Светозар Цонев

Как е работил Димчо Дебелянов върху своите стихотворения, как е протичал при него творческият процес, как поетът е успявал да, подчини" словото на своя поетичен темперамент, да му нашенне чисто свои мелодии на душата, как се е раждала в него отделната тема, образ, чувство - отговърът на тия въпроси се определя не на последно място от конкретния анализ на многобройните поправки в собствените му стихотворения.

За живота и творчеството на поета на „Скрити вопли" еписано много. И почти винаги с любов и преклонение пред неговата богата артистична природа, с искрен пиетет към неговата оригинална поезия. Поезията на Дебелянов преживя много от неправилните възгледи на критиците за нея, тя устоя на обективната оценка на времето. Стеснявайки кръга на обще ственото въздействие на поезията на Дебелянов, поставяйки я изкуствено в опре делени рамки, нашата литературна кри тика от миналото е натрупала немалко предубеждения за нейната същност, обя вявайки я за поезия на символизма - макар и освободена от неговите крайни форми, от неговите безусловни естетически изисквания. Критиците продъл жаваха да търсят символистическа, иреалност" в нея, да категоризират и обобщават, да формулират и да отричат формули, а поезията на Дебелянов продъл жаваше да живее, да вълнува сърцата, да вдъхновява в любов към живота. Защото в най-значителните си постижения тя придобиваше значението на поезияизповед, на поезия-съдба.

Майце си“ - първата поетична творба на Ботев поставя не само бле стящо начало на творчеството му. Тя става своеобразно съсредоточие на таланта му, открива неподозираните възможности на личността да изяви себе си. „Майце си" ознаменува раждането на най-големия ни поет, необикновената жизненост и художествена неповторимост на таланта му. Няма друг пример в нашата литература за такова спонтанно, неочаквано раждане на таланта. Вазов, един от връстниците на Ботев в поезията, дълго време преди създаването на „Борът“, стихотворение, което му донася поетична слава, прави твърде бледи, незначителни „опити". Славейков трябва да извърви дългия път на подражателната поезия, преди да намери себе си, своята собствена поетична тема. Даже Чинтулов - един поет, който стои по-близко до Ботев с непосредствената изява на таланта си, в първите си стихотворения е почти съвсем „различен“ от познатия поет на романтичната младост на нашето Възраждане - авторът на първите бунтовни песни.

Ефрем Каранфилов завърши своята кри тична трилогия „Герои и характери". Това е едно крупно творческо дело, което обогатява еднакво и културата на читателя, и неговото творческо отношение към някои от най-ярките постижения на художестве ната литература.

Още докато публикуваше в литературния печат отделни откъси от книгата си за Йордан Йовков, Симеон Султанов ни напомняше за един писател, обичан и забравян, обявен още приживе за жив класик на българската художествена проза... Напомняще все за тоя Йовков, който днес е добре известен на всеки просветен българин. И още тогава отделните фрагменти от книгата му привличаха погледа на любопитния читател, разбрал прозренията и вдъхновението на критика, който може да разговаря с героите на писателя като с живи хора, може без изкуствен патос и заучено красноречие да открива простото обаяние, поетичната мъдрост и величие на един от най-оригиналните български писатели.

Книгата на Ганка Найденова „Романтическият образ на творческата личност" представлява сериозен опит да се обхванат и осветлят съществени въпроси, стилови явле ния, идеи и образи от развитието на романтизма в европейските литератури. Написана темпераментно, със страст, тя се откроява с позитивистичния си стил, с възможностите на културно историческия анализ. Усилията на авторката са насочени към богатата панорама на романтизма като литературно явление и школа, към своеобразния опит на литературознанието, натрупало достатъчно много факти и оценки, наблюдения и възгледи върху характерологията на романтизма, върху творческия процес. В уводната глава на книгата „За романтизма и романтичното“ Г. Найденова прави опит да установи доколко „романтичния метод не е антагонистичен на реалистичния" в своята изобразителна система, да отграничи понятия като „романтизъм“ и „романтично" в тънките, специфични и невъобра зимо сложни въплъщения на творческата личност вътре“, в ограничеността на метода, разглеждан в една строго определена историческа каузалност и перспектива. Още тук тя открива необходими елементи на „романтич ното“, дошли като неизхабени белези на самия метод на романтизма, съществуващи като съответна модификация във всеки тип изкуство. В психологията на твореца романтик авторката открива „необикновен, напрегнат вътрешен живот, със своята изключителност, с тънката структура на душевното“, които най-често водят до индивидуализъм, субективизъм, повишен емоционален строй". Романтизмът се свързва определено със съвременни прояви на модернизма. Разглеждан в кул- турно исторически план, романтическият образ на творческата личност е в многообразието и специфичното единство на твореца с различните изкуства.

Усетът на критика към поетическата стойност на словото се проявява еднакво при оценка на разнородни художествени произведения. Почти е невъзможно да разделим критиците на два основни типа: критици, които пишат за поетите, и други, които предпочитат само изкуството на прозаиците, Въпреки че в практиката се срещат тези два вида професионализирани критици. В книгата на Стоян Илиев „Спор за поезията и критиката“ се срещаме с един друг вид изкуство на критика, с цялата негова интелектуално критическа чувствителност към проблемите на поезията, които се съсредоточават в проблемите на критиката. Доколкото поезията е изкуство на идеите", тя си остава най-близка до критическото мислене като изкуство, което непрекъснато проверява истините на поезията, дошли от особеното единство и противоречие между личността на твореца и действителността, реализирана в творчеството му, като резултат от една постоянно действуваща емоционална изява на идеите. Затова за разлика от прозаиците поетите ни се струват по-близо до критиците, защото и те като тях участвуват активно в живота на идеите, в една предлагана действителност на емоциите, която постоянно се допълва и осмисля от логиката на мисълта, от идеите!

Ефрем Каранфилов трябваше да завърши трилогията „Герои и характери", за да замисли и да започне да осъществява трилогията „Българи". С една учудваща плодовитост и последователност в творческите си планове той се отдели от едно голямо литературно произведение, дело на дългогодишен опит на есеист и литературен критик, и съвсем естествено премина към новата си творба. В същност не са ли тези негови Бъл гар и нови Герои и характери, които е търсил като творец през целия си живот? Не са ли те едно безспорно продъл жение на най-хубавите усилия на критика? Ако „Герои и характери" заангажират цялата му творческа същност като лите ратор, в „Българи" Ефрем Каранфилов няма нужда да демонстрира блестящото си майсторство на есеист, тънкото си пси хологическо чувство за анализ, усета си към отделната дума и фраза като жива и дей ствена метафора на словото, критическия ен дар на полемист, който проверява в собствената си лаборатория необходимия синтез между да“ и „не", принципите на отрицанието и обобщението, между които често пъти се разпъва жизнената и художестве ната правда и образът на литературния герой оживява отново в критическата страст на публициста. Оказва се, че истинската публицистика е по-мъчно изкуство от изисканата, от елегантната, от ювелирната“ проза. Че е нещо много по-сложно и дъл боко от всякаква фактологична преданост към истината, от пробивната информация, от невъздържаната апология на литературните митове. Да не говорим за смайващите поетизации на естетичното, които могат да се изливат в скучни трактати за „краси вото, в в спекулации на преживяването и съ преживяването, в сладникава автопроза. В „Българи" Ефрем Каранфилов стигна по свой път до ясната и проста проза, която се подчинява на свои закони, до чистотата“ на един нов по същество „жанр" за критика, в който оживяват по свой индивидуален начин патос, образ и идеи. По начало това е критическа проза с извися ванията на публицистичното слово, с разностранните възможности на литературния език като мисъл за идеите, но и за богатството на живота. Така прозата на Ефрем Каранфилов, без да претендира за художественост, придобива свои трайни художествени качества, става четивна като „страст на ума", на естетическо удовлетворение от потърсената и защитена правда. В някои отношения това е проза, която става отрицание на шаблона в неговия „чист естетически вид, в демократичната му неопределеност. Тук е в същност и първото откритие на автора на „Българи“, който иска да създаде, да преоткрие отново обра зите на онези българи, които остават в нашето национално съзнание като образ на истина и правда, като символи на мъжество и доблест, проникнали в дълбините на своето време, погледнали далече в бъдещето. Символи от плът и кръв. Образи на герои и поети. На знаменосци и учители. Останали завинаги българи! И ето тук е първата, бих я нарекъл поетическ а задача на критика. Той трябва да създаде образите на „своите българи", които най-дълбоко е почувствувал с българското си сърце. Тук не стигат само възможностите на пуб лициста, знанията на характеролога. Нищо не би го спасило от лъжесловото, ако това не са истински българи. А тъкмо за найголемите българи е писано най-много. И върху образите им са останали достатъчно много публицистични страсти, политически афекти, красноречието на една невъздър жана патриотична фразеология, способна завинаги да ни отдалечи от най-простото, от истински българското в тях.

Ще започна тези свои бележки с един студентски спомен. Професор Георги Цанев четеше своите лекции по нова българска Литература винаги пред препълнена аудитория. Четеше, но най-често импровизираше това, което в същност бе станало неговото творческо начало, бе изпълнило напрегнатите му дни на литературен критик и редактор, на един от най-дейните участници в нашия литературен живот. В словото му, лекционно за случая, не се усещаше нищо заучено, нагласено, търсено по стила и канона на ораторското красноречие. С бързите си и остри оценки на автори и литературни събития той по-скоро влияеше на младата литературна аудитория, предиз викваше страсти и оценки, активизираше и завладяваше едновременно вниманието, интимната същност на слушателите, на тези, които искаха да научат от него и нещо повече извън книжното знание за литературата. Навярно оттогава у него се е зародил интересът към системното научно-критическо изложение на лекциите му. И по всичко се усещаше, че това бяха в повечето случаи систематизирани от опита на кри тика негови мисли, оценки, изследвания, които и при най-добросъвестната хронология оставаха далеч от скучно подредените, академично-еднообразни курсове. Още тогава, и вероятно в целия си богат литературен опит, Цанев не е гледал на литературата като на обикновен литературен предмет, който може да се научи, може съответно да се предаде на студентите. Затова, струва ми се, той предпочиташе да общува с аудиторията, да и напомня непрекъснато за своята отговорност към процесите, които разглеждаше, да обобщава, да обвинява, да се конкретизира страстно, когато потрябва - запазил индивидуалните черти на собствената си творческа природа, с ясния си и малко напевен глас, - отсенен с неговата мисъл, с неговите характерни интонации. И сега, когато се зачета в някоя негова статия, не мога да се освободя от чувството, че най-напред я чувам, че стилът на кри тика е наситен с ярките приливи на неговата мисъл, с едно особено привличащо емоционално доверие към словото. Такъв беше Цанев и в лекциите си - той сякаш извличаше от тях това, което преди бе сътворил в словото, в премислени и проверени по своему оценки и мисли за българската литература. Чудно ли е тогава, че събирайка покъсно всичко най-значително от своите страници от българската литература, той наистина ги нареди в Страници за българската литература. И сега в замисленото тритомно издание на тия страници той не може да се раздели с това свое предпочитание към тях като към страници, въп реки че първите два отпечатани тома е озаглавил с отделни нови имена: „С патоса на възторга и изобличението“ и „На прелома между две столетия". Това са наистина пак страници от едно литературно столе тие, с което критикът се чувствува живо свързан. Оттук и това почти съвре менно отношение към разглежданите автори и проблеми.

Както заявява още в началото, Михаил Василев разглежда своята книга „Природа и поезия" като своеобразно продължение на книгата „Редове за поезията". Това е казано пряко и точно. В първата книга според ав тора и преобладавали „бегли, по-свободно направени характеристики", а във втората поетите се изследвали като проявление на самобитни постически виждания". В тази критическа изповед се съдържа и още една истина: авторът не защищава то ва, което вече е постигнал като творческа основа на предишната си книга, посветена на българската поезия, и новото ще разши рява в друг тематичен кръг и с други избрани художествени прицели в едно продължително свое усилие да разпростре проучванията си върху поезията ни от Вазов насам". И тъй като новата му книга си поставя малко по-други цели и задачи, тя ще бъде изцяло обърната към днешния ден на лириката ни, преценен през „мизийския ландшафт и пое тическото светоусещане". В същност така се нарича и първата глава на книгата. Тази уводна и почти теоретична част определя и същността на изследването му. Може ли, без да се демитологизира об разът на Балкана в българската поезия, да потърсим други нейни корени на поетическо светоусещане? Историческите поетични фор ми и закономерности не са застинали догми. Ако сериозно говорим за „мизийско свето усещане", трябва поне да се съобразим и с едно също така цялостно тракийско свето усещане".