Михаил Неделчев

Една от най-характерните черти на човека д-р Кръстев е неговата гражданска доб лест. Подхранвана от тази гражданска доблест и многократно изявявана през дейността му като литературен критик и общественик е искрената му загриженост за съдбата на българ ската наука и култура. Между многобройните статии на д-р Кръстев, посветени на въпроси на обществения живот, може би най-интересни са статиите, засягащи просветното дело или изобщо духовния живот в България. В тези статии срещаме мисли и характеристики на от делни обществени групировки, които често ни учудват с прогресивността си: липсата на перспективи за лишената от всякакви обществени идеали и, културни стремления" буржо азна интелигенция, 1 безразличието на монарха към българското изкуство и наука, въ проса за действителната еманципация на жената в областта на образованието. Много кратно развивана от д-р Кръстев е тезата за свободата на дееца на науката и културата. Остро епоставена тя в отговора на писмото на Министерството на народното просвещение от 25. ІХ. 1896 г., с което д-р Кръстев за втори път е уволнен от университета. Становището на д-р Кръстев по всички тези въпроси най-пълно се проявява в поведението му по време на университетската криза от 1907 г. „Кръщение на университета“, който трябва да бъде „будител на съзнанието" и „правителствен акт - безподобен позор за една културна държава" - Това е двустранната му оценка за разигралите се на 3-4 януари 1907 г. събития: младежката демонстрация, освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, разгонването на демонстрантите с полиция и като резултат от това - издаването на указа за преустановяване на занятията в университета за шест месеца и за уволняването на членовете на професорското тяло. Като се имат предвид енергичността на д-р Кръстев и изказаните мисли в другите му статии по въпроса на университетската криза: „Началото на края на университетската криза" и „Университетският въпрос и класното училище", а също така и спомените на съвременниците, той очевидно е бил един от вдъхновителите и организаторите на решителния отпор на професорското тяло срещу беззаконията на Фердинанд и лакеите му и един от съставителите на двата позива „Към българското общество“ и на третия позив - „Съоб щение", с който се прекратяват преговорите между професорите и правителството.

Спорът за критиката: „изкуство или наука?“ от преди години естествено не доведе до никакво решение. Разбира се, този спор бе нов само в нашите условия, за социалистическия етап на нашата литература. Дори и в българския литературен живот от миналото той бе имал някаква история. В този спор името на Тончо Жечев - тогава утвърждаващ се критик и литературен историк - често се вплиташе, все още немного обемното му творческо дело служеше като аргу мент за тезите на различните страни. Литераторите, които виждаха причината на спора в стремежа на извънмерния есеизъм нарцисистично да възпроизведе със свои средства, да „наподоби“ в някакъв смисъл разглежданата творба, посочваха, че у Тончо Жечев има само „елементи" на есеизъм, че „съпреживява нето" е съчетано със задълбочен анализ. При оценката на неговите книги и статии винаги се правеха уговорки за неортодоксалността спрямо „школата" на стиловите му средства и на критическото му виждане. И все пак с годините и самият автор, и критиците му не направиха рязко разграничение на делото му от насоката в литературознанието, която сближаваше критика и изкуство. Очевидно, имаше нещо друго, което създаваше тази връзка. В своята работа програмна На- от началото на зрелия период докладът ционални особености в литературното развитие“, изнесен на теоретичната конференция на СБП през 1965 г., Тончо Жечев говори за необходимостта „да се преоцени и творчески преосмисли целият исторически опит на нашата литература", говори за преломния характер на първите години от шестото десетилетие на нашия век за естетическото превъоръжаване на литературата ни. Идеоло гическият климат на Априлския пленум вече се реализираше като последователна творческа практика, която се нуждаеше от осмисляне. Взрем ли се в подобни с мащаба си преломни периоди в литературата, ще установим, че критиците, които утвърждават духа на новото, се движат съвсем близо до литературния рлеф, захвърлят менторската позиция, скъсяват дистанцията и - в последна сметка - техните произведения стават с нещо съизмерими с творбите на художниците на словото. Известно е, че литераторите от ОПОЯЗ бяха многократно обвинявани в употребата на авгурски език, в демонстрирането на показна ученост. Но в дружеската си преписка те се наричаха един другиго „писател". И това не е случайно: тяхната дейност бе наистина съвместна с едни от найзначителните поети и белетристи на новата руска съветска литература. А посетнешното развитие на Тинянов и Шкловски показа основателността на взаимното им титулуване. Във всеки период, чийто патос е търсенето на нов тип художественост, литературност, има нещо, което напомня за синкретизма от зората на изкуството. Преломът неминуемо е свързан с разрушаване на остарялата жанрова йерар87 хия, с изваждане от забвение на пренебрегвани жанрове, със смислови преливания между отделните жанрове. В тези процеси критиката често се оказва тази флуидна среда, която създава между жанровете смислови мостове, която прехвърля теми от един жанр към друг, за да бъдат те пълноценно експериментирани и накрая максимално реализирани. В тази своя функция критиката сякаш се „заразява“ от художественост и носи в отделни свои образци цялата тази кипяща литература в сгъстен, но не в тезисен, а в чувствено напрегнат вид. Такива критически работи излъчват духовна енергия, която поражда литература, такива критически текстове често вървят преди самата литература. Не се ли дължи на такова излъчване сближаването на критическите текстове на Тончо Жечев с изкуството?

Изкуството има неизчерпаеми възможности да изживее всеки път по новому, оригинално разнообразните исторически преломи между две епохи, да покаже в образи колективното усещане за промяна в общественото битие. При това естествено не става въпрос за цялост ното идейно, стилово и тематично преобразуване на изкуството и литературата в революционните ситуации, а за изживяването на „мирните" преходи: например от един век в друг.

Един доклад, посветен на социалните форми на самосъзнанието на преводното дело - видяно като част от общата съвременна българска литературна и езикова култура, един такъв доклад, обглеждащ - макар и само за период от една година - и теорията, и историята, критиката, неизбежно ще има обзорно-информативен характер. И все пак бих желал да обхвана толкова разнородните явления в някакво единство, в система. Именно затова употребявам понятието литературна и езикова култура. За разлика от литература то ни насочва не само към продукта на преводаческото изкуство, а към цялата верига, която го обуславя: създателя на оригиналния текст, родната му езикова и литературна среда, взаимоотношенията на двата езикови и литературни контекста - оригиналния и българския, личността на преводача с твор ческите му умения, институциите, които осъществяват литературната политика, въобще социалното реализиране на превода - включително и в съзнанието на читателя. Десетгодишната дейност на Съюза на преводачите в България извади от полуанонимното съществование личността на преводача. В днешната българска литературна култура той вече с с осъзната, стабилна професионално-творческа роля. Не е така обаче с личността на критика на преводната литература. Неговият облик тепърва трябва да се дооформя. През 1984 година има някои нови моменти в този процес и именно тях бих желал да направя център на моя доклад. Естествено, на първо място тук трябва да се посочи новоприетата от Съюза на преводачите в България „Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото изкуство". Тази програма е обобщение на проведената през 1982 г. съюзна годишна конференция по въпросите на критиката на превода, но тя се основава и върху цялостната досе гашна дейност на творческото обединение на българските преводачи, че че Всички сме свидетели колко много неща се промениха в нашата културна област благода рение на тази дейност. Самият факт, че създаването и работата на една институция, на една творческа организация могат да променят за по-добро професионалния статут на членовете й, проблемите се решават последователно и съзнателно в рамките на цялата ни страна, засилва оптимистичната ни представа за нашето социалистическо общество. Днес ние се надяваме, с общи усилия много неща ще се променят и в сферата на самосъзнанието на преводното дело, на критиката, теорията и историята. Едно най-бегло сравнение между критическите текстове в съюзните издания, Факел" и особено „Панорама" и в другите наши литературни издания ще ни покаже посоките на промяната.

The paper is part of a textual body that is a specific reconstruction of literary history. At issue here is Vaptsarov's poetry characterized by 'ekane', which itself is a starting point for an overall introduction to the unresolved textual problems of Vapsarov's lyric poetry (the myth of the single book and its hesitation; the necessity of substantial commentaries on the verses; the political essence of the Macedonianism; etc.). The study opens new contexts for the works, emphasizes new details, makes logical demarches in order to reconcile so far contrary opinions.