисълта ни, да възбуди емоциите ни също така името и на Пенчо Славейков. Не по-малко силна е и обратната връзка; бих казал даже, че тя е първоосновната и определящата. Името на Мара Белчева е някакъв десетилетен спътник около живота, творчеството, гражданското и личностното поведение на Пенчо Славейков. Получава се двойка от имена, която е занимавала не само съвременниците им, но респектира и днешните хора. И не може да се определи кое в този реалистичен и романтичен възел от съдби е по-силното - дали сътвореното литературно дело, или човешката им индивидуална участ. Ако се вземе предвид обстоятелството, че приживе Мара Белчева малцина са я признавали за „поетка" въобще или за писателка от значима величина, може да се каже, че тя е предизвиквала думите, погледите, коментарите, положителното или отрицателно отношение към себе си по една главна линияизключително хубавата жена, „брилянт в огърлицата на красивите българки", „дамата в черно“, както са я наричали; съпругата на министъра Христо Белчев, твърде начетена за времето си. И по-сетне: „младата вдовица“, приятелката на Пенчо Славейков, неговата спътница до смъртта и след смъртта му; поетесата, която израства под крилото и в „сянката" на големия литературен месия; непокорната красавица, неприемала и отхвърлила дръзко благоволението на височайшата дворцова особа; членката и активистката на Клуба на жените-писателки; гордо остаряващата жена, която към края на живота си копнее да чуе признание - и то не толкова относно стореното от нея за Пенчо Славейков, колкото за своята поезия, за съкровеното си лирическо сътворение. И докато вниманието или невниманието, уважението или отричането на обществото към Пенчо Славейков се дължат на обаятелната му фигура, на мощното му творчество и на оригиналната му, твърде чепата личност, то всеки интерес към Мара Белчева се поражда от факта, как и доколко, в каква посока и с каква бързина, с какъв чар или с каква махленщина се приема нейната близост до исполина тогава в литературния живот. И какви ли не още други нюанси на тълкуване, на одумки, на съгласия и несъгласия се развихрят около името и около поведението на двамата - Пенчо Славейков и Мара Белчева.... Около нея витае повече легендата и като че ли по-малко действува истината. Не можем да отречем и силата на противоположностите, която спомага да се утвърди романтичното и да се открои в него и чрез него обаянието. Защото гладката еднаквост на преценките, на обобщенията, на хвалебствията може да оформи предимно иконографския портрет, ала не и живия облик на човека.

Ако с изучаването на аспектите на проблема за научно-техническата револю ция се занимават цял ред обществени науки (философия, социология и т. н.), то интерес към истински човешката", социалнопсихологическата, нравстве ната и естетическата страна на научно-техническата революция са призвани да проявят и проявяват също и художествената литература, литературознанието илитературната критика. При това литературата „очевидно трябва не да разкрасява научно-техническата революция, не да се прекланя пред нея, а да спомогне да я осъзнаят не като самоцел, а само като средство, да покаже нейните граници, нейните опасности... Да изучава диалектиката и от позициите на хуманистичния идеал, като помни, че в реалната действителност разрешаването на поражданите от нея противоречия е възможно единствено по пътя на обеди няването на постиженията на научно-техническата революция с предимствата на социализма. Като цяло социалистическата концепция за научно-техническата революция е концепция на историческия оптимизъм. Но въпросът „благо или проклятие е научно-техническият прогрес за човешкото общество" в определен смисъл не е безпредметен. Литературата, тази, по израза на Белински, „болна съвест на човечеството“, не може да не реагира и на негативните, а не само на позитивните, дори при условията на социализма, последствия от на учно-техническата революция. Как тя реагира на това - на проблемно-тема тично равнище и в плана на художествения конфликт - именно това е пред метът на нашето изследване. А това означава по наше мнение потапяне в конкретния художествен материал, анализ на отразяваната в него социална, нравствена, идеологическа проблематика. При изследването на дадената тема е необходимо да се взема под внимание, че въпросът за взаимоотношенията между научно-техническата революция и литературата е част от по-общ проблем- за съотношението между науката и изкуството, станал предмет на дългогодишна дискусия и имащ своята найнова библиография, а също и между изкуството и морала

Тази статия няма за задача да обхване цялостно въпроса за развоя на литературната критика, литературната история и литературната теория след Априлския пленум. Тя цели да припомни някои спорове, които се водиха печата и които имаха значение в някаква степен и за литературното творчество, и за литературно-критическото мислене. Тези спорове възникваха естествено в онази атмосфера на търсене, на творческо дръзновение, която бе създадена след Пленума. Те определяха донякъде характера на духовния климат, бяха израз на творчески усилия за придвижване напред и за преодоляване на предишни грешки и слабости, завещани от времето на култа. Най-голямото завоевание на Април 1956 г. е откриването на способността за творческо прилагане на марксистко-ленинската естетика. В този смисъл са преоценките на изминатия път на критиката. Ярка проява е обемистият доклад на Георги Цанев, изнесен на конференция по случай 15-годишнината от 9. ІХ. 1944 г. Г. Цанев в самокритичен и критичен тон, с примери и имена, разглежда пораженията от догматизма и пътищата за връщането към ленинския подход в литературата. На практика се разгаря дискусионният огън. В споменатия доклад, който прерасна в изключително важната му книга „По пътя на реализма", Г. Цанев, без да подценява направеното от критиката и литературната история в периода, когато се наливаха основите“ на социализма и на ожесточената класова борба, решително заговори и за ненужното възприемане на догматичната редакция на марксизма-ленинизма, което помогна изкуството и литературата да се схематизират. Самият Цанев отново даде пример за онова изкуство на критика, което претворява марксистко-ленинските методологически положения през призмата на съпреживяването на литературата и поспециално през призмата на индивидуално неповторимата творческа личност. Разбира се, и други критици, като Пантелей Зарев, още в ранните априлски години възвърнаха сетивата си за литературата, без да игнорират решаващата роля на идеологическия момент. * Но нас специално ни интересува движението и съзряването на литературната мисъл по пътя на Април, като се базираме на един отрязък от време. Годината 1962 е забележителна с XXII конгрес на КПСС. Ето защо отглас от конгреса е онова партийно събрание на писателите, което се проведе под девиза „Могъща очистителна и вдъхновяваща сила". Всъщност в тези дни, т. е. на шестата година от ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на БКП, се извършва окончателното сбогуване с рецидивите,

Новелата „Страх" е още една демонстрация на новото, което Й. Радичков внесе в съвре менната българска проза. Или по-точно - един следващ вариант на това ново, - доколкото, макар че „Страх" „е в редицата" на предхождащите я новели, що се отнася до най-общите естетически принципи на автора, в нея все пак се долавя нещо, което я различава от тях. И новото е съвсем осезателно не само в структурата на творбата, то е залегнало и в една все по-ясноочертаваща се през последните години тенденция в творческото развитие на автора - тежнението към „идентификация" на героите, към тяхното „нормализиране" в контекста на една, макар и по радичковски, материално и жизнено по-уплътнена, по-сложна в своето реално съществуване действителност, стремежът към по-задълбочена, проведена от по-нови позиции, интерпретация на човешката душевност. Интригата, която би трябвало да представлява ядрото" на повествованието, взета заедно с най-тясно свързаните сюжетно и тематично с нея структурни цялости на творбата и разработена по правилата на традиционното сюжетно-композиционно разгръщане, би деформирала новелата до една разширена модификация на известния анекдот за надхитрените хитреци. Или - в най-добрия случай - в нея трудно биха намерили своето цялостно и пълноценно развитие основните насоки в идейно-художествените търсения и внушения на автора - за сложността и простотата на човешкия живот, за неподозираното, неочакваното, недооцененото у простия човечец", за многопластовостта, усложнеността на възприятия и реакции у традиционния човек от народа, респектирани от повсеместно и категорично налагащия се нов живот, за страха, суеверието, мистиката и най-реалния, най-грубия практицизъм, сложно преплетени в психиката на хората от народа и на „интелигента", на човеците въобще... Тази сложна гама от загатнати и развити идеи, интересни и оригинални наблюдения и хрумвания, от изведени до филосфски, общочовешки проблеми внушения, е намерила своята 141 пълноценна реализация чрез разрушаването на традиционната сюжетно - композиционна последователност на новелата, обусловено и наложено от силно разколебания, всъщност изцяло преобразуван статус на традиционния разказвач в творбата. А тази деструкция, тази липса на сюжетна постъпателност и високата степен на повторителност, стоящи в основата на подчер тания антиепизъм в творчеството на Радичков и отбелязани още преди години от нашите литературоведи и литературни критици, тук са намерили може би най-яркия си израз. В новелата те са така очевидни, че не е необходимо да се доказват - толкова повече, че при по-нататъшния анализ много от доказателствата ще бъдат посочени, макар и в рамките на по-друг контекст.

Има литературни произведения, отдавна известни, но незначителни и безинтересни като безименни гробове, пръснати из необятното поле на нашето литературно минало. Те нямат място в пантеона на българската литература, към тях не се връщаме, за да ги препрочитаме или анализираме, не ги преиздаваме в събрани съчинения и антологии. Отвреме-навреме само някой литературен историк си спомня за тях, за да ги спомене в свое изследване, което малци ната негови колеги ще прочетат. Но понякога, приближим ли се към тези произведения, опитаме ли се да навлезем в атмосферата на времето, когато са били създадени, да видим живите хора, с които са били свързани, те като че ли се преобразяват, придобиват значение, хвърлят нова светлина върху познати имена и събития или ни връщат към отдавна забравени личности. Вся ка една от тези творби има своя история, свой малък свят. И ако успеем да проникнем в този свят, ако съумеем да го разберем, тя се превръща в малко прозорче с изглед към широкия простор на литературната действителност. В крайна сметка нашата представа за литературния живот се конкретизира, познанията ни за миналото на българската литература се обогатяват. А нужно ли е да повтаряме всеизвестната истина, че миналото на една литература е органически свър зано с нейното настояще, че настоящето постоянно се превръща в минало? Тук ще стане дума за едно от произведенията на малко познатия, почти забравен днес поет от 60-те и 70-те години на миналия век Димитър Великсин, по-точно - за един от неговите сонети, публикуван във в. „Народност", г. 11, бр. 17 от 16 март 1869 г. под наслов „Сонет за гос пожа Адела Хомер дьо Хел, отлична француска поеткиня". Тази творба привлича днес внима нието преди всичко със загадъчното си посвещение. Остаряла по форма, тя, разбира се, не до косва естетическите сетива на съвременния читател. И ако все пак в нея има някаква красота, това е студената красота на старинен романс. Впрочем, преди да се обърнем към самата творба, би трябвало да кажем няколко думи за нейния автор. Роден около 1840 г. в Браила в семейстото на българи преселници от Сливен, Драгой Великов (истинското име на поета) получава образование в родния си град, където учи първо в румънско, а след това в гръцко училище. След като през 1861 г. завършва Браилската Мъжка гимназия, младият човек прави постъпки да продължи образованието си в Прага. Това обаче не му се удава и той е принуден да остане в Румъния. Тъкмо през този период започва усилено да се занимава с литературна и публицистична дейност - първоначално на румънски език с подпис D. Vellisson, a след това и на български с псевдонима Д. Великсин. През 1864 г. той става сътрудник на Г. С. Раковски в издаването на в. „Бъдущност“, който излиза едновре менно на български и румънски език, а през втората половина на 60-те години редица негови стихотворения и статии се появяват в българските емигрантски издания „Общ труд", "Дунав ска зора“ и „Народност" (част от материалите във в. „Народност" са на български, други румънски и френски език). През 1869 г. Великсин заминава за Париж, където слуша лекции по литература в Колеж дьо Франс и в Сорбоната. Само след една година обаче той се завръща Румъния и остава тук до Освободителната руско-турска война. През 70-те години Великсин про дължава да печата стихотворения на български, румънски и френски език, но след това посте на B пенно се отчуждава от поезията.

На уводно място е поместена информация от редакцията за състоялата се през ноем ври 1984 г. в Тюмен конференция, организи рана от Съюза на писателите на СССР, Тюменския и Томския обком на КПСС, на тема „Новото в живота - ново в литературата. Въпроси на патриотическото, интернационалното и трудовото възпитание в колективите на Западносибирския нефтогазов комплекс и ролята на художествената литература във формирането на съветския характер". На конференцията са присъствували около сто литератори от всички съюзни, автономни републики, от Москва, Ленинград, от много краища и области. Присъствували са също делегати от писателските съюзи на братските социалистически страни: България, Унга рия, ГДР, Полша, Румъния, Чехословакия, Куба и Монголия. Конференцията е била открита с встъпително слово от В. Озеров. Доклади са изнесли В. Поволяев - Писателят на предните линии на социалистическото строителство" и Ю. Андреев - „Развитието на живота и задачите на литературата". В доклада на В. Поволяев са анализирани проблеми на тру довия колектив в светлината на личното и общественото, личността е разгледана като микромодел на колектива. В доклада на Ю. Андреев проблемите на съвременната лите ратура, посветена на делата и хората в Сибир, са обхванати в широк контекст - и историко-литературен, и житейски. Темата за Сибир е обширна, аспектите и са многообразни, в литературата за Сибир са концентрирани най-характерните черти и проблеми на общосъюзната литература. След резюмето на докладите също в резюмиран вид са предадени и изказванията, направени от делегатите на конференцията - както на тези от съветската страна, така и на Делегатите - гости от социалистическите страни. Брой 7 предлага на читателите и статията на известния съветски литературовед и кри тик И. Бернщайн „Новият живот на вековните образи", посветена на рецепцията и творческото преосмисляне на класическите произведения в литературите на социалистическите страни. На пръв план авторът се 150 спира на идеята за „динамическата подвиж ност" на класическото наследство и неговата „непрекъсната актуализация". За литерату рата на ХХ в. е твърде характерно преосмис лянето на вековни образи и сюжети. Може бисподеля авторът - именно грандиозните све товноисторически трусове на нашата пре ломна епоха подтикват художниците да проецират своите размисли за живота върху този екран, който им предоставя историята на културата. Западната литература - пише И. Бернщайн - познава различни ексцентрични модификации на вековни образи, които имат малко общо с дълбокия смисъл на първоосновата и са свързани понякога с повърх ностно експериментиране, характерно за мо дернистичните направления. Но често сре щаме и нещо друго - изтъква той, - когато вековните образи са третирани като сво еобразна форма за осмисляне на жива и ак туална проблематика. В западната компаративистика е много разпространена идеята за вечното възвръ щане" - извънисторическо функциониране на някои вечни подсъзнателни константи, определяеми само от импулси, идващи от архаични времена, а не от историческите обстоятелства и хода на естетическото разви тие. Такава постановка на въпроса обаче е чужда на марксическото литературознание, което изхожда от социално-историческата обусловеност на новото осмисляне на ве ликите образи от световната култура и тех ния живот в художественото съзнание и читателско-зрителското възприятие. Самото функ циониране на вековните образи в социали стическите литератури е принципно различ но от модернистичните превращения на вековните образи.

1. Езикознание 1. Структура и история на праславянския език. Балтославянски етнолингвистични от ношения. 2. Сравнително и историческо изучаване на славянските езици и диалекти. Междуезикови контакти. Ономастика. 3. Съпоставително (типологическо) и аре ално изучаване на славянските езици и диалекти. 4. Изучаване на структурните и семантичните особености на съвременните славянски езици. Социолингвистика, лингвистика на текста. 5. Същност и развой на старобългарския език. Ролята му във формирането и разви тието на другите славянски езици. II. Литературознание 1. Старите славянски литератури до края на XV век и ролята на старата българска литература в тяхното развитие. 2. Течението хуманизъм в литератури. славянските 3. Славянските литератури в контекста на световното литературно развитие през XIX-XX век (направления и жанрове). 4. Естетическата система на социалистическия реализъм и етическата проблематика в съвременните славянски литератури. 5. Историческата постика на славянските литератури. 6. Теория на литературата в славянските страни.

Съвсем закономерно личността и делото на Паисий Хилендарски са обект на засилен научен интерес както от страна на българската, така и на българистичната мисъл в чужбина. Неговата роля и значение предопределят съществуването и непрекъснатото увеличаване на голяма по количество и обхват на идеите литература, която реално обособява отделна област в литературната история и теория - знанието за Паисий. Усилията на цяла редица изследвачи у нас от края на миналия и особено от началото на новия век наред с безспорно големите за слуги за критичното осмисляне и актуалното възприемане на „История славянобългарская" оставят неразрешени такива въпроси от изключителна важност като например нейното критично издание и характера на езика и. След автори като М. Дринов, Б. Пенев, В. Н. Златарски, И. Орманджиев, М. Арнаудов издирванията са продължени от Б. Ст. Анге лов, И. Дуйчев, В. Пройков, В. Велчев, Хр. Христов. Така в последните десетилетия бяха обнародвани няколко монографични изследвания, издания на различни преписи на Паисиевото съчинение, негови преводи на новобългарски език. Към общата картина бяха прибавени някои нови факти, други, известни по-рано, получиха окончателно потвърждение. В това отношение специално заслужава да се отбележи ползотворната работа на българската научна експедиция в Атон - постигнатото от Б. Райков, както и новооткритите данни от българиста М. Матеич.

Макар и отдавна да е навлязло в езика на науката, понятието поетика продължава да привлича вниманието на теоретиците, които настойчиво разискват неговата същност, граници и функция в литературоведската практика. Фактите свидетелствуват за разнообразно приложение на това понятие: от название на теоретическа дисциплина до учение за литературно-художественото произведение. Очевидно е, че в литературознанието изходните възгледи за поетиката не могат да не се отразят и върху методологията и методиката на изследванията. Но ако все пак по-широкият обем на понятието насочва към приложна теория на литературата, то значително по-сложно е положението, когато се пристъпи към поетиката на художестве ното произведение. Затрудненията са не по-малко и поради факта, че изследвания на поетиката има и в западното литературознание. Представителите на немарксистката литературна теория особено в последните няколко десетилетия - засилиха интереса си към поетиката на отделното произведение. Разбира се, неслучайно се появиха литературоведи, утвърждаващи неговата преимуществена функция в литературноисторическия процес. Тези теоретически постановки на западните изследователи се основават на методологически прин ципи, които имат една цел: да се обезсили Марксисткият възглед за изкуството, като по този начин се отстранят редица важни понятия и категории, осмислящи динамиката на социалистическата литература. Естествено не може да се отрече значението на литературно-художественото произведение в литературноисторическия процес, но неговата оценка винаги трябва да се свързва с каузалния характер на художествените явления. За съжаление изследванията върху постиката, осъществени от западните литературоведи, 1 Вж. М. Б. Храпченко. Художестве нное творчество, действительность, человек. Изд. третье. М., 1982, с. 402. 2 В. И. К. Горский. Об исторической поэтике и сравнительном литературове дении. - Русская литература, 1983, №3, с. 95. 160 са предимно в областта на иманентния а на лиза Литературоведите от социалистическите страни въпреки научната традиция в област та на поетиката изграждат своите постанов ки, като очертават нейния предмет в съот ветствие със задачите на нашата съвременност. Така днес все повече се утвърждава възгле дът, че постиката - раздел на литератур ната теория - трябва да се обособи като учение за литературно-художественото про изведение. Тази позиция, изразена от съвет ския учен Г. Поспелов, е оформена и в прием лива теоретическа система за интерпретация на художественото произведение. Гледището на известния теоретик е перспективно не са мо със своята методологическа яснота, но и с практическата приложимост при изслед ване на художествените явления. Поетиката, насочваща ни към художествената система на произведението, е отрицание на формалистичните модификации, които са присъщи на авангардните западни литературоведски теории. Оказва се, че понятие с такъв широк обхват като поетиката в литературознание то може да получи определен научен смисъл, а следователно и да изяви подчертаната си действеност в изследванията на литературо ведите-марксисти