Книжка-3

1969 Книжка 3 Съдържание

Белински пише, че миналото ни помага по-добре да разберем настоящето и ни подсказва бъдещето. Като абсорбираше народностните тенденции в художественото наследство и отразяваше новите явления в действителността, литературата ни в първите години след Девети септември проправи пътя за покъсните художествени върхове на съвременното ни художествено творчество. Естествено, тя проявяваше редица исторически особености - носеше печата на всестранния подем, дишаше с патоса на емоционалния показ, прибягваше към плакатно изображение на масовия ентусиазъм. Тя има и значителни завое вания. Художествени произведения от онова време и днес ни вълнуват със своята гражданска сила, станала плодотворна традиция в литературата ни. Те ни завладяват със своя активен, действен, революционен хуманизъм. Литературата от тези години и в областта на художественото майсторство е пример, който може да бъде подражаван и в дните на нашето съвремие.

На Петия конгрес на БКП през декември 1948г. се взема решение за изграждане основите на социалистическото общество в България. Осъществява се заветната мечта на българския народ - в родината на Ботев и Левски, на Благоев и Димитров се започва изграждането на социализма. За първи път в своето историческо развитие трудовият български народ разгръща свободно своите сили и възможности, своето творческо дарование, защото, както предсказва Ленин, „само със социализма ще започне бързото, истинско, действително масово, при участието на мнозинството от населението, а след това и на цялото население движение напред във всички области на обществения и личния живот". Героичният трудов поход на народа се ръководи от БКП начело с нейния изпитан кормчия, легендарния герой от Лайпциг Георги Димитров. Неговата личност, неговият жизнен и борчески път будят все повече творческото вдъхновение на писателите. През октомври 1947 г. Б. Божилов публикува една от найпоетичните творби за Димитров:

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Вторите Ламартинови дни бяха за мене вече един случай, за да изтъкна основанията, поради които българският учен идва да се присъедини към вашето събрание. Много пъти насетне съм хвърлял поглед върху наследството на Ламартин в Парижката национална библиотека. В населеното със спомени мълчание бях привлечен особено от необикновената осанка на този велик гражданин на своето време. Толкова повече, че политическата мисъл на Ламартин, смятана от повечето изследователи като странична, остава в наши дни много по-малко позната, отколкото литературното му творчество.

Понятието „масова култура" се използува отдавна в буржоазния печат (а напоследък все повече и в социалистическия), функционирайки в различен смисъл, което допълнително увеличава неразбирателството и настройва скептично към самия проблем. Може би най-разпространена е употребата на това понятие в по-тесен (естетически) смисъл - като качествена, предимно негативна характеристика на културната продукция за всекидневна масова естетическа консумация без осо бени художествени и интелектуални претенции или достойнства, при което се подчертава нейната безличност и стереотипност, нетворчески начин на създа ване, конвейерност на обработка, масовост на разпространение, лека консума тивност и краткотраен живот.

Въпросът за проявите на барока в българската литература може да се разглежда единствено във връзка с проявите на литературния барок въобще в славянската православна област. Затова сравнително най-лесно е да се установи характерът на българската историография от края на 18 и началото на 19 век. Самата историография на православните славяни всъщност предлага достатъчно богат материал за сравнение с българската историография.

За четвърт век социалистическа поезия много жени-поетеси проявиха своето дарование и много от тях заслужават внимание и специално разглеждане. Дълбоките промени след Девети септември разкрепостиха и отключиха докрай възможностите на жената в областта на поезията. Авторката на „Вечната и святата" създаде нови вдъхновени цикли и стихотворения, в които новото време внася живителни струи, свежест и дълбочина. Багряна продължава да ни завладява и смайва с най-силни поетични изповеди. Но нейният глас е станал по новому топъл и майчински предразполагащ. Тя не отбягва нито тъжните, нито веселите срещи, не съхранява сърцето си, раздава неговата топлина и по този начин запазва вечна младостта си.

Няма други два проблема тъй тясно свързани и почти равнозначни в есте тиката, като съвременност и новаторство. И единият, и другият започват още от умението да се наблюдава действителността, да се отбира и преценява, и свършват с техническите похвати на мерената реч. Несъмнено, съвременността епо-широка категория, която включва в себе си новаторството. То самото просто се подразбира и много често не е необходимо да се говори за него, не енеобхо димо специално да се подчертава. Изтъкването му чрез нарочни усилия нерядко води до изкуственост и позьорство в поезията. Елементарна истина е, че истинското новаторство няма нищо общо с претенциозността. Противно на повърхностните впечатления не външната подредба на стиха определя новаторската същност на поезията. Откривателството не зависи от размера и римите - то еднакво може и с тях, и без тях. Макар че на практика авангардните търсения са по-тясно свързани със свободния стих, изключенията не са никак редки.

В епохата на Възраждането, така широко и вдъхновено разкрита от нашите писатели, литературни историци и теоретици, съществува област почти непроучена, област, в която са отра зени пряко стремежите, чувствата и вкусът на народа. Става дума за многобройните ръкописни сборници и песнопойки, разпространявани у нас към края на XVIII и XIX век, част от които, макар и малка, е запазена до днес. В тях се съхраняват ония произведения на българския творчески дух, с които е живеела средната и най-нисшата класа у нас - самият народ.

В българската литературно-историческа наука след 1944 г. въпросът за развитието на литературната ни теория и критика не е нов, не е тепърва сега възникнал. Като научноизследователска задача този въпрос е изтъкван неведнаж и не от един или двама български литературни историци. Поради различни причини обаче, в това направле ние не е работено. Твърде малко са изследвачите, които при случай са отделяли вни мание на един или друг момент от историята на българската литературна критика, теория и наука. Единствените по-системни и по-цялостни проучвания, излезли досега, принадле жат на Георги Димов, който работи главно в тази научна област.

Френските моралисти, на които покойният Жерар Боер посвети преди няколко години книга с проникновено написани очерци, са спрямо други френски писатели слабо познати у нас. В миналото, единствен може би от нашите крупни писатели, Стоян Михайловски проявяваше постоянен и жив интерес към френските моралисти, с чиито Максими и размисли", обичаше да окичва свои оригинални писания. Но Михайловски не се занимаваше с преводи, за да ни даде „избрани страници" най-малко от тези автори, в които той намираше богат извор за творческо вдъхновение. По нашите периодични издания в миналото се срещат от време на време фрагменти от творчеството на френските моралисти, между които Ла Брюйер и Франсуа дьо Ларошфуко са найизвестните. Жубер, Шамфор и Вовнарг, които са живели по-късно от първите двама, са сравнително много по-слабо познати У нас. Дори Михайловски, който се увлича повече от „размишленията" на една Мадам Свечин и която цитира често в собствените си писания, като че не е проявявал по особен интерес към Жубер и Вовнарг. Последният, който е имал кратък живот, тъй като е починал едва 32 годишен (1715-1747), в сравнение особено с Ла Брюйер и Ларошфуко, е най-оптимистичният: Вовнарг е вярвал в благородните пориви на човешкото сърце и в чистотата на неговите страсти. Миналата година един млад френски есеист и критик Анри Боние публикува при издателство Ашет в Париж в два тома съчиненията на Вовнарг. Любопитно е да се отбележи пъ тьом, че Вовнарг в един свой текст критикува някои от „максимите" на Ларошфук.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.