Стоян Каролев

Подемът на нашата литература след народната победа е особено очевиден в развитието на романа. Мисля, че и най-критичните, дори скептично настроените литератори и читатели ще признаят успехите на романистите, макар постиженията да съжи телствуват с голям брой обикновени и дори посредствени и слаби произведения. Би било истинско литературно чудо, ако повечето от излезлите над сто романа след Девети септември представляват значителни художествени явления. Силните, големите творби са, разбира се, много по-малко, те не достигат и една десетица. И все пак заедно с хубавите, сполучливите ни дават право да говорим за възход на нашия съвременен роман. Защото в литературата съществува една такава малко печална закономерност: прекрасните или просто хубавите творби разцъфтяват сред много и много по-бледички или неугледни създания, които служат, според израза на Вазов, за тор на книжовната нива. С това аз не искам да оправдая издаването на редица съвсем сиви, бездарни съчинения, вина за което носят не толкова техните неумели, но енергични в изнестен смисъл създатели, колкото редакторите и художествените съвети при издателствата. Но все пак такива съчинения не преобладават, а във всяка литература излизат Много произведения, които само частично задоволяват едни или други естетически потребности и играят непълноценна и нетрайна роля в художественото развитие. Te са преобладаващите и в съвременния роман. Но на техния фон се открояват истинските художествени постижения - жизнени, ярки, богати творби. Достатъчно е да се назоват имената на Георги Караславов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Димитър Димов, Андрей Гуляшки и др., за да си спомним веднага за произведе ния, които са вълнували десетки хиляди читатели и бележат подема на съвременния български роман. Никога в капиталистическа България не са излизали за такова кратко време толкова забележителни романи.

Малцина в нашата гражданска и културна история са имали такова силно обаяние сред най-широки кръгове от хора, каквото е имал Георги Кирков - неподражаемия Майстор на словото и делото в освободителната борба на работническата класа. Всички партийни дейци, които са били щастливи да работят с този вдъхновен борец за социализъм, ни рисуват Кирков като високо талантлив агитатор и пропагандист, неподражаем масовик - любимец на работниците, всепризнат тактик с трезв поглед за обществената действителност и неугасима вяра в бъдещата победа на социализма, непоколебим в борбата ръководител, с желязна воля и несъкрушима мисъл, пълен с творческа енергия, човек с универсална култура и многостранни дарби, отдал всичко за тържеството на своя светъл идеал. Буквално до последния си дъх Кирков живее и мисли за великото дело на пролетариата. Вече на смъртно легло, с мъка движейки езика си, той шъпне пред Васил Коларов: „Стягайте организациите, не оставяйте да угасне ентусиазма у масите!" А когато в последните минути не може да произнесе повече нито дума, остават да говорят очите му, които горят „с неземен блясък и страшна морална болка" - болката на револю ционер, който напуска борбата в нейния разгар.

В естетиката и по-специално в литературната теория понятието типизация се употребява в различен смисъл, с различен обсег. Най-често то се свързва с характеристиката на героите в белетристиката, драмата, стихотворния епос и означава създаване на типове, т. е. на герои, характерни представители на своята среда и класа, на своя народ. Но да се създаде един тип означава не само да се разкрие социалната същност на героя, а и да се очертае цялото му индивидуално своеобразие. Следователно типизацията включва в себе си и индивидуализацията. Наистина В литературно-критическите статии често се говори отделно за индивидуализацията, за да се подчертае относителната самостойност на формата и по-специално на конкретно-индивидуалното в типа. Това обаче не означава, че индивидуализацията се извършва отделно, след като авторът е „разкрил“ типичното у своя герой. Такава „допълнителна", „лоша", според думите на Енгелс, индивидуализация в никой случай не може да оживи схемата, мъртвата абстракция. Единството на индивидуално и типично в характеристиката на героите ене само краен резултат, то е единство и на самия творчески процес.

Богатството и дълбочината на белетристичното художествено произведение се съдържат главно в героите, в типовете, а не в различните ви дове лирични, публицистични и пр. отклонения и описания, колкото силни и нужни да са те понякога. Става дума, разбира се, за произведенията на реализма, които именно изискват да бъдат изобразявани типични характери. Всеизвестната формула на Енгелс веднага ни задължава да Добавим - в типични обстоятелства. В романа обстоятелствата са, така да се каже, сюжетни. Характерите се разкриват в цяла верига от съби тия, които възникват в отношенията помежду им, в отношенията им с околната среда, с природата. Ето защо белетристът трябва да умее да твори сюжет в широкия смисъл на думата или другояче казано - да фабулира.

Камен Калчев е писател с изявен интерес към нашия съвременен живот. Богат и разностранен е този живот и не се поддава лесно на художествено изображе ние, защото бързо се променя. Но толкова по-благородна е задачата на писателя, който се заеме да прозре в неговото противоречиво движение напред. В своите романи на съвременна тема Калчев не се движи по периферията на обществото, старае се да вникне в сложния път на неговото развитие. Неговите произведения не са „забавно четиво", те навяват мисли за нашия нов живот, богати са с обществена проблематика. Последният роман на белетриста „Семейството на тъкачите", както и предишният му „, На границата", потвърждават тази хубава тенденция в неговото творчество. Макар двата романа да се различават по тема и сюжет, между тях има нещо много общо: засегнати са някои важни обществени явления, подхванати са жизнени конфликти, нахвърлени са интересни образи из нашата съвременност.

Както човек представлява единство на обществено и лично, т. е. жива, неповторима съвъкупност от обществени отношения, така и художественият образ е единство на типично и индивидуално, а не просто нагледно изразяване на едни или други идеи. Индивидуализацията на образа не съвпада с неговата конкретност и нагледност, защото конкретни и нагледни са не само художествените образи, а и илюстрациите към научните трудове, и фотоснимките и пр. Не всеки, който постига нагледност на образа, е майстор на инвидидуализацията, макар всеки майстор на индивидуализацията да постига нагледност на образа. Ако белетристът успее да обрисува живи човешки личности, неповторими характери, неговите художествени образи естествено ще бъдат нагледни, ще имат, така да се каже, плът и кръв - като своите прототипове в живота. Но всекиму се е случвало да се сблъска с такива литературни субекти, на които някаква нагледност не липсва, т. е. можем да си представим поне тяхната Външност и все пак са по-скоро книжни построения, отколкото живи хора, жизнени характери. Това са фасадни, кухи герои, които се явяват на бял свят тогава, когато писателят не е доловил нищо съществено от човешките характери и отношения, занемарил е или е извършил нескопосно психологическата характеристика.

Става дума за психологическата характеристика на героите в белетристиката. Дълго време тези въпроси бяха позанемарени и от критици, и от художници. Но напоследък настъпи оживление - главно в художествената литература. То дойде естествено, като реакция срещу опростителското разбиране на социалистическия реализъм. В недалечното минало ние често повтаряхме, че за да се пресъздаде художествено съвременният живот, който се намира в непрекъснато движение и преустройство, необходимо е героите да бъдат изобразявани също в движение, в действие, а не като обломов в леглото. И това, общо взето, е наистина така. Но ние често забравяхме старата истина, че изкуството е човекознание, т. е., че то се занимава преди всичко с човешката душевност. И ако белетристът не успее да разтвори пред читателите душите на своите герои, ако се задоволи да описва емпирично техните постъпки, ако се плъзне по външната страна на събитията, в които участвуват, той ще се отклони от своите художествени цели и задачи и рискува дори да се изтъркули извън границите на изкуството. Не са малко тези, които наистина се озоваха там с някои свои произведения. И след като се понатъртиха, започнаха да си спомнят старата истина.