Книжка-5

1961 Книжка 5 Съдържание

Октомври 1917 година! Залповете на „Аврора" възвестиха идването на един нов свят. Помешчическа Русия, Русия на материалната нищета, на реакцията и страданията бе завинаги погребана, за да се роди първата социалистическа държава. Страната на съветите, която първа дръзна да отхвърли вълчите закони на буржоазното общество, стана опора надежда на цялото отрудено човечество. Вече десетилетия наред към столицата на могъщия Съюз на съветските социалистически републики, към Москва, са отправени погледите на всички люде, които жадуват за правда, за мир, за щастие. На първата съветска държава, която се нагърби историческата задача - да осъществи на дело великите идеи на марксизма-ленинизма, бе съдено да премине през много изпитания, за да начертае пътищата, които извеждат към един свят без грабители и угнетители, свят на социалната правда, на човешкото щастие, на духовната C красота. И Октомври 1961 година! Светът с особен интерес следеше онова, което се извършваше в белокаменна Москва". Тук се бяха събрали изпитаните и възторжени воини на партията на безсмъртния Ленин, умът съвестта на героичните съветски народи, за да подложат на преценка изминатия път и, като се поучат от миналото, да начертаят задачите на настоящето и бъдещето. На своя XXII конгрес те трябваше да изпълнят историческа мисия - да обсъдят и утвърдят величествената програма за построяване на комунистическото общество - обществото, за което са мечтали най-светлите умове на човечеството. Трудно ена човек да прецени цялата историческа значимост на всичко онова, което бе извършено в тези октомврийски дни за трасиране пътя към бъдещето, за тържеството на хуманизма и интернационализма, на материалното благоденствие и нравствената красота. Започна нов етап не само в развитието на съветските народи, но и на цялото комунистическо движение, в живота на цялото трудово човечество. В бележитите доклади на Н. С. Хрушчов, в мъдрите иоткровени изказвания на делегатите се разкриха огромните успехи, завоювани от ХХ конгрес насам, когато бе осъден култът към личността, бяха възстановени ленинските норми партийния живот. С рядка принципиалност, с научна углъбеност и перспективност се анализираха въпросите на теорията и практиката на партията, разглеждаха се проблемите на нашето време.

Даже не са тези, които изучавали литературната ни история, знаят, че Ботев еноватор за времето си, неповторим поет с оригинален духовен поглед върху света. И още. Че той въпреки голямата сила и самобитност на своя талант следва характерна за предосвобожденската ни литература традиция: неговата лирика носи нещо от атмосферата на великолепните и прочувствени образи на народното творчество. Но не е ли това твърде устойчиво явление за времето? Не узнаваме ли следи от поетичния свят на народната песен и в произведенията на мнозина други? Още в поемата на Найден Геров „Стоян и Рада", в героичния епос на Козлев „Хайдут Сидер и Черен арап", в ранната лирика и първите поеми на П. Р. Славейков личат следите на съжителство между лично и народно творчество. Сякаш поетът не е могъл да разпери криле под хоризонта на бъл гарското небе, без да се заслуша в родената от народа песен, без да пие от нейния извор, без да възприема нейната образност, ритмика, стил. Колкото литературата ни и да е била в съприкосновение с чужди поетични светове, голямото и оригинално изкуство на крупни творчески индивидуалности и еоще малко познато. И съдържанието и формата носят в себе си атмосферата на народно поетичното даже и в произве дения, написани на нова, оригинална, лична тема. Не е могъл да избяга от тая закономерност на времето и Ботев. И къде ще избяга, щом сам чувствува лириката като песен, щом сам е дълбоко очарован от мотивите в поезията на народа. Негови съвременници си припомнят с вълнение как той - поетът, публицистът, мислителят, който естоял високо над хората около него, - се е отзовавал въодушевено за народната ни песен. Той е винаги трогнат изапленен от нея. И това е било така, въпреки самосъзнанието му на лич ност, която твори ново, свое изкуство. Вдъх овеното му преклонение пред народната песен идва твърде издълбоко. Той е под въздействието и властта и още от детските години, ония години на независи мост, когато, подражавайки на героите от народния епос, е ужасявал Махалите на градчето с игрите на „хайдути". Известно е, че майка му, жена Чудна памет и лична дарба на певец в домашен кръг или на полето, планините. пяла често Тя хайдушки песни за народни закрилници, които бродят из на извеждала въображението и на детето от всекидневието живота към висотите на Балкана, към красотата на свят, изпълнен което героика. мисли, Личност с твърд характер, склонна да казва направо онова, В зимни тя, навярно на трапезата в празнични дни или над чекръка вечери, е подсилвала идеята за героизма на C e C 16 Хайдутите.

С настоящата статия си поставяме за цел да разгледаме онези проблеми на жанра, които са непосредствено свързани с въпроса за съдържа нието и формата на изкуството. Защото - нека още в началото подчертаем това - жанрът е категория, която има отношение както към съдържанието, така и към формата на художественото произведение. Начините на литературното изобразяване са три: лирически, епически и драматически. Взаимодействието помежду им, проявите и своеобразието на творческата индивидуалност, въздействието на историческата действителност и пр. не са отнели съществените им черти - те са се запазили устойчиви и непроменими в своята същина. Във връзка с тия три начини на литературно изобразяване са възникнали и съответствуващите им литературно-художествени форми - лирически, епически и драматически. Прието е в литературознанието тези форми да се наричат родове. Жанрът пък е видово понятие спрямо литературния род Например епопеята, романът, повестта и др. са жанрове спрямо епоса. Все още в съвременната естетика и литературознание преобладава схващането, което утвърждава жанра като особен вид художествена форма. На пръв поглед срещу подобно схващане като че ли нищо не би могло да се възрази, тъй като все пак жанрът има отношение към едни или Други елементи на формата, които в своята съвкупност могат да бъдат разглеждани като тип художествена форма. Ние не оспорваме, че във въп росното схващане има много нещо вярно; жанрът наистина би могъл да се разглежда като особен тип художествена форма, но само от една страна, от един аспект. Същевременно от друга страна той има пряко отноше ние към съдържанието на художественото произведение и сам се явява специфично художествено съдържание. (Термина „специфично художествено съдържание“ ще изясним по-надолу.) Така че горното схващане, според което жанрът е тип художествена форма, абсолютизира само една негова страна и, доколкото върши това, то едностранчиво и ограничено.

Фейлетоните заемат най-значително място сред прозата на поета. И по обем, и по значение. Ако в лириката на Смирненски срещу едно нехумористично стихотворение се падат четири хуморески и сатири, в прозата му броят на фейлетоните и злободневките спрямо тоя на разказите и импресиите е още по-голям. Това показва, че освен като поет, Смирненски системно, съзнателно и непрекъснато се е развивал и като фейлетонист. Тук той също следва една традиция, онаследена от Ботев. Като жанр фейлетонът е застъпен широко в българската литература. Активното гражданско съзнание на нашите писатели от миналото ги насочва към използуването на най-ефикасното сатирично оръжие за бързо и сигурно поразяване на противника, за мигновено изобличаване на порока. От журналистически жанр с остра публицистична насоченост фейлетонът постепенно се превръща в художествено произведение, в което сбито и ярко се щрихират запомнящи се образи и характери. Впрочем, елементите на художественост и публицистичност са свързани тъй тясно помежду си, - че може би ще бъде най-правилно да се говори за художествена публи цистика в българската литература. Строги бариери и прегради няма жанровете се преливат един в друг. Само в условен смисъл може да се говори за художествен и за публицистичен фейлетон - дотолкова, доколкото в отделното произведение преобладават едни или други елементи. Христо Ботев използува фейлетонната форма както за пряка публици стично-сатирична изява на своите мисли и идеи, така и за създаване на отрицателни човешки типове. По дирите му върви и Алеко Константинов, който има големи заслуги за развитието и усъвършенствуването на тоя жанр в нашата литература. В изострените политически сблъсъци след освобождението фейлетонът не слиза от страниците на вестниците. Няма да бъде пресилено да се каже, че едва ли има български писател от онова време, който да не е оставил името или псевдонима си под редовната рубрика с фейлетоните. След смъртта на Алеко между авторите-фейле тинов тонисти изпъква ярко едно име - Георги Кирков. Ботев, Алеко Констан и Георги Кирков са учители на Смирненски, техните традиции про дължава и от съвременните той в новата историческа обстановка. Разбира се, той се влияе Кюлявков, му пролетарски фейлетонисти (Д. И. Полянов, Крум тийните издания.

След като се е запознал със статията на Я. Е. Елсберг Схоластические концепции", публикувана като дискусионна в бр. 1 на списание „Вопросы философии“ от т. г., читателят не може да не попита: какво, собствено, е искал да докаже авторът с тази си статия? На каква общогносеологическа и специално-естетическа позиция стои авторът на статията? Статията е насочена срещу схоластическите концепции" на Л. Н. Столович в новата му книга Эстетическое в действительности и в искусстве" (Госполитиздат, 1959). От само себе си се разбира, че няма нищо недопустимо и неправилно в това, че един съветски автор дискутира с друг автор по такъв извънредно важен общогносеологически и специ ално-естетически въпрос. От какви позиции обаче води тази дискусия Я. Е. Елсберг? От какви позиции критикува той схоластическите концепции" на своите опоненти, в дадения случай на Л. Н. Столович? Още в самото начало на статията Я. Е. Елсберг сам дава доста ясен отговор на тези въпроси. Критикувайки книгата на Л. Н. Столович, Елсберг посочва преди всичко и главно това, че Л. Н. Столович пре връща естетическите категории (прекрасно, възвишено, отвратително, трагично, комично и т. н.) в елементи" на самата действителност. По-долу Я. Е. Елсберг пише: „Разбира се, хубаво е, че Л. Н. Столович търси източника (разр. моя - Т. П.) на естетическото в обективната действителност, но лошо е това, че категориите на естетиката той механически пренася в действителността, отъждествявайки тези категории със свойствата на последната". И още по-долу, позовавайки се уж на Чернишевски, авторът отново заявява: „Да, трагичното, комичното, пре красното се съдържат в самия живот, и в него са корените (разр. моя - Т. П.) на съответните явления на изкуството и на естетическите кате гории. Но да свеждаме към тях живота - значи да плащаме данък на схоластическата систематика“ („Вопросы философии", бр. 1, 1961 г., стр. 114, 115 и др., разр. моя - Т. П.).

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

Сътрудничеството на наши писатели и книжовници от Възраждането с културни и обществено-политически дейци в други славянски страни е важна отличителна черта на тяхната книжовна и народопросветна дейност. Любен Каравелов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Христо Ботев, Райко Жинзифов, Константин Миладинов и още много техни съвременници се учат в Русия и другаде, където се запознават с видни обществе ници, писатели и публицисти, които им оказват ценно съдействие. В писмата си до тях нашите Възрожденци отправят молби за услуги от различно естество, застъпват се за свои сънародници, отишли да се учат в Русия или Чехия, изказват топла благодарност от свое име и от името на българския народ. Установените между тях връзки в сериода на националното ни възраждане са напълно естествено и необходимо явление п несъмнени положителни последици. В своето бурно обществено-политическо и културно развитие българският народ привлича вниманието на други, по-напреднали от него народи, получава материалната и морална подкрепа на изтъкнати слависти, учени идържавници, създава произведения, които се посрещат с голям интерес в редица страни. Стремежът на българските книжовници да установят близки и трайни връзки с повече и авторитетни представители на славянството всъщност представлява стре меж за свързването на нашата нова литература и култура с националната култура на други народи. С най-съществените си прояви личните връзки и познанства на нашите книжовници благоприятствуват за развитието на родната литература и култура, утвърждаването на националните традиции. В това се състои днес тяхното културноисторическо значение.

През последните години се очертаха съществени различия в оценката на творческия метод на отделни възрожденски писатели, изказани бяха противоположни мне ия за началото на критическия реализъм, поставен бе въпросът за романтизма и реа изма във възрожденската ни литература. В студията си „Проблемът за романтизма а българската литература" 1 П. Динеков разглежда наред с романтизма и някои други въпроси: за съотношението между сантиментализма и романтизма, за революционната романтика и романтизма и др. Характеризирайки романтизма, авторът прави редица общи констатации и за реализма, който единствен се оформя като литературна школа, със свои трайни традиции", но чиито „първи прояви, твърде мъчно могат да се отдеат от силно примесените елементи на сантиментализма и романтизма". В нашата литературна наука преобладава възгледът, че критическият реализъм се обособява като определено направление най-напред в творческото дело на Л. Каразелов, който е негов основоположник. П. Р. Славейков не стига до критическия реа зъм. П. Зарев се спира по-подробно на този въпрос. Творчеството на Славейков, о думите на Зарев, по принцип, по характер и по изобразителна система е творство на предкритическия реализъм и е преход към него 2 Противоположната теза застъпва Г. Цанев в статията си „Начало на критическия реализъм в българската литература. "з3 Той твърди, че почти всички бълпарски писатели, с изключение на представителите на пролетарската литература и ва социалистическия реализъм, както и на предшественика на социалистическия реали м у нас - Хр. Ботев (естествено, и на представителите на упадъчните литературни дения) са критически реалисти, с цялото си творчество или с една част от него. Погледът на българските писатели е обърнат към обществото, критично-изобличител ният тон е присъщ на българската литература. По-нататък авторът оспорва господству ващото схващане, че Л. Каравелов е основоположник на българския критически реа пальм и стига до извода, че първият представител на критическия реализъм в нашата итература е П. Р. Славейков. За да докаже това свое твърдение, авторът на ста пелта се позовава на две стихотворения - Момче, ума си събери", писано през 1857 г Песен за паричката ми - от 1861 г. - стихотворения, в които е отразено критично сатирично отношение към „грабителя и е разкрита силата на парата, от която зависи всичко във формиращото се буржоазно общество. Критическият реализъм до Освобождението представлява отражение на действителност, в която се води борба не само против буржоазните обществени отношения, но и против националния и социален гнет на турския феодализъм. „Критическият реализъм у нас е непосредно, органи чески свързан с национално-освободителната борба на нашия народ“. „В обекта на художествено отражение влизат и моменти от национален характер и феодално естество". Посочените схващания за реализма до Освобождението далеч не изчерпват всичко писано по въпроса. Нашата задача е само да набележим някои основни тези и основни различия.

Веднъж Караславов упрекнал Жендов, че той, най-добрият приятел и съратник на Смирненски, не се е досетил да му направи поне една, каква да е, портретна скица от натура. Учуден от внезапния другарски укор, художникът се посмутил и чистосърдечно отговорил: - Та откъде да съм знаел, че той е гениален поет! Смирненски беше по-обикновен от всички други около мене и никой не подозираше, че един ден името му ще гърми по четирите краища на Бълга рия". В тази кратка изповед на забележителния наш карикатурист се съдържа изключи телна правда. Та нима някой ще емогъл да забележи и да отдели своя близък приятел като нещо изключително в другарския колектив, сред който е всеки ден? Едва ли! Затова мъдрият отговор на Жендов с пълно основание може да се постави като Мото на цялата книга на Георги Караславов - Срещи и разговори с Никола Вапцаров". Действително, кой от найблизките другари на Вапцаров (а авторът е бил между тях) е предполагал, че един ден Вапцаровото име ще обиколи четирите краища на петте континента и ще разнесе славата на нашия малък народ? Кой от тях е могъл само за миг да допусне, че Всеки момент от поетовия живот, всеки негов творчески порив, замисъл и мечта, всеки предмет, до който се е докосвал, всяка жизнена подробност, всеки жест дори, . . ще привличат любознателното внимание на милионните му почитатели? И тъкмо защото никой не е забелязвал изключителната личност в своя пословично скромен другар, то и затова не са се досетили да запишат поне един негов разговор с всичките му колоритни подробности". Нито на приятелите му художници е хрумнало да изработят някакъв портрет или скица от натура. Да ги укоряваме ли на свой ред? Едва ли е нужно. Нито пък е редно сега, при появата на цяла книга спомени за Вапцаров, в която още в предговора се подчер тава: „Да, още тогава в творчеството си Вапцаров беше надраснал всички, беше се извисил до равнище, което ние, неговите най-близки другари, не можехме да видим. (стр. б). И на следващата страница се Допълва: „Но Вапцаров беше толкоз скро мен, толкоз „обикновен", толкоз близко до нас, че ние не можахме да видим и да изме рим приживе неговия гигантски ръст. "

Тя е толкова млада, че още се спори около името й. Но се стреми да върви в крак с всяка друга наука. Върху бю рата на хората, които се занимават с нея, стоят ръководства и справочници по ди ференциално смятане, висша математика, теория на информацията, психология физиология; картотеките им са пълни със статистически данни от масови тестове, фонотеките им гъмжат от записи, в лабо раториите им магнетофонът се измества от сложните апаратури на широкообхватните Звукови спектограми. Само за няколко го - дини тези хора извършиха огромна рабо та по разчистването на метафористиката в термините и представите, които са господ ствували досега в нашите познания за стиха: днес еустановено експериментал- но, че обективно ударената гласна не носи никакво ударение и обикновено най- Ударено се произнася не звукът, който ние чувствуваме ударен; че звуковият поток обективно е неделим и не се обособява нито в срички, нито в думи, че самият Звук не е еднороден, а представлява цял букет от звуци, в който никой още не може да установи точно как нашето ухо успява да разпознае това, което му трябва. Както виждате 150 - пълен хаос цари даже в нашите представи за физическата природа на стиха. Янакиев смело слага кръст на всичко, което е било досега, и предлага да се за почне от А и Б: пълно скъсване със се гашната метафористика в термините, при лагане на изключително научни методи, разчитане единствено на логиката, точ ните формулировки и боравене само с материални и ясно различими за всекиго съставки на стихосложението - ето прин ципите на Янакиев. Като истински човек на науката, той смята, че първата стъпка трябва да бъде абсолютно точна, макар и Малка и твърде далеч назад от онова, което интуитивните проблясъци на естети и кри тици досега са ни дали по пътя на проникване в дълбините на поетическите Тайни. Първата му крачка е да изучи - ако Може така да се каже - анатомията на стиха; да направи едно чисто структурално разглеждане на строежа на стихотворе нието, проучване на различните форми на ритъма и уточняване на термините, с които ще трябва да се назовават от тук нататък тези форми.

Взаимните връзки между старата руска Литература и старите южнославянски литератури (българска и сръбска) много отдавна са предмет на проучване. В тази област на науката е писано досега наймного от руски, български и сръбски учени. Броят на изследванията става още по-голям, ако се вземат под внимание и проучванията изобщо върху културните отношения между тези три братски народи, чието културно развитие има много общи черти и тенденции. Закономерно явление беше в началото на тези проучвания да се издирва и посочва влиянието на южнославянските литератури върху средновековната руска литература, поточно върху най-стария период от нейното развитие. Такова е наистина началото на техните взаимоотношения, но само с него не се изчерпва характерът на взаимните връзки между руската и южнославянските Литератури. Защото древна Русия не само приема културни ценности от славянския юг, но на свой ред и тя влияе върху културното развитие на българи и сърби, произведения на руската литература проникват в старата българска и сръбска литература. Този процес е особено силен от XVI в. насам, но такова влияние съще ствува и преди ХVI в., макар в по-слаба форма. Тази постановка на проблема за рускоюжнославянските културни и по-специ ално литературни отношения пръв даде известният руски учен-славист М. н. Сперански. Изложена първо във встъпителната му лекция „Деление истории русской литературы на периоды и влияние русской литературы на югославянскую" (Русский филологический вестник, ХXXVI 1896, кн. 3-4, стр. 193-223), нея понататък той постоянно разработва и в редица други свои изследвания (напр. Сербское житие Феодосия Печерского, Отку да идут старейшие памятники русской письменности и литературы?, Югославянские и русские тексты "Сказания о построении храма Софии Цареградской"). Своите многогодишни наблюдения върху този обикнат проблем Сперански приживе успява да изложи в монографията си „К истории взаимоотношений русской и югоСлавянских литератур (Русские памятники письменности на юге славянства), печатана през 1923 г. в Известия Отделения русского языка и словесности Русской акаде мии наук (т. XXVI, стр. 143-206). Тук авторът утвърждава: „Числеността на тези факти - руски паметници от единия или другия тип посочени съчинения, които били в употреба у южните славяни, учас тието на руски книжовници в живота на южнославянските литератури - макар и да не е така голяма, както числото на южнославянските паметници в практиката на писмеността от стария период, все пак е доста значителна, така щото вече може да бъде поставен по-общият въпрос за ролята на руската литература в южнославянската, както ние на времето поставяхме и решавахме въпроса за ролята на южнославянската литература върху руската (стр. 12). Това правилно методологическо указа ние на Сперански заляга в научната литература след него; тази мисъл той развива в по-новите си трудове, подготвяни за печат, но останали необнародвани. Многобройните проучвания на Сперански с право го очертават като учен, който не само познава най-добре взаимните връзки между старите литератури на бъл гари, руси и сърби, но и който е дал найголям принос за разкриване историята на тези връзки. Тъкмо тази оценка може би редом с констатацията, че проблемът за руско-славянските връзки през XI-XVII векове, представляващ голям научен интерес, все още се нуждае от разработване, е послужила като повод да се обнародват някои от изследванията на Сперански, останали в неговия архив.