Лилия Кирова

Появата на книгата „За някои особености на българската поезия 1923-1944 г. от Розалия Ликова еинтересно явление. Това е опит да се систематизира огромният материал върху поетичното ни развитие за две десетилетия, да се очертаят насоките и дадат портретите на значителните представители на нашата поезия по това време. Авторката Розалия Ликова е изследвала целия тогавашен литературен живот. Тя се е срещала с много проблеми, сполучливо и аргументирано е отхвърлила ред увлечения и грешки в оценките на поезията. Нейната книга не е останала на равнището на установеното и казаното досега. Макар че се опира на богат историко-литературен и фактически материал, Ликова се старае да допълни и обогати нашите представи за поетите, да Доизвае творческия им образ. В известен смисъл тя предвижва напред отноше нието на нашата литературна история и критика към творчеството на тези поети.

Трудът на Георги Константинов идва да задоволи нарастващия интерес към личността на поета Лилиев. Поезията на Лилиев - нежна и ефирна, музикална и въздушна, грациозна и плаха, затихна заедно с упадъка и преодоляването на символизма в нашата литература. Нови проблеми изплуваха в съвременността, израснаха мъжествени и крепки творци. Кой днес чете „Химните за свръхчовека" на Пенчо Славейков, „Българските ба лади" на Теодор Траянов? Кого вълнува „Регина Мортуа"? В тези творби поетите не успяха да намерят разковничето, не видяха „истината, за която има смисъл да се пише“, както се изразява Б. Брехт в своето съчинение за „Петте трудности". В началото на века нашата литература понасяше тежки загуби. Много худож ници бяха пленници на една упадъчна естетика и философия, враждебна на реалистичното изкуство. Талантът на Лилиев също се луташе в лабиринтите на символизма. Той се затвори в собствената си смрачена поетическа кула. Изгори последните мостове към надеждата и стана Тъжен самотник. Днес не можем да не си даваме сметка за песимистичното начало в поезията на Лилиев. През мъглявините и трудно просветват зарите на неговата родна Тракия, сребърните лъчи и светлото утро на живота. Но през смътните и полувъз душни очертания на тази символистична Лирика личи виртуозното съвършенство на Лилиевия стих, превърнат в звучен, изразителен и нежен инструмент. Със своята образност и мелодичност, с девствената си чистота и снежна белота този стих заема определено място в българската лирика. Съвременният социалистически читател намира в поезията на бледите лилии скрити съкровища на човеч ност и възвишена етичност, преклонение пред красотата и благородството, които вълнуват и днес.

Новата книга на Борис Делчев е посве тена изцяло на творчеството на поколе нието поети, родени между двете войни, повечето от тях разгърнали се творчески след Девети септември. Сам по себе си този факт говори, че тя има пряко отноше ние към жизнените въпроси на съвремен ната ни литература. Написана с вещина и аргументация, с интелектуален нерв, книгата чертае творческите физиономии на Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Александър Геров, Иван Радоев, Александър Вутимски, Цветан Спасов. Делчев хвърля обилна светлина върху сложната проблематика и противоречивост на тяхната поезия, върху криволичещия творчески и граждански път на главните поети от поколението.

Неотдавна Александър Ничев издаде монографично изследване, посветено на творчеството на Алеко Константинов. За живота и литературното дело на гражданина и писателя Алеко е писано много. „Бай Ганьо" и „До Чикаго и назад" са класически произведения на българската проза, траен художествен документ против един отречен свят. Документ, който не проповядва отчаяние, обреченост и страх и въпреки отрицанието на една грозна и уродлива дей ствителност, действува пречистваща и облагородяващо. „Щастливецът“ е фигура, която е привличала не само съвременниците на писателя, но и до днес има обаяние върху нас.

След книгата си върху българската поезия в периода 1923-1944 г., Розалия Ликова публикува изследването си за белетристиката през същия период. Схванала вярно спецификата на литературния * Розалия Ликова, Българската белетристика между двете войни, София, Наука и изкуство, 1965 г. процес между двете войни, тя се езаела с присъщия и темперамент да го охаракте ризира всестранно и да хвърли обилна светлина върху творчеството на главните му представители. Пред нас е изследо зателка с определен профил, която умее да открива физиономичното в изкуството на художника, да определя мястото му 151 в развитието на българската литература. Нейният труд еинтересно проучване върху Литературен материал, който е все още недостатъчно разработен от литературната ни наука. Книгата прави впечатление и с верните оценки, и с характеристиката на авторите и атмосферата на творчеството им, и с цялостната картина на литературния живот. Трудът на Ликова се определя в изда телската бележка като „кратка литературна история на нашата белетристика между двете войни". Съществено еда видим кое отличава литературно-историческия метод на авторката. Нейното изследване съ държа очерци за различни творци и пет общи глави, в които подходът на лите ратурния историк се проявява с характерните си черти. Авторката не само познава литературните факти. Тя умее да проникне зад тях, в духа на епохата, в която социалните пластове се бяха разместили така, че животът на хората излизаше от старото си корито, чу пеха се ръждивите ключалки на обще ствените условности и ретроградност, раж даха се нови истини и идеали. Събитията отекваха и в сферата на литературните явления. Полагаха се основите на едно ново литературно движение. Съществу ващите методи на изображение не можеха да отговорят на императивите на новото време, което научи писателите да анализират прецизно, да виждат действи телната същност на нещата, да преценя ват реалната им стойност.

Въпреки различните теми и проблеми „Гръцки литературни паралели" на Марин Жечев е твърде хомогенна - обединява я единството на изследователския подход - литературноисторически в основата си, който на много места получава и културноисторически перспективи. Пред нас е книга с последователно отстоявани концепции, книга, пристрастна в най-добрия смисъл на думата. Впечатляват полемичният тон на разкриване на естетическите ценности, гъвкавият подход към литературните факти и „ферментите" на културната история, стремежът да се разглежда гръцкото словесно изкуство като не отделим дял от световния литературен процес. Сборникът започва с няколко тематично обединени студии и статии, които разглеждат гръцкия роман през отделни етапи от развитието му. Авторът се старае да хвърли панорамни погледи върху определени епохи и жанрови формации в гръцката литература. В по-голямата част от статиите си той пре възмогва емпиричното описателство на литературните явления и се домогва до теоре тически постановки, до разкриване спецификата на гръцката литературноисторическа еволюция. Несъмнено най-богато на оригинални становища и наблюдения е изследването „Някои особености в развитието на романа в балканските литератури“. Конкретноисторическата разработка на проблема за романа, общотеоретическото му осмисляне са предмет на тази начална студия. Заел се с един труден проблем за балканистичната ни мисъл, авторът изгражда първата си студия в защита на тезата, че единствено историче ските събития с общонационално значение на полуострова „възбуждат, стимулират развитието на романа". В първите години след Освобождението романът още няма историческа почва, където да се развие и даде плод. През миналия век, когато на Запад и в Русия този жанр заема централно място, на полуострова той не само няма това място, но се намира в ембрионално развитие. Изследователят подчертава, че всичко това е в дълбока връзка с политическите и икономическите ловия.

Речем ли да поставим Георги Кирков в по-широк контекст и обърнем ли поглед към младите южнославянски литератури в края на XIX и началото на ХХ в. - време на духовен кипеж и граждански вълнения, ще видим, че богато разцъфтява сатирата. Утвърждава се и суровият съдник Стоян Михайловски, и високоетичният Алеко Константинов, и порицателят на покорното отношение към властта Радое Доманович, и „хроникьорът" на обществените нрави Бранислав Нушич... Не само нашият пролетарски хуморист Георги Кирков, но и цяла броеница от балкански творци на синора между двата века показват по самобитен път болестните форми на „модерната цивилизация". Ярки хуманисти, те ненавиждат насилието, деспотизма, полицейско-бюрократичните произволи, верноподаническия страх и ни представят рисунки, наситени със сатирична експресивност. Изправени пред лицето на новия гешефтарски морал, който знае да купува всичко, пред смразяващата бруталност на тия, чийто девиз е „Сега му е времето", писателите не могат да заемат позицията на неутралитет. При това именно политическият живот е в центъра на творческото им внимание. Тъй като политиката се оказва своеобразен кристал, през който могат да се видят същностните черти на времето. Най-характерната особеност на сатирата през този период е, че тя е неразривно свързана с обществено-политическия живот на полуострова. От една страна, този живот я подхранва с обилен материал: от друга - тя се утвърждава като динамична художествена структура, чрез която се осмислят аномалиите в действителността. За обществените процеси на славянския Юг в края на миналото столетие са характерни редица противоречия, чийто двигател" е именно двигателят", чрез който се реализира комичното. Големият скок от „века" на патриархалността във века" на буржоазната цивилизация изостря противоречието между привидната жизнеспособност и логичност на новите социални норми и истинската им същност, което е източник и на комичното. Накратко самите особености на социалния процес на полуострова, непоследователността в циклите на развоя му, липсата на дистанция във формите пре доставят материал за разнообразната хумористична проза и сатиричните формули на южнославянските творци, дават „канавата" за весело-тъжния им смях. Типично балканските предпоставки на обществено развитие създават естестве ната среда на „маймунствуването" в живота и на смешните „приключения" на негативните обществени типове. Препрочитайки „смешилата" на Кирков и алегоричните разкази на Доманович например, между които има толкова много сходства, аз си мисля защо все пак формите на комичното се оказаха едни от най-динамичните форми, чрез които писателите откликнаха на нагорещената атмосфера в онази историческа 76 епоха. Докато романът се оформя като жанр твърде дълго и бележи напредък едва в последните десетилетия на века, то малките гъвкави форми - мемоа рът, фейлетонът, разказът, очеркът получават голямо разпространение много по-рано. Ако тези форми са жанрове за първа и пряка белетристична реакция, ако те отразяват преди всичко непосредно тематично живота и проблемите на едно общество, романът - както подчертава Б. Ничев - следи живота на това общество като цяло, с поглед към гльбините му, стремейки се към философски обобщения, към социално-психологически синтези и нравствени присъди". Очевидно при ускореното развитие, при смешението на явления и компоненти от различен естетически и исторически порядък, с една дума, при своеобразните условия на балканското развитие романът не може да се формира като „епос на частния живот“, както се формира европейският роман, и в средата на XIX в. достига най-големите си постижения. Не чрез друго, а чрез кратките ударни жанрове писателите успяха да откликнат най-бързо на животрептущия съвременен материал. Те нетърпеливо подбираха факти и епизоди от всекидневния хаос, реагираха бързо, с „моментни снимки" на вътрешнопротиворечивата действителност.

Този сборник осветлява съществени и разнообразни страни от творчеството и личността на Христо Ботев - най-безспорното духовно извисяване, което постига нашият народ в многовековния си път. „Българската критика за Христо Ботев" (съставителство и редакция Иван Пауновски) потвърждава, че интересът към делото на Ботев не секва и до днес - наистина сухо и шаблонно звучи този неведнъж повтарян израз. Ала в Ботевото дело откриваме толкова внушителни отлики - B идейната му сила, в емоционалната мощ, в естетическото въздействие върху читателя, че всяко поколение го преоткрива по свой начин. Същевременно - дълбоко национално по дух и колорит, това творчество е неотде 150 лимо от самосъзнанието и самочувствието на българина. В сборника се оглежда не само нивото на нашата литературно-историческа мисъл, а и трудният път на разкриване истината за Ботевата личност и дейност - тъй като не са липсвали опити и за разместване на есте тическите стойности. Както отбелязва на друго място познавачът на безсмъртния калоферец акад. П. Динеков, „трябваше Ботев да бъде освободен от пристрастията на свосто време, за да се разкрие истината за неговата личност, дейност и идеология. Трябваше да бъде видян в широката перспектива на историята. И това бе основната задача на боте вознанието много години. Задача трудна - защото понякога старите заблуди се сменяха с нови. . . Амплитудата на сборника е широка - от първия отзив и опит за критическа оцен ка на Добри Войников, „критическата сту дия" на Иван Вазов, печатана в сп. „Денница" (1890), и статията на Димитър Благоев „Христо Ботев пред съда на „естетичните", до текстовете на Георги Бакалов „Как са създавани Ботевите стихотворения“ и „Отде извира силата на Ботевата поезия", откъса от книгата на Тодор Павлов „Христо Ботев в поезията си" и статиите на Пантелей Зарев и Пенчо Данчев „Христо Ботев - идеологическо и емоционално единство“ и „Ве ликият съвременник". Сборникът е пръв опит да се очертае цялостно отношението на бъл гарската литературна критика към делото на Хр. Ботев. Той отразява усилията на писате ли и литературоведи от много десетилетия за изясняване на идейно-обществената и есте тическата значимост на Ботевото наследство - един дълъг и неприключил все още процес. Тъй като феноменът Христо Ботев в нашата поезия и мястото му в историческия развой на литературата ни се нуждае несъмнено от нови акценти и нов прочит от гледище на съвременността. Пък и нали всяка епоха разчита" художествените произведения отново и прибавя нови тълкувания на тяхната естетическа стойност, обогатява представата за различните творци.

Характерът на реализма в южнославянските страни се обуславя от дъл боките вътрешни потребности, историческото и духовното развитие на отделните народи, от особеностите на техните културни традиции. Известно е, че естетическият идеал на реалистите е свързан с художественото възсъздаване на истината, на „горчивата истина" за живота. Неслучайно и Лев Толстой вижда в истината своя любим герой. Естетическата мощ на тези художници, силата на пластичните им художествени изваяния е безспорна - ние често цитираме мисълта на Енгелс, че четейки „Човешка комедия", той е узнал повече, отколкото „от книгите на всички професионални историци, икономисти и статистици от този период. И южнославянската реалистична проза отразя ва пъстротата на жизнените процеси, разкрива аналитично социалната среда и нейните противоречия. Внимателният взор на художниците реалисти надниква във всички ключови проблеми на времето; те дават енциклопедично по своята пълнота изображение на историческата епоха, обществената нравстве ност и бит. За южнославянските писатели обект на анализ е самата действителност, интимният и социалният живот на людете от нашите географски ширини. Творците изследват човека и средата, характера и формиралите го обществени предпоставки в органичната им взаимообусловеност. С изостреното си внимание към съдбата на хората от този малък къс на земята, мост между Европа и Азия, те изобразяват непознати за дотогавашната повествователна традиция социални факти и жизнени противоречия. В умелия критически анализ на тези факти и противоречия виждаме една от най-важните отлики на жизнено правдивите им произведения. Изследването на общите особености, начала и свойства на реализма в южнославянските страни допринася да се разкрият своеобразието на литературния развой и отношението му към европейския модел на художествена еволю ция. Несъмнено този развой е своеобразен и по-различен от класическия път на европейските литератури. Един от неговите важни, характеризиращи белези е, че той е редуциран и ускорено-сгъстен - тъй като за съвсем кратък период по силата на историческите обстоятелства ние преброждаме пътища, извървени от другите европейски нации за столетия. Именно поради спецификата на обществено-националните условия на Славянския Юг в кратки исторически периоди се вместват цели литературни епохи. А ускореното движение на културните процеси довежда до взаимопроникване на художествените белези, до преплитане на разнородни естетически тенденции.

За Иво Андрич съществува толкова голяма книжнина, че да пишеш за него е наистина трудно. Същевременно са налице невероятно много възможности за интерпретация, чиито разнообразни аспекти все още предполагат усилия за пълното им изясняване. Андрич е измежду творците, съумели да покажат парадоксите и загадките по наши те земи - в резултат на смешението на явления и компоненти от различен порядък, на съжителството и сблъсъка на Изтока и Запада. Той успява с присъщия си талант да разкрие историческото битие в един кът от планетата, където липсва континуитет и приемственост и времето като че ли не протича по свои собствени закони. Несъмнено Андрич е един от най-добрите балкански художници, изобразили неспокойния живот на полуострова - със силните му контрасти и остри противоречия, с нестихващия драматизъм и трагични колизии. Той е от авторите, които дават възможност да разберем сложните взаимоотношения между Изтока и Запада на балканския кръстопът. Оригинален талант и мислител, с особения си пластичен език Иво Андрич създава у читателя нови сетива, отнема безпочвените илюзии, научава ни да опоз наем по-дълбоко законите на собственото си битие. „Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна необходимост, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествовател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това важното." Тези думи на Иво Андрич от речта, произнесена в Стокхолм през 1961 г. по случай награждаването му с Нобелова награда за литература, ни насочват към хуманистичната същност на неговите произведения, в които напрегнатата интелек туалност е съчетана с естетическо своеобразие на изображението. И C Получил образованието си в Загреб, Краков, Виена и Грац, член на организацията „Млада Босна“, приятел на младите атентатори, чиито изстрели през 1914 г. взри вяват Европа, оказал се в навечерието на Първата световна война в австрийски затвор, Иво Андрич дълго време е на дипломатическа служба в Рим, Мадрид, Букурещ, Женева и Берлин. Посочваме всички тези факти, тъй като биографично- историческият материал за един автор несъмнено разширява възможността да вживяваме в неговите произведения.