Книжка-2

1971, Книжка 2 - Съдържание

В една революционна ситуация не може да се очаква промяна във възгледите с формулите на една естетическа доктрина. Несравнимо по-трудно е да се докаже жизнената необходимост на даден естетически принцип, да се превърне стимул за духовното развитие на индивидите. B В това отношение влиянието на домарксовата естетика бе твърде ограничено: по форма изключително интелектуално, а по обхват ненадхвърлящо академични и артистични кръгове със специализирани интереси към изкуството. Възможностите за практическо въздействие на тая естетика се изчерпваха с култивирането на определен тип рефлекси към прекрасното и изработване на критерии за неговата оценка. За Маркс естетическото възпитание не е локален процес, протичащ само в рамките на преднамереното взаимодействие между индивида и художествените произведения. То е момент от цялостното преустройство на човека при прехода от буржоазното към комунистическото общество. Следователно то е подчинено на общите цели на революцията, които са по същество политически. С други думи, то е елемент на една политика, зависи от нейните принципи и изисквания. Естетическото възпитание според Маркс не е еднопосочен процес - от художника и неговите произведения към възприемателя, - а интегрален. Това ще рече, че двете страни са включени в една верига от взаимодействия, където причина и следствие запазват своето значение само при изолираното им разглеждане. Преди да бъде в състояние да упражнява някакво влияние, изкуството е детерминирано от обществените условия. А те формират целия кръг от интереси на хората, респ. естетическите. Художникът зависи от тия обстоятелства, те му дават онова „общо“, без което е невъзможен неговият контакт със съвре менниците. За разлика от романтичните легенди творецът не в ново получава време своето послание от музите, а от грубите ръце на живота. Правейки своя избор, независимо в каква форма, творецът прави решителната крачка от наивната спонтанност към съзнателността. А това ще рече и към политиката, дори ако той се резервира към нейните конкретни разновидности. Когато спонтанността на таланта и неговата политическа съзнателност се слеят, това е предусловие за високи художествени постижения. Основен принцип на една правилна политика е, без да лишава от автономност художника и да пренебрегва своеобразието на изкуството, да превърне в тяхна цел и вдъхновение собствените си интереси и цели. А доколкото последните са насочени към постигането на едно хуманно общество, каквото е комунистическото, идеалът на такава политика има по начало свой вътрешен естетически аспект. Той не трябва да бъде откъснат от факторите и условията за осъществяването на новото общество. Изкуството, вдъхновено от тоя идеал, намира в неговия естетически аспект критерий за оценка на фактите и на собствените му постижения. Той, разбира се, не е единствен, понеже има специфични художествени закони и принципи, на които то се подчинява, но еглавен в едно проникнато от политически дух време.

В края на двадесет и две годишното си царствуване султан Абдул Меджид, двайсет и осмият султан от превземането на Цариград, се е чувствувал в построения от него с източно разточителство дворец Долма бахче не по-добре от последните византийски императори. Неговият баща, прочутият Махмуд II, беше започнал с кърви епохата на либерализация на империята, но вместо да я преобразят и обновят, тези реформи усилиха гниенето във всичките и части, така че наследниците му - Абдул Меджид и Абдул Азис - живееха с предчувствията, страховете и суеверията на последните императори. Само разли ката във вярата и обичаите направи да не се повтори безпомощната молитва на последния византийски император Константин Палеолог в черквата на Влахерна, когато далечният им прадядо от османската династия Мехмед Завоевателя влиза в Константинопол. Защото както някога Византия агонизираше и се стесняваше под напора на дивото племе, така и могъщата в миналото Турска империя сега се свиваше и гърчеше под натиска на всички племена, които я населяваха. Към този натиск отвътре се прибавяше и могъщият натиск на всички европейски сили отвън, които бяха подушили богатата плячка. Всяка империя в края на краищата загива от нещо, загина дори Византия след близо тринадесетвековно съществувание. Но на Турската империя и бе съдено да загине от духа на ХІХ в., породен от Френската революция, от небивалото разцъфтяване на националния и племенен фанатизъм, който зае мястото на разпадащите се религиозни общности, под напора на икономическия, идеен, политически либерализъм и буржоазен демократизъм, срещу който се оказаха слаби всички китайски стени, издигнати от империите. Турската империя загиваше тъкмо от това, което според мъглявия замисъл на нейните реформатори трябваше да я обнови, да я спаси, да я приспособи към духа на времето. Разноплеменните империи като Австро-Унгария и Турция тогава западат, докато движенията на национална основа образуват нови, по-мощни или послаби държави или автономни области, като Германия, Италия, Румъния, Гърция, Сърбия и др. В подобни условия в разлагащите се империи се раждат мрачни и мъдри реакционери като Метерних и Константин Леонтиев. Те се възправят срещу течението, срещу всички, и от никого нечути вещаят смърт и гибел. Те надигат глас срещу „лекомислието", срещу най-широко разпространеното, убе дително за здравия разум гледище, че спасението е съвсем близко, напълно достижимо, достатъчно е само държавните мъже, императорът, сенатът, правителството сами да прегърнат знамето на прогреса, сами да поведат тежката държавна кола към приспособяване и помиряване с духа на времето. Метерних и Леонтиев са разбирали, че за да не се разпадне окончателно един орга25 низъм, престанал да живее естествен, органичен живот, трябва да се замрази, херметически да се изолира. Това единствено може да продължи живота му. „Нашата държава е стара - казваше Метерних - и не може да се впуска в никакви опасни опити." „Замразете Русия, за да не гние!" - казваше Леонтиев. Известно е, че Метерних виждаше единствено спасението на империята в съз даването на пълно политическо и духовно мъртвило в Европа на „Свещения съюз. Тези консервативни утопии, разбира се, не спасиха Австро-Унгария, но във всеки случай продължиха агонията й. Буржоазно-демократическите начала, родени в Англия и Франция, бързо подкопаваха всички стени, които бяха издигани срещу им, те - във вид на стоки, книги, мода, облекло, обичаи, политическа организация, обществено устройство, граждански ред - достигнаха Турция за ужас и изумление на ходжи и дервиши. Към тях се нагаждаха, с тях се съобразяваха дори султаните, те ставаха пример и символ на спасение за обезправената рая. Когато Абдул Азис подаде ръка на една жена, на императрица Евгения, да слезе от лодката, този прост акт на учтивост стана символ за староверите, че светът се е обърнал, че Турция дълбоко е въвлечена в общия европейски водовъртеж.

Фантазия и лъх на книжен прах, видения, заключени между стените на работния кабинет. Строго разпределени часове до минута. Ето как съм си представял личността на Николай Райнов. В неговия аскетичен живот има нещо скучно и неразбираемо за обикновените хора, които обичат да бъдат през деня между приятели, а вечерта на кино или на оперета, за да чувствуват така света. Но именно в този живот е имало нещо възвишено. Защото почти свръхземна е тази жестока сивота на всекидневието, тази борба на мисълта с тайните на историята и на човешкото битие. А с нея Николай Райнов е изпълвал непрекъснато своя строг и размерен свят. Той е първият български писател, въодушевил се от сюжети извън нашия живот и извън българското ни съществуване. Неговата мисъл тръгва по безкрайните криволици на неизвестното в античността и го възсъздава - и като сюжет, и като философия и екзотика. Той чува постоянно да кънти у човека тъмният и зовящ вик на плътта, който е познат на Юга и е приглушен у по-студените народи на Европа. Европеецът Николай Райнов, който се е справил с огромно количество историческа, философска, религиозна и художествена литература, пресъздава чрез въображението си пъстрите сънища на света на Изтока. Свят фантастичен и горещ, щедър и зъл, мъдър и неуравновесен в страстите си, изпълнен с необикновени религиозни мечтания, с дързостни мисли, в които се жадува за радостите на плътта, надмогнала духовното. Така този писател подготвя една нова представа изобщо за света. Чрез своята култура и чрез своя личен мистицизъм Николай Райнов е преиначил много от истините и сказанията на древността, на светите книги, на ле гендите и притчите на християнството. Той е някакъв опозиционер на официално известното и на официално популяризираното. Такъв е даже и когато надниква в българската история, където търси някаква особена действителност, призрачен кипеж на мистични идеи и на страсти, контурирани с личния му и оригинален GI почерк. За своето полумистично отшелничество и за опозиционността си Николай Райнов е уважаван, но не е обичан. Той е търсен като писател от пробуждащата се за света българска интелигенция, но даровете, които и е давал, са като трохи, незадоволяващи глада. Защото има много нещо неразбираемо и отвлечено в тънките полутонове на неговата мисъл, в сложните зигзаги на чувствата му, в абстрактната му жизненост и даже в прекалено разголената му еротика. Николай Райнов започва творческия си път през първото десетилетие от началото на века. Неговият жизнен път е сложен, както и творчеството му. Той не завършва светско училище, а духовна семинария. И ето след семинарията следва рисувално училище. Не само използува онова, което му е дала християнската школа, но се и сблъсква с авторитета на светите отци и на пазителите на 39 догмата. И за книгата си „Между пустинята и живота“ (1919) той е отлъчен от църквата. Този конфликт с привидно несветската църковна власт ще трае доста Дълго. Неговият син разказва в спомените си и за чудатите му и своеобразни гражданско-политически стълкновения с властта. Въпреки че бе сътрудник на тежко и официозно списание като „Златорог", че предостатъчно бе уверил обще ствеността в отвлечения характер на своето тълмачество на древни и средновековни сюжети, той бе опозиционер, който смущава. Случвали му са се и жи тейски беди. Изпратен със съдействието на един министър земеделец в Париж, скоро е лишен от командировката и е оставен без средства да си плати дори и наема, и пътя за връщане. Трябвало е заедно с жена си да плете обувки, за да се задържи някакси в чуждия град на повърхността. През 1933 г. е член на Помощната организация и у дома му правят обиск военни. Сказките по въпроси на изкуството, които години наред доброволно и безплатно изнася, внезапно биват забранени. Забранен бе и юбилеят му през 1939 г. Фашистките организа ции воюват с него, те искат уволнението му като професор, понеже в някаква внезапна екзалтираност запял със студентите „Интернационала". Едно от чуде сата на „мистика" Николай Райнов.

Самото произнасяне на тия две имена ни връща към един от най-динамичните периоди в българската литература, поражда у нас асоциации за два сякаш непримирими свята, всеки изпълнен с решимост и воля да отстоява своето идейноестетическо верую. Единият създава цяла епоха в развитието на националната ни художествена книжнина, другият живее с амбицията да бъде върховен съдник в областта на литературата, блазни се от мисълта да чертае координатите на теоретико-критическата и естетическата мисъл у нас в продължение на повече от две десетилетия. И докато Вазов, продължавайки най-добрите възрожденски традиции, трасира широки пътища на жизнено правдивата, народностно самобитна литература, утвърждава реалистичната поетика като върховен художествен критерий, то Кръстев възвестява принципи и норми, в името на които ще подхвърли на преоценка и критика създаденото от поета, чиято мощна творческа индивидуалност вече се бе издигнала на най-високия пиедестал в националната поетическа книжнина. С подобни представи са живеели не само съвременниците на оная епоха, но такива асоциации изпълват и новите поколения при спомена за тия две личности, всеки със своя роля и място в литературния живот на времето, далеч несравними, разбира се, по своята историческа значимост. Но колкото и отношенията между д-р Кръстев и Вазов, продължили близо три десетилетия, да се възприемат в такива най-общи аспекти, те имат своя история и развитие, интересни не само за литературния историк. Взаимоотношенията между критика и писателя са много по-сложни и многостранни, отколкото изглеждат на пръв план. Днес, пък и не само днес, малцина подозират, че тези взаимоотношения търпят една своеобразна еволюция, че не винаги са били така остри и непримирими, а бележат периоди на сътрудничество и близост в идейно-естетически домогвания и пориви. Да се проследи тази еволюция това значи да се хвърли светлина върху интересни страни и моменти от тогавашния литературен живот, да разберем по-цялостно и критика, и писателя. Несъмнено проблемът Кръстев - Вазов далеч надхвъря ограничените рамки на отношенията между две личности, колкото и значителни да са те. Той заслужава да бъде осветлен в цялата му пълнота, в конкретните му прояви и идейноестетическа същност. Така ще се откроят и процесите в тогавашния литературен живот, разнообразните предпоставки, обусловили характера на литературните позиции и естетически разбирания на критика и писателя, ще се почувствува сложността на борбата за жизнено необходима литература, за създаване на трайни художествени ценности. Как започват, през какви перипетии минават и как завършват отношенията между двамата? В какво се изразяват тия отношения? Доколко писанията на Кръстев за Вазов стимулират или убиват творческите пориви у писателя, утвърждават или разколебават вярата му в правилността на избрания път? Доколко тия писания ни разкриват пътя на формирането и търсенията на критика, еволюцията на собствените му идейно-естетически разбирания? Какво емястото им в общата оценка на писателя в ония години, когато са се утвърждавали поцялостни концепции за същност и задачи на литературата, когато процесът на обществено-идейното и художествено естетическото съзряване се е изявявал в твърде разностранни и усложнени форми? Ето някои въпроси, които заслу жават нашето внимание, в усилията ни да разберем процесите на една отминала епоха с оглед задачите и на нашата съвременност.

Откакто типологическите съпоставки добиха гражданственост в сравнителното литературознание, изтласквайки на втори план проучванията на контактните връзки, някои смятат, че в тази област цари с нищо неограничена свобода. Могат да се изучават явления, възникнали независимо едно от друго, при еднакви, а дори при различни условия и тук са позволени всякакви своеволия... На такова своеволие може да прилича на пръв поглед и опитът за литературен паралел между „Славянобългарска история" на Паисий и „Книги на народа и полското пилигримство“ от Мицкевич, създадени 70 години по-късно от съчи нението на българския монах. Тези творби са не само плод на две различни епохи, но и в жанрово отношение са твърде различни. „Книги на народа и полското пилигримство" не са исторически труд. Те представляват по определението на проф. Юлиан Кшижановски „вдъхновена политико-морална брошура, стилизирана по библейски образец, което подчертава нейния нравоучителен характер". И при все това изглежда, че подобен паралел ще може да отговори на категоричното изискване, което трябва да се поставя пред всякакъв род типологически съпоставки: те трябва да водят или до нови теоретични наблюдения и изводи, или да допринасят за по-дълбокото проникване поне в едната от сравняваните творби. На времето проф. Ив. Д. Шишманов е сравнил „Славянобългарска история" на Паисий с „Емил“ на Русо, излезли през същата 1762 г., въпреки цялата разлика на „умствените кръгозори и културна среда" на двамата автори, за да изтъкне огромното значение на труда на хилендарския монах за българите, равно на онова, което „Емил“ имал за цялото човечество. С още по-голямо основание могат да бъдат съпоставяни две творби, чието значение за двата славянски народа е не само изключително, но и твърде сходно. Те са получили у народите си ед наква оценка. Нарекли са ги „народни библии“, „национално евангелие". Още в 1871 г. Марин Дринов пише, че отец Паисий „след дълговременен труд" пуснал между българите една „света за тях книга “3, а 65 години по-късно Боян Пенев, вече въз основа на конкретен историко-литературен материал, изтъква, че на Паисиевата „История“ се гледало като на народна библия и че са 1 Julian Krzyzanowski, Paralele, Warszawa, 1961, стр. 313. 2 И. Д. (Шишманов), 1762, Паисий и Руссо, Денница, І, 1890, кн. 7-8, стр. 353-354. • М. Дринов, Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му, Периодическо списание, 1871, кн. 4.я поставяли в църкви редом с евангелието. Ив. Д. Шишманов в цитираната вете статия нарича труда на светогорския монах „български нов завет За няколко поколения в Полша „Книги на народа и полското пилигриме ство" на Мицкевич са били национално „евангелие“ и „катехизис“ и така ги на ричат полските литературоведи. В началото на нашия век изтъкнатият истори на полската литература Станислав Тарновски говори за „Книгите" като за калог или катехизис на народа", а в излязлата през миналата 1969 г. „История на полската литература“ от Ю. Кшижановски авторът пише за величието н „националната библия - брошурата на Мицкевич „Книги на народа и полското пилигримство "4. Добили еднакво значение у народите си, двете „национални библии" трябва да притежават черти, които ги сродяват. Названието, с което са ги удостоили двата народа, ни заставя да предполагаме, че те са оптимистично предсказване, радостна вест (евангелие значи буквално „весело послание") за двата народа, пътеводна звезда, която ги води към избавление и техен своего рода нравствен кодекс.

През 50-те години във Франция се появиха романи, които привлякоха вни манието на читателската публика със своята необичайност: тези произведения бяха почувствувани като отрицание на традиционната форма на романа, наследена от представителите на критическия реализъм. Ето защо тази разновидност на романа беше назована антироман (или нов роман), а самото течение неореализъм (или нов реализъм). Най-известните представители на антиромана в момента са Ален Роб-Грийе, Мишел Бютор, Клод Симон, Натали Сарот, Маргерит Дюра, Самюел Бекет, Клод Мориак, Робер Пенже и др. В същност днес става ясно, че различията между тези писатели са твърде големи и че критиците твърде прибързано са ги обявили за представители на една школа школата на новия роман. Но все пак, въпреки че понятието антироман остава много неопределено, има нещо, което обединява тези писатели: това е стремежът им да „обновят“ съвременния роман, като разчупят стереотипите на традиционния (т. е. балзаковски) тип повествование. 1 Целта на настоящата статия е да даде една конкретна и същевременно обобщена представа за особеностите на антиромана. Пред вид нехомогенността на това литературно явление и с оглед икономичността на изложението ние ще се спрем само на най-характерните и най-крайни представители на антиромана; но, разбира се, общите изводи са валидни, макар и в по-малка степен, и за останалите неореалисти. Една от характерните особености на новия роман е подчертаният стремеж да се „затвори“ разказваното в себе си, т. е. то да няма повече от своето буквално, частно значение. По начало във всяко повествователно произведение събитията и героите са представени като единични и неповторими. Действуващите лица са дадени като конкретни индивиди (имащи най-често и собствени имена), а не като класове от индивиди; а всеки разказан епизод едаден като ограничен във времето и пространството, т. е. като случил се само веднъж. Разглеждани в тяхната не повторима единичност, съвкупността от разказаните събития образува буквал ното съдържание на повествователното произведение, неговата фабула. Но бук валното схващане на „традиционното“ повествователно произведение не е никога негова цел: във всички случаи буквалното съдържание трябва да отправя към някакъв общочовешки смисъл, представляващ интерес за читателя. С други думи, буквалното значение на фабулата трябва да може да стане преносно, т. е. да насочва вън от себе си. Естествено това се отнася както за фабулата като цяло, така и за отделните части на повествователния текст.

Петдесетгодишнината на проф. Стоян Каролев - изтъкнат представител на нашето литературознание - е значителен факт в културния ни живот, защото творческото му развитие на сериозен познавач на литературното наследство и на точен интерпретатор на съвременния литературен процес съвпада с четвъртвековното развитие на социалистико-реалистичната ни литература. Връстник на следдеветосептемврийското ни ново изкуство, той участвува в първите му стъпки, преживял е революционно-преобразователните му вълнения и трепети, изстрадал е грешките, трудностите и успехите в стръмния му възходящ път. Още в първите години на свободата името му се появява на страниците на революционния литературен печат. Ако разгърнем броевете на вестник „Литературен фронт“, на списанията „Септември“, „Изкуство“, „Ново време“, „Философска мисъл", „Език и литература“ от ония години, ще открием неговите младежки неумели, но дръзки и целенасочени статии. Проф. Стоян Каролев отдавна навлезе в творческата си зрелост, в найплодотворните години на своята критическа и научноизследователска дейност, когато се жънат плодовете на дългогодишната системна подготовка, осъществявана с последователност и упоритост. През цялото двадесетипетлетие неговото активно присъствие в литературния живот се чувствуваше осезателно в осъществяването ръководната роля на литературната критика като израз на партийната политика. Най-привлекателна у него е отзивчивостта към новите явления на съвременната литература, жаждата за органична връзка с актуалния литературен живот, стремежът да не изостава от времето си. Оценявайки неувяхващите ценности на Литературното наследство, той нито за миг не изпуска от зоркия си поглед съ стоянието на днешната литература. За разлика от ония научни работници, които бягат от парливите проблеми на съвремието и се затварят в тесния кръг на специфичните си научни проучвания върху литературната история, проф. Каролев не търси спокойната и безметежна атмосфера на кабинетния изследовател, не го привлича егоистичната изолация от нуждите на деня. Изхождайки от днешните народностни и партийни интереси, той оценява и проблемите на миналото в трудовете си върху литературната история: „Димитър Благоев - литературен теоретик и критик“ (1951), „Иван Вазов. Художествен метод и литературни позиции“ (1951), „Димчо Дебелянов. Литературнокритически очерк“ (1961). В тях откриваме трескавите търсения на научния работник за новаторско изясняване на литературните традиции и за извисяване на идейно-естетическата мисъл. Със завидна методичност и постоянство Стоян Каролев се стреми да разшири идейно-теоретическия и критическия си арсенал чрез последните постижения на марксическата литературоведческа мисъл. Затова всяка следваща негова книга: „Замисъл и образ" (1959), „Въпроси на художественото майсторство (1963), „Съвременни литературни въпроси" (1966) и особено „В света на прозата“ (1968) е очакван и логичен резултат на извървян дълъг път към идейната и естетическа истина на художествената творба.

Познанството ми с Фурнаджиева задочно почва от „Пролетен вятър" - малка с 16 стихотворения. Един от жалоните на националната ни поезия. книжка Бях тогава студент. И първи път го видях - ако паметта ми не ме лъже - на онова историческо четене в аудитория 45 по случай 10-годишнината от смъртта на Яворова. Втори път, мисля, го видях на една негова литературна беседа-пак в една от аудиториите на ул., Тетевен". Тази беседа в същност беше отговор на една по-раншна беседа на Людмила Стоянов, който нарече поезията му от „Пролетен вятър“ „какафония от върбови пищялки". Една крайно субективна и консервативна преценка. Фурнаджиев говори темпераментно, задъхано - той не беше оратор - и не остана длъжен на своя критик. По-сетне го виждах по литературни четения и го срещах често в Народната библиотека. Дори веднъж си спомням: взех поемата „Възмездие" от Блока. И вътре намерих забравен заемния лист, с който преди това Фурнаджиев е заемал тази книга. И ми направи впечатление едрия му висок и малко трудно четлив почерк. Тогава лично още не се познавах с него, но той веднага се запомняше. Среден ръст, тромав вървеж, с ръце обикновено скръстени отзад, главата си държеше малко наведена надясно. Високо чело, обикновено поприкривано от кестенява мека коса, която още тогава правеше впечатление на оскъдна, а с течение на годините почти олетя. Това, което особено се запаметяваше от лицето му, бяха подчертаните му месести устни. Имаше дебел плътен глас и говорът му беше бавен като че малко затруднен. Понякога сякаш се препъваше от някои думи. В ония времена имаше весели нощни заведения, пълни с шумни млади компании. И ние - младите тогава, които вече се изкушавахме от изкуството - посещавахме понякога тия заве дения. А имаше компании, на които естествената атмосфера беше там. Веднъж попаднах в „Славянска беседа" в една група от такива веселяци. Беше в нея проф. Никола Маринов - един художник, пред когото всички се прекланяха за високите му човешки качества, Дечко Узунов, Илия Бешков, Никола Фурнаджиев, Пенчо Георгиев и не помня още кои. Цялата вечер като рефрен на всички шеги и наздравици беше песенчицата: да Ех че ми е весело да пътувам по море ипо езеро. И винаги запяваше Дечко Узунов. А Фурнаджиев от време на време произнасяше: „Обичам чета писателя Пишевски“. Имитираше някакво парвеню, което се хвали, че чете Пшибишевски, а не знае името му. Тогава Пшибишевски още се четеше. В началото на моето студентствуване живеехме заедно с моя земляк Минко Мондешки - сетне професор по медицина, сега покойник. Тогава университетът беше бурно място. Огромната част от студентите - деца на народа - живееха с политическите проблеми на страната и силно реагираха на политическото мракобесие. Там собствено имаше два ярко очертани воюващи лагера - прогресивните студенти и студентите-фашисти. Студентските борби от онова време 112 са една от най-светлите страници в революционните борби на нашата младеж. Студентите имаха обичай тогава да носят бастуни. И често в острите разпри из разните факултети тия бастуни влизаха в действие. Фурнаджиев отначало следваше медицина, после напуска тази специалност и завърши философия. Та Мондешки ми разправяше за него, че в студентските сбивания често с голяма настървеност се нахвърлял с бастуна си в боя.

а улица „Аспарух" 61 в къщата на писателя Тодор Влайков се намира скромна вегетарианска гостилница. Посещават я толстоисти - вегетарианци, студенти и неколцина интелектуалци. Без да се е отказал от месната храна, Андрей предпочита растителната. Този ден, в късния обеден час, когато влиза там, на една маса са останали само двама посетители - Македонски и до него едър скромен мъж с добро лице. Като вижда приятеля си, Македонски, с израз на човек току-що направил откритие, махва с ръка енергично към Андрея, става и без да скрива задоволството си, представя двамата непознати един на друг: „Николай Лилиев - Андрей Стоя нов. Бъдете приятели!" Прозорливият Македонски, който докрай остава предан на Андрей и никога не можа да го приближи до себе си, се надява, че двамата - Николай и Андрей - еднакво мечтателни и самотни, ще могат да намерят един в друг желания приятел. Още повече поетът обича музиката, а музикантът - поезията. И не е странно, че тази вечер техните пътища водят към една и съща цел - към камерния концерт на Сашо Попов и братя Владигерови. Ще слушат концерт за две цигулки от Бах, сюита от Московски и серенада от Зиндинг. Пролетта на 1919 г. носи на Андрей началото на едно голямо приятелство - най-голя мото приятелство в неговия живот. Един ден той върви по улица „Солунска“, а срещу него усмихната приближава Дора Габе. - Искате ли да Ви запозная с моя съпруг? Елате! И го повежда към дома си. Тук Андрей Стоянов се запознава с Боян Пенев. Двамата мъже са чували един за друг. Първата среща утвърждава чувството на уважение и скоро прераства в приятелство. Мекият и приятен теноров глас, спокойните движения и походка, непринудените обноски, сърдечната усмивка - всичко у Боян Пенев излъчва благородство и хармонична душевност и привлича Андрей. Наскоро след тази първа среща той не може да се удържи да не направи пак посещение на съпрузите Пеневи. Но един безразличен отговор — „излязоха“ - го връща разочарован.

Голямото съветско литературно списание, което излиза вече 46 години, започна в кн. 11/70 анкета на тема „Науката за литературата днес". На първо място е публикувано изказването на Михаил Бахтин „Посмело да използуваме възможностите". Още в началото на своята статия Бахтин подчертава: „Нашето литературознание разполага с големи възможности - у нас има много сериозни и талантливи литературоведи, включително и млади, ние имаме високи научни традиции, установени както в миналото (да си спомним само Потебня или Веселовски), така и през съветската епоха (можем да споменем Тинянов, Томашевски, Айхенбаум, Гуковски и др.), има, разбира се, и необходимите условия за неговото развитие (изследователски институти, катедри, издателски възможности и др. под.)." След като преценява реализацията на тези възможности за недостатъчна, Бахтин отбелязва, че „литературознанието е в същност още млада наука, то не притежава такива изработени и проверени чрез опита методи, каквито има при естествените науки, и затова отслабването на борбата между направле нията и страхът от смели хипотези неизбежно водят към банални истини и шаблони, които не ни липсват". Бахтин смята, че в последно време са се появили интересни и дълбоки статии, че има големи явления: „Имам пред вид книгата на Н. Конрад „Изток и Запад", книгата на Д. Лихачов Поетика на старата руска литература". Това са във висша степен отрадни явления през последните години. Забележимо явление станаха и „Трудове по знаковите системи", бр. 4 (направление на младите изследвачи начело с Ю. Лотман), макар те да събуждат спорове в научната среда. След това Бахтин се спира върху задачите на историята на литературата, като прави изрична уговорка, че пред критиката стоят важни и първостепенни задачи. „Преди всичко литературознанието трябва да установи по-тясна връзка с историята на културата. Литературата е неотделима част на културата, тя не може да бъде раз- брана вън от контекста на цялата култура на дадена епоха. Нейното откъсване от останалата култура е недопустимо. А, както често се прави, направо през главата на културата, литературата се съпоставя със социалноикономическите фактори. Тези фактори въз действуват на културата в нейната цялост и само чрез нея и заедно с нея - на литературата" - пише Бахтин. След това големият съветски учен се спира на въпроса за спецификата на литературата и неговото разглеждане, т. нар. специ фикаторство. Според него то е чуждо на найдобрите традиции на руската наука. „При спецификаторските увлечения игнорираха въ просите за взаимовръзката и взаимозави симостта между различните области на културата, често забравяха, че границите на тези области не са абсолютни, че в различни епохи те са били прокарвани различно; не отчитаха, че тъкмо най-напрегнатият и най-продуктивен живот на културата преминава на границите на отделните нейни области, а не така и не тогава, когато тези области се затварят в своята специфика. Специално трябва да се подчертае, че между отделните области на културата в пределите на една епоха може да има не само взаимодействие, но и борба: единството на културата на епохата е твърде сложно явление и то не прилича на обикновената хармония; то повече прилича на незавършен в пределите на епохата спор." Бахтин се спира на характеристиките, които се дават в научни трудове на отделни епохи, и смята, че тези характеристики найчесто отразяват само борбата на литературни направления или просто - вестникарската шумотевица. „Могощи гльбинни течения на културата (особено в низините, сред народа), които действително определят творчеството на писателите, остават неразкрити, а поня кога и съвсем неизвестни на изследвачите. При такъв подход не може да се проникне в дълбочината на големите произведения и самата литература започва да изглежда дребна и несериозна работа."

оявата на първия том от съчиненията на Климент Охридски е събитие в съвре менния научен живот. Неговата стойност произтича не само от обстоятелството, че то увенчава близо 130-годишната история на проучванията върху Климентовото кни жовно дело, в която е вложено усърдието на учени от няколко страни и няколко поколения, и че същевременно, като всяко значително научно постижение, то открива нови перспективи пред изследователската мисъл. Томът представя в системно единство творчеството на една от най-големите лич ности на източната православна култура и отново потвърждава с изобилни, най-конкретни документални данни истината за необикновената роля на старобългарската Литература извън пределите на средновековна България, за несъмнената и популярност и високия и престиж в най-широки териториални и хронологически граници. Чест за българската наука е, че именно нейни представители осъществяват изданието. Дъл гогодишните традиции у нас в областта на кирило-методиевската проблематика и винаги будното чувство на признателност и дълг пред изключителните исторически заслуги на бележития ученик на солунските братя правят този факт напълно закономерен. Авторският колектив (Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев и Хр. Кодов) е преодолял спе цифичните трудности, които възникват при обнародването на средновековното литературно наследство. Макар и да тръгват от една солидна основа, каквато представляват опитите на двадесетината специалисти, пре димно руски учени, за установяване и изда ване на Климентовите съчинения, тримата съставители насочват усилията си преди Всичко към издирване и въвличане в кръга на проучванията на нов изворов материал. Работата им през последните няколко години, активизирана от взетото през 1965 г. решение на Института за литература при БАН да се съберат и издадат съчиненията на Климент Охридски, и протекла особено плодотворно между другото и в книгохра нилища на СССР, Чехословакия, Румъния 146 и Югославия, промени съществено картината на размерите и разпространението на Климентовата книжовна продукция. До статъчно е да се спомене само, че почти всички поучения и похвали, намерили място в първия том, са обработени по голям брой преписи. Много често те са над 40-50 за всяко отделно произведение, а в единични случаи количеството им достига трицифрени числа (Похвално слово за Михаил и Гав риил - 156 преписа, Похвално слово за възкресение Лазарово - 115 преписа, Похвално слово за пророк Илия - 145 преписа). Без да означава изчерпване на всички въз можности - нещо естествено и очевидно, отбелязано изрично и във встъплението към тома, събраният материал от първоизточ ниците, допълнен и от прегледа на редица печатни пролози, е напълно достатъчен по обем, за да бъде надеждна опора, когато се е решавал основният проблем на изда нието - Климентовото авторство. Томът обхваща 40 слова и поучения. Принципите за подбор и предаване на тек стовете са обмислени грижливо и са про карани последователно с професионална вс щина. Съставителите се ориентират към найстария от известните преписи на всяка творба, като се придържат до схващането, че той обикновено отразява най-добре авторския текст. При равни други условия се предпо читат датираният текст и българската ре дакция. Словата са подредени хронологично по църковния календар според септемврий ската година. Големият брой преписи в повечето случаи е наложил да се отделят много усилия и време, за да бъдат определени текстовете за разночетения. Тук отново е да дена преднина на по-старите преписи. Самите разночетения носят текстологически характер. Словата са предадени във фотокопия и транскрипция и това безспорно от крива пътища за палеографски и езиковедски наблюдения върху тях. Установяването на две редакции се отбелязва чрез публикация и на двете версии. Особено внимание заслу жават уводните части към всяка творба. Тук преобладава прецизен археографски обзор. Привлечени са и извънредно полезни сведения, свързани с историята на съответния църковен празник или на прославяния църковен герой.

Книгата на литературоведа-елинист Александър Ничев „Загадката на трагическия катарзис у Аристотел", издадена на френски език, надхвърля значително по качество и мащабност всичко писано от него досега във връзка с проблема за същността на Аристотеловия катарзис. А в този свой труд той прави опит за многостранно осветление на една „,загадка", която от столетия занимава умовете на философи, естетици, литературни теоретици и театроведи. Задачата, която си поставя българският изследвач, е да даде цялостно изложение на една нова концепция за трагическия катарзис“, т. е. да изложи и обоснове своя теза за неговото разбиране, като същевременно в процеса на излаганите разсъждения и доказателства приведе и всички съществуващи контраверсии" относно невралгичните пунктове в тази тъй дълго обсъждана проблема" (стр. 5). Впрочем за многопосочните аспекти, в които Ал. Ничев разгръща научноизследователската си задача, говори още самата композиция на работата му. След стегнат увод, гдето набелязва основните недостатъци в така наречената медицинска теория" на Якоб Бернайс, Ал. Ничев изяснява конкретно въпроса - в същност откъде тръгва Аристотел, за да формурира тезата за трагическия катарзис". И, както трябва да се очаква, тук той отделя на първо място надлежно внимание на философа Платон, по148 специално на неговото схващане за траге дията като „подражаващо изкуство. За щото при постановката и изясняването на проблема за трагическия катарзис авторът на „Поетиката" едновременно изхожда от Платоновите схващания в тази област и в една или друга степен ги коригира или от рича, и то върху основата на принципиално различните им схващания за изкуството като „подражание" (ppnos) на действителността. Както изтъква и Ал. Ничев, тази книгапионер на науката за литературното изкуство представлява „мълчаливо възраже ние срещу естетиката на Платон". Макар и без открито, персонално посочване, тя цели да оспори „Платоновата присъда над трагическата драматургия" изобщо (стр. 216, срв. също стр. 231). Заключението на бъл гарския учен е категорично в полза на Аристотеловата теза. Изкуството „подражава" не на несъщностната външна страна на жи вота, а тъкмо напротив - отразява същ ностни явления и движещи сили в него. В процеса на естетическото познание трагедията наистина буди превратни мнения, както и неуместни чувства (des opinions erronés, ainsi que des sentiments inopportuns), но тя самата способствува те да бъдат преодолени и заместени от правдиви възгледи и от уме стни чувства (des opinions justes et des sentiments convenables). Поради това Платоновата присъда над трагедията и над „под ражателната" поезия изобщо трябва да се смята за неправилна и несправедлива" (стр. 231). Би могло определено да се каже, че в нашата наука за пръв път се прави такава обстойна, конкретна и убедителна критика на „медицинската теория" на Якоб Бернайс, в течение на един век доверчиво приемана от мнозина изследвачи на древногръцката естетическа мисъл. Схващанията на този Аристотелов коментатор (как той възприема и тълкува фактите, обсегът на текстологич ната му осведоменост, логиката на разсъжде нията му, недостатъчната обоснованост на заключенията му) българският автор под лага на същинска „анатомическа" експертиза, при която изпъкват съвършено ясно слабите положения в теорията на виенския елинист (стр. 6-15).

На 27 април 1937 г., след единадесет го дини тежък затворнически живот, мъченически издъхна в една римска болница едва 46-годишен Антонио Грамши. Заедно с Палмиро Толиати Грамши положи марксисткоЛенинските основи на Италианската комуни стическа партия и се утвърди като неин теоретик с редицата си забележителни съчинения. Главното съчинение на Грамши, което обхваща 32,куадерни" (тетрадки), са неговите „Писма от затвора". В тях той засяга разнообразни проблеми: политически, социални, икономически, психологически, литературнокритически и исторически. От 23 до 27 април 1967 г. институтът „Антонио Грамши" (Рим) устрои в Каляри (Сардиния), родината на Грамши, между народен симпозиум, посветен на творчеството на автора на „Писма от затвора". Докладите и съобщенията, прочетени на този симпозиум, бяха публикувани миналата година в два внушителни тома под наслов „Грамши и съвременната култура". В симпозиума са участвували близо двеста италиански и чуждестранни учени, специалисти в различни области на науката и марксистко-ленинското учение, между които и неколцина съветски представители - Валериан Бондарчук, Борис Лопухов, Евгений Амбарцумов. За да дадем само една представа за диа пазона на темите, разисквани през четирите дни на симпозиума, ще съобщим заглавията и имената на докладчиците: Политика и култура у Грамши (проблемът за интелектуалците)" от Еудженно Гарин; „Грамши и концепцията за гражданското общество" от Норберто Бобио; „Грамши и теоретич ното разискване в международното работ ническо движение" от Ернесто Раджиониери; ..Възпитание и училище у Грамши" от Ламберто Борги; „Грамши и проблемите на Литературата" от Наталино Сапеньо; „Грамши и проблемите на италианската история от Джузепе Галасо; „Грамши и въпросн за Юга" от Масимо Л. Салвадори; „Грамши и сардинският свят" от Джузепе Фиори; „Наследството на Грамши и сардинската култура" от Антонио Пиляру. Към тези доклади трябва да се прибавят и дебатите, които са се развили по изнесените проблеми. Вторият том от 544 страници съдържа научните съоб щения, групирани в следните осем глави: 1. Грамши и марксистката теория; 2. Историцизъм и научен анализ на обществото; 3. Генезисът на политическата концепция; 4. Перспективи на историческата интерпре тация; 5. Проблемът за възпитанието и организацията на културата; 6. Анализ на литературните факти и езиковата концепция; 7. Между народното разпространение на съчиненията на Грамши; 8. Състоянието на изучаванията на Грами. Към този том е прибавена подробна библиография върху Грамши.

Въпросът за отчуждението се обсъжда много живо в съвременната философска, изкуствоведска, социологическа литература. Към него се обръщат романисти и поети, учени и публицисти; буржоазни философи, които открито стоят на антикомунистически позиции или пък други, които търсят път към истината и прогреса: и съвременните ревизионисти, и учените от социалистиче ските страни, отстояващи ясни марксисткоЛенински позиции. В спора между представителите на социалистическата и буржоазната наука по въпросите за отчуждението дадоха принос и някои български учени и писатели. Независимо от пътищата, по които се търсят смисълът и значението на отчужде нието, винаги се изтъква, че понятието за него е анализирано в съвременен смисъл за първи пьт от Маркс в ранните му произ ведения, въпреки че преди него е употребя вано и от други учени. В „Икономическофилософски ръкописи" (1844) e дадено определение ясно, научно издържано и практически приложимо за различните области на знанието. Макар че тези факти са известни, в изследванията от български автори, които бяха посветени на отчуждението, нерядко се излагаха спорни и противоречиви становища, смесваха се различните предпоставки за поя вата на отчуждението, бяха изравнявани по значение отделни негови прояви в капиталистическото общество и при социализма, бяха отъждествявани обективирането, опредметяването с отчуждението. Достатъчно е да си спомним някои статии в сп. „Пламък" или изказвания във вестник „Литературен фронт" (1966, 1967 г.). Особено популярно е смесването на етимологическото значение на думата със значението, което Маркс вложи в понятието, отчуждение". Книгата на Атанас Стойков „Изкуство и отчуждение" има значение на бърз и ясен отговор на основните въпроси, свързани с тълкуването и изучаването на отчуждението, неговия философски смисъл и проявите му в съвременното капиталистическо общество, значението му в изкуството днес. Адресирал книгата си до най-широк кръг читатели, авторът не се стреми да разреши въпросите цялостно, а повече - правилно да ги постави в техния Философски, социологически и естетически смисъл. Книгата не е изчерпателно научно изследване нито по обема на материала, избран по-скоро конспективно, отколкото подробно, нито по тона и характера на изложението, което често излиза от спокойния академичен ритъм, за да се отдаде на директен публицистичен патос.