Книжка 6

1979, Книжка 6 - Съдържание

„Тютюн" регистрира върха в творческото развитие на Димитър Димов - по това днес всички са единодушни. Не буди съмнение възходящата еволюция на писателя, довела го до най-значителния художествен резултат. Вече отдавна не се оспорват мястото и значението на романа в развоя на нашата нова социа листическа литература. Преодоляно минало са половинчатостите, които отричаха правото на Димитър Димов да бъде писател социалистически реалист и го зачисляваха в многобройната фаланга на „еклектизма". Нещо повече, ние не бихме могли да си представим възхода на българската съвременна литература без личните усилия на Димитър Димов, без неоценимия му влог в златния ни книжовен фонд. Романът „Тютюн“ очерта един водораздел в съвременната ни литература. Достатъчно е да се види какво и как се пишеше преди него и какви качествени изменения настъпиха в самото виждане и отразяване на живота, за да се изтъкне грамадното му значение като крупен културно-исторически факт. С романа си „Тютюн" Димитър Димов беше изпреварил развоя на нашето литературнокритическо мислене. В едно време на преобладаващи схеми и догми, когато само тук-таме беше започнала да се пука кората на теоретическото вле деняване, писателят си беше позволил риска да излезе с книга, пряко противоположна на всичко, пропагандирано като надеждна рецептура на новия вид роман. Той дръзко рушеше социологически построения, чиято непоклатимост изглеждаше априорно очевидна. Вземаше герои от всевъзможни социални среди и разбъркваше произволно техните съдби, само този факт бе достатъчен, за да възбуди едно предварително подозрение у някои относно неговите собствени симпатии и антипатии. Малко ли е - от тримата сина на Редингота двама стават комунисти, а третият се издига до крупен магнат и капиталист? Веднага последваха обвинения в буржоазни влияния с произтичащите сериозни упреци и изводи. .. Впрочем първият критик на романа - Пантелей Зарев - още в най-първата си публикация се опита да види всестранно и задълбочено положителните и отрицателните страни в метода на писателя. Ако прочетем сега без предубеж дения статията му „За пълна победа над антиреалистичните влияния", ще се учудим колко много качества намира и признава критикът в романа „Тютюн" въпреки заключението, че това е едно дълбоко противоречиво произведение“ Много по-крайни и непримирими бяха редица изказвания на писатели и критици на състоялото се обсъждане на романа „Тютюн“ на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. на съвместно заседание на секция „Критика“ и „Белетристика“ при Съюза на българските писатели.

Сътвореното от този поет издава тънкия усет на художника-лирик към фраг мента, към вярно отразеното мигновение, към проникването в дълбините на детайла и едновременно с това — чувството за единство на пресъздаваното, за цялостно и монолитно отражение на действителността. В неговата художе ствена палитра единичното е само крачка към общото, то е средство за постигането на крайната цел - изображение битието на общото. Може би тъкмо затова в творчеството на Веселин Ханчев има няколко основни теми, към които поетът се връща многократно в своите творби от различни периоди. Съсредоточаването на неговото поетическо внимание върху един проблем в течение на години говори за усилията на духа да обозре всестранно явлението, да постигне неговата същност в динамиката на развитието и изменението му. Освен това тази „многопластова“, ако можем да я наречем така, интерпретация, която се осъществява на отделни качествени нива в различни отрязъци от време, позволява да се създаде представа за движението на авторовото самосъзнание, за промяната, настъпваща в образно-емоционалната система на поета в процеса на търсенето на истината. Ако трябва най-общо да се определи съдържанието на Ханчевата поезия, би могло да се каже, че това е поезия на хуманизма, на раждането му и изстрадването в човешката душа, на опитите да се съхрани той от атаките на отчуж дението и самотата. Хуманизъм - ето думата, която обема в себе си светлите дирения на поета, но заедно с това и раздиращите го нравствено-философски дилеми, мъчителните рефлексивни вглъбявания в космоса на своето собствено „аз" и спонтанните изблици на възторг пред всемогъществото на природата. Още в юношеските стихотворения на поета се долавя лъхът на тоя хуманистичен порив - първата му стихосбирка „Испания на кръст“(1937) демонстрира активността на неговото социално мислене, болезнената чувствителност при възприемането на жестоките и драматични събития в Испания по време на гражданската война. Неспокойното му съзнание се бунтува пред безсмислицата на кръвопролитията, не може да приеме ужаса на братоубийствата. Но в тия стихове позицията на автора още не е определена, неговото отношение към двете страни на този класов конфликт е неясно и протестът му е оцветен от отвлечеността на един хуманизъм „въобще“, една любов към хората „изобщо". Поетическото съзряване на Веселин Ханчев е сложен и противоречив процес. Започнал в края на 30-те години, той минава през неизбежните младежки лутания и слабости, за да стигне до първите действително значими творби в началото на следващото десетилет ие, където поетът се домогва до непринуден и естествен изказ. В интонацията на правдиво рисуваните и неукрасени от него картини отеква звученето на остри социални мотиви...

Самата същност на литературата за деца и юноши може да се разглежда като едно своеобразно „двойно дъно" в търсенето на хуманизъм и етика в ли тературния процес, като докосване до ония добродетели и черти от народностния характер, които се явяват в своя синтезиран вид. Литературата за деца и юноши се явява част от процесите на самопознанието на нацията (респ. на класата). Кръгът на тези процеси не би могъл да се затвори докрай без нейното пъл нокръвно въздействие. В такъв аспект разглежданите въпроси подсказват нещо друго, загатват и за някои други функции на детско-юношеската литература. В отделни периоди, а и въобще тя играе ролята (или поне би трябвало да играе тази роля) на литературна дейност, която идва да се противопостави на фалша, скудоумието, външната показност, кухия патос и т. н. В редица случаи авторите „посягат" на детската душевност, на нейната кристална чистота одухотвореност, за да изведат на преден план своите най-възвишени нравствени идеали. Прекрасен пример в това отношение е Антоан Екзюпери и неговият „Малък принц“. Екзюпери възхвалява детството и в същото време в едно свое писмо изповядва: „Мразя епохата си с всички сили!" Ето двете крайности на духа - безкрайната мечтателност и грозната обществено-политическа действи телност, които един и същ творец трябва да осъзнае и понесе. При Андерсен по сходен начин звучат думите: „От действителността се ражда най-красивата приказка!" И Нашето общество се вглежда“ в детството, търси оптимизма на бъдещето в самата негова етика и чистота. Душевността на съвременното дете се превръ ща в средище, пресечна точка на изключително сложни социално-икономически, нравствени, битови, политически процеси и тенденции. Върху тази душевност оставиха и оставят следите си миграционните процеси с цялата тяхна сложност и необратимост, научно-техническата революция, промените и деформациите в природната среда и пейзажа, измененията в бита, изключителната интензивност на потока от информация, лабилните връзки в съвременното семейство, процесите на индустриализация на народното стопанство, промишлената обработка на земята и т.н. и т. н. И Самото съприкосновение на детското мислене с тези страни от социалното духовното ни развитие носи заряда на художествената условност, на докосва нето до реални неща с фантастична обхватност. Отношението към доброто и злото, справедливото и несправедливото, разбирани и осмисляни по „детски“; към красивото и грозното, осъзнати по „детски“, е съществена страна от процеса на търсене хуманизма на утрешния ден.

Все по-често напоследък се обръщаме към теоретическите проблеми на този клон от изкуството на писаното слово, търсим причините за неговата поява и вис торически, и в социален, и в естетически план. Всяко сериозно теоретическо осмис ляне на детската литература трябва неизбежно да се върне към нейната история, към началото й, за да открие там предчувствието за появата й и първите и стъ пки. Защото в началото са събрани като във фокус и най-ярко се открояват причините, зависимостите и обусловеността на подобни явления. Детската литература е късно явление в литературния процес. Появила се е в определен период от историческото и духовното развитие на народите, изви кана на живот от конкретното социално битие на обществото. В този смисъл е любопитна една съпоставка на първите прояви на детската литература в Европа и у нас. Такава съпоставка ще направи по-убедителни мотивите, изводите, обобщенията, общовалидните истини, които могат да се извлекат от нея. Появата на литературата за деца е уникална в своята необичайност: преди да има детски творби, има възгледи за ползата от възможното тяхно същест вуване. Първите възгледи за детската литература изпреварват своя предмет - откриваме ги в педагогическия роман на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието" - 1762 г. В този роман именитият философ и идеолог на Френската буржоазна революция излага своите разбирания не като естетическа система за спецификата на детската литература (такава литература още е нямало), а като възглед за възможността да бъдат използувани произведенията на художестве ната литература във възпитателния процес. Следователно това са част от педагогически теоретизации, появили се, за да осмислят едно, станало вече попу лярно, явление в педагогическата практика - безотговорното и немотивирано използуване творбите на древните класици, на Лафонтеновите и други басни И на тогавашната художествена литература с брутални дидактически намерения. Литературната действителност не е предлагала на децата богат избор. Доста колоритна картина в това отношение представляват откровенията на Гьоте в „Поезия и истина“, където той разказва за мястото, отделяно на детските литературни занимания в родината си. Картината е била еднаква навсякъде. Дори доста по-късно настолна книга на децата са били съчиненията на древните. Когато обсъжда качествата на елинската и римската класическа литература като детско четиво, Русо им отдава заслуженото. Литературата на древна Елада и Рим му помагат да защити своя генерален възглед за природосъобразността и при коментара на детското четиво. Според него „древните са по-близо до природата и техният гений е по-самостоятелен", у тях има известна първичност на вкуса, продиктувана от първичността на светоусещането, което не е обреме нено от комплексите на цивилизования човек.

„Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не ме вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах бос подир воловете, а къпините режеха краката ми или сви рех със свирката си и гледах към далечните снежно-сини върхове. Когато вие пораснете и детинството ви остане далеко зад вас, ще разберете тия мои думи“ - обобщава Асен Разцветников две-три години преди смъртта си. Освен в стиховете си поетът се връща към мисълта за детството си - разказвайки за него или преценявайки отделни моменти от него - и в интервюто си от страниците на ЛИК през 1935 г., и в друго интервю от 30-те години. Двадесетте, тридесетте, краят на четиридесетте - от творческо естество това са различни години в общия път на Асен Разцветников. А първото ретроспективно позоваване на детинството откриваме още в стихотворението му „Посвещение" от книгата „Жертвени клади" - едва около едно десетилетие, след като е напуснал родния дом и родното село, приласкан и изкушен от познанията, които му предлага градът. В потока на времето десетина години почти нищо не значат, но свързани с конкретния човек, те се насищат с индивидуално преживяно време, с индивидуално покорени идеи и събития, нанизани в онази лична броеница от мигове, която общо наричаме биография. Тази кратка хронологична справка очертава в съвсем общи граници биографията на спомена. С други думи, биографията на онези тласъци към отминалото детинство, които за Асен Разцветников нямат случаен характер, а определят и съпътствуват съдържанието на възловите моменти от личностното му и творческо съществуване. Стихотворението „Посвещение“ е писано, след като вярната клетва „в ранен час" е отдавна изречена и Ас. Разцветников има вече съществени общест вено-политически преживявания, а в момента живее живота на преследван поет, пряко свързан с протичащите през есента на 1923 г. събития. „Вампири ходят в нощта. Черни кръстове. Бесилки. Коленичи, майко, и целуни хилядите гробове, черните гробове и бесилките, чиито ръце са лепкави и отровни като змии. Коленичи, майко. “З Гордост и дързост има в присъствието на Разцветников в София, по време на самото въстание, в сътрудничеството му в първите след 23 септември „опозиционни“ издания, в печатането на стихове и издаването им в 1 Асен Разцветников. Най-скъпият спомен, предговор. - В: Юначина. С., 1970 (пред говорът е с дата 1949 г.) 2 При нашите поети. - ЛИК, бр. 20, 1935; Литературна мисъл, 1970, кн. 6. 3 Асен Разцветников. - Лъч, 6 ноем. 1923. 4Според един „обяснителен“ текст, който Разцветников пише през 1949 г., той се връща в столицата от Драганово на 15 септ. 1923 г. по партийно поръчение и първото издание, в което той започва да сътрудничи, е в. „Лъч" с първи брой от 23 окт. 1923 г.; следва сътрудничеството в „Звезда", сп. „Нов път" и т. н.tag 57 отделна книга - първата сред септемврийските книги на Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев, предшествуваща също и поемата „Септември" на Гео Милев. Предизвикателството към господствуващите еповече от очебийно дори в няколкото само реда, допълнени на корицата след конфискуването и освобож даването на „Жертвени клади“ през април 1924 г. - „Почти във всички екзем пляри има измачкани, скъсани и зацапани листа: това са следи от свободата на печата. Прося извинение от читателите. "

От петдесет години насам можем да кажем, че Десанка Максимович е най превежданата у нас югославска писателка. Това се обяснява, от една страна, с видното място, което тя заема в съвременната югославска литература, и, от друга, с трайния интерес на сръбската поетеса към българския народ и неговата поезия. Възторгът от младостта, природата и любовта преобладава в първите творби на Максимович, които покоряват с искреността и топлината на чувството, с онова образно богатство, дошло от проникновеното възприемане на природата и от тънкия усет за живопис. По време на австрийската окупация Десанка Максимович пише и няколко родолюбиви стихотворения, публикувани по-късно. Но Първата световна война присъствува откъслечно в началото на нейното поетично творчество. Първи откриват таланта на младата, току-що завършила гимназия поетеса редакторът на сп. „Мисао", крепостта на сръбския модернизъм, Велимир Живойнович- Massuka и Сима Пандурович през есента на 1919 г. и оттогава години наред включват в броевете на списанието нейни стихотворения. Още с появяването си стиховете на младата поетеса предизвикват жив интерес. Йован Дучич вижда в нейно лице най-добрия лирик в новата сръбска поезия, а Велимир Живойнович-Massuka смята тези стихове за нов глас в сръбската поезия. От 1924 до 1940 г. освен многобройните публикации в периодичния печат излизат десет книги на Десанка Максимович, а само до 1930 г. в четири сръбски антологии са включени 18 нейни стихотворения. Първият и поетичен сборник „Песме" (1924) и следващите „Врт детинства" (1927), „Зелени витез“ (1930), „Лудило срца“ (1931), „Гозба на ливади" (1932) и „Нове песме“ (1936) разкриват трудния път на един многообразен поетически талант: хармоничен и пълнокръ вен есветът на поетесата в „Песме“, докато вече в „Зелени витез жизнеутвърж даващото начало се бори с отчуждение и скептицизъм, за да намери опора преклонението пред вечната красота, в приобщаването към народ и отечество Гозба на ливади“ и „Нове песме“. B B През 30-те години, до 1941, поетесата сътрудничи постоянно в кръга на писателите от „новия реализъм“: Джордже Йованович, Оскар Давичо, Душан Матич, Коча Попович, Александар Вучо и по-младите - Лалич, Зогович, Чопич и др. В годините на войната тя учителствува известно време, пише, но публикува съвсем малко. Това сурово време ангажира поетесата в една нова за нея социална, народностна проблематика. Своите родолюбиви и антифашистки стихотворения, написани в течение на тези години, събира в книгата „Песник и завичај (1946). Някои от тях, като „Крвава бајка“, „Спомен на устанак“, „Устаници“ и други, са получили изключителна известност.

Стихът на Иван Вазов със своите отличителни белези бе оформен още в първите му сбирки - Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“, „Избавление". В основата на тяхната стихова техника лежат принципи, които са ръководни и за поетическото му творчество след Освобождението. И развоят на поета в това отношение се свежда само до пълно овладяване, усъвършенствуване и обогатяване на познатата от ранните му сбирки стихова форма, изградена под влияние на народната песен, поезията на Петко Славейков, Ботев, румънските, френските и руските поети. Този широк кръг на влияние, в който Вазов търси своето, с течение на вре мето се стеснява. Стъпил на здрава почва, поетът постепенно се освобождава от всичко, което е чуждо на творческата му природа или не отговаря на емоционалната му нагласа в момента. „Писах го в Пловдив - казва Вазов за стихотво рението „Поет и вдъхновение". - Сега виждам обаче, че съм преувеличавал в своя песимизъм. Аз трябваше тогава да хвърча, а бях паднал под влияние на Некрасова, от когото за щастие скоро се освободих. Кешки да не бях се запоз навал с неговата поезия на отрицание, разочарование и недоволство от живота. Ти знаеш, че това не ми е по природа..." (Иван Шишманов. Иван Вазов, с. 199). Що се отнася до стиховата форма, поетът отрано успява да се домогне до своя фактура, добила пълна характеристика в сбирките му след Освобождението. Вазовата стихова техника е затворена в рамките на силаботоничните размери и до известна степен размера на народната песен, която винаги го еинте ресувала живо. „Сборникът на Братя Миладинови ми беше настолна книга", казва поетът пред проф. Иван Шишманов (Иван Вазов, с. 203). Принципите на силаботоничното стихосложение бяха влезли в практиката на българските стихотворци още преди Освобождението. Петко Славейков бе постигнал вече завидни резултати. Но Вазов навлезе в тая област със сигурна стъпка и още в сб. „Пряпорец и гусла“ силаботоничните метрични форми пече лят терен, за да станат господствуващи в сб. „Избавление“ и да получат особено на поета. изящество в по-късните произведения Повърхностни наблюдения често са довеждали до извода, че Вазов е роб на метричната схема и с лекота кърни езиковия израз, за да го нагоди към нея. Това е в много малка степен вярно. Дори в предосвобожденските му сбирки случаите на изкълчване на думите и отклонение от приетите акцентни принципи заради размера не се налагат като често явление, а в сбирките след Освобож93 дението имат по-скоро характер на изключения. И изразите като: „Към селянте (вм. селяните) имах голямо желание“; „И пътникът се катри (вм. катери) без сила и без глас“; „И пълн (вм. пълен) с възторг ужасен" минават почти незабе лязано покрай неоценимото езиково богатство на Вазовия стих. Когато схемата го изисква, поетът кове форми в духа на най-чистия народноезиков стил, които крият при това богато емоционално-образно съдържание:

Най-пълно отражение в творчеството на византийските автори е намерила митологичната сюжетност, разработвана в античността от Омир. И това е твърде понятно, тъй като византиецът започвал да се учи да чете и пише с Омировия епос и този „пръв учебник“ запазва своя авторитет и тогава, когато той стигне до творческа зрелост. Разработената от Омир митология в много отношения е била взимана за начало. Византийският автор се опитва да разкрие вътрешния смисъл на Омировата поезия като цяло. В този тълковен процес митът придобива исторически реален смисъл. На Омир било гледано като на автор, който поетизира историята на своя народ в едно далечно минало и който в най-пълна степен изнесъл напред това, което може да служи за поука през всички времена. През XII в. тази теза била поддържана от Евстатий Солунски. Според него поемите на Омир не почиват изцяло на митична основа. В това творчество той виж да да лежи зърното на една историческа действителност, а приказното в него разглежда като поетичен прийом. Митрополитът на Солун вижда мъдростта на Омировото творчество в основната цел, която самият автор си поставил. В Илиадата тя е да се извлече поука от избухналата война, а в Одисеята - да се възпита любов и съпружеска вярност. За Константин Манаси пък Омир е сладкодумен разказвач.2 Като признава, че много от написаното от него не отговаря на истината и че самият той няма да разказва за Троянската война по същия начин, по който разказва Омир, К. Манаси моли своите съвременници да бъдат снизходителни към този древен поет. Константин Манаси започва своята „Кратка хроника" за Троянската война с разказа за раждането на Парис и завършва с разказа за троянските коне. Характерното при К. Манаси е това, че той обединява изложението на Троянския митичен цикъл в циклическите поеми със самата Илиада. По този начин у него са обединени и двете версии за пребиваването на Елена, първо в Египет и след това в Троя, където тя наблюдава битката заради самата нея. У К. Манаси е налице нова трактовка на разказа за Троянската война. При него отстраняването на Ахил от битката с троянците не е резултат от отнемането на 1 Срв. Памятники византийской литературы IX-XIV в. М., 1969, с. 236. 2 Вж. И. В. Шталь, Т. В. Попова. О некоторых приемах построения художественного образа в поэмах Гомера и византийском эпосе XII в. - В: Античность и Византия. М., 1975, C. 78-79. 3Пак там, с. 79. 4 Пак там. Пак там, с. 78. 115 Бризеида, а на предателското убийство на Паламед. Константин Манаси прави опит да отстрани боговете от живота на човеците. Затова в неговата трактовка на разказа за Троянската война се срещат два враждебни един на друг лагера. И като не запазва нито един от Омировите епитети, употребените от него нови епитети внасят и ново съдържание в действията на участниците във войната. К. Манаси акцентува на физическата сила на своите герои и по този начин прави по-индивидуални и по-ярко изпъкващи.

В кн. 6 на сп. „Литературна мисъл от 1976 г. бе поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата публика ция документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската му работа. Настоящата публикация се явява допълнение към предишната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Васил Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската кул тура през XIX в. Публикуваните по-рано и сега документи дават представа за ежедневната практическа работа на Васил Друмев в областта на народното образование. В течение на шест години Васил Друмев е бил ректор (а известно време и преподавател) в Петропавловското духовно училище. Намерените във Велико Търново документи, съхранени в неговия дневник, осветляват педагогическата дейност на Друмев в продължение на четири години (от 1878 г. до 1882 г.).

От по-особен интерес в кн. 7 на сп. „Нойе дойче литератур" е статията на Вернер Ной- берт „Реализмът на Лудвиг Рен в книгата Залезът на аристокрацията“, която разглеж да и някои общотеоретични проблеми. Лудвиг Рен неведнъж е отбелязвал, че в творчеството си се естремял да постигне такова художествено изразяване, което да отговаря възможно най-добре на обективного, т. е. на обществено-историческото, а също и на субективно-креативното начало. Неговата книга „Залезът на аристокрацията“, пуб ликувана през 1944 г. в емигрантското анти- фашистко издателство „Свободна книга", бе предшествувана от създадения почти двадесет години по-рано роман „Война", който представлява трезв анализ на войната от 1914 г. Още в тази си книга, а и в романа „След войната", който излиза през 1930 г., писателят Лудвиг Рен разгръща своя спе цифичен метод на сюжетно изобразяване и го утвърждава като характерен за своята индивидуалност идеологически и естетически способ, подготвен за по-нататъшните творчески начинания, изтъква авторът на статията. Написването на по-голяма творба, в коя то разработеният литературен метод да се изяви наново с цялата си сила, се удава на Лудвиг Рен едва след края на Испанската гражданска война, в която писателят взима участие като командир на батальона „Телман“. Изборът на темата - нарастващият обществен анахронизъм на аристокрацията, на нейните ценностни представи и въжделе ния - безсъмнено отговаря на логиката на личното развитие, както и на позицията на Лудвиг Рен, така че книгата е можела да се очаква рано или късно от читателя, отбе лязва Вернер Нойберт. След преживяното в Испания писателят закономерно се обръща към опита и прозренията си от гражданската война. Това обаче се осъществява едва през 1956 г. в книгата „Испанската война", така че романът „Залезът на аристокрацията" получава преднина във времето, което според автора на статията едва ли може да се обя сни с т. нар. „теория за дистанцията“, въ преки че редица обстоятелства като неизяснени въпроси по протичането на войната, Външнополитическите компоненти на Испанската република, документите за военните действия и др. предлагат известно обясне ние. Като действително определящ момент за пристъпването към този сюжет, който при съществуващите обстоятелства не е бил вече така актуален, трябва да се приеме един мотив, носещ белега на „стратегическото“ и на бойното поле на литературата, смята Вернер Нойберт.

Да се изтълкуват френските моралисти, да се изследва тъканта и постройката на тях ната мисъл, неизбежно ще отведе до акцентните закономерности на XVII в. И големият, и малкият автор е рожба на своето време - то се оглежда някак у всекиго. Но отношението между четиримата велики на френската моралистика - Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер - и великия век на човешката култура - XVII в. е безкрайно интересно за наблюдение. Безкрайно - защото векът е „бунтовен", с главоломни промени в новата култура на човечеството, пъстър и разнообразен е, два големи стила (бароков и класицистически) не могат да го обемат, барокът е също разностранен в проявите си, та днес мненията за неговата същност и обем са разностранни. Безкрайно още - защото четиримата велики на моралистическата мода в литературна Франция се трудно побират в рамки (на определен стил, да речем). Не съм запознат с много трудове върху френската моралистика. Това, което ще изложа като кратко мнение, сигурно ще съвпадне с други мнения. Излязох от книгата „Френски моралисти" на проф. Исак Паси и от собствения си настойчив интерес и някои изработени концепции за този духовен век. Програмно казано, в статията ще покажа някои от осо беностите на тази книга (вкл. стил на автора) и мои схващания за споменатото отношение. Друга книга на Паси Философски и литературни етоди - ще припомня - съдържа статии върху книги и герои с общ стремеж към свобода, с повеля за свобода": Декаме рон, Дон Кихот, Буря, Кандид, Валенщайн, Неизвестният шедьовър, Доктор фаустус. Във Френски моралисти тази тема се продължи (в кое велико творение свободата не е главна тема?), но видяна призматично през по-специфична тема. Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер се обособяват като специфично явление далеч не само във френската духовна история. Те, с Монтен на чело, дадоха живот на един жанр, essais, който гъвкаво, върхово и спадово, съществува до наши дни. Те отразиха в дълбочина една криза на човешките отношения. Културно те „обслужиха" епоха на френската история, позната като най-съвършения абсолютизъм, но 152 се отклониха от нейния репрезентативен стил. Сравнително по-слаба бе вярата им в провъзгласената сила на разума, защото бяха скептици спрямо човешкия морал. Като гениални творци те трудно се побират в рамките на един, и то тясно разпрострян стил (класицистичния). В много от особеностите на тех ните знаменити съчинения отеква мощният - според някои всеобемащ - стил на епохата – барока.

През 1935 г. младият българин Стоян Цонев, студент по литература в Гренобълския Университет, представя докторска дисертация на тема „Финансистът във френския театър до Революцията" (L'Homme d'argent au thieatre français jusqu' à la Revolution), един грижливо и документирано изработен труд, който спира на времето вниманието на видния френски литературен критик Емил Анрио (днес покойник). Във водената от него руб рика „Курие литерер" на големия парижки всекидневник „Льо Тан", излизал до Втората световна война, Анрио посвещава обширна обзорна статия на труда на младия бълга рин. „Приносът на младия българин - пише френският критик - е сам по себе си прекрасен и внася с въведението си няколко нови разсъждения, които могат да послужат като жалони за едно по-задълбочено изследване на този твърде сложен проблем." Анрио изтъква, че сюжетът на труда е нов и би могъл да бъде подхванат и разработен по-основно и изразява пожелание към автора на дисертацията да продължи изследванията си върху подхванатата интересна тема. Стоян Цонев, когото темата за финансиста във френската литература беше силно въодушевила, както за това свидетелствува солидно изработената му докторска дисертация, се залавя да продължи работата си, макар често пъти с цената на едва преодо лими трудности във връзка с предварителните консултации и с издирването на съответната документация. Но с амбиция и труд се превъзмогват и непреодолими спънки. Така нашият трудолюбив и упорит труженик в ли- тературата ни дава своя принос, в който продължава по същия изследователски път развитието на темата, този път под заглавие Финансистът във френската комедия при стария режим".