Книжка-3

1970 Книжка 3 Съдържание

Най-съдържателните години от живота си Христо Ботев прекарва в Румъния, главно в градовете Александрия, Браила, Галац и Букурещ, където е още през 1867 г. и после почти непрекъснато от 1872 до пролетта на 1876 година. Там той започва и завършва по-голямата част от своите литературни и революционни подвизи, които определят мястото му на пръв по значение вдъхновител и ръководител на българското революционно-освободително движение след смъртта на Васил Левски, на гениален поет и мислител, чиито творби характеризират високите естетически постижения на българската художествена литература от Възраждането. Обърнат с чувства и мисли всякога на юг от Дунава, към поробените му сънародници, на румънска земя той създава своето зряло поетическо творчество; в Галац написва Символверую на Българската комуна, а в Браила и Букурещ редактира едни от найдобре списваните тогава български вестници и последния орган на БРЦК - в. „Знаме“. В столицата на Румъния, където през отделни периоди изтъкнати дейци на българската култура и националноосвободителна революция работят свободно, подкрепяни и симпатизирани от румънската свободолюбива общественост, Христо Ботев начертава и плана на онова историческо по своя смисъл преминаване на Дунав с парахода „Радецки“, което оставя в историята още едно блестящо доказателство за пълното единство на думи и дела в борческия му път.

Никога не съм почувствувал така остро значението и ретроспективната сила на една фраза, както в онзи момент, когато се помъчих да възстановя заличените дири на моята първа среща с твореца и приятеля с в етослав Минков. И И сe Както много други хора, за които книгата е насъщна потреба, открай време обичам да чета с молив в ръка - дотам, че това се е превърнало у мене в траен неизкореним навик. Обичам да чета и да шаря по страниците; подчертавам онова, което ми изглежда съществено, ограждам в рамка характерните пасажи с отделни думи и къси изречения по белите полета оспорвам или подкрепям мисълта на автора. А когато книгата е чужда, тогава общуването ми с него пренася върху страниците на някаква тетрадка или бележник, които изпълвам имена, дати и извадки от прочетеното. По-късно, било защото го налага някаква практическа задача, било за да запълня някои загубени часове, аз връщам отново към прочетеното някога и отново подемам прекъснатия мълчалив разговор. И в съзнанието ми започват да се роят изрази и думи, да събужда споменът за промислено и съпреживяно - спомен, който много често е придобил своя собствена стойност, вън от намеренията на автора и от смисъла C на прочетения текст.

Ако е вярно, че всеки поет има своя съдба, Блага Димитрова е осъдена да върви неразбрана по своя път. Критиците се дразнят от характера, който си позволява да демонстрира. При това - жена. В този свят предимно мъжки“, както се изразява самата тя. Върви дръзновено с мъжествено самочувствие, като запазва всичкия чар на женската нежност и финес. Аристократка някаква, слязла от сцената на Ибсенова пиеса. Гордо понасяща ударите - почтителни и непочтителни, без да им отвръща. След като някои изтърбушиха поезията й, за да докажат нещастните си тези, но без да добият съществен резултат, не се спряха пред скандалния опит да разнищят скарльозно подробности от личната й биография. Други пък пишат ласкаво за Блага Димитрова, но я разглеждат предимно като потомка на Багряна, припяваща нейните песни. Забелязват, че напе чата една своя книга с шрифта на „Вечната и святата“. Не могат да забравят един цикъл отпреди петнадесет години - Песни" из „Песни за Родопите" (1954), от който поетесата се еотдалечила на космически разстояния. А там, където тя се е отделила от Багряна, виждат всичко друго, само не и достойнства.

Живял съм в малко градове, но все пак мога да твърдя, че всеки един от тях си има своя душа“. Както всяка улица си има своя „душа“, непонятна за никой друг освен за нейните обитатели. Това се отнася и до старите къщи, които не са населени с духове, са населени със спомени. Градът! Не знам трябва ли да съжалявам, че съм се родил в това опушено и гръмко място. По тоя начин не познавам мириса на сено, звездоброя на летните вечери. И действително на мен ми е чужда поезията на Вергилиевите буколики. Трудно ми е било да опозная пъстротата на селските обреди и обичаи, нямал съм удоволствието да слушам разговора на стари хора на село, неизкушени от градската цивилизация. Затова разбирам Валери Петров и неговия непресъхващ копнеж по примитива, по дивото зове"

„Аз чукам на вратата“ излезе в Лондон през 1939 г., слагайки началото на знаменитата многотомна автобиографична епопея, с която Шон О'Кейси увенча полувековното си творчество като писател-комунист. Именно с тазкнига О'Кейси оправда своето прозвище пред буржоазната критика на „Съз дател на най-грандиозната проза на английски език за века“ и „най-значителния драматург, който се е появил в Европа след смъртта на Стриндберг“ (Брук Аткинсън от „Ню Йорк таймс"); комплиментите на либералите: „Ирландски Достоевски“ (Ийтс); „създател на новата драма на низините... човекът, твърдо застанал на поста си“ (Дж. Б. Шоу) и определенията на марксическата кри тика в Англия и Съветския съюз: „писател-борец, служещ с целия си талант на народа“, „проникновен хуманист“ („Дейли Уъркър“, 10. VII. 1952 г.), „Изключителен майстор на словото“, „истински народен художник" (Исто рия на английската литература, т. III, стр. 646), „един от най-забележителните творци на съвременността" (Балашов, „Аз чукам на вратата“, Москва, 1957, стр. 20).

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

В едно писмо до Боян Пенев от 11 септември 1912 г. Яворов пише: „Крайно недоволен от твоята статия не съм бил, разбира се, и особено доволен не бях. Но в твоята искреност - и в твоето приятелство - не съм се съмнявал никога." Тези думи на поета си струва да се припомнят, когато сме изправени пред равносметката на едно приятелство, продължило близо осем години. Преминало през превратностите, които личната съдба на всеки един от тях поднася, усложнявано от грубостта на литературните нрави на времето, тяхното приятелство в последна сметка се издига над всичко, преодолява инерцията и случайността на всекидне вието, злословието на противниците, малодушието на приятелите. Спомените на Боян Пенев са убедителен документ за това.

Инициативата се роди в Будишин, престолнината на лужишкия културен и научен жи вот. Не пожелаха тук, в Института за лужишки изследвания при Немската академия на науките, да търпят повече онази столетна празнота в богатия и разностранен комплекс на лужишко-славянската взаимност. Приех с благодарност предложението и възможностите, които ми предоставиха в този институт, и подпомогнат от неговите солидни библиографски издания, при нееднократни консултации с талантливи институтски литературни сътрудници в един сравнително кратък срок вече разполагах с осведомителната реконструкция на лужишкобългарските литературни контакти и отношения от средата на миналия до последното десетилетие на нашия век.

След като служи дълги години като дипломатически представител на България в различни столици на европейския и американския континент - в Букурещ, Хага, Анкара, Ва шингтон, Лондон и Брюксел, - Симеон Радев бе оставен след 1935 г. известно време като „пъл номощен министър на разположение" в Министерството на външните работи и изповеданията, след което мина в пенсия. Именно през тези години, непосредствено почти преди Втората све товна война, аз се запознах с него и между двама ни се установи пряка връзка. По онова време аз работех в излизащия като издание на Външното министерство всекидневник на френски език „Ла Бюлгари". Като дългогодишен публицист С. Радев обичаше атмосферата на вестника и той започна да идва все по-често в редакцията на „Ла Бюлгари“, където оставаше понякога продължително време на разговор. Бивш възпитаник на прочутия френски лицей в Цариград „Галата-Сарай", френският език имаше за него особена притегателна сила и разговора, който обикновено се отнасяше до един или друг френски писател, до едно или друго произведение на литературата, С. Радев обичаше да си служи с този език съвсем спонтанно, B понякога дори и тогава, когато събеседникът му не знаеше френски.

Мемоарите на Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина" са една от най-инте ресните книги в българската мемоаристика не само по съдържание, но и със своята „творческа история". Природно умен и съобразителен, Хитов става грамотен едва на тридесет и осем години. През 1868 г. той започва да работи над своите мемоари. Негов пръв помощник, който взема участие в снабдяването на воеводата с някои документи, в уточняването на известни факти, както и в преписването на оригинала, е Петър Берковски.

Общият интерес към живота и делото на Кирил и Методий, показан от българската наука и общественост, намира израз не само в областта на историко-литературни изследвания за тях, но и в археографско-текстологично отношение: издирване и публикуване на средновековни произведения, свързани с тях - славянски, гръцки, латински. В повечето случаи нашата наука само преиздава или превежда обнародвани вече от чужди учени такива творби. Поголям актив има тя спрямо други старославянски съчинения за Кирил и Методий - Солунска легенда, Успение Кирилово, проложни жития, служби, Наумово житие, Климентово житие и пр.

Пантелей зарев е от онези литературни критици, които спират погледа си на всеки интересен съвременен литературен факт. Той пише за ценностите в новата ни литература с вещина, с дълбоко познаване и рядък дар да открива новото, интересното, това, което има бъдеще. От живата рецензия за някое току-що появило се любопитно литературно явление до портрета на вече оформилия се и изминал сложен творчески път автор - такъв е широкият диапазон на критика. Той умее да вижда и преценява точно, да улавя някои невидими подробности, да бъде деликатен и прям, да проявява широта и всеобхватност, да открива характерното, важното. Няма баналност в изложе нието, защото всеки автор носи своя оригинален творчески свят, в който критикът успява да се вживее със завидна лекота и непосредственост. Той не се втурва с необуздана есеистична" страст към богатството на изследвания от него материал, нито приготвя някаква предварителна „научна" схема и апаратура, изпъстрена механично с цитати, която да приложи по изкуствено набелязан план. У него има нещо възрожденско, откривателско, младост на духа и същевре менно прецизност, точност, завидно познаване на фактите. Марксическата му подго товка не се натрапва външно, защото тя е органично свързана с цялата му методология на критик. У него ще срещнем онова рядко съчетание на голяма широта и търпимост в погледа за съвременните литературни явления с войнствуваща комунистическа принципност. В резултат на това наистина рядко, но много необходимо за съвременния критик качество изследваните автори и литературни процеси добиват своето истинско място и значение. Голямата осведоменост не се манифестира, няма подчертана академичност.

И най-добре съставеният сборник не може изцяло да избегне непълнотата в едно или друго отношение. Излишно е да се разсъждава по причините. Те се крият в самия характер на тоя тип издания. Няма съмнение, че този общ недостатък не е чужд и на критическите сборници, които издателство „Българск и писател" периодично пуска на литературния пазар и в които се разработват актуални проблеми и текущи въпроси на българската литература.

Книгата на Васил Колевски „Литература на свободата" представлява разгъната, обширна оценъчна информация за цялостния литературен процес от Девети септември 1944 г. до днес, първи по рода си опитда се обхване съвременният литературен живот хроноло гически, в настъпателното му развитие откъм идейната и организационната му страна. В центъра на авторовото внимание са различните фази и етапи, през които преминава социалистическореалистическият метод до укрепването му и окончателното му утвържда ване като единствен метод на съвременната ни литература чрез безспорни високохудожествени образци във всички жанрове и форми. За съжаление в труда на Колевски проблемите на социалистическия реализъм не са разгледани с нужната теоретическа задълбоченост в идейно-естетически и конкретно-художествен аспект, не се разрешават чрез достатъчно прецизни, оригинални анализи и трактовки на идейно-художествените ценности, които създаде литературата на свободата“. Погледът на литературоведа не прониква вътре в процесите, в спецификата на литературния факт.

Трудно бихме попаднали на по-подходящо мото за това проучване върху старата сръбска литература от мисълта на Аристотел, която сам авторът е поставил в началото на своята книга: поезията е по-философско и по-сериозно дело от историята, защото поезията говори повече за общото, а историята - за единичното. Съждението е избрано, разбира се, за да посочи основното в изследователската гледна точка, именно убеждението, че про- изведенията за княз Лазар и Косовската битка са създавани по законите на художест веното изображение, а не като историческа Документация за паметното събитие.

Артур Сандауер е една от най-крупните личности в съвременната полска критика. Добър познавач на европейската култура и тънък естет, той енадарен с усет към модер- ното и с проницателен поглед, когато се касае за творци-модернисти. Появата на книгата му „Лирика и логика" - сборник от избрани критически очерци и студии, плод на няколкогодишен труд - ни дава възможност да добием по-цялостна представа както за критическия метод на автора, така и за изповядваната от него естетика.

На 19 и 25 март 1970 г. се състоя разширено заседание на Научния съвет при Института за литература, на което бе обсъден и приет за печат предложеният от н. с. Боян Ничев труд „Увод в южнославянския реа лизъм. (От фолклор към литература в есте тическия развой на южните славяни през XVIII и ХІХ в.)". Рецензия за труда прочете чл.-кор. Ем. Георгиев. В обсъждането взеха участие В. Смоховска-Петрова, Л. Цветков, Кр. Генов, Ил. Конев, П. Динеков, Г. Цанев, Ст. Каролев, Т. Жечев.