Книжка-1

1961 Книжка 1 Съдържание

Заявлението на представителите на комунистическите и работническите партии и Обръщението към народите от целия свят, обсъдени приети на Ноемврийското съвещание в Москва и публикувани в печата на всички страни, са два исторически документа, които развълнуваха честните и миролюбиви хора от петте континента на земното кълбо. Със своя анализ на историческия момент, в който живеем, те осветляват пътя на човечеството от нашата епоха и посочват най-важните проблеми, поставени за разрешение пред него, като представят и развърната програма за изпълнение на най-човечния дълг: премахване опасността от нова, страшна война. Като авангард в развитието на човечеството, комунистите от цял свят най-добре могат да вникнат в този образец на творческия маркси зъм-ленинизъм. Мъдростта на документите обогатява разбирането им за съвременната действителност; поставените задачи им са близки, в тях ното изпълнение те виждат смисъла на живота си. Яснотата на положе нието за комунистите е била винаги първостепенен съюзник, а решителността на действието се измерва с големината на поставената задача. Заявлението говори определено за историческа мисия на комунистите: „Комунистите виждат своята историческа мисия не само в това да премахнат експлоатацията и мизерията в световен мащаб и завинаги да изключат от живота на човешкото общество възможността за всякаква война, но още в съвременната епоха да избавят човечеството от кошмара на нова световна война. Комунистическите партии на всички страни ще посветят на осъществяването на тази велика историческа мисия всичките си сили и енергия. "

Правото да хареса или не хареса една драма зрителят добива много лесно - срещу откъснатата контрола на театралния му билет. Кой обаче е дал право на критика да занимава надълго читателите с впечатленията си от една или друга творба? Неговият признат естетически вкус Или умението му да излага увлекателно съображенията си? Винаги ми е изглеждало твърде нескромно желанието на някои да произнасят тежки присъди за вкуса на другите - този нямал добър вкус, онзи имал! Нескромно е, защото в такива случаи човек мълчаливо превръща собственото си отношение към изкуството в единица мярка на вкуса. Нима би могъл да отсъдиш дали художественият усет на критика е добър, ако сам не си уверен, че твоят естетически вкус не му отстъпва? Значителната художествена творба въздействува върху много хора не защото те са „уеднаквили" вкусовете си, а защото тя е открила такъв аспект на живота, който може да развълнува хора с най-различни мисли, чувства и настроения. Често казваме, че изкуството не е „затворен в себе си свят". Но не всякога се сещаме да допълним, че художествената творба става „свят за нас" благодарение на способността си да се приобщава към личния, към неповторимия жизнен (емоционален и интелектуален) опит на всекиго от нас. А от това следва: няма „меродавен" личен вкус. Личният вкус е неотменимото право на читателя, зрителя или слушателя да съпреживее художествената творба - да я свърже непосред ствено с това, което сам е бил, е или се стреми да бъде. Ето защо при изкуството са възможни няколко различни и все пак верни тълкувания на един и същ образ. Оттук произтичат правата на собственото мнение в критиката. Би било рисковано да се изисква от нея едно единствено " тълкувание на художествената творба. Но значи ли това, че съществува пълна относителност на критическите оценки, стигаща едва ли не до произвол? Няма ли граница, зад която тълкуванията престават да бъдат основателни и верни?

Между големите проблеми, които стоят пред нашата литературна наука днес, особено важно място заема проблемът за зараждането, формирането и развитието на социалистическия реализъм в българската литература. И това е напълно естествено. Защото с разрешаването на този проблем е тясно свързано по-нататъшното развитие на цялото ни съвре менно литературно изкуство. Ето защо вече ред години литературни теоретици, критици и историци отделят специално внимание на този проблем. И не случайно техните усилия все по-определено се насочват към изясняване същността на художествените методи, с които си служат пролетарскореволюционните поети и писатели - тъкмо там, гдето се крие самата сърцевина на проблема. За овладяване на тази трудна област в една или друга степен допринасят работите на Георги Бакалов, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, на съветските литературоведи Дмитрий Марков, Ни колай Кравцов и др. Преди всичко в нашата и съветската литературна наука и критика няма спор по въпроса, че у нас методът на социалистическия реализъм се формира в резултат на определено социално-историческо, идейно-политическо и литературно развитие - в неразривна връзка с растежа на класовото съзнание и борби на българския пролетариат под ръководството на комунистическата партия, под влияние на Великата октомврий ска социалистическа революция и на младата съветска литература (в началото - главно от творчеството на Максим Горки). Като пионери на пролетарско-революционната литература в България се налагат Димитър Благоев - в областта на теорията и критиката, Димитър Полянов и Георги Кирков - в областта на лиричната поезия и белетристиката. В историко-литературно отношение Полянов и Кирков стоят в най-близка родствено-генетическа връзка със социално-революционните традиции, установени в българската литература от Любен Каравелов и Христо Ботев, както и с критическия реализъм на Алеко Константинов и Стоян Михайловски. С творческата си дейност Димитър Благоев, Димитър Полянов и Георги Кирков дават облика на първия - пропаганден" - етап от развоя на нашата пролетарско-революционна литература (до края на Първата световна война). Поезията на Христо Смирненски ознаменува нейния втори етап - с проявление на социалистическия реализъм като нов метод в националната ни литература.

Едва ли един значителен художествен проблем би могъл да се изчерпи само посредством развитието на главния конфликт. В драматичното произведение, както и в живота, голямото събитие поражда след себе си множество различни случки и конфликти, всеки от които, в една или друга степен, зависи от централното събитие. И наистина развитието на действието значително се обогатява, ако към централната драма се вклю чат и разнообразни допълнителни конфликти. Но когато някои от помощните драми със своите подтеми затъмнят, макар и за малко, основ ната тема, тогава в пиесата настъпва дисхармония, защото се нарушава принципът за единство на действието. В пиесите на класиците всеки герой, дори и третостепенният, си има своя собствена драма, която същевре менно е здраво свързана с основната тема. Различните моменти от развитието на действието, множеството сюжетни нишки и разнообразни драматични характери в истинското драматично произведение се обединяват от единната тема, която драматургът иска да отстои. Според Белински единството на действието съвсем не трябва да се разбира като технологически процес, то означава единство на идейното съдържание: „Простотата, немногосложността и единството на действието, в смисъл на единство на идейното съдържание, трябва да бъдат едни от главните условия на драмата: в нея всичко трябва да бъде насочено към една цел, към едно I направление... Обединяването на всички сюжетни нишки, стълкновения и перипетии от една основна идея придава стройност и отчетливост на композицията - независимо дали е отворена или затворена, дали се състои от множество картини и действия или само от няколко акта. И затова често недостатъчно избистрената драматична тема е причина за много композиционни несъвършенства. Единството на идейното съдържание води до стройна и хармонична композиция, където всяка отделна част, в лемина.

Настоящите бележки върху най-новия английски роман съвсем не са изчерпателни и имат за цел по-скоро да очертаят някои общи и интересни черти в литературния живот на съвременна Англия. Те се ограничават върху четири-пет произведения на по-млади романисти: ,, Щастливият Джим“ от Кингсли Амис, „Място на върха“ от Джон Брейн, И „Все пак и това е любов“ от Стан Барстоу, „Събота вечер и неделя сутрин" от Алан Силитоу. Всички тези автори принадлежат по дух на едно направление - те са повече или по-малко между така наречените сър дити" или „гневни млади хора" - и ги свързва известна общност в концепциите, пък и дори в изразните им средства. Каквито и недостатъци да имат „сърдитите“, колкото и справедливи атаки да търпят в много пунктове, те все пак успяха да се наложат в английския литературен живот и дори в известен смисъл да заемат командно положение, да му дават тон. С всички уговорки, те си остават и като цялостна линия, като отделни постижения, най-крупното, централно явление в англий ската литература от последните няколко години. От една страна, те много показателни за настроенията и психологическите реакции на младата английска интелигенция, те изразиха определен етап в развитието на нейното мислене; от друга, и критиката и големите тиражи на гореспоменатите романи ги сочат като най-добрите сред цялата останала продукция. Ето защо не би било съвсем произволно един анализ да се ограничи предимно върху тях - той наистина не би осветил целия проблем, но би обхванал центъра на проблема. Разбира се, веднага следва да се напомни още веднъж, че тук не се прави цялостен преглед на вия английски роман и че редица известни на нашия читател романисти като Грахам Грийн, Джеймс Олдридж, Джек Линдсей ват извън техния обсег.

През втората половина на м. август м. г. във Варшава, по инициативата на ститута за литературни изследвания на Полската академия на науките, се състоя пър вата международна конференция по въпросите на поетиката, в която взеха участие литературоведи, лингвисти и фолклористи от Съветския съюз, Полша, Чехословакия, България, Румъния, Унгария, Германската демократична република, Съединените щати, Англия, Франция, Холандия, Израел. В програмата на конференцията бяха включени доклади на видните съветски учени академици и професори В. В. Виногра дов, А. И. Ефимов, Н. И. Жинкин и Д. С. Лихачов, но в конференцията взеха уча стие само последните двама. Полски литературоведи и лингвисти, начело с организа торите на конференцията С. Жулковски, М. Р. Майенова и К. Вика, взеха участие с доклади от всички области на поетиката. Твърде деен в работата на конференцията бе световно известният полски лингвист проф. Ю. Курилович. Най-многочислена беше делегацията на САЩ, ръководена от видния лингвист и славист проф. Р. Якобсон, който взе участие в разискванията по повечето доклади. Между участниците в конфе ренцията бяха познатият чешки славист и българист проф. К. Хоралек, румънският академик-литературовед Т. Виану, немският славист и фолклорист, професор в Йенския университет Х. Пойкерт, холандският славист, сега професор в Калифорния Схонефелд и мн. др. България беше представена от Петър Динеков, Любомир Андрейчин, Стоян Джуджев и Емил Георгиев. В продължение на 10 дена, в утринни и следобедни заседания бяха прочетени 50 доклада и направени около 120 изказвания по тях. Докладите бяха групирани тематично, така че всеки ден се прочитаха и обсъждаха доклади от една определена област. Трудно е в една информация като нашата да бъдат обхванати поставените на конференцията проблеми. Те бяха наистина многобройни и разнообразни и засягаха всички области на поетиката, като се свързваха и с близките области. Бе създадена подходяща атмосфера за резултатна научна работа. Владееше методът на убеждението, на аргументите. Само рядко прозвучаваше остър полемичен тон, разкриващ основни мирогледни противоречия и различни схващания по за поставените въпроси. Тъй като у нас терминът „поетика" не е особено популярен, а някои го смятат дори остарял, като включват съдържанието на тая дисциплина в теорията на литерату рата, за нашия читател не е безинтересно изяснението на самото понятие и съдържа ние на тоя клон от литературознанието. Изяснява го може би доста пълно тематиката на докладите, които набелязваме в информацията си. Немският професор Х. Пойкерт (ГДР) пътем формулира в доклада си оная концепция за понятието, която приема: уче ние за същността, жанровете и формите на поетическото творчество и за пръсъщите им съдържание и изобразителни средства, което чрез сравнително наблюдение над отделните произведения привежда към определението на типологическите особености жанровите закономерности.

Просто не усетихме кога тревожният октомврийски дъжд неспокойно заби по поетичния прозорец на Любомир Левчев, просто не видяхме кога нежният юноша възмъжа в сериозен млад поет, който упорито търси свой стил в поезията. Първите стихове на Л. Левчев по страниците на младежкия печат бяха поръсени с много звезди, с много нежна романтика. Но той бърже стъпи на земята. Огледа се. Видя неспокойния лик на нашата съвременност, потърси нови пътеки към поетичната истина. Много скоро той се пре върна в горд наш съвременник, когото възхищават величавите победи в Космоса, когото вече не увличат милите, старинни звуци на дядовата гъдулка. Той иска да живее с ритъма на едно припряно, задъ хано, динамично време. Той носи нещо ново със своя стих, енергичен и експресивен, ударен и злободневен, той иска да долови сложната диаграма на психиката на съвременника, разпокъсаното, импре сионистично мислене на цивилизования градски човек. Лирическият герой на поезията на Л. Левчев живее с тревож ните изменения на нашата планета, с дълбоките промени, които стават в нашия обществено-икономически живот. Това обществено неспокойство е една от привле кателните черти на поезията на Левчев. За разлика от други млади поети, които се пилеят по детайлното и незначителното, Л. Левчев търси нов граждански глас в поезията, но изразен вече с по-нови езикови средства. И новата стихосбирка на Л. Левчев e обърната изцяло към съвременността, към строителството, към живота на нашата младеж. Той написа някои интересни стихотворения за строителството. Неговите поетични хроники за нашите строителни дни не са скучновати протоколи, а сти хове, отличаващи се с една свежа строителна романтика, с жизнеутвърждаващо чувство, с конструктивен патос. Л. Левчев успява поетично да приповдигне нашата трудовостроителна действителност, да опоетизира трудовото ежедневие, да разчупи баналната рамка при неговото изображение. И в тая посока той успя да напише редица интересни поетични творби. В стихотворението „Кремиковско начало" има хубава атмосфера, едно ново образно виждане: Картината съвсем не е красива - Едно поле. Една кафява угар. Над нея слънце - ниско и мъгливо. И нищо друго. Кой дръзна да посее вместо жито тук на мечтите семената?... Димят, димят загадъчно браздите, като огнище на прабългарски гадател.

Надали има в българската литература друг писател, около живота и творчеството на когото да са избухвали толкова непримирими спорове, като Яворов. Още щом се спомене името му, пламват полемики, кръстосват се схващания, трудно се намира общ език и много по-трудно - обща оценка. Не че някой днес оспорва гражданското и творческото му дело по съвкупност - поетът и революционерът са останали завинаги в сърцето и паметта на народа. Но няма друг голям наш творец така противоречив и така сложен за обяснение. Пък и жизненият му път е тъй изпъстрен със завои и лутаници, пре сича се с толкова много съдби; творчеството му обърква и разстройва и най-съвър шените схеми и изкуствени построения... То се изплъзва всеки път, щом някой се опита да му надене някаква прилична литературна униформа. То не се побира в нея, разкъсва я по всички шевове и продължава да съществува извън нея и да създава безкрайни затруднения на литературните историци и теоретици. Това е така, струва ми се, защото всеки път се мъчим да видим поета и човека не такъв, какъвто си е той, а какъвто ни се иска да бъде. Всеки от нас познава тъй лично Яворов, че си е създал своя представа за него. И естествено е, че тя много рядко ще съвпадне напълно с онова, което постоянно четем и слушаме за поета. Ние сме нетърпеливи и изискваме строго всички да виждат у Яворов точно онова, което виждаме ние самите. Не се ли получи подобно покритие, ние се сърдим и сме готови да воюваме за с воя Яворов... Напълно естествено е при това положение, че една книга за П. К. Яворов ще възбуди големи спорове. Още повече пък книга, като тая на М. Кремен, която навлиза в една деликатна област, дето се преплитат толкова много виждания и интереси. Колко трудно е да се заеме обективна и правилна позиция, колко мъчно е да проявиш елементарна търпимост (не безкритичност, обаче) към чуждата интерпретация, колко е примамливо изкушението да изпаднеш в положението на човек, който непременно иска от изслед вачите само онова, което сам смята за най-правилно... Сега споровете около тая книга отшумяха и като заглъхна шумотевицата, мисля, може вече спокойно, без предубеждения и критично да се отнесем към книгата на М. Кремен, да видим и преценим трезво както положителните, така и отрицателните и страни.

Основни проблеми: а) Историческо, сравнително-историческо и типологическо изследване на славянските езици, б) Изследване на взаимодействието на славянските и неславянските езици и въпросът за „езиковите съюзи" и в) Проблеми на описателното славянско езикознание във връзка с приложното езикознание.

Изтеклата IV годишнина на списание „Вопросы литературы", орган на Съюза на писателите и Института за световна литература „А. М. Горки" при Академията на науките на СССР, отбеляза нови сериозни успехи в усилията за разглеждане и изясняване на редица главни проблеми на марксистко-ленинската естетика, теория и история на литературата. За нашия читател списание „Вопросы литературы" е като голям и светъл прозорец към света на литературната теория, като най-авторитетен орган на съветската литературоведска мисъл. Политиче ският и духовен подем на съветските народи след ХХ и ХХІ конгрес на КПСС се отразява върху патоса на списанието. Първата книжка на „Вопросы литературы" от 1961 г. се открива със статията на И. Виноградов „За бегущим днем " - бележки за романа на В. Тендряков. Авторът се спира на противоречивите изказвания за романа, направени от редица съветски критици, отхвърля някои от тях и след подробен анализ изяснява някои особености на автора със склонността му към изобразяване на интелектуален герой", при което основното е „борбата на идеи, упорито търсене на жива, сложна и значителна мисъл“. И доколкото този материал" е нов за писателя, той не съумява достатъчно свободно да се отнесе към него, ясно да отдели него от себе си. . . " С това отчасти се обяснява и противоречивото възприемане на Андрей Бирюков, главен герой в „За Бегущим днем". В статията „Поэты Антильских островов" Е. Галперина проследява етапите на зараждане, развитие и съвременното състояние на поезията в Република Хайти, в Западна Индия (о-ви Ямайка, Тринидад и др.) и в Британска Гвиана. Стре меж към национална и политическа свобода, интерес към минало и фолклор, гняв и презрение към колонизаторите - 110 тия черти характеризират поезията на Антилските острови. Въпросите за чистотата, благозвучието и творческото използуване на съвре менния литературен език привличат вниманието и на писатели, и на критици, и на читатели. На тях се спира Е. Ханпира в късата си реплика „Поговорим о нашей речи". В отношението ни към езика оче видно е необходима широта, трезво разбиране особеностите на художествената реч, тъй като всеки краен пуризъм може да доведе до обедняване на словото. В подкрепа на тия мисли Е. Ханпира привежда убедителни примери от литературното творчество на М. Горки, С. Сергеев-Ценски, Вл. Маяковски, В. И. Ленин и др.

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.