Книжка-5

1960 Книжка 5 Съдържание

Преди петдесет години, в деня на смъртта на Лев Толстой, аз написах статия, която определяше моето отношение и преклонение пред живота и делото на великия писател. И тогава, както и днес, Толстой е за мене поет и художник, велик изобразител на човешката душа, тълкувател на събитията и историята, тънък описвач на природата. Неговите романи от онова време, се казва в статията, „са епопеи, също тъй безсмъртни, както поемите на слепия Теосец". В творчеството на Толстой от начало до край виждаме една, велика любеща душа, която се топи от мъка за страданията на бедния земен жител - онеправдания човек“. В статията се казва: „Един утешител имаше човешкият род - това бе Толстой. С неговата смърт като че се събори някаква стара висока планина, която ни пазеше от студените ветрове и снежни бури на епохата“. Когато четем романите, повестите, разказите на Толстой, имаме чувството, че под нас бушува бурният океан на живота, който той обуздава като някакъв всесилен магесник. През целия си дълъг живот Толстой се бори за истината, която Другите потулват, против власт, обществено мнение, черковен фанатизъм, царизъм, тъй че истината, която той разкрива, се оказва по-силна от всичко. Въпросите за изкуството владееха мислите на Толстой от ранните до последните години на живота му. Той отхвърляше идеята за изкуството като метафизична игра на красотата, тайнствено божествено откровение и вдъхновение, като средство за наслада - той смяташе изкуството път за сближението на хората, на човечеството, обединявайки човешките души в общи чувства и стремежи.

В разгара на Първата световна война, вече дванадесетгодишен, аз за пръв път вкусих от страшната и неутолима магия на художествената литература. Всичко, което беше останало от чичо ми, току-що завършил гимназия и мобилизиран в школата за запасни офицери, аз го открих, прочетох го и го препрочетох. То не беше много, ноно беше подбрано. И тъкмо това може би ме спаси от увлечения по разни криминални и пошли книжлета, каквито мои съученици четяха. Един ден ми потрябва нещо, предположих, че то е бутнато някъде във високата полица на стаята, в която живеехме. Сложих стол, покачих се и надзърнах. На полицата не намерих онова, което търсех, но открих две книги, оставени вероятно от чичо ми. За мене тази „находка" беше по-интересна и по-скъпа от всичко друго. Свалих двете книги и ги отупах внимателно от праха. Най-напред се залових за по-дебелата книга - тя беше с тъмни корици и заглавието едва се четеше. Това беше някаква драматизация на „Ана Каренина", преведена на български. За пръв път в живота си попаднах на драматическо произведение. Театър не бях виждал, театрално представление не бях гледал. За мене беше малко чудновато, дето в тази книга не се разказваше за хората, както се разказваше в романите и повестите, които бях прочел вече, а самите герои разговаряха помежду си. Прочетох с голямо напрежение тази драматизация на „Ана Каренина", но аз нито можах да я проумея както трябва, нито пък тази изразна форма ме увлече и задоволи.

Първите писателски имена, които съм запомнил още от най-ранна възраст, са имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков и Лев Николаевич Толстой. Би трябвало, от чувство за справедливост, да спомена тук и Майн Рид, макар той да стои на определено място в паметта ми, също и в сърцето ми, дето езапазена за него топла благодарност. Обичта ми към П. Славейков започва със стихотвоението му „Цар Самуил“, но още по вече с моята първа и последна среща лично с него в двора на църквата в родния ми град в Македония през месец септември 1908 година, когато аз бях тъкмо на десет години. На особено място и в паметта, и в сърцето ми стои Лев Толстой. Не си спомням точно кое от неговите произведения съм прочел най-напред и още като дете там, в родния ми град, но то беше или „Казаци“ или „Хаджи Мурад", а може би и двете по едно и също време. Ведно с моето Детско непосредствено възхищение, с едно дълбоко чувство на душевно задоволство, на яснота и пълнота, спомням си, че още тогава, с детската си наивност, почувствувах желание да стана писател като Лев Толстой. И дори, с момчешката си самонадеяност, аз не се сдържах и доверих това свое желание на най-близките си другари. На тая ранна въраст ние искаме да приличаме на тия, от които се възхищаваме най-много и които наймного обичаме. И, когато не сме се излъгали в своята обич, тия наши чувства остават непроменени през всичките ни възрасти.

Когато човек помисли за Толстой и за незаличимата следа, която оставят в душата на читателя неговите произведения, усеща поразен както величествения обхват на творчеството му, така и жизнената правда, отразена в него. Ние можем да прочетем произведенията на револю ционните демократи, да проучим търпеливо исторически трактати, да вникнем в подтекстовете на пожълтели архиви от деветнадесетия век и най-сетне, с опита на съвременността и знанията на историческия мате риализъм, да разберем и смисъла на всички тогавашни събития, но въл нуваща и убеждаваща сърцето представа за драматичните човешки конфликти в необятната руска земя и нейния народ от предреволюционната епоха можем да добием само след като прочетем многохилядните страници от Толстой. Обективни закономерности управляват неумолимо хода на обще ственото развитие. Но едва ли можем да отречем, че нравствените качества в един народ, създадени от историческите условия и традициите му в борбата за свобода, ускоряват или забавят действието на тези закономерности. Толстой, стигайки до оня висш синтез между интелектуалното и емоционалното отношение към действителността, от който се ражда изкуството на реализма, успява да отрази с ненадминато художествено майсторство жизнения устрем и дълбоките противоречия в руския народ през деветнадесетия век. А именно с този устрем и с преодоляните вече социални противоречия, с опита си от борбата срещу безброй нашестве ници и с революционните си традиции днес руският народ утвърждава живота и води напред цялото човечество, зачитайки правата и качествата на всички останали народи. Оттук произлиза не само отдавна изтъкваното общочовешко значение на Толстой като художник и нравствена личност, но и неговото съвсем конкретно съвременно значение в днешния порив на народите към освобождаване от духовното и икономическото робство, към мир и социализъм.

Проблемата за своеобразието на реализма на ХХ век и неговото съотношение с другите творчески методи привлича зоркото внимание на литературоведите, тъй като тя е органически свързана с актуалните и животрептущи въпроси на нашата съвременност. За разрешаването на тази проблема може да послужи опитът на всяка национална литера тура. Някои обобщения, подкрепящи или допълващи нашите представи за особеностите на световното литературно движение на ХХ век, могат да се направят и върху материал, взет от литературата на България. През 1912 г. А. М. Горки отбеляза характерната особеност в раз витието на българската литература - изключителната интензивност на процесите, ставащи в нея. Все в тази връзка той писа: „След петвеков ния гнет на чуждата народност България се възвърна към живот, ярък с индивидуалност, пълен с творчески сили и бързо зае достойното с място в семейството на културните нации". И действително, в българската литература от края на ХІХ и нача лото на ХХ век възникват и понякога се изявяват с голяма сила такива явления, които, като се вземат под внимание, представляват интерес от принципиален характер - те способствуват с по-голяма широта да се разберат както общите закономерности, така и многообразието на нацио налните форми в световния литературен процес. Характерно е например че литературата на критическия реализъм в България, както и някои други страни на Централна и Югоизточна Европа (за разлика от редица западноевропейски страни) по това време върви не по линията на упадъка, а по линията на подема: през 90-те години на миналото сто летие българският критически реализъм навлиза във фазата на своя раз цвет, утвърждавайки се като най-силното литературно направление Заедно с това, като се развива в условията на изострена класова борба между буржоазията и вече излизащия на историческата арена револю ционен пролетариат, българската литература придобива и други черти до голяма степен сходни на тези процеси, които се извършват въ всички европейски литератури в епохата на империализма.

Появата на Елин Пелин като творец е свързана с историческите и културни условия у нас в края на 20-те години и началото на нашия век. Този период го поставя в една зависимост по време от народниче ството в литературата ни. Писателите народници като идейници бяха носители на типична селско-дребнобуржоазна, идеология. И тъй като своята роля като творци те виждаха в задължението да създават литература, изпълняваща обществе ни задачи, творчеството им се оказа тясно обвързано с идейните им въз гледи, от което то получи предопределена насока. Особеностите на народническата идеология по един особен и ярък начин оставят отпечатьк върху образите, създадени от тези писатели. Изследването на творец като Влайков например често налага по-дълго задържане върху идей ните му убеждения, които той споделя в края на миналия и в началото на настоящия век, когато създава „Ратай“, „За чича Стайка“, „Леля Гена“, „Хроника“ и други. Стремежът да се задържи развитието на страната, като се запазят дребноселските и дребнозанаятчийски форми на живот, присъствуваше като идеен кръгозор на неговите герои, като тяхно светоусещане и психика. Тази особеност на Влайковото творчество и другите пишещи в народнически дух творци има своите силни и слаби страни. Силната страна се състои в това, че с най-добрите си произведе ния те станаха „глашатаи" на една широка маса от средното и бедното се лячество и издигнаха глас против безправието на политическите режими след Освобождението. В този смисъл творчеството им се оказа дълбоко демократично и навременно. То звучеше правдиво с повика им за справед ливост по отношение на едно многобройно пропадащо съсловие. Но в същото време икономическото развитие на страната, което в областта на държавната организация отиваше към все по-голямо ограничаване на буржоазно-демократичните принципи на управление, твърде скоро до веде до крушението на дребнобуржоазните мечтания и заедно с това до каза нетрайността на Този идеал се народническия естетически идеал. оказа незадоволителен в своето хуманистично и общочовешко съдър жание.

От цялото литературно наследство на П. Ю. Тодоров идилиите и драмите му представляват най-ценната, най-значителната част. И в същото време - най-противоречивата, най-сложната за обяснение, за щото в нея са се вплели всичките силни и слаби страни в светогледа и метода на писателя. Четеш „Несретник“ или „Змейно“ и се мъчиш да определиш къде свършва реализмът и от де почва романтизмът, мъчиш се да разграничиш демократичното от индивидуалистическите веяния, да отделиш нашенското от чуждото, купешкото, привнесеното. Напразни усилия - няма граница между едното и другото; качествата и недоста тъците се преливат постоянно. Защото това са качества и недостатъци за нас, от наше, от съвременно гледище. За писателя и демократизмът, и модернизъмът са верую, неговите естетически разбирания представляват странна смесица от противоречиви елементи, някои от които ние ще прие мем, а други ще отхвърлим изцяло. Ние не бихме се оправили в тая сложна и деликатна материя, ако остаем само в пгеделите на авторския замисъл, ако се задо волим само с очертаване на неговите намерения. Творчеството на про тиворечивия художник винаги е по-богато от собствените му естети чески възгледи и докларации. Така е и с П. Ю. Тодоров. Поради това, че отразява действителността, жизненото съдържание разчупва рамките на литературната школа и често пъти ни поднася нюанси и внушения, каквито дори авторът не е имал за цел да даде. В такива случаи ние трябва да погледнем на произведенията по-широко, да ги оценим според вложе ните в тях идеи и образи, според тяхното въздействие върху съвременния читател, според обективните резултати, които се получават често пъти независимо от субективните намерения на автора. За идилиите на П. Ю. Тодоров това е особено нужно. Защото в много случаи ние ще оцения по-високо обективния резултат, отколкото замисъла на писателя, ще предпочетем относителната самостойност на художествения образ пред действителното намерение на твореца. За нас е по-важно какво е създал а не какво е искал да създаде.

Дебелянов има непосредно емоционално отношение към изкуството, една чиста интимна връзка с него. То го привлича предимно със специфично естетическите си качества и художествените творби той възприема повече със сърцето, отколкото с ума. Като творец той се вълнува от общите проблеми на естетиката. Обаче нему е чужда склонността да участвува чрез печата в литературните дискусии, да налага на пуб ликата гледища и оценки. Изобщо литературно-теоретичната и критична работа не го привлича. Поради това всеки новооткрит литературен материал, излязъл изпод п рото на поета, представлява сериозен интерес за изследователя. Предлаганите тук три статии - Около една стара песен“, „Писмо от село и „Последният хайдутин" - за сега са единствените известни разгърнати литературни работи и наред с литературните бележки" в сп. Звено" (1914) дават преки данни за естетическите възгледи на Дебелянов. В тях са изразени мисли и гледища, които с неопровержима сила разбиват легендата за „чистокръвния" символист Дебелянов и разкриват действителното му отношение към модернизма. В светлината на тези ма териали познатите от преди изказвания придобиват друг, истинския си смисъл. Написани на ясен и емоционален език, те разкриват съкровените идеи на поста, не говия естетически идеал. Статиите, особено първите две, имат не само литературно-историческа стойност Засегнатите в тях въпроси и днес запазват своята актуалност, защото са свързани с ети ката на писателския труд и с отношението на изкуството към живота. Трактовката, която им дава Дебелянов, независимо от противоречията на мисленето, се налага с нравстве ния идеализъм и правотата си. И макар писани в друго време и от други позиции те в много отношения звучат съвременно. Централният въпрос в първата статия е въпросът за условията на творческия труд и за етиката на писателя при условията на капитализма, който по своята природа е враждебен на изкуството и обрича честния художник на мизерия и унижения.

Архивът на Любен Каравелов съдържа интересни данни за идеологията и циклопедичната деятелност на крупния деец на националното ни възраждане. Крайна нечетливият Каравелов почерк затрудняваше използуването на много ценни доку менти, писани в значителната си част на руски език, и оставяше в неизвестност интерес ни догадки, мисли, впечатления и произведения на писателя, общественика, журнала ста. Разчитането на всички ръкописи, които ще бъдат издадени в подготвения то първи от архивното наследство на Каравелов, дооформя представата за цялостната лич ност на техния създател, като същевременно доизяснява някои спорни въпроси около идейно-творческия му път. Каравеловите „Мемоари", съхранявани в Арх. отдел при БАН, съдържат множество сведения за един от най-малко изследваните периоди от живота на автора им - дейността му в Сърбия. Ръкописът препечатваме автентично, като сме си позволили само осъвременяване на правописа, налагащо се при публикации от подобен характер. Писан приблизители 10 години след като Каравелов напуска Русия, когато новата езикова среда и всекидна ната употреба на още два езика (сръбски и румънски) оказват въздействие върху часто лексиката и граматичната конструкция на усвоения преди това руски език, в посочений документ, а и в значителна част от останалите се натъкнаме на неправилно употребена падежни форми, българизми и несполучлив синтактичен строеж на изречението. Приник нал към езика на великата славянска страна обаче, Каравелов си служи с него поч до края на живота си. Тъй като почеркът на редактора на „Свобода“ е крайно нечет лив, мастилото върху някои страници избеляло от въздействието на атмосферните услови икраищата на няколко листа са оръфани или скъсани, някои думи останаха неразче тени. Тях отбелязваме с многоточие, заградено в скоби (...) Думи, в разчитането които не сме напълно сигурни, поставяме в ъглести скоби, а онези от тях, кон Каравелов е употребил съкратено, даваме по два начина - когато са отбеляза само началните букви от думата, поставяме пропусната част от нея в скоби, а когаш съкращението засяга средната и част, отбелязваме цялата дума под линия. На много места в ръкописите срещаме инициалите на Каравелов ЛК. Так употребява като знак за подсещане при едва загатнати мисли, факти и събития, коет е възнамерявал да развие при по-нататъшната си работа, или в онези случаи, когато м са му били известни някои наименования и данни.

От частичните публикации, които бяха направени в периодичния печат през изтеклите две десетилетия, ние вече знаехме за литературните разговори, които покойният проф. Спиридон Казанджиев е водил с Йордан Йовков, и в общи черти имахме известни впечатления от тях. Обаче тези впечатления се основаваха на частично запознаване с текста и естествено имаха откъслечен характер. Ето защо излязлата напоследък книга „Срещи и разговори с Йордан Йовков", която съдържа почти изцяло дневника на проф. Казанджиев (казвам почти“, тъй като от него все пак са отпаднали отделни пасажи), иде сега да задоволи нашата любознателност и да ни въведе в духовния свят на един от големите български писатели. Йордан Йовков, както се знае, не беше нито от особено приказливите, нито от осо бено достъпните. Той не изпадаше лесно в откровения и не обичаше литературните изповеди. Затова трудно беше да се проникне в неговата творческа лаборатория и да се узнае каква е преценката му за хора, събития и книги. Тъкмо това определя и стойността на дневника „Срещи и разго вори с Йордан Йовков": той говори за факти и настроения, които не можем да почерпим от никой друг източник - факти инастроения, които осветляват някои много важни страни от живота и делото на тво реца.

В областта на литературната критика се появяват много повече трудове. Поне така е у нас. Много по-оживен е и бойният терен на литературната критика. Ако надНикнем в миналото, ще видим, че тя има и далеч по-богато наследство в срав нение с театралната ни критика. Научноестетическото равнище на литературната критика у нас е също по-високо. Разгърнем ли страниците на нашия печат, ще установим, че рецензентството е било главната проява на театралната критика. Естетическата проблематика е била доста често пренебрегвана заради социологични констатации за темата и образите в пиесата и повърхностни, занаятчийски или дилетантски оценки: „Еди кой си вярно предава образа, но еди кой си не играе добре". Ето защо появата на кни гата - сборник от статии - Драма и сцена" от проф. Любомир Тенев е отрад но явление. Наистина, тя е вече проява, и то от редките, в действителната област на театралната естетика. Главната отлика, която придава есте тическа зрялост и целенасоченост на статиите в този сборник, естремежът и уме нието на Тенев да изхожда от спецификата на изкуството като самостойна човешка дейност, да зачита драматургията и теа търа като „творчество по законите на красотата" (Маркс). Умението на критика се изразява в усещането", долавянето и раз- бирането на естетическото явление като неделимо, органически взаимообусловено единство от идейно съдържание и изразни средства - в противовес на механистич ното им съпоставяне и противопоставяне при илюстративния разбор. В естетическия анализ на автора „формата е съществена“, т. е. Тя се търси в самата природа на художественото отражение и възпроизвеждане на действителността. Това е труден, но верен път в марксистката естетика, защото е съобразен със специфичния, сложен диалектически процес на творчеството. Той е антипод както на вулгаризаторската, на * Драма и сцена. Театрални статии. 1959. Л. Тене в. Изд. Български писател. 118 Белински опростителската, така и на естетската критика. Като следва този път, Л. Тенси ни доказва убедително, че проблемът на конфликта стои все още открит пред в шата драма, че не се създава значителен конфликт само с набелязани образи и с противопоставяне на обществените сили ако той не премине през човека, ако н обхване неговите идеи, мисли, чувства действия. Затова намираме справедлива присъдата му на постановката „Когато гръм удари, как ехото заглъхва", тъй като режисьорът К. Илиев е подпомогнал външното поднасяне на текста, търсенето на отвлечена психология и вечни исти Взаимствуването на средства на театрална изразност от друг театър или на елементи от едно решение за сценинчното разре шение на друга пиеса, съвсем различна по характер и стил, съвсем не е белег новаторски път. „Когато всичко се върш не за цялото, а за отделното, в такива слу чаи се получава демонстрация на израз ните средства без вътрешна връзка и ор ганическа обусловеност, а

В статията си „Христо Ботев в руската критика и в преводи на руски език“ („Литерат. мисъл“, бр. 1, 1960 г.) Л. Ерихонов, като прави бегъл преглед на моите работи, 126 посветен и на Христо Ботев, спира вниман сто на читателя само на едно обстоятел ство. А именно - Л. Воробьов, който в работите си от 1950-1953 г. толкова ярост но се бори против стремежа да се представи Ботев като прудонист и бакунист, през 1957-59 г. без всякакви видими причини изменя становището си и сега представя великия революционер-демократ като последовател на анархизма. От това следва изводът за печалната еволюция във възгледите на изследователя", т. е. за безпринципната смяна на неговите позиции. Ако Леонид Ерихонов беше изходил от обективните данни или ако не беше проявил недоглеждане, от тази бележка не би имало нужда. Но, за съжаление, Ерихонов изопачава фактите.

Има преводни книги, които бързо се забравят. Има и такива, които остават в нашето съзнание, създават пред нас нови светове и трайно ни завладяват. Тези бележки ще се опитат да обяснят едно обая ние, тъй свежо и тъй хубаво, тъй силно и тъй светло - обаянието на Халдор Лакснес, големия исландски писател, създате ля на „Самостоятелни хора". През 1902 г. в Рейкиявик се ражда едно момче. То проявява големи дарби и дълги години се блъска в каменните стени на много философии и вери, докато излезе един ден на широкото поле - с лице към мрачното северно море и исландската пустош. Преди това момчето е обиколило Много страни, зяпало е със страхопочитание многовековните паметници на циви лизацията, отричало е непроходимо изостаналата си родина, за да се върне един ден и открие знаменития скалд Егил Скалагримсон, за да се влюби в саги и предания, за да види суровото лице на гру бите житейски истини и изпита божестве ната жажда да ги превърне в изкуство. Момчето вече естанало мъж, в чужбина е обикнало родината си, защото я е видяло в 122 истинските и размери и величина. И мъжъ може да каже с твърд, уверен глас Народът спеше в планините, населени с приказни същества и елфи, и на тази девствена земя, където всяка долина напомня за нашата история, всяка пустош е символ на най-съкровените ни чувства, ние днес живеем като че ли отново родени деца на природата, надарени с искреност които говорят на божествен език, а над нас се разтвая утринното небе, в косто горят предсказания и знамения... В найотдалечените места живее непоколебия стремеж към духовно развитие. В се гашното поколение няма чувство на за доволство, този чумен бацил на глупостав застоя. Всичко се намира в брожение Хората искат по-дълбок, по-богат духовен живот. Във всяко младо исландско сърце живее радостно предчувствие

С името на Николай Лилиев са свързани няколко области на нашата национална култура и литература, в които покойният безшум но и апостолски работи десетилетия наред. Елин от големите наши поети, Лилиев вгради своето име в пан теона на видните майстори на българския стих. Въпреки символизма под неговото човечно, благородно и изтънчено перо прозвъннаха пес ни на красотата и хуманността. В тях българският език разкри своето музикално и звуково вълшебство, а стихът ни стана по-гъвкав, поизящен и по-сигурен инструмент за изразяване на тънки душевни състояния. Академик Лилиев има специални заслуги за основаването на Института за литература при БАН. Той бе един от първите негови организатори и години наред вземаше най-дейно участие в работат на Института със своите обширни литературни познания и езикови култура. Смъртта завари поета като драматург на Софийския народен театър, където се разгърна неговото голямо преводаческо изкуство Овладял до съвършенство няколко европейски езика, Лилиев даде ре дица блестящи преводи на именити произведения на класическата съвременната драматургия. Благодарение на неговото тънко художе ствено чувство чуждите произведения зазвучаха на родната ни сцен с цялото свое богатство. В неговите статии и изказвания по въпросите на художествения превод се съдържаха много точни и тънки наблю дения. До последните дни той не напусна поста си като драматург, наведен над текста на нови пиеси или напътствуващ с компетентното си слово младите драматурзи.