Лиляна Грашева

Заседанията на секцията за славянски литератури до края на XVII век преминаха в делова, творческа атмосфера, при наличие на подчертан интерес към представените доклади и научни съобщения. Повечето от тях бяха съпроводени с оживени, резултатни разисквания, в които взеха участие видни представители на славистичната наука, като проф. Н. Гудзий ((СССР), проф. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Дж. Радойчич (Югославия), проф. Р. Ягодич (Австрия) и др. Прочетени бяха над доклада и научи съобщения, без в това число да влизат четирите доклада, изнесени на пленарното заседание в чест на 1100-годишнината от делото на Кирил и Методий.

Старата българска литература започва развитието си единадесет века преди нашето време и поради това се отличава рязко от съвременното литературно творчество. Най-явният показател на различието е преобладаващият религиозен характер на средновековните литературни произведения. Далече от истината обаче би стояло едно твърдение, че само този характер е белегът, който ги отделя от новата българска литература, главно от създаденото през втората половина на XIX век до наши дни, въпреки че той е присъщ както на съдържанието, така и на формата на средновековното изкуство. Зад него стоят своеобразни художествени норми, стои специфично творческо виждане, което за съвременния човек е твърде необичайно. На тази основа трябва да се гради принципната, проблемната характеристика на средновековните творци, създали исторически обусловено, исторически навременно и исторически ценно изкуство.

По време на тържествената научна сесия за 1050-годишнината от смъртта на Климент Охридски, постигайки юбилейното си пред назначение с най-голяма точност, излезе от печат умно и интересно написаната книга на Надежда Драгова за бележития български и славянски просветител. Без съмнение, в библиографиите за посветените на Климент 1 Н. Драгова, Климент Охридски. Разказ за него и за враговете му. С., Издателство на Националния съвет на Отече ствения фронт, 1966, 266 с. Съчинения тя ще намери мястото си в раздела „научно-популярна литература". Не е изключена възможността да я отминат пре небрежително както отделни представители на строгата академична мисъл, така и някои от творците на съвременното историческо художествено четиво, ако априорно и при пишат познати недостатъци на книги от нейния род. А тя не е нито елементарна, нито суха и безжизнена. От първата до последната й страница ни пресрещат резулта тите на съвършено ясен, детайлно обмислен и прецизно изпълнен замисъл, радват ни качествата на популяризатор от висока класа.

Трудът К. Куев за Черноризец на проф. Храбър е резултат на няколкогодишна изследователска работа, респектираща с обхвата и дълбочината на проучванията, с плодоносното уважение към „черните" текстологически занимания, с всестранното познаване на всяка стъпка от движението на славистич ната мисъл в тази област. Негови предвестници бяха редица по-малки публикации на автора, които набелязаха някои от основ ните проблемни звена на бъдещата книга. На фона на научната литература за бележития старобългарски писател, създавана за период от близо 150 години (началото и поставя, както е известно, К. Калайдович в 1824 г.) и включваща значителен брой ценни работи - но работи частично осветляващи въпросите около Храбър - изпъква монографичният характер на труда на Куев. Композиционно книгата е разделена на две разнородни части - литературно-историческо изследване и издание на Сказанието по 73 преписа, от които 67 съдържат целия му текст. Но за общия и дух, за облика и на нова дума на филологическата наука се е оказал рещаващ синтезът на литературноисторическата и текстологическата осведо меност на автора - неоспорим залог и едновременно с това мярка, показател на действителната и стойност. Трудно е да се каже дали има водещ фактор в това единство на взаимно допълващи се познания; практически по-важното е, че обнародваните за първи път 57 преписа разширяват значително кръгозора на литературния историк, подсказват нови постановки на въпросите, коригират или затвърдяват установени вече положения.

Неотдавна, в Сметановата зала на Националния дом в Прага бе открит закрит VI международен конгрес на учените-слависти. Близо две хиляди най-известните славяноведи в света и още толкова гости имаха възмож ност в разстояние на цяла седмица да общуват в прения от трибуните или в интимни беседи по старинните пражки улици и паркове; да разменят научни съображения и мисли, дирейки голямата истина за миналия и настоящия живот славянските народи, за тяхната духовна близост с другите неславянски народи, за общите им граждански търсения и духовни стремления, за близостта им в бита, в езика, в словесното народно и лично творчество... И този голям разговор за своеобразната съдба на славянството, започнат пак в същата зала приблизително преди четири десетилетия на Първия славистичен конгрес (1929), непрекъснато се разширява и вглъбява. Все повече участници влагат своя скромен принос; все повече слависти поднасят в научно обращение своите прозрения и открития, своите теми и домогвания, решения, хипотези и концеп ции... Понякога - успешно защитени и научно аргументирани, а понякога без анализ и по случайни белези, без проникновено познаване на фактите и по данни, лишени от всякаква научна систематика.

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Трудно бихме попаднали на по-подходящо мото за това проучване върху старата сръбска литература от мисълта на Аристотел, която сам авторът е поставил в началото на своята книга: поезията е по-философско и по-сериозно дело от историята, защото поезията говори повече за общото, а историята - за единичното. Съждението е избрано, разбира се, за да посочи основното в изследователската гледна точка, именно убеждението, че про- изведенията за княз Лазар и Косовската битка са създавани по законите на художест веното изображение, а не като историческа Документация за паметното събитие.

Допускам, че мнозина ще споделят първоначалното ми съмнение: не ни ли изправя пред анахронизъм това ефектно и обвързващо заглавие? Затова на първо място според мен заслужават внимание моментите, които са и оправдание на смелото авторово хрумване. Поемайки един голям риск, Вл. Топенчаров се е опазил от всякакви увлечения, като е потърсил необходимите разграничи телни белези между изключителното дело на Константин-Кирил Философ и основното съдържание на европейския Ренесанс. Внушението за дистанцията между сравняваните явления идва по няколко линии - преди всичко в хронологически смисъл. Уникалното начинание на солунските братя е само „предчувствие", „далечен тъ тен на бурята, която ще се разрази няколко века по-късно в Европа“, „символ и предвестни к на този европейски час". Успоредно с това се осъществява една съ поставка, която откроява и количествено разликата - в подвига на Кирил и Методий „се намират рационалистически зърна, които ги поставят в далечния авангард на голямото движение, което ще достигне до европейския хуманизъм". Най-сетне авторът постига и точно съотношение в качествен аспект, като споменава за социалните, икономическите и културните условия, както и за непосредствените перспективи на ренесансова Европа, определящи по-високата фаза на развитие по отношение на условията в ІХ в.

оявата на първия том от съчиненията на Климент Охридски е събитие в съвре менния научен живот. Неговата стойност произтича не само от обстоятелството, че то увенчава близо 130-годишната история на проучванията върху Климентовото кни жовно дело, в която е вложено усърдието на учени от няколко страни и няколко поколения, и че същевременно, като всяко значително научно постижение, то открива нови перспективи пред изследователската мисъл. Томът представя в системно единство творчеството на една от най-големите лич ности на източната православна култура и отново потвърждава с изобилни, най-конкретни документални данни истината за необикновената роля на старобългарската Литература извън пределите на средновековна България, за несъмнената и популярност и високия и престиж в най-широки териториални и хронологически граници. Чест за българската наука е, че именно нейни представители осъществяват изданието. Дъл гогодишните традиции у нас в областта на кирило-методиевската проблематика и винаги будното чувство на признателност и дълг пред изключителните исторически заслуги на бележития ученик на солунските братя правят този факт напълно закономерен. Авторският колектив (Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев и Хр. Кодов) е преодолял спе цифичните трудности, които възникват при обнародването на средновековното литературно наследство. Макар и да тръгват от една солидна основа, каквато представляват опитите на двадесетината специалисти, пре димно руски учени, за установяване и изда ване на Климентовите съчинения, тримата съставители насочват усилията си преди Всичко към издирване и въвличане в кръга на проучванията на нов изворов материал. Работата им през последните няколко години, активизирана от взетото през 1965 г. решение на Института за литература при БАН да се съберат и издадат съчиненията на Климент Охридски, и протекла особено плодотворно между другото и в книгохра нилища на СССР, Чехословакия, Румъния 146 и Югославия, промени съществено картината на размерите и разпространението на Климентовата книжовна продукция. До статъчно е да се спомене само, че почти всички поучения и похвали, намерили място в първия том, са обработени по голям брой преписи. Много често те са над 40-50 за всяко отделно произведение, а в единични случаи количеството им достига трицифрени числа (Похвално слово за Михаил и Гав риил - 156 преписа, Похвално слово за възкресение Лазарово - 115 преписа, Похвално слово за пророк Илия - 145 преписа). Без да означава изчерпване на всички въз можности - нещо естествено и очевидно, отбелязано изрично и във встъплението към тома, събраният материал от първоизточ ниците, допълнен и от прегледа на редица печатни пролози, е напълно достатъчен по обем, за да бъде надеждна опора, когато се е решавал основният проблем на изда нието - Климентовото авторство. Томът обхваща 40 слова и поучения. Принципите за подбор и предаване на тек стовете са обмислени грижливо и са про карани последователно с професионална вс щина. Съставителите се ориентират към найстария от известните преписи на всяка творба, като се придържат до схващането, че той обикновено отразява най-добре авторския текст. При равни други условия се предпо читат датираният текст и българската ре дакция. Словата са подредени хронологично по църковния календар според септемврий ската година. Големият брой преписи в повечето случаи е наложил да се отделят много усилия и време, за да бъдат определени текстовете за разночетения. Тук отново е да дена преднина на по-старите преписи. Самите разночетения носят текстологически характер. Словата са предадени във фотокопия и транскрипция и това безспорно от крива пътища за палеографски и езиковедски наблюдения върху тях. Установяването на две редакции се отбелязва чрез публикация и на двете версии. Особено внимание заслу жават уводните части към всяка творба. Тук преобладава прецизен археографски обзор. Привлечени са и извънредно полезни сведения, свързани с историята на съответния църковен празник или на прославяния църковен герой.

В областта на теоретическото литературознание за научни открития се говори рядко. Едва ли съществува друго поле на хуманитарни проучвания, където така трудно се стига до категорични сполуки. Удостоени при това и с обществено признание. Не мисля обаче, че се отклонявам от истината, като определям основните из- следвания на акад. Д. С. Лихачов върху старата руска култура и литература като поредица от постижения, равнозначни на забележителни открития, набелязали възлови моменти в оформянето и развитието на цяло ме тодологическо направление в съвременната литературна медиевистика. Нека припомня, че и най-подробното разкриване на художествените качества на средновековната литература, които я представят като исторически определен вид словесно творчество, не би могло да я изравни естетически с художествената литература на новото време. По две причини - защото тя е творение на отдавна превъзмогнато творческо съзнание и защото е невъзможно пълното възвръщане към него, мисловното и емоционалното изживяване на действителността от неговите духовно-оценъчни позиции. Но в известен смисъл, в известни граници всяка подобна характеристика, реабилитира" средновековната литература пред съвременния читател, като я осмисля и тъл кува в светлината на собствените и изобразителни достойнства, опровергава наслоените предубеждения и дава ключ за тайните на нейната поетика. И когато бъде сполучливо въведен сред тях, макар и да не попада под неотразимото им влияние и да не става съучастник в авторовите емоции, съ временникът непременно осъзнава, че се намира в пределите на художествен свят, чиито естетически закони трябва да се зачитат.

Известният литературен историк, заслужилият деятел на науката проф. Боню Ст. Ангелов навърши 70 години. Всеки, който познава отблизо неговото изследователско дело, градено системно и целенасочено в течение на почти пет десетилетия, несъмнено посреща този юбилей с чувство на признателност. Приятно задължение е да бъдат отбелязани многобройните приноси на Б. Ангелов в проучването на българската и славянската средновековна книжнина и на българската възрожденска литература - резултат на траен интерес и уважение към духовното наследство на миналото, на постоянство в овладя ването на необятния изворов материал, на вярност към документалната работа. Трябва да се подчертае, че Б. Ангелов е сред най-активно изявените специалисти, които осъществиха подема на българската литературоведска медиевистика в наши дни - подем така очевиден и така съществен за общото равнище на съвременната ни хуманитарна наука. Б. Ангелов е роден на 6 януари 1915 г. в с. Горно Паничерево (днешното с. Ягода), Старозагорско. Гимназиалното си образование получава в Казанлък (1929-1934), но го завършва в Стара Загора като частен ученик, тъй като от Казанлъшката смесена гимназия е изключен заради дейно участие в ученическото стачно движение. През периода 1934-1938 г. следва славянска филология в Софийския университет. От 1940 до 1945 г. е учител в Плевен, Карлово и Казанлък (през учебната 1944-45 г. е и директор на Казанлъшката гимназия). На работа в Българската академия на науките е назначен от 1946 г., първоначално в Института за български език. Три години по-късно той е един от първите щатни сътрудници на новооснования Институт за литература, където е избран за страши научен сътрудник (1957) и професор (1967). Професионалният авторитет и обществената отзивчивост на Б. Ангелов се потвърждават от редица факти: той е сред авторите на учебници по литература за средните училища и учителските институти; консултант е към Старопечатния отдел в Народната библиотека в София; постоянен член е на Бюрото на Археографската комисия към Комитета за култура; председател е на редак ционния съвет по литературознание в издателство „Наука и изкуство"; участ вува като автор и редактор в представителни издания - „История на българската литература“ (т. 1), „Известия на Института за литература“, „Речник българската литература", академичните юбилейни сборници, посветени 1100-годишнината от смъртта на Константин-Кирил Философ и 1050-годиш нината от смъртта на Климент Охридски, Кирило-Методиевската енциклопе дия, поредицата „Старобългарска литература“, Кирило-Методиевския вестник „За буквите" и др.