Книжка-5

1981, Книжка 5 - Съдържание

Началото на 1981 г. мина под знака на няколко големи събития със значителен международен отзвук, сред които особено се откроява XXVI конгрес на КПСС като внушителен форум, чертаещ пътя не само на братската съветска комунистическа партия и братския съветски народ, но и набелязващ магистралната линия в развитието на цялото човечество. Защото партията на съветските комунисти и съветската държава са авангард на човечеството, който на дело показва пътищата в борбата за мир, социален прогрес, всестранно развитие на личността. В един момент, когато отново империалистическите сили тласкат света към ледовете на студената война - а тя всеки миг може да прерасне в изпепеляващ термоядрен конфликт, - когато сме свидетели на безпрецедентна антисъветска и антисоциалистическа кампания, на безогледна надпревара във въоръжаването и раздухване на военна психоза, от трибуната на XXVI конгрес прозвуча волята на народите от социалистическия лагер да осигурят мир на човечеството, да препречат пътя към катастрофата на нова световна война. Защото главната цел на КПСС и братските комунистически партии винаги е била грижата за човека, създаването на оптимални условия за развитието на отделната личност и на обществото като цяло. А развитието както на един народ, така и на човечеството към по-добро бъдеще енемислимо без мир. Решенията на XXVI конгрес на КПСС имат неоценимо значение за международното работническо и комунистическо движение, те са богата съкровищница на опит и научно обосновани преценки за предстоящите задачи. Така ги възприемат и българските комунисти, както показа и проведеният през април т. г. ХІІ конгрес на БКП. Дванадесетият конгрес ще остане в летописа на Българската комунистическа партия и на нашата държава, на цялото общество, като форум с особено голямо, историческо значение. Защото той се проведе в годината, когато чествуваме тринадесет века от основаването на българската държава и четвърт век от историческия Априлски пленум на ЦК на БКП. И защото от трибуната на XII партиен конгрес прозвуча трезвата и горда преценка, че направеното в последните двадесет и пет години ни позволява да кажем - изпълнен е заветът на Георги Димитров да постигнем за десетилетия онова, което други държави при други условия са постигнали за столетия. Изминалият четвърт век бе време на всестранен възход, на утвърждаване и пълно тържество на ленинската априлска линия на партията, на разкриване плодоносността й във всички области на обществения живот. Но особено скъпа е тя на дейците на изкуството и културата, защото именно духът на априле в основата на мащабните постижения на нашето социалистическо изкуство и култура. Много и разнообразни са тези постижения дори ако се ограничим само в периода между последните два партийни конгреса и само на територията на литературата и литературната наука.

Характерни за българската поезия между двете световни войни (1918-1944) са широта и нееднородност на идейно-художествените търсения, сложност и разнопосочност на идейните и естетическите принципи, които взаимопроникват в творчеството на един или на група писатели и екрайно трудно да бъдат отделени, затова и възниква невъзможност да им се даде еднозначна характеристика и оценка. Но всичко това не е пречка да се потърсят някои общи за тях елементи независимо от съществените различия в интерпретацията и реализацията им. Сред най-съществените елементи от този род, струва ми се, е категорията примитив, която заема централно място в програмите и поетиката на отделните течения, макар че най-често тя не е пряко и конкретно дефинирана от тях. Тази категория е съществена и поради това, че отразява отношението към традицията - близка (модернистична, символична) и по-далечна (предмодернистична). От друга страна, тя разкрива отношението към извънлитературната, към обществената действителност, която представлява един от компонентите на културата на новия период, както и въобще на модела на българската народна култура. B ce Искам веднага да направя уговорката, че не влагам негативно отношение И И понятието „примитив". Подобно отношение се допуска често, особено когато сравнението се прави по отношение на онова, което е съвършено. Така че в изкуството често пъти примитивът се отъждествява с „кича", т. е. с това, което не харесва, което е грозно. Да припомним определението на А. Банах: „Кичът има пристрастие към елементарните неща, най-често негова тема са племенните чувства, богът, природата, смъртта. А ако в съгласие с историята прибавим понятието „народ" като тема на кича в периода на по-късното му развитие ако религиозността на кича приемем в съответствие с етимологията на думата religiare повече като действие, което свързва, отколкото като цел, то тогава теми кича ще останат първичните инстинкти и елементарните потребности, които пък от своя страна подлежат на елементарно задоволяване" (1). Тази дефиниция, както забелязва К. Т. Теплиц, страда от недостатъчно избирателно подреждане на материала, тъй като пренебрегва конкретно-историческата обосновка на въпроса (2). Теплиц пише за реабилитацията на кича през последните триде сет години, като се позовава на горната дефиниция и я разглежда въз основата новото изкуство на ХХ в., създаващо се като опозиция на сецесиона. Представителите на съвременното изкуство смятат, че кич е всяка проява на емоционалност. Естетическото преживяване трябва да се роди от откриването на премислена последователност на формите, от съчетанието на цветовете, с една ду на на 8 ма, от иманентната структура на произведението на изкуството, а не от неговата иконографска програма или емоционално съдържание" (3).

С нито една дума Софроний Врачански не споменава в своето „Житие и страдания грешнаго Софрония" за срещата си с Паисий и за ролята, която е изиграла в живота му, в неговата просветителска и книжовна дейност „История славянобългарска“. Авторът на „Житието" вече се е добрал до истината, че в една страна на най-варварско политическо робство и коварно духовно потисничество всички полезни и спасителни за народа мероприятия трябва да се вършат тихомълком, без приказки, без шум, скришом. Привидно да се сътрудничи с властта - турската и фанариотската, - а в същото време да се „прекарва водата под сеното“, както казва Богориди, навярно научен на тази мъдрост от дядо си. Независимо от това самата концепция на „Житието" е изключвала, както ще видим, всякакви отклонения в насока към описанието на просветителската дейност на автора и патриотичното му израстване. Няма обаче никакво съмнение, че срещата на Софроний с Паисий и неговата „История“ е упражнила най-дълбо ко, най-решително въздействие върху поп Стойко и е определила главната линия на живота му. Преписвал „Историйцата“ с любов и дълбоко разбиране, украсявал я с орнаменти, не се делил от нея до последните дни на живота си, знаел я наизуст и това личи в собствените му съчинения, в които често срещаме съзнателно и несъзнателно въведени реминисценции, повторения, подражания на стилните форми и похвати на атонския монах. Например Софрониевото: „Оле, неразумност болгарская и голяма глупавина! Така ли чинят другите ези ци, що са христиани, учени и мудри философи?" напомня с патоса на възклицанието и с нериторическия, а мериторичен въпрос Паисиевото: „О, неразумни и юроде... Оставя ли някой грък своя език и учение, и род. ..?" Софроний пръв е възприел и издигнал „Историята" като света книга на българите, поставил я в църквата наред с Библията и я обградил с най-страшни анатеми срещу всякакво посегателство и особено срещу опита да бъде открадната. Съзнавал, че тя е всенародна собственост, общо благо, което не бива да стане притежание само на един човек. Благодарение на Паисий той е открил и българското минало, и патриотичното и възпитателно значение на историята.

Пътеписите на Светослав Минков споделят съдбата на много творби от този жанр в българската литература - остават затулени от белетристичните произведения на автора си. Минков е познат най-вече с разказите си. Такова предпочитание обеднява представата за него, защото като пътеписец писателят е не помалко оригинален и самобитен, отколкото като белетрист. Доказателство за това е още първият му пътепис - Другата Америка“. С появяването си през 1938 г. тази творба прави силно впечатление. Днес, повече от 40 години след първата публикация, тя продължава да се оценява като значително постижение на автора си и като представително произведение от този жанр в българската литература. В нея Светослав Минков разкрива някои от найхарактерните си качества като творец - остър поглед, точна преценка за съби тия и социални отношения, дълбок, често пъти тревожен интерес към развитието на цивилизацията и обществото. Пътеписът учудва и със същата богата авторова фантазия, която познаваме от Минковите разкази. Тя се проявява независимо от документалната точност, която жанрът изисква и която авторът безусловно спазва. „Другата Америка" предлага разнообразни сведения и живописни картини из южноамериканските страни. Появил се наред с други книги за Бразилия и Аржентина - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев (1932), „Прах след стадата“ на Матвей Вълев (1937), — пътеписът сякаш изразява изведнъж възникналия у нас интерес към този край на света с неговата примамлива екзотичност, разточителна красота, невероятна мизерия и жестоки социални сблъсъци. Светослав Минков притежава в пълна мяра необходимия за пътеписеца дар да подбира яркото, характерното в природата, бита и обществения живот. Той наблюдава Южна Америка и с широко отворените очи на чужденец, за първи път стъпил на тази безкрайно интересна земя, и с критичния поглед на гражданин, който преценява трезво и категорично, без да се поддава на външния блясък. Понякога се задържа по-дълго на едно място, понякога сменя картините с калейдоскопична бързина. Читателят нетърпеливо, дори ненаситно следи разказа му. Може би някои от тези качества на пътеписа е имал пред вид и Стефан Цвайг, който в писмо до автора заявява, че книгата на Минков събужда „по вълнуващ начин бреговете на Южна Америка“, че писателят е създал „съвършен образ на възхитителния Рио "1. „Другата Америка" представлява значителен интерес от теоретическо гле дище.

Сред новостите, които българското литературознание възприе (или изтърпя) през отминалото десетилетие, се нарежда и опитът да се изгради на системноаналитична основа жанрът „анализ на една творба". Написаното по количество не е голямо, а в качеството му се огледахме преди всичко с нашите нерешени проблеми, непостигнати или непостижими амбиции. Слабостите на подобен род изследвания са така пъстро разнородни, както и причините, които стоят зад тях, и няма да е чудно, ако авторите им предпочетат да ги обясняват с възможностите на днешната литературоведска методология и принципните огра ничения на анализа, а читателите - с мисловното и стилово слабосилие на авторите. Каквото и да е, създаденото досега страда от един недъг, за който е наистина трудно да се каже кое стои зад него - собствената ограниченост на анализаторите или общото състояние на съвременното наше литературно мислене. Скрит в причините си, той обаче е достатъчно остро изявен, за да не го видим, и достатъчно пакостен, за да си затваряме повече очите пред него. Малко или много, кои добри и кои слаби, написаните през последните десетина години анализи на лирически произведения са хронологически неравномерно, исторически несправедливо разпределени. И при най-благосклонно изчисление се оказва, че четири пети от тях са посветени на произведения, създадени от 1899—1900 г. насам. Сред предходните творци, зачетени от анализаторите, са Вазов (най-вече с творби от „Епопея на забравените") и Ботев - което е редно, и... комай никой друг, което вече съвсем не е редно. Това количестве но неравноправие е свързано и с методологическа непълноценност, защото, първо, в скромния кръг произведения, създадени до края на миналия век и удостоявани сега с анализаторско внимание, попадат неща, които са по-близки на поетиката, изграждана от началото на нашия век насам, и на съвременното ни литературно мислене, и, второ, пристрастно подбирани, тези произведения са пристрастно анализирани - в тях анализаторът търси и открива това, за което е настроен и подготвен от следващия тип поетика, а недовижда или орязва онова, което изследователската му нагласа оценява като художествено неутрално или дори противопоказно. И За такъв подбор и боравене с литературната творба, т. е. за придръпването й към по-съвременна възприемателна и анализационна нагласа, може да се приведат много обяснения и оправдания. Като човек, пряко засегнат от горната критика, бих ги изслушал с пълно внимание, но не и с пълно доверие. Ето някои от тях, 60 Възприемателното и анализационното осъвременяване на произведенията от миналото е колкото неизбежен, толкова и приносен спътник на литературния живот - без него не би имало приемственост, не би имало литературен живот.

Поводът - творчеството на Дончо Цончев - покрай собствената си отличителност ни предоставя и възможността да потърсим отражението на някои общи процеси в художественото дело (особено на съвременния етап, подтиква ни към някои по-свободни аналогии, към проучване националните варианти на еднакви, подобни или успоредни художествени тенденции, трансформации и натрупвания. В книгата си с дружески шаржове и епиграми „Парнас около нас" А. Германов и Ив. Николов сякаш също са доловили възможностите, които дава Д. Цончев за подобни своеобразни изследователски екскурзии и експерименти. Разбира се, в „отвореното писмо" на Цончев до Селинджър те са подсказали това в съответната съзнателно умалена и разсмиваща, лековато-забавна форма: Колкото и да се фукаш, сър, нашият жаргон е по-добър. Ясно е, че третираното от нас сходство съвсем не ще касае толкова жаргона, специфичния лексикон на героите, цветист и образен, понякога натуралистичен и провокиращ. Но разгърнете например романа на Д. Цончев „Правилата“. И си спомнете „Самотният бегач на дълги разстояния" на Алън Силитоу. Допирните точки, макар и формални, външни, се налагат сами. Те са в най-общата еднородност на обстановката, в типажа, в неговата нагласа, в своеобразното му бунтарство, в неочаквано дълбоката му ранимост, стръвно прикривана посредством едно неправомерно, рушително поведение. Сам Гаринчев, единият от избраниците на писателя, на няколко пъти говори и разсъждава върху образа на по своему протестиращия „бегач“, той ту „влиза в кожата“ му, ту мислено спори с него, претегляйки проявите му и техните стимули. И ако Дончо Цончевият Раймондо Карвахал от „Роман на колелета" - този уморен автомобилен ас, прегазен от машината на социално и морално несправедливата капиталистическа действителност - наистина има само професионално-легитимно родство с Ремарковия Клерфе (от „Живот назаем"), то не е ли значително по-близък той до някои познати ни герои на Хемингуей: силни, но страдащи хора, формално непобедени, но осъдени на жестока умора, разочарования и апатия? На свой ред неудържимата устременост на Д. Цончев да измъкне повествованието на спортна тематика от неговата неблаговидна роля на лесно смилаемо четиво, за да го възведе до равнището на сериозната социално-нравствена и пси хологически натоварена белетристика (Роман на колелета“ илюстрира достатъчно добре това), не подсказва ли благодарните индиректни уроци на Джек Лондон, на неговите изпълнени с мъжка солидарност и разбиране, с драматизъм ипроникновени душевни анализи разкази от порядъка на „Мексиканецът“,

Основан през 1914 г. от Трифон Икономов, сменявал в течение на годините на няколко пъти своите стопани, столичният всекидневник „Заря" до края на съществуването си продължа ва да излиза като частно издание. През 1933 г. за главен редактор на вестника е назначен Кръстьо Станчев. От тази година в. „Заря" започва да променя своето идейно съдържание и да придобива все по-лява ориентация. Още по време на Лайпцигския процес, а по-късно и на Испанската гражданска война вестникът започва да се отличава за разлика от останалия буржоазен печат с обективната си информация за тези събития. Започва да отделя все по-голямо вни мание върху живота и развитието на съветската страна, което особено се засилва след установяването на редовни дипломатически отношения между България и СССР. През 1935 г. от трибуната на VII конгрес на Коминтерна Георги Димитров изтъква необходимостта от нова ориентация на антифашистката борба - обединяване на всички прогре сивни сили срещу надигащата се хитлерофашистка опасност и опасността от нова световна война. На такава основа преустройва своята работа и Българската комунистическа партия. Така от есента на 1935 г. до народната победа на Девети септември в. „Заря" под въздействието на Димитровските идеи, под ръководството и активното съдействие на партията въпреки някои наложили се от фашисткия режим и полицейската цензура отклонения се превръща, както се изразява др. Цола Драгойчева, във вестник, който успя да спечели популярност сред комунистите, народните низини и цялата интелигенция" (Повеля на дълга. Ч. III. Победата, с. 144). Освен по своята, общо взето, правилна външнополитическа ориентация в. „Заря" се характеризира през този период и с въвеждането на т. нар.,страници", една от които - културната" (точно заглавие „Литература - театър - изкуство") заема най-голямо място сред тях, Тази именно „страница" на в. „Заря", в която участвуват голям брой български прогресивни писатели и журналисти-комунисти, антифашисти и честни безпартийни, е обект на нашето изследване и изложение. Трябва да изтъкнем още едно обстоятелство, което способствува за привличането на тези творчески кадри към народнофронтовската, а по-късно и на отечестве нофронтовската „културна страница" на в. „Заря". Както е известно, през 1936 г. монархо фашистката цензура спира 17 прогресивни издания, между които „Ведрина“, „Жар“, „Сигнал", „Мисъл“, „Научна мисъл“, „Нов свят“, „Горчив смях", „Трезвост и култура" и др. Техните сътрудници заедно с някои нови имена са привлечени като сътрудници на „културната страница" на в. „Заря“. Тук те продължават при новата обстановка да устояват своите идейно-творче ски позиции и изяви като писатели и културни работници. По указание на ЦК на БКМ и РМС към в. „Заря" се насочват и други дейци. Така при активното съдействие на главния редактор Кръстьо Станчев и неговите най-близки сътрудници в редакционната работа - комунисти и антифашисти, освен културната" се появяват още „Младежката“, „читалищната“, „кооперативната“, „въздържателната“, „есперантската“, „страница на жената" и други страници. По такъв начин в. „Заря" се превръща в легална трибуна на антифашистката борба, която се води върху широка демократична основа в съответствие с димитровския курс на партията.

На 6. І. 1981 г. почина Ладислав Щол, академик, директор на Института за чешка и све товна литература към Чехословашката академия на науките, дългогодишен главен редактор на сп. „Ческа литература“, член на ЦК на ЧКП. Изтъкнат литературен критик и теоретик, той принадлежи към поколението на Юлиус Фучик, Иржи Волкер, Витезслав Незвал, Бедржих Вацла век и др., посветили живота и творчеството си на изграждането на новата, социалистическчехословашка култура в периода между двете световни войни, като Щол продължи тяхното дела в годините на изграждането на развито социалистическо общество. Целият негов живот и творо чество са свързани с борбите на чехословашките комунисти, с първите стъпки на чешката социалистическа култура, с идеологическите борби от 30-те години, с антифашистката съпротива с изграждането на културата на социалистическа Чехословакия. Роден през 1902 г. в Яблонец на Ниса, Л. Щол отрано се включва в борбите на трудещите се. По време на следването си във Философския факултет на Карловия университет в Прага посещава лекции на Франтишек Кс. Шалда, Зденек Нейедли и по техен образец винаги подчертава значението на борческото културно наследство за възпитанието и развитието на личността на съвременния човек. Първите литературни опити на Щол датират от 1926 г., когато вли за в редовете на ЧКП, на която остана верен през най-критичните моменти от нейната история - през 1929 г., когато някои творци не разбират новия, болшевишки курс, започнат под ръ ководството на Кл. Готвалд, в годините на фашистката окупация и през 1968 г., по време на острите нападки на контрареволюционните елементи. Влиянието на Великия октомври и отражението на социалните стълкновения в буржоазна Чехословакия в съзнанието на младия комунист се съчетават с постоянен интерес към теоретичните разработки на класиците на марксизма-ленинизма. Дългогодишен редактор в комунистическия печат, през 1934—1936 г. той изпълнява важно партийно поръчение, работейки в Москва върху чешките преводи на Маркс и Енгелс. Престоят в Съветския съюз задълбочава неговата теоретична подготовка, а на дълбоката си любов към съветските хора остава верен през целия си живот. Още през 1931 г. казва историческите думи: „Основен въпрос за отношението на всеки образован и културен човек към днешния свят сега е въпросът за отно109 шението към Съветския съюз. Именно оттук започва последователният интернационализъм на Щол, проявяващ се в активното му участие в борбата за спасяването на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, чрез личния му принос в антифашистката съпротива. Интернационализъм не само в борбата, но и в сътрудничеството на литературния фронт. Щол се опира на постиженията на съветската наука, сочи значението на трудовете на Тодор Павлов, с когото го свързва лично приятелство, за развитието на чехословашкото литературознание. По време на консолидацията през 70-те години, вече като директор на Института за чешка и све товна литература, Щол препоръчва най-активна интеграция в научните изследвания и популя ризирането на литературите на братските социалистически страни. Един от резултатите на тази дейност е и издаденият през 1978 г. в Прага Речник на българските писатели, дело на чешки учени-българисти.

....Чета „Немили-недраги" на Вазов. Чета и „На прощаване" на Ботев. И все ми се струва, че Вазов е взел заглавието на своята повест от Ботев: Да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги! Вазов маха клети и остава „Немили-недраги". Може да е случайна тази инвенция. Може Вазов въобще да не е знаел за Ботевото стихотворение. Но презумпцията си остава. ....Искам да ви кажа, Топалов, че имаме нужда от много - много антологии. България има само две сериозни антологии. И двете излязоха през времето на Стамболийски, през времето на Стоян Омарчевски. Той бе министър на просвещението тогава - говоря за 1921-1923 г. Едната антология надали се продава вече. Отдавна е свършена - за поезията, а другата - за белетристиката. И Стоян Омарчевски не разбираше от литература. Но разбираше народната психология. А това е най-важното за един политик. Да разбира психологията на народа си. Българската литература трябва да се представи на света с няколко най-изтъкнати поети. той ги представи. Възложи на няколко писатели да подготвят сборниците и те излязоха. Отпечатаха ги на хубава хартия. Добре. Но това не стига. Всеки писател даде свой ръкопис, да се види почеркът му. Това е много хубаво. Да познаваш почерка на човека. И по почерка да съдиш за характера. Аз обаче съдя за хората по лицата. По очите. По държанието. Не искам да се хваля, но познавам човека от пръв поглед. Ще добавя - и никога не съм се излъгал от първото си впечатление. Никога. Като видях Христина Морфова за пръв път, разбрах, че е чудна жена, чудна душа, чудна певица. Нищо, че бе малко по-пълна. По-големият орган дава по-хубави звуци. Говоря за черковните органи... Христина Морфова имаше най8 Литературна мисъл, кн. 5 113 сърдечния глас и най-миловидното лице. Тази жена не можеше да бъде злобна, завистлива, жестока. Това бе инструмент, създаден за музика, както Горки казва, че един негов познат, поет, бил орган, създаден за поезия... Орган ли, инструмент ли, не помня добре. Прочетете го и ще го видите. Горки е най-големият портретист на света. Той бие всички - с десет-двайсет страници обрисува Толстой така, че и сега го виждам такъв, какъвто ни го показва Горки, седнал на брега на морето, гледа вълните, полубог... Та, мисълта ми е, трябват ни ей такива антологии, каквито направи някога Омарчевски – големи.

През последните години в литературата на ФРГ особено място заема творчеството на писателя Мартин Валзер. Книгите му постоянно са в центъра на вниманието на литературната критика, а литературоведите им посвещават множество студии - не само във Федералната република, но и в ГДР. Причината е в острата социална насоченост на Валзеровите творби, в тяхната критична и полемична сила. Така списанието на Академията по изкуствата в ГДР „Зин унд форм публикува статията на Урсула Райнхолд За романа на Мартин Валзер „Душевен труд". В статията се отбелязва, че повече от двадесет години с произведенията си Мартин Валзер съпровожда историческото развитие на ФРГ. С литературните си образи той постоянно реагира на обществените процеси в страната, като с тяхна помощ отговаря непосредствено и на собствените си житейски проблеми". В един от последните си романи, озаглавен „Душевен труд“ (1979), той разказва за съдбата на шофьора Франц Ксавер Цюрн, които развежда из страната шефа, а съ що собственик на едно индустриално предприятие - господин Глайце. Романът представлява един непрекъснат рефлексионен процес, в който се преливат мисли, усещания, чувства, наблюдения, надежди, мечти и фантазии, посочва авторката. Това е структу рата на „душевния труд", който конструира романа. Този труд епричинен от социалното положение на Франц Ксавер Цюрн, който като шофьор прекарва времето си в колата заедно със своя шеф, но не може да общува с него. Така той остава насаме с мислите си. Това положение поражда напрежение и враждебност, прави героя неуверен и подозрителен, той постоянно е обзет от желанието да узнае какво мислят и говорят за него в семейството на шефа. Франц Ксавер изжи вява болезнено своята подчиненост и зависимост, която стига дотам, че той не може да реши по кой път да мине със своята кола". Особено тежко чувство на безсилие го обзема, когато шефът му заповядва да не спре при едно пътно произшествие, както изисква човешкият му и професионален дълг. „Душевният труд" на героя е предизви кан от редица обезсърчаващи преживявания, от съзнанието за социално неравенство и обществена изолация. Но той превъзмогва тези първопричини, като осъзнава социалните и историческите координати на своето съ ществуване. Франц Ксавер Цюрн трябва да се справи с притесненията на един професионален живот, който не може да се самоопредели, понеже героят узнава едва в послед ната минута в каква посока трябва да подкара колата. Той би се чувствувал облекчен, ако можеше да остави зад себе си целия този ритуал с посрещането на шефа, поздравя ването му, отварянето на вратата, пускането на мотора, изслушването на указанията, потеглянето и т. н. Цената на това напрежение е нарушение на храносмилателната дейност, защото Франц Ксавер трябва да нагажда физиологическите си нужди към условностите на своята професия. Тези смущения в здравословното състоя ние на героя Мартин Валзер представя симп томатично като белези на неговото поругано и обезправено съществование. Но вът решният монолог, който шофьорът води, докато зад него в колата слушат Моцарт или разговарят за „изгубената родна територия Кьонигсберг", предава един житейски опит и личен възглед, които изискват от читателя собст вената му преценка, посочва Урсула Райнхолд. Такъв е случаят, когато героят размишлява за двамата си братя - единият загинал в Кьонигсберг, а другият в Карелия. „Се мейство Цюрн наистина направи всичко, което можеше, за да спре настъплението на русите към родната територия на семейство Глайце. Франц Ксавер бе загубил братята си, а шефът и неговите братя бяха загубили родното си място. Щом само си помислеше, че му бяха убили двама братя, обземаше го бяс. Душата му се разтреперваше. Искаше му се да нанася удари. Би желал да попита шефа си дали и той изпитва същото. Например когато мисли за отнетото му родно място. Да прогониш някого от мястото, където е роден! Но семейство Глайце бяха заминали още преди това. Бащата на д-р Глайце все пак притежаваше един ловен участък в Алпите... Навярно е успял да избяга в Швейцария още преди началото на войната... Там трябва да е станал директор на някоя текстилна фабрика" - четем в романа.

Повишеният през последните години в България интерес към испанската литература доведе не само до нарасналия брой преводи на художествени произведения, но и до поя вата на първите наши цялостни научни тру дове върху нея. Сред тях се откроява неголямата по обем, но извънредно ценна с научната си стойност книга на изтъкнатия специалист по романски литератури проф. Тома Ст. Томов „Поемата за Сид", отпечатана неотдавна от издателство „Наука и изкуство". Автор на редица изследвания върху западноевропейския героичен епос и романските литератури, сега проф. Томов разглежда един от шедьоврите на среднове ковната литература - староиспанския герои чен епос „Песен за моя Сид" (или, както той навсякъде го нарича, „Поема за Сид"). Трудът е изграден върху внимателното и задълбочено проучване на огромен художествен и литературнократически материал от страна на автора, като книгата е снабдена с подробна библиография на изданията и литературоведските изследвания върху испанския епос в различните европейски страни. Със стегнат, лаконичен, но убедително аргументиран научен стил проф. Томов третира редица важни проблеми, пряко свър зани с тази забележителна творба: мястото на „Поемата за Сид" в испанската литература, отношението между легенда и действи телност в нея, автор и време на създаване, извори на поетическото вдъхновение, редица ключови въпроси на композицията, езика и стихосложението, връзката на „Поемата за Сид" с испанските средновековни историче ски хроники и народните романси, с предше ствуващите я епически поеми, поетическият й живот през вековете. Този подход създава цялостен поглед към едно от най-великите произведения на испанския народен гений, разкрива от различни страни богатата му проблематика. При определяне мястото на „Поемата за „Сид" в развитието на испанската литература проф. Томов разкрива подробно специфичните социални, политически и религиозни условия в средновековна Испания, които обуславят съществената разлика между испанската литература и другите романски литератури. Изследователят осо134 бено набляга на здравата и връзка с местните традиции и силния народностен елемент, изтъква присъствието на несъмнен реализъм в нея, отхвърлянето на чудесното и фантастичното, великолепното изразяване на идеалите на средновековния човек по художествен път. Оттук логично следва изводът му, че такава литература естествено поражда „Поемата за Сид" - една творба, която е не само поетичен разказ за верността на васала към своя крал, но и разкрива редица общочовешки и вечни черти: безгранична храброст, воинска доблест, съпружеска и бащинска любов, дълбока човечност. В това отношение авторът на изследването е успял да пресъздаде ярко историческата епоха, подчертавайки, че произведението е създадено по време на освободителното движение в Испания срещу маврите, получило името Реконкиста (711-1492) - времето на политическото издигане на кралство Кастилия и на обединяването на отделните диалекти в единен литературен език на основата на кастилския говор, който през XIII в. измества латинския. Според него това е епоха на ярко изразени феодални отношения между васали и сеньори, намерили отражение и в литературата. Проф. Томов приема тезата на големия испански литературовед и основоположник на испанската филология Рамон Менендес Пидал, че „Поемата за Сид“ е създа дена през първата половина на XII в. (1140) в областта Мединасели на провинция Стара Кастилия, макар че е дошла до нас в единст вения препис на Пер Абат от XIV в. (1307) и отразява идеалите и стремежите на средновековния човек. Авторът справедливо смята, че „Поемата за Сид" не възниква на празно място, а наследява по-стари епически поеми от Х и XI в., които днес са загубени (Поемата за дон Родриго“, „Поемата за Бернардо дел Карпио“, „Поемата за Фернан Гонсалес", „Поемата за седемте инфанти на Лара", „Поемата за инфанта Гарсиа“, „Поемата за Санчо II и обсадата на Самора"). Наследила тези творби, според изследователя „Поемата за Сид" представлява недостижим по поетическа сила и красота паметник на средновековната испанска литература, изразил по блестящ художествен начин нравствено-политическото кредо на своето време и оказал силно въздействие върху испанската и европейската литература през следващите векове.

„От края на 60-те години насам както в социалистическите, така и в капиталистиче ските страни отново се поде дискусията по въпроси, които се смятаха исторически приключени" - с тези думи започва уводът на книгата, която представлява сборник от статии, посветени на „авангарда" в литературата и изкуството и е първата обширна публи кация в ГДР по въпросите на авангардното изкуство. Целта на сборника еда оживи дискусията върху тази спорна и незавършена глава от историята на литературата, музи ката и изобразителното изкуство, както и на естетическите им основи. Днес тези проблеми са отново предмет на изследване, за щото идеите от първата третина на ХХ в. се възкресяват от авангардизма на съвременността. Ако прелистим коя и да е обща енциклопедия от наши дни, ще открием опростено определение на понятието „авангардизъм" като проява на кризата на буржоазната култура, като разрив с предшествуващата традиция на реалистичния художествен подход, като търсене на нови изразни средства и формална структура. В същност „авангардното изкуство" предполага противоречиви аспекти на тълкуване. Буржоазният критик би говорил тук за културно постижение на капиталистическото изкуство, социалистиче ският, но догматично настроен теоретик би го разглеждал като упадък на буржоазното изкуство, но същевременно би отрекъл вся каква потенциална възможност то да се развие до социалистическо реалистическо изкуство. Сложността на проучване на този феномен в изкуството произтича от характера на разглежданите проблеми: Какво е авангардно в изкуството, Самото желание за експериментиране или стремящото се към художествено обновление творческо съзнание, съпътстуващо всяко прогресивно течение в историята на изкуствата? Или това е исторически фиксирано и обобщено название на теченията в изкуствата през първата третина на нашия век? За да се отговори на тези въпроси, е необходимо да се проучи характерното в историческото развитие на авангардизма, неговото положение спрямо револю ционния процес на епохата, взаимовръзката му с прогреса в изкуствата и не на последно място - с прогресивните социални идеи.