Бистра Ганчева

Постиженията на българската наука в проблемната област „фолклор - лите ратура" се придвижиха далеч напред през последните години. Същевременно в светлината на общите положения, все едно утвърдени или дискусионни, възникнаха и множество по-частни въпроси, чието решаване би хвърлило светлина върху творчеството на различни художници и върху моменти от българския литературен процес. Сред тях е и проблемът за съотношението между изведената напред човешка индивидуалност в личното творчество и надиндивидуалната художествена систе ма на народната песен. Той вече стана предмет на внимание във връзка с поезията на Яворов. 1 Поне толкова наложително еда бъде поставен и при Пенчо Славейков. Защото, от една страна, този поет най-последователно защищава лич ностното начало в живота и творчеството; от друга - напълно е наясно, че фолклорът не въздига отделната индивидуалност: „Най-ценното нещо в модерната изкуствена поезия - индивидуалната субективност, е без значение за народа, комуто е понятно и свойствено само онова, което досяга всички. Масата както у нас, така и навред по света куди и сподавя индивидуалното. С тази своя съще ствена особеност народната песен се възправя" срещу Славейков - това нито му пречи да се възхищава от нея, нито го ограничава да я използува в художестве ното си творчество. Нещо повече - от сблъсъка" между фолклорния материал и концепциите на художника се раждат едни от най-завършените му произведения. Рядко творческият му дух се е издигал така хармоничен, както в „Коледари", „Неразделни“, „Епиталамии“, „Чумави“, „Змейново любе“. В насрещната" художествена материя на народната песен Славейков най-добре намира себе си. Какво става с посоченото противоречие?

Темата за националноосвободителните борби има своеобразен живот в първите години след Освобождението. Освен че храни вдъхновението на най-големите ни художници, тя сближава далечни, несъразмерни по талант и понякога рязко враждуващи автори; властта и достига дотам да „привлече" в този период произведения, създадени и в предишното, а в условен смисъл - и в следващото десетилетие. Например мемоарите на Светослав Миларов „Спомени от цариградските тъм ници", видели бял свят още в средата на 70-те години, едва през 1881 г. в Пловдив стават факт на българската литература - и със самостоятелното си издание в превод от хърватски, и в рецензията на Иван Вазов. Обратно, мемоарната книга на Константин Величков „В тъмница", чието първо издание е през 1899 г., се разглежда от литературната история в десетилетието на 80-те години. Това десетилетие сякаш „пресяга" и към по-далечни творби, за да попълни и оформи чрез тях литературния си облик. Главните причини за първенството на тази тема са установени и изследвания. Най-представителните творби за това така плодоносно за литературата ни време, все едно лирически („Епопея на забравените"), белетристични („Немили-недраги", „Под игото"), биографични („Черти от живота и списателската дейност на Любен С. Каравелов“, „Васил Левски"), мемоарни („Неотдавна“, „Записки по българските въстания"), имат обща цел - да документират току-що приключилата революционна епоха, да я осмислят и възвеличат. Това в общи линии е задача на всяка литература след всяка подобна епоха. Следва да се прибавят и по-специфични, „домашни" обстоятелства. Още през Възраждането у нас се оформят, нека бъдат наречени така, две разкло нения на българския национален въпрос - да бъдем свободни като другите“ и „какво сме наред с другите“. Самата „История славяноболгарская", тази програма на националното възраждане и националноосвободителната борба на българския народ", поставя пряко не въпроса за свободата като политическа цел, а за самосъзнанието самочувствието на народа. Паисий се стреми да подсили духовната устойчивост на българина, далеч преди да бъдат произнесени първите призиви за освобождение. Идеите за национална свобода и национално самочувствие съжителствуват през цялото Възраждане.