Книжка-3

1966 Книжка 3 Съдържание

В многовековната историческа съдба на нашия народ има епохи, богати със събития и личности, които най-пълно разкриват националната ни същ ност, синтезират най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване, социално-нравствено и културно възмогване. Затова и като маяк са привличали, задържат и ще насочват погледите на учени и художници, на историци и социолози, на философи и психолози, Такава всеобхватна и неимоверно интензивна епоха несъмнено представлява епохата на национално-освободителните борби, чийто епилог бе Априлското въстание от 1876 г. Вече девет десетилетия това величаво по замисъл и организация, по идейно-емоционална наситеност, по общест вени и нравствени пориви събитие излъчва неотразимо сияние. Увенчано с ореола на безсмъртието, то ни тласка към размисли, изправя ни пред все нови и нови проблеми. Подготвяно десетилетия наред с всеотдайност и безпределна жертвоготовност, осмисляно и направлявано от светли умове и горещи сърца, то дойде да покаже пред света величието и трагедията на българското племе, да извика възхищението на честните люде, да разтревожи, обществената съвест, да хвърли смут у европейските държавници и дипломати. И най-важното - да укрепи вярата, че „ний не сме веке рая покорна", че земята - векове поена с кърви и отрупвана с кости - вече не ще търпи чуждия поробител, откърмила е най-съкровената мечта - свобода и правда народна.

Не е ли твърде неуместно да отваряме пак този въпрос? Не ни ли натрапваха години наред „самобитност“, което ни остави назад в редица области на науката и живота? Редица хора имат предубеждения към самата тема. Но, който следи литературния живот през последните години, няма да отрече - тя се налага, често доминира в печата, критиката, разго ворите. Тези разговори дори придобиха специфичния оттенък на саморазкриването и самопознанието, та стават неуместни самодоволството и скептицизмът. Това е вече не диалог, както сега е на мода да се казва, а своеобразен, публичен монологизъм, тъй като опираме до много съкровени страни. Между многото причини за назряването на тези проблеми в нашето литературно развитие през последните години ще посоча следните: Тенденциите на социалистическото развитие на постоянно сближение на народите в СССР и постепенно заличаване на националните различия, са формулирани в Програмата на КПСС. Развитието в тази посока е сложен и продължителен процес. Нациите, както учи марксизмът, са трайни исторически общности, подложени на постоянно изменение. Истинското им сближение, както и заличаването на разликите между тях, трябва да мине през всестранен социалистически разцвет на националните култури, през разкриването на целия им жизнен и творчески потенциал. ..... Заличаването на националните различия - се казва в Програмата на КПСС - езначително по-дълъг процес, отколкото заличаването на класовите граници... Партията не допуска нито игнориране, нито раздуване на националните особености." По повод на националния въпрос Ленин преду преждава, че „безусловно изискване на марксическата теория при разглеж дането на който и да е социален въпрос е постановката му в о пределени историчеси рамки, а след това... отчитане на конкретните особености, отличаващи дадена страна от другите в предела на една историческа епоха".

Преди двадесет години през лятото на 1947 г. едно швейцарско издателство публикува романа на Томас Ман „Доктор Фаустус“. Сега вече не беше необходима преценката на онзи нещастен, болен евреин, критика Самуел Люблински. Около петдесет години преди това именно той беше направил една прогноза за „Буденброкови“, която времето напълно потвърди: с годините значението на тази книга ще расте и тя ще се чете от още много поколения. Авторът на „Доктор Фаустус“ беше вече всеизвестен писател, влязъл в литературната класика на ХХ в. - той не се нуждаеше от окуражителни слова, казани някога на младия и неизвестен автор на „Буденброкови“. Но тъкмо затова личната и писателската отговорност на Томас Ман ставаше много по-голяма - целият литературен свят щеше да се взре в романа на 72-годишния прославен писател. Може би „Доктор Фаустус“ щеше да остане неговия последен роман, равносметка на един дълъг и богат граждански и литературен живот. За такова внимание от страна на литературния свят имаше твърде много основания извън славата, извън литературната репутация на художника. „Доктор Фаустус" не беше нито замислен, нито осъществен като е д и н роман, като е дин от многото романи. Още преди недвусмислените признания на самия писател литературната публика предусети, че това е роман за епохата под формата на история на мъчителния и греховен живот на художника, че в него има много от умонастроенията на автора, че това е откровена авторска изповед. После дойдоха и признанията. „Доктор Фаустус“ е първото голямо творческо начинание на писателя, което му е било ясно до подробностите още от самото начало, чиито духовни и физически измерения той предварително е виждал не в магически кристал“, а ясно като на длан. И може би не толкова за това, че 68-годишният житейски и близо 50-годиш ният писателски опит даваха своите плодове - пълното покритие на творческия замисъл с творческия резултат - а по-скоро, защото, както сам признава, никой от своите измислени герои (може би само с изключение на Хано Буденброк) Томас Ман не е обичал така искрено, така дълбоко и така страдалчески, както е обичал своя доктор Фаустус, своя Адриан Леверкюн. Обичал го е така, както човек обича себе си и онези, в които вижда себе си. Като измисленият му биограф Серенус Цайтблом той го обгради със своята тревожна любов - от годините на надменното уче ничество до изпълнението на дяволското проклятие.

И досега нямаме книга за естетическите възгледи на Толстой. Жалко Такава книга би ни помогнала не само да осмислим художественото на следство и теоретическите позиции на гениалния писател, но и по-дъл боко да проникнем в някои съществени и сложни проблеми на нашето съ временно изкуство. Тази тема обаче отдавна е привличала вниманието на нашата наука. В трудовете на В. Асмус, Б. Бурсов, С. Бичков, К. Ломунов, Л. Опулска, В. Малинковски и други изследвачи са разкрити много съществени страни от естетическата система на Толстой. Но тя е толкова широка и противоречива, че от време на време е необходимо отново да се сверят или уточнят някои нейни граници, за да се представи общата картина колкото се може по-достоверно. Само в такъв случай може ясно да се разбере какво от есте тическото наследство на Толстой принадлежи на миналото и какво продължава да живее активно и сега. Естетическите становища на големия художник са винаги интересни - интересни затова, че неволно свързваме тези становища с неговата жива творческа практика и по такъв начин можем нагледно да проверим тях ната жизненост и дълбочина. Оттова далеч не следва да разглеждаме есте тиката на Толстой само като „самопознание на гениален художник". Такъв възглед, който понякога съществува у нас, стеснява и обеднява нейното значение. Естетическите възгледи на Толстой обобщават не само неговото собствено творчество, но и художественият опит на руската и световната литература.

Майце си“ - първата поетична творба на Ботев поставя не само бле стящо начало на творчеството му. Тя става своеобразно съсредоточие на таланта му, открива неподозираните възможности на личността да изяви себе си. „Майце си" ознаменува раждането на най-големия ни поет, необикновената жизненост и художествена неповторимост на таланта му. Няма друг пример в нашата литература за такова спонтанно, неочаквано раждане на таланта. Вазов, един от връстниците на Ботев в поезията, дълго време преди създаването на „Борът“, стихотворение, което му донася поетична слава, прави твърде бледи, незначителни „опити". Славейков трябва да извърви дългия път на подражателната поезия, преди да намери себе си, своята собствена поетична тема. Даже Чинтулов - един поет, който стои по-близко до Ботев с непосредствената изява на таланта си, в първите си стихотворения е почти съвсем „различен“ от познатия поет на романтичната младост на нашето Възраждане - авторът на първите бунтовни песни.

В литературния печат на всяка страна намират широко отражение онези въпроси от литературно, литературно-критическо, обществено-културно и философско-идейно естество, които в определен период най-много вълнуват дадено общество. За да доловим по-важните от тях, без да се спираме на въпросите-еднодневки, трябва естествено да обхванем с поглед по-голям откъслек от време. В този преглед се проследяват някои от по-важ ните проблеми, които са привличали вниманието на полските критици, писатели и пол ската културна общественост през последните месеци и намериха своята изява по страни ците на полския литературен печат. Поради голямото разнообразие и пъстрота на пробле матиката, ще се ограничим тук само с ония въпроси, които засягат белетристиката и поспециално романа.

Димчо Дебелянов и Николай Лилиев се запознават през лятото на 1907 г. в село Долна баня, Ихтиманско. Там Лилиев работел в дъскорезницата на Сребърникови - водел търговските книги. Димчо Дебелянов - млад, почти юноша, току-що завършил гимназия, пристигнал през ваканцията на гости на сестра си Мария Григорова. Той вече бил чел няколкото печатани стихотворения на Николай Михайлов и веднага се сприя телил с него.

Рикарда Хух се явява наследница на велико хуманистично изкуство. Ученичка на Гьоте и Келер, възпитана в духа на демократичното бюргерство отпреди 1848 г., Рикарда Хух продължава класическата линия в развитието на немската литература и заема в нейната история място до такива крупни фигури като Томас Ман и Херман Хесе. Широк е размахът на нейното любознание. Историята и философията, наред с лите ратурата са области, които я привличат до сетния и ден. Многостранните интереси я за ставят да се изявява творчески в най-различни жанрове: от критическото есе до истори ческата и философската студия, от малкото лирично стихотворение през разказа, новелата и романа до многотомния епос. e Обединяващата брънка в художественото и критическото творчество на Рикарда Хух нейното ренесансово светоусещане. Събирателният образ в нейното изкуство е надмогналият буржоазния морал човек, който гори да се разгърне и осъществи пълноценно. Ху манизмът на Хух е подчинен винаги на проблематиката на съвремието. Когато се обръща историческите си романи към героични минали времена, тя призовава настоящето („Ве ликата война в Германия“, „Валенщайн“, „Животът на граф Федериго Конфалониери". Борбата за Рим" и др.). Тя сочи на съвременниците си идеали, които да формират човека на бъдещето.

Забележителен труд в литературната наука е появилото се сега второ издание на „Психология на литературното творчество" от акад. Михаил Арнаудов. Този труд е научно-литературно изследване на пси хологичните основи на творческия процес у писателите и на неговия точен, макар и трудно доловим детерминизъм. Акад. М. Арнаудов е усвоил методология, която му дала възможност да направи реалистично тълкуване на творческия процес. Той прилага съпоставянето на противоположни и противоречиви поетични преживявания и мнения, които тъй подрежда, че да изпъкне обективната истина за творческия процес. В Психология на литературното творчество" е използуван огромен материал от поетичното богатство на класиците от 18 и 19 век, като са дадени главно онези признания на поетите, които отвеждат в съкровищата на творческите им мисли и импулси. По редица въпроси на литера- турната психология авторът е открил възможност за по-нататъшно проучване, посочвайки пътя, който трябва да се следва. Обикновено не води дискусии с творците, ала се явява диригент на дискусии, про- ведени между тях. Така осигурява не- подправеност на фактите и оригиналност на тяхната доказна сила. Акад. М. Арнаудов не се стреми към формулировки. За него са от значение индивидуалните особености, които раз- криват и общи характерности, а същевре менно водят до законите на психичните преживявания. Трудът е развит в един много широк план от проблеми. Използуван е световният художествен и психологичен опит, а на места са направени паралели между различните изкуства. Като предпоставки на психологията на творчеството са разгледани проблемите за гения, ра- сата и човечеството, за влиянието на на- следствеността, средата и културата, за Михаил Арнаудов. Психология на литературното творчество. 1965. 120 израждането и неврозите. По тези въпроси авторът е дошел до материалистически изводи. Особено ценен е неговият труд с доводи и доказателства против всякаква мистика, демонизъм, расизъм и невроза, привържениците на които най-често търсят доказателства точно в творчеството на поетите, като една изключително чудна област, в която, твърдят те, законите на обикновения душевен живот са невалидни. Авторът ни доказва тъкмо обратното: творчеството е здраве, труд, постоянство, усърдие, човечност и борба с всичко бо лезнено. „Творчеството е проясняване и душевно пречистване. Как би могъл да стане художникът тълкувател на мисли и копнения у своите съвременници, ако не се издигне над всички вътрешни ограничения и над всичко хаотично у себе си?"

От книга, различните части на която са писани през 1907, 1909 и 1964 г. не Симеон Радев, Погледи върху литерату- рата и изкуството и лични спомени, изд. «Българ ски писател», 1965. би могло да се очаква такова единство на стила и на внушението. Но колкото и невероятно да бъде, един българин, който е разговарял с Плеханов и е слушал ре чите на Георги Кирков, който е другарувал 127 с най-големите ни творци от началото на века и е гостувал на стария възрожденски деец Драган Цанков, човек, който е дишал въздуха на една стая с Реноар, Моне и Клемансо, е наш съвременник и се пред ставя с нова книга - „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" - статии за литературата и живописта, публицистика и мемоари. Трудно е да се говори за каквато и да било цялост, и все пак тази книга е твърде хомогенна. Обединява я личността на нейния автор, единството на нейния стил е най-вече в липсата на насилие над стила, в една лекота, която има своите корени в цялостното проявление на творческия дух.

Книгата на Иван Мешеков, без да има претенциите да представи всичко, заслу жаващо внимание в литературно-критичното дело на този интересен наш критик, наистина запълва една празнина в нашия културен живот“, представя на вниманието на по-широки кръгове „името и делото на един даровит, но недостатъчно познат и недостатъчно оценен литературен кри- тик, който в продължение на дълги години несправедливо беше подминаван с пренебрежително мълчание" (според по- слеслова на Б. Делчев).

Историята на изкуството познава въз кресяването на неизвестни величия от гробницата на забравата: Бах, Хьолдерлин, Стендал... Но тя знае и изчезнали звезди, блестели някога на културния небосклон. Един от любимите автори на нашето детство е днес почти забравен, изоставен, неразбран. Ние мъчно можем да си представим нашата юношеска библиотека без „Айвенхо“, „Квентин Дъроърд“ и „Ламермурската годеница", но днешните юноши могат. Трудно е да се вярва, че днешният читател предпочита учебника по история пред романите на Валтер Скот, но това е факт. И съвсем е непостижимо за ума как кумирът на Белински, 2 любимецът на Пушкина и Чернишевски, на В. Юго и Карл Маркс е станал едва ли не персона нон грата" за съвременното литературо знание. Но и това е така. И, уви, в днешно време славата на В. Скот разнасят повече Пуритани" на Винченцо Белини и „Лучия ди Ламермур" на Гаетано Доницети, от колкото библиотеките и типографията. Ако ли пък случайно неговото име се упомене като класик на историческия роман, то това ще бъде дан на уважение, формула, назидателен съвет. И литературознанието си има щампи, постоянни положения. Та кой казва, че историческият роман е по-долен жанр", я Валтер Скот, нали той го издигна до равнището на най-голе мите произведения на епохата си. Кой не знае романите на В. Скот? Учете се от Скот! Повече Скот!