Милена Кирова

Началото на 90-те години внася в българската литература все по-избист рящата се необходимост от разширяване и задълбочаване на литературно-есте тическите традиции, създадени през Възраждането. С промените в общественоисторическо, нравствено и духовно отношение в монолитното цяло на възрож денската литература се пораждат центробежни сили, създава се стремеж към търсене на форми, които адекватно да изразят новото съдържание. Творческото съзнание на нашите писатели променя посоката си. То се стреми не да се обективира чрез обществено значими проблеми, а да субективизира тези проблеми до степен на личностно изживяване. При това тематиката на творбите продължава да бъде в голямата си част свързана с бита и с живота на народа. Реализмът е доминиращо направление, но изграждането на ново свето усещане променя естетическата му основа. Той е обогатен и в художествено отношение. Новият поглед върху проблемите се стреми да създаде здрава органична връзка между минало и съвременност, между национално и общочовешко. През периода на 90-те - 900-те години у нас започва да се създава модерна литература с осъзнати тенденции към психологизиране и интелектуализиране. Назрели са обществено-историческите условия за нейната поява, интелигенцията е нравствено и духовно подготвена за началото на този процес. Тя сама търси и открива необходимите и пътища, по които да насочи литературното си твор чество. Този стремеж към новото е изключително интересен и разнообразен само като завоюване на художествени и естетически ценности, но и като психо логически процес, като аспект на големия проблем за формирането на модерно светоусещане у българската интелигенция. HC Специфично за прелома, започнал през този период, е засиленото влияние на европейската художествена и философска мисъл от последните няколко де сетилетия. В момент, когато националните литературни традиции явно не дости гат, за да се изгради върху тях богато и разнообразно художествено творчество, когато необходимостта от литература, осъвременена в художествено и естети ческо отношение, назрява сред читателите, преводната литература иззема голяма част от функциите и на национални традиции, и на естетически стимул. Тя едно временно запознава българския читател и писател с натрупаното богатство от художествени образи и идеи, формира у него нови нравствени критерии и есте тически изисквания и създава стремеж към разширяване границите на национал ната ни литература до едно високо общоевропейско равнище. Непосредствено пропагандна, възпитателна, познавателна и стимулираща функция на превод ната литература се сплитат, въздействуват едновременно и това обуславя голя мата и роля в този момент.

The article pursues the first three decades following the National Liberation (1878) in order to discover the beginnings of women’s prose writing in Bulgarian literature. By means of bibliometric statistics, it challenges the myth that poetry has always been the stronger and the better side of Bulgarian women’s writing. A number of names appear on the surface. Ekaterina Karavelova was the first ever Bulgarian woman who wrote political pamphlets in a very early time (mid-80’s of the 19th). Vela Blagoeva was not only a feminist-oriented activist of the socialist movement but a prolific prose writer as well. The article pays close attention to their works and makes visible their contribution to the history of Bulgarian literature.