Книжка-6

Уважаеми читатели, „Литературна мисъл" се наложи като авторитетно списание по въпросите на естетиката, литературната теория, литературната история и литературна критика. Списанието получи признание не само у нас, а и в чужбина. През идващата година редакцията ще положи усилия да запази високото равнище на списанието и да бъдат осветлени на страниците на списанието редица нови въпроси на литературната история, на литературната теория, естетиката и на литературната критика. Ще бъдат разгледани проблеми на литературното ни развитие през отделни периоди, както и художествени особености в творчеството на видни представители на литературата ни - Каравелов, Ботев, Вазов, Славейков, Яворов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Смирненски, Вапцаров и други... В списанието ще бъдат поместени портрети на изтъкнати съ временни писатели, както и критични преценки за характера на особеностите на по-значителните художествени творби. „Литературна мисъл" ще продължава да помества изследователски работи върху теоретичните проблеми на стила и художествения метод, на литературните течения и жанрове, на стихознанисто, на езика на художественото творчество... Грижа на редакционната колегия ще бъде да запознава нашите читатели с проблемите, които се дискутират в социалистиче ските страни и на Запад. „Литературна мисъл“ ще продължава да воюва за научно осветляване процесите на развитието на съвременното изкуство както у нас, така и в чужбина. Списанието ще бъде полезно на всеки, който се интересува от въпросите на художествената литература, на гимназиални учители, студенти и учащи се. То ще продължава да бъде ценен съветник на нашите съвременни писатели в тяхната творческа раобта. Годишен абонамент - 2,60 лв. ОТ РЕДАКЦИЯТА

В края на тазгодишния септември нашата жива памет ни повика на среща с едно свидно чедо на България, с един млад и скромен, близък и достоен боец от първата редица на Българската комунистическа партия, със знаменосеца на нашата революционна социалистическо реа листическа литература, който още държи, така както му се полага, пряпореца на нейните художествени победи. Христо Смирненски! Шест и половина десетилетия от неговото раж дане и четири десетилетия от кончината му вече изминаха, а времето, заключено в тях, няма власт да посегне, за да разруши или да посипе със забрава паметника на неговото художествено творчество. Разбира се, това никого не удивлява и не би удивило - подвластно на неотменимите удари на дните и нощите е само онова, което ние наричаме тленно и временно. Може да се разруши мраморът на природата, но нищо не може да унищожи мраморът на душата и сърцето. Могат да рухнат всякакви, дори и най-грамадните, веществени монументи и колонади - нищо не може да събори неръкотворните паметници. А художественото дело на Христо Смирненски е именно такъв неръкотворен паметник. Защото Смирненски създаде литература, кръвно свързана със съдбата на нашата партия и нашия народ, наситена с огромно обществено съдържа ние, с блясъка и мощта на комунистическия идеал и в същото време въплъщава по най-художествен начин най-важните проблеми, отразя ваща най-разнообразни и широки страни на действителността. Нему се падна задачата да тури началото на нов етап в българската литература и той бляскаво я изпълни. Не бива да се забравя, че тази задача не беше лека, че нейните мащаби се определяха от епохата и нейното решение имаше и има исторически последици. Тъкмо в това е същината на неговото новаторско поетично дело. В летописа на българската художествена литература Смирненски бе оня каменар с поизбеляла блуза, тъмносив каскет и дързък поглед, който уверено можеше да каже: ... Път ще се прокара, друже, тука, нов път в тези канари! Такива живи свидетели, каквито сме ние, виждат сега колко нужен, важен и несвърващ е този път. Години вече вървим по него и в бъдните столетия ще вървим, защото това е верният и спасителен път за литературата и изкуството на социализма и комунизма.

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти за слънчевия ден на човечеството. Самото движение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено поетическо въплъщение, способно с голяма сила да вълнува ума и сърцето на човека. Дълбоко и реалистично обхванало основните черти на революционната епоха, тъмните петна в жестокия умиращ свят на капитализма и вихрения полет на угнетените низини към дверите на комунизма; отразило в неповторими картини и образи самата буря на раждащия се социалистически свят, въплътило трепетния възторг и несъкрушимата вяра в победния ход на Великата октомврийска социалистическа революция и в бъдещия ден на човече ството, творчеството на Смирненски откри нови хоризонти в развитието на българската литература. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на неговите творби е тъй дълбоко обобщило развитието на българската литература, тъй кръвна е връзката на поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъде щето, щото то способствува у нас да се поставят с непоклатима сила основите на социалистическо-реалистическото изкуство без особено голяма мъчителност и лъкатушения. С живота и творчеството си Смирненски блестящо показа, че сливането на писателя с революционния устрем на масите, поставянето на сърцето и лирата си в съзвучие с комунистическите идеи, в служба на революцията и освободителната борба на народа оплодява таланта му, стимулира творчеството му, възвисява мисълта му. След Смирненски в българската литература голям писател можеше да бъде само онзи, който стои на позициите на реализма, на страната на борещия се народ. Този огромен принос на Смирненски даде благотворно отражение в две направления: откри широкия друм на социалистиче ската революционна литература, сплоти демократичните писатели на основата на антифашистката борба - от една страна; от друга - изкопа дълбока пропаст за модернизма, който не можа повече да намери благодатна почва за процъфтяване у нас. По пътя, начертан от Смирненски, се насочи цялата българска революционна литература, подкрепяна и ръководена от Комунистическата партия. По този път, учейки се творчески от Смирненски, българската литература създаде неувяхващи по своята поетическа сила и вдъхновение, по своето проникновение в живота и патоса на борбата творби.

Почти няма изследвач на творчеството на Христо Смирненски, който да не посочвал значението на Октомврийската социалистическа революция и младата съветска поезия в идейната и творческата еволюция на поета. При това обикновено въпросът за влиянието се свързва с въпроса за генезиса и развитието на художестве ния метод на Смирненски. Напоследък усилията са насочени именно към такъв по-широк обхват на проблемите. Това, разбира се, съвсем не означава, че всички въпроси са изчерпани. Поне липсата досега на обстойна монография за поета не ни убеждава в противното. В тези кратки бележки искам да обърна внимание на някои факти от нашия литературен живот през 1919-1923 г. - времето, когато Христо Смирненски твори най-зрелите си произведения. Имам предвид статиите, които се появяват по страниците на партийния периодичен печат - вестниците „Младеж“ и „Народна армия", списание „Ново време", застъпващи въпросите на строителството на проле тарската култура. B .. Нека се пренесем мислено четиридесет и три години назад. Първи го дини на съветската власт, току-що са изгонени интервентите. Правят се първи стъпки строителството на новия строй. Пристъпва се към изграждането на нова култура, нова литература. Всички са убедени, че те трябва да бъдат наистина нови, тъй както нов борецът-революционер и победител в гражданската война. За да се въплъти този нов герой в изкуството, нужни са нови форми, нови изразни средства. Понякога новите художествени форми се представят като адекватни на революцията. Това са e форми, привеждащи в движение милиони сърца".

По времето на култа към личността бяха написани немалко значителни произведения, които са гордост на съвременната българска литература. И решително трябва да се отхвърли безсмисленият нихилизъм, съществуващ у известна част от младежта по отношение на предшеству ващия период. Не може същевременно да не се види, че тия успехи биха могли да бъдат още по-големи, ако не бяха условията на култа, които насаждаха догматизъм, стереотипност на мисленето, спъваха нормалното развитие на литературата. Според думите на Тодор Живков „догматизмът като теория и практика внасяше скованост, схематизъм, шаблон и застой в творческата работа".

Теорията „Изкуство за изкуството“ има повече от стогодишно съществувание, но въпросите, които тя повдига и борбите, които се водят около нея, може би никога не са имали толкова решително значение за развитието на изкуството, колкото днес. Каква е същността на изкуството? Трябва ли то да служи на нещо друго извън себе си? Не е ли „чистата красота" негова единствена цел или, за да придобие обществена значимост то е длъжно да се подчини на големите морални задачи, които му поставя обществото? Каква е ролята на художника: да стане създател на автономни художествени ценности, на които ще се наслаждава един малък елит от духовни аристократи, или пък да бъде в авангарда на голямата битка за обществена обнова? На тези съдбоносни въпроси теорията „Изкуство за изкуството" има своите отговори и тези отговори лежат в основата на формалистичното изкуство на буржоазния свят, тъй както то се е развило от миналия век до днес. Ето защо, да се опише обществено-психологическата атмосфера, в която се оформи тази естетическа концеп ция, да се разкрие нейната социална и теоретическа същност, да се посо чат проблемите, които тя си постави и реши, и да се преценят те както в контекста на съответната историческа ситуация, така и с оглед на съ временните изисквания, е несъмнено една актуална задача, която нашата естетика и изкуствознание не може и не бива да отмине. Опит в това отношение представлява настоящата статия. Тя си поставя ограничени изисквания: да разгледа теорията „Изкуство за изкуството", тъй както тя се разви във Франция - нейната истинска родина - и то само в рам ките на онова поколение писатели и художници, което първо и даде облика на конкретна естетическа доктрина и първо я използува като оръжие или по-точно като прикритие на своята ненавист към буржоазното общество и култура. Представителите на това поколение не образуваха единна школа. Това бяха художници, различни по темперамент, склон ности и вкусове, различни по характера на своето творчество и следователно различни по своето място в историята на новото изкуство. Онова, което ги обединяваше, беше тяхното общо схващане за иззкуството и неговите задачи, за неговото отношение към морала, политиката, религията, науката, природата, към действителността изобщо. Това схващане не бе резултат на една строго промислена теоретическа работа.

Най-значителното в творческото дело на Куприн есвързано с живота на руската армия от края на миналия век. Той видя и художествено раз кри непреодолимата тежест на тогавашната военна дисциплина, която смачква чувствата и мислите, за да направи душите на хората сухи и равни като казармените плацове. Той показа на хиляди читатели ве ковната сила на тогавашната военна йерархия, която постепенно пре връща командирите в тирани, а подчинените в автоматизирани изпълни тели. Той надникна зад позлатените щампи на така наречените офицер ски добродетели и зърна как хитро пълзят лицемерието, кариеризмът, завистта. Този тих, скромен човек, руски царски офицер, беше изкован от същия благороден метал, може би, само не така бляскав като декабристите, „железни мъже, закърмени от вълчица", както се изразява Херцен за тях. И Куприн съумя да вдигне на слабите си плещи цялата тежест на кадетското, на юнкерското възпитание, на гарнизонния живот в затън тената провинция, на уставите и дисциплината и да се разбунтува. Има един тежък, повратен момент в живота на писателя: през 1893 г.. когато пропада на изпита за постъпване в генерал-щабна академия в Петербург, той решава да напусне армията. Младият човек не прите жава нито рента, нито професия. Цял живот той е бил в сиропиталища иказарми, цял живот е бил учен на дисциплина и послушание. И изведнъж офицерът чувствува, че не може повече, че уставните корици са станали тежки като олово, че въздух не му достига в просторните казармени помещения. И въпреки спокойния живот, осигуреното бъдеще. красивите мундири, гарнизонните балове той трябва да изостави всичко това, за да намери своята истинска същност.

Никой в България не е допринесъл толкова много за утвърждаване на истинския облик на художника Максим Горки, за правилното тълкуване на революционното му творчество, както и за неговото превеждане иразпространение, колкото Георги Бакалов. От 1901 г., когато пре вежда и издава във Варна първата книжка с Горкиевия разказ „Жъл турката и кълвача" и до смъртта си в 1939 г. той си остава неуморен изследвач и популяризатор на Горки и върши това с най-голяма осве доменост, широта и проникновение. Неговата дейност в тази област е истински подвиг. Достатъчно е да си спомним случая с превода и разпространението на романа „Майка" и с превеждането на почти всички Горкиеви пиеси. Мисля, че и в собственото му развитие на критик-марксист и теоретик на новата литература статиите му за Горки наред с тези за Смирненски се открояват като най-творчески, най-свободни от вулгарно-социологически примеси и сектантски крайности. И в двата случая Г. Бакалов поддържа творческата линия, застъпва широкото Ленинско гледище и се бори с примитивните догматични схващания. Горки, както и Смирненски, бе един от изворите, от които Бакалов черпеше живителна вода за своя метод, за критическата си дейност. Те му помагаха да излиза от праволинейните представи и да бъде по-артистичен, да се опира на своя критически усет и вкус, на непосредния си контакт с изкуството. Освен това естетическите възгледи на Горки - многобройните му изказвания за руските класици, за културното наследство и за новата съветска, литература помагаха на Бакалов да се освобождава от някои тесняшки и сектантски наслоения, от плехановското механистично гледище и да възприема литературното творчество, историколитературния процес с цялата им диалектическа сложност, многообразие и специфика. Безспорно е значението на постоянния контакт с Горки за оная еволюция, която претърпя Бакалов през 30-те години, след преодо ляването на сектантството, особено за новото му отношение към наслед ството. Не случайно в знаменитата си програмна статия през втората половина на 30-те години „Изобразете героичното“, най-ярко отразяваща новото му мислене и решителния порив към разкъсване на сектантските окови, той се позова на Горки, на неговия призив за създаване на героично изкуство и на примери от творчеството му.

Ернесто, едър индустриалец или нещо подобно, слага плоча на новия си аме рикански грамофон, идеален автомат със сложно устройство. Когато Ернесто натиска копчето за мембраната, вместо да слезе послушно върху ръба на плочата, тя се издига във въздуха, прави някакво паралитично движение и със сухо металическо щракане се връща в първоначалното си положение. Като всички идеални механизми, автоматът в определен момент отказва да служи на предназначението си. Малко по-късно Ернесто е в луксозната си кола заедно със жена си и двете си деца. Той ебогат, щастлив човек, който се е осъществил. Но някъде на дъното на душата му се е утаила една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност го съблазнява да се хвърли от висока скала в морето с луксозната си кола и цялото си се мейство. Не съвсем доброто познаване на терена и колебание, продължило десета от мига, го спасяват. Вместо във вълните, колата спира на един прекрасен белве дере, от който Ернесто, доволната му жена и радостните му синове съзерцават успокоената стихия на океана. Новата книга разкази на Алберто Моравия „Автоматът" е устроена върху мигове, в които главните действуващи лица осъзнават своето неудоволство, непълноценност, автоматично съществуване, своята неспособност да живеят ида се радват на постигнатото. Мъже или жени, младежи или възрастни, те са изправени пред по-дълбоката си същност, пред своята истинска реалност, която не са познавали, с която не могат да се справят. Това са обикновено мигове на неравновесие, като в сюжета на предадения по-горе разказ, моменти на автоматичен и неосъзнат живот, неуправляван от волята.

Сега видният прогресивен американски писател Улиям Сароян е на 55 години. Той е роден през 1908 г. в град Фрезно - Калифорния, в семейството на арменски емигранти, пришълци от Западна Турска Армения. Едва тригодишен, Уилям остава без баща и от ранна възраст чувствува горчивините на живота. Принуден да се грижи за прехраната на семейството си, Сароян почва да работи, отначало като вестни кар, после раздавач в телеграфопощенската станция, впоследствие ратай из фермите, канторски служащ, общ работник, наемен войник, репортьор и т. н. При всички тия професии, имайки допир с широките народни маси, бъдещият писател е очеви дец на човешката скръб и радост, наблюдава горчивата съдба на хората в американската действителност и отрано започва да живее с мислите, несгодите и мечтите на обикновения американец. Тук е източникът за дълбокия реализъм в произведе нията му. Сам писателят в последния си роман „Ту пристига тук, ту заминава там - сами знаете кой е" пише: „Поетът също странствува и затова, защото източник на не говата поезия са светът и хората, и на него му е необходимо да ги види колкото може повече... Той (поетът) се стреми да бъде верен на истината в своите мисли и чувства и преди всичко да говори и пише истината."

Неотдавна Минко Николов издаде своя ко това Минко Николов го върши на та нова книга, посветена на творчеството на Бертолт Брехт - най-значителния драматург от средата на ХХ век. Сам по себе си този факт показва колко важен е обекта на книгата, каква празнина запълва тази книга в съвременното ни изкуствознание. Трудът за Брехт беше необходим и заради редица безплодни спорове около методологията на Брехт, които все се въртяха около Брехт, около аритметическите задачи и никога не достигаха до сърцето, до смисъла на го лямото творческо дело. Тези разговори създаваха атмосфера на подозрителност във връзка с името на Брехт, правеха клюка от неща, за които трябва да се пише с истинския белег на уважението - въ трешната страст и гражданска убеденост Това го отбелязвам не само по повод книгата на Минко Николов, но и заради нещо друго. Заради онази научна добросъвестност, която трябва да присъствува при оценката на големите съвременни писатели. Вярно е, че Брехт не се побира в иглените уши на тесногръдието и ду шевната леност, но това още съвсем не означава, че ние трябва да лишаваме социалистическото си изкуство от един Велик творец. Брехт може би да не принадлежи към географската ширина, която ни е най-близка, но той е създание на същите онези сили, които обновяват кли мата, духа на нашето време. Борбата за Брехт, когато тя се води от марксисткритик, не е апология на плосък рацио нализъм, тя е само утвърждение на рационалното, духовното, активното комунисти ческо начало в драматургията на Брехт.

Разностранна е българо-съветската Дружба - в политиката, в икономиката, в културата, включително в литературата. Тя, нашата литературна дружба с руския народ и с другите народи на съвет ската страна, има дълбоки корени и е връстница на културната история на нашите две страни. Не случайно преписи от най-старите български ръкописи, още от началото на нашата писменост, се намират в редица съветски книгохрани лища. С умиление четем в стародавната „Азбучна молитва“ - тая основа на цялата българска поезия - сти хове, отправени към цялото „славянско племе". Тоя общ призив в продължение на столетията добива с право главна насоченост към най-големия славянски народ - руския, който става опора и основа на културното развитие на всички славянски и на много неславянски народи. Когато в 1959 г. през време на декадата на българската култура бях в Украйна, киевските писатели и научни литературни работници с гордост сочеха местата, свър зани в далечния исторически спомен с българския писател Григорий Цамблак: ние си го представяме как, в началото на петнайсетия век, живее сред своите ко леги от Киев, как на срещите с тях говорят на общия тогава книжовен славян ски език - и при все това те знаят, че той е българин, и изричат похвални думи за българското, вече прославено в цял свят, книжовно дело. Петвековното роб ство не затъмни, а засили литературната общност на нашите народи: имената на Ботев, Каравелов, Нешо Бончев и другите наши възрожденци са най-тясно свързани с руската култура. И през шестте десети летия на буржоазна България, и през двете десетилетия на отечественофронтовска България тая област на културна и Литературна дружба натрупа нови и нови факти и явления, установи се като законо мерност на литературното ни развитие. Днес съветската литература за нас е оня фар, който осветлява с ярки блясъци целия ни литературен живот.

Трудът на Георги Константинов идва да задоволи нарастващия интерес към личността на поета Лилиев. Поезията на Лилиев - нежна и ефирна, музикална и въздушна, грациозна и плаха, затихна заедно с упадъка и преодоляването на символизма в нашата литература. Нови проблеми изплуваха в съвременността, израснаха мъжествени и крепки творци. Кой днес чете „Химните за свръхчовека" на Пенчо Славейков, „Българските ба лади" на Теодор Траянов? Кого вълнува „Регина Мортуа"? В тези творби поетите не успяха да намерят разковничето, не видяха „истината, за която има смисъл да се пише“, както се изразява Б. Брехт в своето съчинение за „Петте трудности". В началото на века нашата литература понасяше тежки загуби. Много худож ници бяха пленници на една упадъчна естетика и философия, враждебна на реалистичното изкуство. Талантът на Лилиев също се луташе в лабиринтите на символизма. Той се затвори в собствената си смрачена поетическа кула. Изгори последните мостове към надеждата и стана Тъжен самотник. Днес не можем да не си даваме сметка за песимистичното начало в поезията на Лилиев. През мъглявините и трудно просветват зарите на неговата родна Тракия, сребърните лъчи и светлото утро на живота. Но през смътните и полувъз душни очертания на тази символистична Лирика личи виртуозното съвършенство на Лилиевия стих, превърнат в звучен, изразителен и нежен инструмент. Със своята образност и мелодичност, с девствената си чистота и снежна белота този стих заема определено място в българската лирика. Съвременният социалистически читател намира в поезията на бледите лилии скрити съкровища на човеч ност и възвишена етичност, преклонение пред красотата и благородството, които вълнуват и днес.