Книжка-1

1966 Книжка 1 Съдържание

Един късичък разказ с това заглавие ясно отразява погледа на Емилиян Станев върху живота в природата, трайни черти на неговото светоотношение. Не е ли в тях ключът към източниците на творческото му своеобразие? В сюжета няма нищо приказно. В една юнска безлунна нощ златка се промъква към гнездото на две чинки, гдето женската топли с тялото си своите малки, още голички рожби. Птичката се събужда и вижда „очите на зверчето, които фосфоресцираха като две горящи синкавозелени бездни, но продължаваше да лежи над пиленцата, защото майчината любов е по-силна от смъртта". Може би това е разказ за силата на майчината любов? Не, само този сдържан пасаж е посветен на нея. Сдържано описва авторът и разигралата се драма, смъртта на птич ката и нейните малки: „Изведнъж златката се метна, сграби гнездото в лапите си, откъсна го и падна с него на един клон. Там тя заби тънките си като шила зъби в чинката, която изписка. После зверчето изяде птич ката и голите пилета бавно, без да бърза, както ядат котките... Нахранена и вече ленива, златката се вмъква в хралупата на бука, гдето заспива. „Листата на бука успокоително трептяха, сякаш шумяха далечни води." Нищо необикновено не е станало, юнската нощ е все така спокойна и красива, огряна от бледата светлина на звездите. Още по-красиво е утрото, когато гората се пробужда - безкрайна и необятна", хоризонтът пламти „от напиращия изгрев“ и по върха на огромния бук, по сребристата му кора заиграват „огнени и портокалови петна". Разлюляват се копринените му пазви, в които през нощта загиват чинката и малките й. „Жадно поемайки слънчевите лъчи, отгоре надолу затрептяха и зашумяха хилядите коприненомеки листа, сякаш букът се смееше с радостни тръпки…"

През 1942 г. в Бразилия на шейсет и една годишна възраст се самоуби световноизвестният писател Стефан Цвайг. Причините за това, както често става при самоубийствата на истински творци, бяха от духовно естество. Писателят ги изложи в своята предсмъртна изповед. Ето ги: „Да започна отново живота си на шейсетгодишна възраст - за това са необходими особени сили. А моите се изчерпаха през дългите години на бездомни скиталчества. Ето защо смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички мои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях. Сред фанфарните комюникета за военни победи, сред настръхналата човешка омраза тази смърт на големия писател сякаш премина незабелязано. Но тя отекна болезнено в сърцата на много хора, пръснати от двете страни на окопите. Тя им припомни за отминалите кротки радости на духа, за възторжените срещи с ярки човешки характери, за неотмиращата ху бост на човешкото слово. В атмосферата на масови убийства, която сякаш притиска и притъпява чувствителността, тъгата по обичания писател беше твърде лична, твърде интимна и нежна.

Потърсим ли причината за новите явления в съвременната белетристика - разширяването на идейно-тематичния кръг на отразяваните явления, промените в проблематиката, новото осветление на образа на съвременника, засиления процес на художествени търсения - неминуемо ще дойдем до промените в естетическите позиции на съвременния писател, до неговото разширено художествено-социологично виждане. Безспорна истина е, че естетическото отношение е исторически конкретно и обективно обусловено от общия уровен на развитието на общественото битие и съзнание. Обобщеният опит на писателя от последните години естествено го тласка към едно ново самосъзнание, към нови изводи за отнощението на човека към природата и обществото, към нови оценки за действителността. От позициите на една разширена представа за пре красното, включила опита на последното десетилетие, от позициите на един разкрепостен от догматичното мислене естетически идеал, той се стреми да даде една по-широка представа за съвременния човек, за красивото в човека и неговия живот.

Като фолклорист Каравелов изминава интересен път на развитие. Негови учители са преди всичко руските и украинските изследователи на народното творчество. Чрез техните трудове той се запознава и с въз гледите на западни учени, на първо място с митологическата школа на Якоб Грим и неговите последователи. Какво е мястото на украинския фолклор в проучванията на Каравелов и какво въздействие му оказва украинската фолклористика? Твърде трудно е да се отдели влиянието на украинската наука от това на руската, защото те са се развивали в изключително тясно единство. Учени от двете националности са работели в близко сътрудничество, както в руски, така и в украински университетски центрове. Нерядко фолклористи от украински произход като О. М. Бодянски се занимават и с руското народно творчество, а руси по националност, като И. И. Срезневски, В. В. Пасек, живели продължително време в Украйна, събират и издават нейния фолклор. И в рамките на Каравеловата дейност по-точно разграничение на тези влияния мъчно може да се постигне дори след едно цялостно проучване на развитието му като фолклорист.

В лицето на Ларошфуко трябва да виждаме не само големия писател, проявил в максимите и сентенциите си тънка наблюдателност и ориги нално остроумие, но и гордия светски човек, чийто девиз е „честта и сла вата“ и чиято дейност протича главно във военни предприятия и опасни заговори. Писателят тук се проявява сравнително късно, едва тогава, когато е загубена всяка надежда за успехи на политическо поприще и когато тежки разочарования и физически недъзи заставят волевия мъж да се оттегли в спокойно отдалечение от бурния обществен живот. Твърде показателен за истинското честолюбие на Ларошфуко е фактът, че за отпечатване на прочутия си сборник Размисли от 1665 г. той се решава когато е достигнал 52-годишна възраст и че поводът тук е появата - мимо знанието и съгласието на автора - на едно „лошо копие“ от ръкописа му, способно да даде превратно мнение за първообраза. За лаврите на писател той не е ламтял ни най-малко, макар да му са се удавали лесно стихове и да се е опитвал с успех в съставяне на мемоари. Истинското си прославяне той е търсел в подвизи с меча: военното изкуство той е смятал винаги „по-благородно и по-бляскаво“ от изкуството на словото. За да разберем не само това предпочитане, но и изобщо духовния лик на Ларош Фуко, потребно е да хвърлим бегъл поглед върху жизнената съдба на човека, заел такова видно място в литературната история на френския XVII век.

Това беше една сутрин в първите дни на месец септември закусихме в един от крайбрежните хотели на Монтрьо, където случайно бяхме попаднали през нощта, и след като направихме малка разходка из парка, за да се порадваме на швейцарската природа, ние тръгнахме отново на път. Предстоеше ни дълъг преход до Париж, но същевременно не ни се искаше да пропуснем една щастлива възможност - да посетим знаменития Шильонски замък, който предната вечер бяхме подминали. Нямахме време за губене, затова трябваше бърже да избираме. И, разбира се, избрахме онова, което можеше да се окаже неповторимо. Така вместо към Лозана, както под сказваше благоразумието, завихме в обратна посока и се понесохме към Шильон. И отведнъж потънахме отново в швейцарския пейзаж: отдясно спокойната лазурна шир на Леман, отляво предпланините на швейцарските Алпи, а в дъното на югоизток засне жените конуси на Дан-дю-Миди, леко позлатени от септемврийското слънце. Гледах тази картина, изпълнена с живописно величие, и неусетно зримото започна да отстъпва място на едно вълнение, което нощният сън беше прекъснал. Както при първата среща със заснежените грамади, аз се почувствувах още веднъж в духовната и емоционална атмосфера на един от моите поети, който беше минал някога от тук и беше населил алпийския пейзаж със сенките на своето въображение. Но вместо мрачните призраци от предната вечер, сега, под влияние на утринната бистрота, неволно бях потърсил в него онова, което предрича края на една кошмарна нощ. И го бях намерил в тези два стиха, които неочаквано изплаваха в съзнанието ми:

От 3 до 5 декември м. г. в Краков заседава XV конгрес на полските писатели. Едно от централните места в разискванията на конгреса зае въпросът за създаване на нови литературни списания. Редица от изказалите се подчертаха, че недостатъч ният брой на списанията не благоприятствува за създаване на сериозна литературна критика и публицистика, а довежда до повърхностна форма на фейлетонна критика. Идейно-художествената инициатива е доголяма степен спъната, а литературните оценки, които дава само един централен литературен орган, по неизбежност са едностранчиви. Изтъкната бе необходимостта от издаване на списание, посветено на чуждестран ните литератури, от типа на съветското „Иностранная литература". Група млади писатели се изказаха за издаване на списание, което да печата само творби-дебюти. На първо място обаче се постави въпросът за излизане във Варшава на още едно централно литературно списание, което да отразява творческите търсения на писателите от столицата.

Поредицата от големи имена в съвременната немска литература оредя. През последното десетилетие смъртта прекъсна жизнения и творчески път на Томас Ман, Бертолт Брехт, Алфред Дьоблин, Йоханес Бехер, Лион Фойхтвангер, Ханс Хени Ян, Херман Хесе. Наистина сред нас са още няколко значителни спътници на тези писатели (като Арнолд Цвайг и Ана Зегерс), но се поставя въпросът: дали междувременно в Германия са израсли писатели, от чието дарование бихме могли да очакваме в бъдеще нещо представително в художествената литература. В тази връзка се споменава - между многото други - понякога и името на Манфред Билер, млад белетрист и радиодраматург, един от малцината автори в ГДР, които привличат вниманието във Федералната република и западния свят. Естествено, успехът съжителствува преди всичко с умна организация, но Билер, който еедва 31-го дишен, поставя изисквания към своите читатели и явно има дарование. След като следвал германистика в Хумболдтовия университет - Берлин и за кратко време бил лектор, той тръгнал да пътува по света. В края на 50-те години посе тил Австрия, Швейцария, Италия, Чехословакия, България; той следи внимателно българската литература (напр. стиховете и епиграмите на Радой Ралин, романа на Ивай ло Петров „Мъртво вълнение"). През 1960 г. предприема като работник на един риболовен кораб пътуване до Канада и Нюфаундленд, а през 1965 г. е бил и в Лондон. Известно е колко много допринасят пътуванията за изграждането на човека, каква школа са те, защото ни поднасят нови познания с лекота или бидейки изпълнени с опасности. Чрез пътуванията човек преодолява едностранчивостта си, предразсъдъ ците, спънките в в развитието си и постига, при наличието на достатъчно предварителни условия, по-високо ниво.

Българската историография е проявявала обясним интерес към приятелството на Христо Ботев с руски революционери-демократи, емигранти в Румъния през 70-те години на миналия век. Техните отношения са били на лична и политическа почва и от изясняването им биха се уточнили някои моменти от биографията и идеологията на Христо Ботев, непосредствено преди формирането и преминаването на четата му в България. Някои от имената на „руските приятели" на Ботев се знаят: Бонифачиу Флореску, Николай Петрович Зубку-Кодряну, Николай Константинович Судзиловски, Николай Филипович Меледин, Александър Шапченко, Костика Добруджану-Геря, Замфир Арборе-Рали, д-р Н. Лучицки, Хенрик Дембицки и др. Найприближени до Ботев са били първите трима: Б. Флореску, чието истинско име е Хертрат, Н. Кодряну, известен в публицистиката с псевдонима си Драгош и Н. Судзиловски, повече известен под името доктор Русел. От тях именно представяме няколко писма, които са в пряка или косвена връзка с Ботев и четата му. Оригиналите или фотокопия от тях се намират в Румънската академия, на български се обнародват за първи път. Писмата обхващат един от сравнително малко познатите периоди от живота на Ботев, именно от есента на 1875 г. до потеглянето му от Букурещ за „Ра децки". Отношенията между Ботев и емигрантите революционери демократи са от характер да допълнят и изяснят идеологията на нашия революционер и поет, неговото отдалечаване от утопичния социализъм и приближаването му към марксизма и научния социализъм, което става със съвместното им задълбочено проучване на „Капитала" от Карл Маркс и започналата да прониква в Румъния социалистическа литература, което намира отражение и в съвременния румънски напредничав периодичен печат.

Сърдечно приятелство е свързвало Георги Райчев и Николай Лилиев още от 1908 година. Тогава двадесет и шест годишният Райчев напуска завинаги прашните провинциални канцеларии и пристига в София с глупавата мисъл да стане голям писател". Но столицата не го посреща с отворени обятия, а с пълно безразличие и безработица. Със седемдесет и четири лева в джоба, с голям, пълен с ръкописи куфар ис помътена от смътните идеи на модернизма глава той се лута безпомощно из студения град, бързо свършва парите си и няколко месеца жестоко гладува. Единствените му познати и загрижени за него хора са двамата старозагорски поети Николай Лилиев и Димитър Подвързачов. Те усилено му търсят работа и най-сетне успяват да го наз начат при себе си като писар в 111 Софийска мъжка гимназия „Гладстон“, където Лилиев е преподавател в търговския отдел, а Подвързачов - секретар. Тяхното при ятелство Райчев дълбоко цени до края на живота си. От глухата провинция той изведнъж попада в самия водовъртеж на културния живот у нас, сред елита на тогаваш ната ни духовна интелигенция.

Българската литературна критика през Възраждането е привличала най-малко изследователите на класическото ни наследство. Наистина има специални изследвания за Каравелов и Ботев, за Друмев и Нешо Бончев. По различни поводи някои литературни историци и теоретици са се докосвали до въпросите на възрожденската естетическа мисъл. Отдавна се чувствуваше необходимостта от едно цялостно изследване обаче, което да обогати недотам пълните и точни представи за литературната критика през Възраждането, да посочи нови имена и факти, да потърси принципите, които определят отношението на възрожденския книжовник към литературните явле ния. За един такъв труд, разбира се, енеобходима не само упорита и продъл жителна работа - проучване на перио- дичния печат, на архивни фондове и отделни издания. Основно трябва да се познава и руската и западноевропейската естестическа мисъл от този период, за да може да се проследи характерът на въздействията, да се разграничи само- битното от обикновеното подражателство. Нужно е да се проучи и оригиналната, и преводната литература, да се види дали всяка дадена оценка отговаря на един обективен критерий.

Новата книга на Любомир Тенев е всичко друго, но не и скучен, превзет и суховат разговор за изкуството на театъра. Критикът и тук разкрива най1 Македония, г. IV, бр. 2, 1869. 2 Македония, г. IV, бр. 10, 1869, 3 Македония, г. IV, бр. 30, 1870. силните си страни - способността да анализира и мотивира прецизно театралните явления, да усеща тънко изкуството. Последното качество дава несравнимо преимущество на Л. Тенев - да долавя отсенките на художествения факт, да прониква в неговата прозрачна и дели катна материя. В подхода на критика 167 съществува строгост, последователност, въпреки привидната лекота на езика. Тук не говоря толкова за педантична добросъвестност, а за вътрешно предразположение към остро и точно разкриване на явленията, към тяхното методично разнищване. Въображението в случая е насочено повече към вътрешните закономерности на спектакъла, образа, пиесата, а не толкова към случайни и игриви хрумвания.

Трудно се чете книга, в която цитатите заемат значителна част от съдържанието. Все пак това не са цитати, които специ алистът, противно на създалата се у нас практика, би трябвало да избягва поради тяхната общоизвестност. Иван Цветков цитира извънредно много, но цитира неща, които са познати на ограничен брой литературоведи. Или пък са новост даже и за тях, нещо, което никого не учудва, тъй като авторът е безспорно най-добрият познавач на материала, свързан с темата „Горки и българската литература". Разбира се, винаги могат да се намерят хора, които ще подценят това положи телно качество на авторската ерудиция с възражението, че подобно „събирателство" може да бъде извършено и от средно квалифициран литератор или просто от дилетант. Общо взето може и така да е, но в случая съвсем не е така. По простата причина, че когато стане дума за Горки, дилетантите предпочитат съвсем друг род дейност и най-малко изследователската. По този начин дълбоките и всестранни връзки на големия писател с нашата Литература в продължение на половин век и повече и изобщо с нашия културен и обществен живот в най-добрия случай само се декларират и съвсем малко се 1 Иван Цветков. Максим Горки и българската литература. Изд. на БАН, София, 1964, 256 с. 172 показват чрез следите, които ни еоставил литературният процес. Ето защо книгата на Иван Цветков съвсем не запълва една празнота“, както обичат да се изразяват рецензентите. Напротив, тя енергично изтласква встрани заелите прекомерно голяма територия общи вестни карски и други подобни материали, в които името на Горки се свързва само с най-повърхностно и риторично признание на неговото значение за нас и с петшест факта, които се помнят и знаят само защото непрекъснато ни се преповтарят. Най-после с какво би трябвало да започне Иван Цветков, освен със събирането на материала, погребан от нашето невнимание?

Славна горкиевска традиция е да се призовават художниците на словото към колективни дела: към откровени разговори и дискусии, към разгърнати обсъждания на най-актуалните проблеми на съвре менността, към различни почини за творческо стимулиране на литературата, изкуството и културата. Половин век тези традиции активно се доразвиват на нов етап от съвременните творчески съюзи, институти, редакции и културни организации на съвтеските писатели, художници, учени и културни деятели. Нов ярък документ на тези живи тради ции и на подчертаното желание за съвме стни инициативи е и книжка 12 - 1965 на „Вопросы литературы орган на Съюза на писателите в СССР и на Института за световна литература „А. М. Горки" при Академията на нау - ките в CCCP. Инициативата на редколегията да по- свети цял отделен брой на списанието на литературите на социалистическите страни в Европа е не само похвална и навременна, но и твърде симптоматична за назрелите съвременни условия, при които европейските писатели от социали стическите страни трябва да разгръщат своите творчески усилия.

През последните години в развитието на литературознанието у нас се забе лязва значителен напредък. Появи се стремеж към създаване на обобщаващи трудове, в които се разглеждат и разра ботват проблеми на българската литература от общонационално значение (Исто рия на българската литература, Панорама на българската литература, развитие на българската литературна критика, отделни периоди на старата ни литература и др.). Значително се засилиха монографичните изследвания за отделни писатели и литературни направления. Вниманието на литературоведите се на сочва към съществени проблемни въпроси на художествеността и стила, на образа и структурата на художествената творба, на проблемите на жанровете. Заедно с това налице е едно обогатяване и разширяване на конкретната тематика на научните изследвания, разширява се теоретическата база, развива се широк обмен на мнения върху основата на Марксистко-ленинската методология. От друга страна, се забелязва актуализиране на литературните проблеми с оглед изискванията на нашата съвременност.