Цвета Унджиева

През последните години се очертаха съществени различия в оценката на творческия метод на отделни възрожденски писатели, изказани бяха противоположни мне ия за началото на критическия реализъм, поставен бе въпросът за романтизма и реа изма във възрожденската ни литература. В студията си „Проблемът за романтизма а българската литература" 1 П. Динеков разглежда наред с романтизма и някои други въпроси: за съотношението между сантиментализма и романтизма, за революционната романтика и романтизма и др. Характеризирайки романтизма, авторът прави редица общи констатации и за реализма, който единствен се оформя като литературна школа, със свои трайни традиции", но чиито „първи прояви, твърде мъчно могат да се отдеат от силно примесените елементи на сантиментализма и романтизма". В нашата литературна наука преобладава възгледът, че критическият реализъм се обособява като определено направление най-напред в творческото дело на Л. Каразелов, който е негов основоположник. П. Р. Славейков не стига до критическия реа зъм. П. Зарев се спира по-подробно на този въпрос. Творчеството на Славейков, о думите на Зарев, по принцип, по характер и по изобразителна система е творство на предкритическия реализъм и е преход към него 2 Противоположната теза застъпва Г. Цанев в статията си „Начало на критическия реализъм в българската литература. "з3 Той твърди, че почти всички бълпарски писатели, с изключение на представителите на пролетарската литература и ва социалистическия реализъм, както и на предшественика на социалистическия реали м у нас - Хр. Ботев (естествено, и на представителите на упадъчните литературни дения) са критически реалисти, с цялото си творчество или с една част от него. Погледът на българските писатели е обърнат към обществото, критично-изобличител ният тон е присъщ на българската литература. По-нататък авторът оспорва господству ващото схващане, че Л. Каравелов е основоположник на българския критически реа пальм и стига до извода, че първият представител на критическия реализъм в нашата итература е П. Р. Славейков. За да докаже това свое твърдение, авторът на ста пелта се позовава на две стихотворения - Момче, ума си събери", писано през 1857 г Песен за паричката ми - от 1861 г. - стихотворения, в които е отразено критично сатирично отношение към „грабителя и е разкрита силата на парата, от която зависи всичко във формиращото се буржоазно общество. Критическият реализъм до Освобождението представлява отражение на действителност, в която се води борба не само против буржоазните обществени отношения, но и против националния и социален гнет на турския феодализъм. „Критическият реализъм у нас е непосредно, органи чески свързан с национално-освободителната борба на нашия народ“. „В обекта на художествено отражение влизат и моменти от национален характер и феодално естество". Посочените схващания за реализма до Освобождението далеч не изчерпват всичко писано по въпроса. Нашата задача е само да набележим някои основни тези и основни различия.

Въпросът за литературните влияния върху Каравелов е сложен и интересен. Той е неразривно свързан с цялостния комплекс от проблеми за творческия път на писателя, за особеностите, мястото и значението на неговото литературно дело. Той не може да бъде правилно разбран, ако не пристъпим към него конкретно-исторически. Конкретно-историческият подход предполага проучване не само на историческия момент, но и на специфичните особености на националното развитие, на националния културен процес. Като писател Л. Каравелов се учи от творчеството на строго опреде лени автори: предимно от революционно-демократичната руска и украинска литература и от Гоголевото творчество. Революционно-демократичното направление му влияе с две свои основни тенденции, проявени, от една страна, в произведенията на писатели, които разработват публицистичния жанр в белетристиката, като Чернишевски и Херцен, а от друга страна, в произведения, които се отличават със своеобразен народностен, дори народнически патос. Най-значителна представителка на последната тенденция е украинската писателка М. Вовчок. Влиянието на М. Вовчок и Т. Шевченко върху Каравеловото творчество е особено силно, неоспоримо. Задачата на настоящата работа е да постави и изясни някои въпроси за изграждането на белетриста Каравелов, във връзка с влиянието на украинската писателка М. Вовчок, за общите тенденции в тяхното творчество и за различията помежду им.

През последните месеци нашето ботевознание се обогати с още един ценен влог - книгата на Ст. Таринска „Прозата на Христо Ботев". Не голяма по обем, тази нова книга за великия син на народа ни е резултат на продължителна, системна, задълбочена научноизследователска работа. Неин предмет е сравнително малко проучената досега проза на Ботев - ста тиите му, очерците и фейлетоните. Авторката е събрала голям исторически и лите- ратурен материал и е изградила изслед ване, отличаващо се с цялостна стройна композиция, вътрешна логичност и последователност, задълбочено проникване и анализ. С научната прецизност, точност и аналитичност на талантлив литературен историк Таринска трупа наблюдения и факти, проследява пътя на публициста и фейлетониста, очертава все по-плътно атмосферата на времето, вниква все подълбоко в особеностите и неповторимостта на литературния процес. Интересен именно от литературноисто рическо гледище е разностранният, много конкретен анализ, който тя прави на разглежданите произведения - статии, очерци и фейлетони. Методът на раздробяване, на детайлен литературноисторически ана лиз е приложен особено последователно в най-обширната глава на изследването - Майстор на фейлетона". Авторката търси източниците, използувани при написва нето на всеки фейлетон, послужили като материал и като повод на фейлетониста. Проучвайки с литературно-историческа вглъбеност предисторията" на творбата, т. е. повода за възникването й, изворите, прототиповете, Таринска се добира до интересни наблюдения, неусетно и леко навлиза в нейната атмосфера. Авторката спори с Ал. Бурмов за времето, по което е написан фейлетонът „Долапът", без да се увлича в самоцелно натрупване на факти, в самоцелен историцизъм. „Доводите на Ал. Бурмов на пръв поглед са напълно правдоподобни и убедителни, пише тя, но ако проследим внимателно съдържанието на произведението и се обърнем към действителните факти, лег нали в неговата основа, ще видим, че твър дението му е невярно. Ще се спрем пошироко на този въпрос не само за да уточ ним времето на създаването на фейлетона, а защото това до голяма степен е и въпрос за принципите, по които Ботев гради фейлетонната творба." (стр. 106). 1 Стефана Таринска, Прозата на Христо Ботев", изд. Наука и изкуство, С., 1966 г. Таринска непрекъснато търси „принци пите", основните проблеми. Конкретният анализ на „Долапът" довежда до принципни изводи и обобщения за раждането и разгръщането на фейлетонната тема, за уме нието на Ботев да остава верен на дей ствителния факт и едновременно да си осигурява достатъчно разстояние, за да организира материала си така, че да за звучи голямата обществена тема". Чрез анализа се стига до отговора на въпроса - как фейлетонистът вгражда действителния факт в общата тъкан на произведението? За Ботев „конкретно-злободневното не е илюстрация на идеята, а израз на идеята. затова му е необходимо в неговото един ство между частното и общото - така както се проявява в самата действителност". При разглеждането на фейлетона Тая нощ сънувах..." Таринска отново търси принципа, върху който се гради са тиричното разобличение, открива преси чането на малката и голямата тема на фейлетона, завръзката на сюжетното развитие. И стига до обобщението: „Едно постоянно преливане, постоянен преход от малката към голямата тема на творбата. едно непрекъснато редуване на басненоалегоричното с реално-правдоподобното и всичко това чрез неочаквани преходи, при това плавни, логични" в своята ало гичност, външно приемливи - върху тези принципи Ботев изгражда фейлетонния разказ." (стр. 120) Анализът на „Тая нощ сънувах..." дава материал на авторката да разкрие умението на Ботев да фабулира, да създава с лекота и непринуденост фейлетонен сюжет - занимамлив и дълбоко съдържателен, наситен с голямо разнообразие от мотиви и едновременно монолитен и целенасочен", да изгражда сю жетното развитие върху конкретни злобо дневни факти и заедно с това да го проек тира върху големите, основните въпроси на времето, като му придава и ярка политическа насоченост.

Фейлетоните на Ботев са най-високото постижение в развитието на българския фейлетон до Освобождението. Те са тясно свързани с Каравеловия фейлетон. Ботев несъмнено се учи от Каравелов, тръгва по очертания от него път, възприема основните жанрови и стилови особености на неговите фейлетони. Най-общото, принципно отношение на Каравелов и Ботев към фактическата основа на фейлетона, към художествения образ, към публицистичната същност, сила и патос на фейлетонното изобличение, към големите революционни задачи, които фейлетонистът решава и на които служи и творчеството си, са съвсем близки у двамата автори. Дълбоката връзка и приемственост в тяхното творческо дело на големи майстори на фейлетона ебезспорна. Същевременно обаче Ботев прави значителна стъпка напред. Неговите фейлетони са едни от върхо вете не само в историята на българския фейлетон, но въобще в развитието на нашата литература. Въпреки голямата близост и безспорна приемственост Каравеловите фелетони, фейлетонното наследство на Ботев има свое самостоя телно място и значение, подчинява се на свои закони. Голямата близост се съ пътствува от дълбоки и съществени различия. Колкото повече вникваме в структурните и въобще в художествените особености на Ботевия фейлетон, толкова C по-ясно изпъква неговият своеобразен свят.

Съветският учен К. А. Поглубко в продъл жение на няколко години изследва българоруските революционни връзки от 60-те и 70-те години на XIX в. Резултат на неговите проучвания са интересните студии „Из истории русско-болгарских революционных связей конца 60-х годов XIX в." (Известия АН Молдавской ССР, № 1, 1965), „Некоторые новые материалы о связах русских революционеров с Х. Ботевым в начале 70-х годов ХІХ в." (Известия АН Молдавской ССР, № 2, 1966), „Связи болгарских и русских эмигрантов (1869)" (Известия АН Молдавской ССР, кн 1, 1968) и др. Студиите са свързани помежду си. Те очевидно са възлови моменти от цялостен монографичен труд, който ще хвърли нова светлина върху един забележителен героичен период от нашето национално Възраждане и върху дейността на най-голе мите дейци на епохата.

Обесването на Васил Левски“ е последната поетическа творба на Хри сто Ботев. Трудно е да се установи точната дата на нейното написване. Наложило се е мнението, че поетът създава своята елегия за апостола на свободата няколко години след неговата героична смърт - през 1875 г. Предположе нието „декември 1875 г." произтича от непосредственото свързване на творбата със Стенния календар за 1876 г., издаден от Ботев с лика на Апостола и с публикация на стихотворението под него. „Историята на това стихотворение - пише Захари Стоянов - е следующата: в 1876 [1875] г., няколко месеца преди венчаванието поета за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише сте нен календар, който украсява с портрета на В. Левски, и праща брата си Стефана да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна пре храна. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение. "2 Възможно е сложните външни и вътрешни обстоятелства в живота на Ботев през 1875 г. да са намерили конкретен поетически отзвук в елегичната песен за Васил Левски. Но кога именно жизнените обстоятелства са дали тласък на поетическото вдъхновение на Ботев - в края на 1875 или по-рано, е трудно да се установи и не е от решаващо значение за обясняването на творбата. Едно е несъмнено - и последната Ботева поетическа рожба е резултат на продължителен процес. Мисълта за трагичната и героична гибел на Апостола не е напускала поета дълго време. Раната не е зараствала, болката била жива. Творбата е зреела, нужен и е бил само един последен тласък. Неправдоподобно е да се свързва написването на стихотворението с издаването на календара. Още по-погрешно е твърдението, че това Ботево стихотворение е плод на временно преходно състояние, че то „сведочи за необистрени чувства и принизено жизнено настроение“, че е „писано не по обичая на e 200 1 Зах. Стоянов очевидно случайно на няколко места погрешно отбелязва 1876 г. вместо 1875 (Съчинения на Христо Ботнов, 1888, стр. 4-5). 2 Пак там. 3 Ив. Хаджов твърди, че Ботев написва стихотворението си, преди да замине за Русия по работа на комитета, т. е. преди края на август 1875 г. („Из поетическата лаборатория на Ботева", сп. Училищен преглед, год. XLII, кн. 1, 1943, стр. 45, 47). • Хаджов пръв оспори това схващане на Зах. Стоянов („Из поетическата лаборатория на Ботева", стр. 49). 39 автора - след дълго вътрешно зреене". Зах. Стоянов направи и следващата логическа стъпка: стихотворението е написано случайно, набързо и поради това то няма високи художествени достойнства. „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал за всичко, щото е честно и благородно, тоя мъче ник на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи под бесилницата му, на паметта му!" Зах. Стоянов също така пръв твърди, че Ботев не е бил доволен от стихотворението си и затова не го е вклю чил в „Песни и стихотворения “2. „Ние сами не сме доволни от него.“ ... „В него не е играла фантазия, огнено настроение и пр., но разбити идеали, мра чно бъдеще и жестоко отчаяние. "3 Според Иван Вазов в „Обесването на Васил Левски“ само последните „два куплета са „едничките добри" ... Но и в тях Вазов намира недостатъци. Стихът „вихрове гонят тръни в полето" му изглежда „неправдоподобен": „само лятос се случва изображаемото явление". Пенчо Славейков изразява дори съмнение дали „тая глупава песен е действително Ботиова". Подобни преценки години наред господствуваха в нашето литературознание. Великият поет не само дълго е носил в себе си образа на Левски и болката за неговата преждевременна смърт, но и упорито е работил над своята творба. Двете печатани редакции на стихотворението, както и запазените ръкописни варианти разкриват нагледно и убедително този процес на търсене, довел до ново голямо поетическо откритие. Едната редакция, както вече посочихме, е публикувана в Календар за 1876 г., издаден от Ботев, със заглавие „Обесвание на Васил Левски", дру гата - Дякон Васил Левски“ във в. „Нова България". Ботев е редактирал само първия брой на „Нова България“. „Дякон Васил Левски" излиза в бр. 22 от 12 август 1876 г. - два месеца след гибелта на поета. Не е известно откъде сътрудниците на „Нова България“ (Ст. Стамболов и Ив. Вазов) са взели текста на стихотворението. Може би са го препечатали от неизвестна нам не гова публикация или са притежавали ръкопис на Ботев. Те или не са разполагали с Календара за 1876 г., или не са обърнали внимание на значителните различия между двата текста. На тази случайност дължим първата редакция на стихотворението, защото поместеният в „Нова България" вариант бележи несъмнено пръв, по-низш етап в сложния процес на раждането творбата.

„Това ви чака“ е единственият разказ на Хр. Ботев. В научната литература „Това ви чака" е определян като хумористичен разказ, като фейлетон или като очерк. Трябва да признаем, че могат да се намерят аргументи в полза на всички тези определения. Ние приемаме „Това ви чака" за хумористичен разказ с незабавната уговорка за приблизителното покритие между Ботевата творба и изискванията на този жанр. 1 Несъмнено е едно, че „Това ви чака“ е между тези Ботеви творби, които недвусмислено говорят за белетристичните възможности на поета. Разказът е построен върху единен, цялостен сюжет. В основата на сюжетното развитие е образът на главния герой - кир Михалаки. Този образ е ядрото на разказа, без него разказът би се разпаднал. Сюжетната нишка съвпада с линията на развитие на героя. С образа на героя се изчерпва темата на разказа: в образа на героя е затворен основният идеен смисъл на разказа. Тези особености биха могли да характеризират както кратките белетристични форми, така и отделни фейлетонни творби (сюжетния, „белетристичен“ фейлетон). И все пак така, както са осъществени, те са по-свойствени за разказа като жанр. Михалаки е Образът на кир уедрен, превърнат в образ-тип и образ-идея. Той е така силно обобщен, че има опасност да стане схематичен - с тази своя особеност гравитира към специфичното за фейлетонната образност, за фейле тонната типизация. Същевременно обаче в „Това ви чака“ се развиват нови, противоположни тенденции, които плътно приближават творбата до белетристичните форми. Образът на кир Михалаки е обобщен, типизиран, но и индиви дуализиран, образ-схема на определена идея и конкретен образ на обикновен човек - кир Михалаки, а по-късно просто Михал... Индивидуалните черти в образа на героя, обикновената човешка плътност на образа Ботев не постига изведнъж. Когато сам авторът разказва за своя герой (в началото на разказа). преобладава, налага се фейлетонният стил, фейлетонното виждане. Личността на автора с нейните неочаквани асоциации, с нейния богат емоционален свят. с нейната дълбока и ярка мисъл доминира. Авторът създава своя герой, като го подчинява изцяло на изключителната си личност.

През епохата на Българското възраждане много учители, журналисти, писатели изпращат дописки и статии в руски вестници и списания. Те изпълняват патриотичния си дълг, като осве домяват братската страна за съдбата на своя поробен народ. Скромните български родолюбци дават израз на голямата си надежда, че родината на Венелин няма да забрави малкия славянски народ, съхранил през вековете на робството своето национално самосъзнание. Статии и дописки за България поместват различни по характер и направление руски вестници и списания. Дописки пристигат в голямата славянска страна от различни краища на поробените български земи и най-вече от центровете на българската емиграция в Румъния и от Цариград. Авторите на тези дописки имат различни политически възгледи. Поради всичко това българските материали, публикувани в руския периодичен печат, са твърде разнообразни. Проучването на руската периодика може да доведе до неочаквани резултати. Достатъчно еда посочим един конкретен пример: издирването и събирането на публицистиката на Р. Жинзифов обогати извънредно много неговия образ на възрожденски писател и патриот. Публицистичното дело на Жинзифов, пръснато в различни руски периодични издания, и по своя внушителен обем, и преди всичко по значението и стойността си зае централно място в творческия път на писателя.1 Значителни усилия са положени за събирането на Каравеловата публицистика. Плод на тези усилия са големите томове „Публицистиката на Любен Каравелов", т. І и т. II, издадени от Мих. Димитров. Работата по събирането обаче на Каравеловото публицистично наслед ство не е окончателно завършена. Допуснати са грешки и увлечения, които налагат нов вни мателен преглед на материала. Трудностите при издирването на публицистичните материали от наши автори, отпечатани В руски вестници и списания, са големи и поради това грешките до известна степен са неизбежни. Почти всички български кореспонденти държат на анонимността при публикуването на материалите си, крият се зад псевдоними или инициали. Те добре разбират, че сътрудничеството им в руския печат може да доведе до остри конфликти с турските власти и до тежки последици. Р. Жинзифов в свое писмо до редактора на сборника „Поэзия славян" Н. В. Гербель, след като съобщава, че съвсем скоро ще изпрати статията си „Болгарская литература“, пише: ..... Еще раз покорнейше прошу Вас не обозначать полную фамилию автора, но одну только начальную букву Z..., или же вовсе без этой буквы, т.е. „неизвестного автора". Об этом просят Вас и другие мои земляки, “З Нужни са още редица проучвания на отделни автори или на някои руски вестници, за да се стигне до по-цялостен поглед върху борбата, която българските възрожденци водят на страниците на руския периодичен печат с оръжието на словото. Предмет на настоящото съобщение е Каравеловото сътрудничество в одеския вестник „Новороссийский телеграф" - вестник политически, икономически и литературен", излизал от 1869 до 1903 г. През първите години - до 1875 г. „Новороссийский телеграф" се отличава със своя либерален дух и позиции - ратува за свобода на печата, защищава студентите, участници във вълненията в Новоросийския университет, разобличава злоупотребите на чиновници исъдии.

Културно-просветното възраждане и националноосвободителното движе ние издигнаха чувството за родината у българина в непреходна ценност, в найскъпо достояние. Върховен поетически израз това чувство намери в поезията на Христо Ботев. В последната си поетическа творба, когато бе вече близо до края на своя кратък, труден и вдъхновен живот, великият поет стигна до висшия синтез на това чувство: О, майко моя, родино мила... В своята знаменита елегия за гибелта на Васил Левски Ботев не само намира най-висок синтез на чувството към родината-майка, той създава и широко обобщен, монументален образ. Този образ е ненадминат в нашата поезия по дъл бочина и сила на чувството. Той еверен на възрожденската поетическа традиция и същевременно по поетическото си съвършенство бележи качествено нов момент в нейното развитие. В интересната си статия „Към историята на един мотив в българската поезия" Тончо Жечев развива подробно тази мисъл и проследява историята на мотива за родината в нашата поезия. „Поетите на нашето възраждане - пише той - непосредствено, естествено и пълноценно чувствуват своята родина като майка и своята майка като родина... Кръвното родово чувство... засяга не само неговия физически носител, но и най-абстрактната формация от този род, майката на всички ни, нашата родина... Ботев чув ствува отечеството като нещо живо, реално, нещо, към което принадлежи, както към майка си в Калофер."1 Вазов също до края на живота си запазва ненакърнено своето чувство към родината. „ В това негово чувство - пише Т. Жечев - присъствуват всичките звена на една здрава и единна верига - майка, семейство, роден град, родина. "2 Вазов е последният поет с възрожденско съзнание. След него този мотив претърпява сложно развитие, дълбоки, коренни промени в поезията на Смирненски, на Яворов, на Гео Милев, на Димчо Дебелянов и Лилиев, на Димитър Подвързачов и Никола Вапцаров. Представата за този мотив, за този образ в българската поезия ще се обогати, ако се разгледа той по-детайлно В Ботевите стихотворения и ако зрителният лъч се обърне към Ботевите предходници и съвременници поети. Особено интересно би било да се проучи как възрожденският читател го възприема, какви „необходими връзки" съществуват в неговото съзнание между образите на майка и родина.