Книжка-4

1977, Книжка 4 - Съдържание

Досегашната изследователска работа върху славянските литератури, взети като отделни национални литератури и като родствен и зонален цикъл, недостатъчно ги евключила в общия, международния, общоевропейския или световния литературен процес. А това е необходимо да се направи, защото литературният живот и литературното развитие на отделните литератури, както и на родстве ния и зонален цикъл литератури не са заключен в себе си феномен, те са част от големия процес на живота и развитието на народите и тяхното включване в тоя процес е еднакво важно както за да се допълни неговата картина, така и за да бъдат определени мащабите на техните сътворения и на техния принос в него. Разглеждането на славянските литератури като заключен в себе си феномен - като едно развитие само за себе си, без връзка с общото развитие - пренебрегва основния закон на историческото развитие - неговата монолитност, неговата подчиненост на общи закономерности. Такова разглеждане едва ли може да претендира за поставяне на въпросите в светлината, необходима за разкриване същността на процесите, типологичния релеф на новите появи, традицията и новаторството в съдържанието и формата в творенията от областта на литературата и изкуството. e Развитието на една литература или на цикъл литератури през който и да период е сложен и многообразен процес. Ето защо се водят немалко спорове около него. Спорове се водят особено за литературните направления, за техния характер, за тяхната същност. Такива спорове се водят - и то твърде оживени - и за направленията в славянските литератури през XVIII в. За да ги проследим и дефинираме, трябва да излезем преди всичко от историческия момент, изжи вяван от съответните народи, на които те принадлежат. От друга страна обаче, трябва да ги изследваме и в тяхната свързаност с направленията в другите литератури, защото литературните направления могат да се дефинират и очертаят добре само във връзка с теченията в другите литератури и още по-пълно върху фона на общия литературен процес. XVIII в. е преломен в историята на славянските народи, разбира се, и на славянските литератури. Славянските народи скъсват решително със Среднове ковието и излизат върху пътя на Новото време. Обществено-историческата фор1 Сравни моята книга Българската литература в общославянското и общоевропейско литературно развитие. С., 1973, и още Р. Van Tieghem. La Littérature comparée. Paris, 1931. Виж особено с. 173, където се поставя изискването за насочване на сравнителното лите ратурознаие (, la litterature comparée") към общото литературознание („la littérature générale") 3 мация на Средновековието - феодализмът - все още съхранява доминантите на своята структура, но позициите и са разклатени от капитализма, развиващ се в нейните недра. Буржоазията настъпва в обществено-историческия живот.

Проучването на хумористичния герой във фолклорната проза (става дума именно за герой, а не за отделни епизодични личности) повдига интересни проблеми. Още повече, като се знае, че всеки народ има свой национален хумористичен и сатиричен герой, както е у нас Хитър Петър, у сърбите Еро или бае Джора, у хърватите - Петрица Керемпух, у маджарите - Карагьоз, у албанците - Мато, у турците - Настрадин Ходжа, у грузинците - Насредин молла, у русите - Балакирев; Абуновас у народите на Северна и Източна Африка, Алдър-косе - в Средна Азия и Казахстан, Ахмед Ахай - в Кримския полуостров; Бирбил е познат на индийските племена, Бао-хун - на китайците, Простачок - на поляците, Петер, Пиер, Пиеро, Педро и пр. са потомци на някои европейски и латиноамерикански народи. Всеки от тях носи ярко изразени национални черти и психология, присъща на народа, чийто потомък е. Дейността му се развива в национална битова обстановка, постъпките и поведе нието, както и нравът му са поведение и нрав на народа-родител. Като проучва и анализира хумористичните битови приказки и анекдоти на определен народ, фолклористът-изследовател може да добие доста пълна представа за бита, културата и тежненията на тоя народ през вековете. Защото самият живот създава потребността да се роди един обединяващ национален герой, който чрез сатира и добродушен смях или невинни шеги да разнообрази трудовото ежедневие на хората. И, от друга страна, този герой се опълчва против пороците и неспра ведливостите, служи в даден момент за отдушник на народното негодувание и с делата и приказките си става повод за размисъл, самонаблюдение, самокритичност и най-много събужда смях сред широките народни слоеве. Това са важни предпоставки, които през различни епохи, при различни политически и обществено-културни формации и обстоятелства без изключение са поддържали будно националното съзнание, готово да реагира с остра сатира или подигра вателен смях против своеволието, потисничеството, властолюбието и експлоатацията или против поведението и постъпките на ония хора, които нарушават установения обществен морал и нравствени норми. Създаден и увековечен от народа, хумористичният герой в продължение на столетия е обогатявал и разширявал биографията и светогледа си, нагаждайки се към съответната епоха и съответен исторически момент. По този начин той кръвно се свързва с историческата съдба на своя народ, участвува в неговите борби за национална политическа и социална свобода и правдини, за щастие и 1 Проделки хитрецов. Изд. на Институт востоковедения Академии наук СССР. М., 1972. благополучие в мирния и съзидателен живот. Претърпявайки различни метаморфози през вековете, хумористичният герой, отначало герой на дълги битови приказки, постепенно се преражда в анекдотичен и едостигнал до нас, до нашето Динамично време като герой на вицове, които жигосват или осмиват отделни личности, изявили се в дадени събития, но не изолирано, а най-тясно свързано с живота на народа.

Едно от малко познатите и почти неизползувани досега в литературноисторическите анализи произведения на Софроний Врачански, т. нар. „Краткое нравопоучение" (поместено в неговия ръкописен сборник от 1805 г., познат по името „Изповедание православной веры"), дава възможност на основ ната Софрониева творба - Житие и страдания грешнаго Софрония - да се погледне от нов зрителен ъгъл. По същината на съдържанието си „Нравопоучението" е морален кодекс, докато „Житието" чрез вълнуващ и динамичен разказ документира една жизнена практика. Затова и изследването може да се насочи към съпоставка на двете произведения, за да се потърси отговор на въ проса, дали онова, което Софроний е давал като съвет и поука на своите предполагаеми читатели, а преди това и на слушателите си в църква и най-напред в Котел и после в Карнобатско и Врачанско, сам е спазвал. Още началото на „Краткое нравопоучение" предлага възможност за паралел. „Либезное чадо - настоява Софроний - прилепи се при бога и не отступай от него, но веруй его. Тогива и он хоче да тя помогни и да тя упази. "2 В целия си труден жизнен път Софроний е бил неизменно верен на това правило. Неведнъж в жизнеописанието си, без какъвто и да било стремеж за показ и себеизтъкване, той пише, че благодарение на искрената си вяра и честни постъпки (съобразени с християнските морални предписания) бог го сохранил". Така било например през 1768 г., когато, за да отиде на служба в една от котленските църкви, младият тогава - двадесет и шест годишен - котленски свещеник Стойко Владиславов бягал и се криел из странични улици на Котел. Инак не бил в състояние да се добере до храма: на всеки път и кръстопът разсвирепелите се турски войници и дезертьори поради победите на християнската руска войска можели да го убият. „Колико крати, спомня си с горчивина Софроний, фатиха з и биха мя и глава ми пробишя и хочяша да мя убият, ала бог мя сохрани. Бог „сохранил“ Софроний и когато въпреки грабежите и своеволията на кърджалийските банди той събирал владишкия данък в Плевенско.

За три-четири години зряло творчество остави такива бележити творби като „До Чикаго и назад и пътеписите из България, няколко десетки фейлетони, от които всеки следващ бележи видимо пораснало майсторство. С още по-пълна сила талантът на Алеко се разкри в разказите за Бай Ганьо. Неговият герой обобщи характерните черти на цяла една епоха в развитието на българското общество, когато се ломяха старите социални и нравствени устои и из техните руини се въздигаше рицарят на новото време - арогантен и безскрупулен, предприемчив и изобретателен, пълен с енергия и егои стични амбиции. „Бай Ганьо" си извоюва такава популярност, каквато нито едно литературно произведение у нас никога не е имало. Наред с другите произведения на писателя невероятните разкази за един съвременен българин" оказват огромно въздействие върху обществения морал, върху възпитанието на редица поколения чак до наше време. Алеко Константинов има щастливата съдба да създаде свой жанр - фейлетона и пътеписа, - но той бе честит да види своя Бай Ганьо излязъл от книгата и заживял свой самостоятелен живот. Няма у нас друг литературен тип, който толкова дълго и така осезаемо да присъствува в нашия живот, способен за най-невероятни превъплъщения, устойчив и непрекъснато изменящ се. Този втори Бай Ганьо, за който Алеко ни даде само най-обща представа, се натрапва на всяка крачка в живота - ухилен и предприемчив, чужд на стеснението и срама, горд с лукавата си практичност, самодоволен и безскрупулен. Неговото присъствие като че ли се превърна в необходимост, която мобилизира нравствените сили на обществото, активизира нашата съпро тива и издига гражданското ни и духовно самосъзнание. Алековият „Бай Ганьо израсна из множество реални прототипове, но той от своя страна стана първооснова и прототип на безбройни именни или анонимни анекдоти, неговите характерологични черти ни помагат да разберем и квалифицираме многобройните му превъплъщения в безброй реални лица и ситуации. Възникнал като литературно обобщение на действителността, Бай Ганьо се връща отново в реалния живот като нравствена присъда и отрицание на себеподобно поведение. Нашата литература познава много герои, които с идеализма си се превърнаха в пример за подражание и оказаха облагородяващо въздействие върху най-светлите представители на редица поколения. Но никой не притежава неизтощимата жизненост на Бай Ганьо. Ще се осмели ли някой да твърди, че не носи в себе си поне частица от духа на Бай Ганьо и че поне веднъж в живота си не се е държал като знаменития Алеков герой,

Враговете му се опитаха да го уязвят, твърдейки, че започнал да пише фейле тони лично засегнат, когато пропаднал като кандидат за народен представител. Те не искаха да разберат, че това бе само поводът, който отприщи заложени потенциални сили и ориентира едно талантливо перо; който задълбочи съществу ващ вече конфликт с действителността, като му придаде определена социална острота. Прекият контакт с политиката на деня превърна тази фейлетонна енергия в емоционален протест срещу злото, в израз на едно морално отвращение, дошло от сблъсъка на човешки здравото и благородното с недостойната конюнк тура, за да достигне до удар по конкретните създатели и носители на тази конюнк тура. Защото фейлетонистът Алеко присъствува във всеки ред, излязъл от ръката му още в ученическите години; той е в първите неумели стихове, в първите прозаични опити, в частните му писма; в зрелите пътеписи и неповторимия „Бай Ганьо". И когато твърдим, че изборите раждат Алековия фейлетон, трябва да уточним: социално заострения, политически ориентирания фейлетон, фейлетонаоръжие, където, както никъде другаде, се съчетават и плътно покриват човекът, художникът, гражданинът. Днес за изследователя е невъзможно, а и ненужно да отделя въздействието на проявите на човека и гражданина от въздействието на фейлетоните като литературен факт. Значението на Алековата личност в млада България допълва значението и ролята на фейлетоните му. И това тяхно присъствие влияе положи телно върху градивните сили и тенденции на общественото ни развитие. Защото смехът на един хуморист с безукорно лично и гражданско поведение не може да бъде пренебрегнат. И ако трябва да търсим трайната значимост на тези творби, да откриваме причините за естетическото въздействие на голяма част от тях и днес, наред с художествените им качества трябва да оценим обстоятелството, че чрез тях се срещаме с една морално извисена, светла личност, в срещата с която се пречистваме, коригираме, самопроверяваме, самоосъждаме. Да се пише за фейлетониста Алеко Константинов това означава да се разкрият националните, социалните и психологическите измерения на личността му, създала тази дивна феерия, изтъкана от смях, от скръб, от ирония, от сарказъм и от омайна поезия“.

Името на Брехт много често свързват с демитологизацията в изкуството. Не са малко примерите в творчеството му, където той сваля ореолите на личности, заживели много столетия в човешкото съзнание с осанката на духовни титани и трагически фигури. Нека не избързваме да сочим неговите Галилей или Кориолан, които също могат да ни отправят към този интересен проблем. Тук е важна моралната страна на човешките постъпки, оценката им с оглед на представите за Добро или Зло, но винаги свързана с конкретната истина на историческите условия на времето. Брехт анализира в тази посока, демитологизира с непоклатима логика. Тази нова истина за „хората от митовете се оказа много по-правдива за времето и средата, към които те принадлежат. Легендата разказва, че известният в древногръцкия свят философ Емпедокъл от Агригент се е хвърлил в кратера на Етна, за да докаже безсмъртието си. „За вас, аз съм безсмъртен бог, а не вече смъртен човек" - обърнал се той към съгражданите си. Този гениален мъж, който за първи път посочил „принципа на движението... не като едно, а като различното и противоположното" (Хегел), който проповядвал равенството като етичен принцип, а е ходил със скъпи дрехи и пурпурна мантия, толкова много е вярвал в своето божествено безсмъртие, че е предвидил дори ролята на Етна. Вулканът е „изхвърлил обратно“ обувката на философа като доказателство за превъзнасянето му сред боговете. Но Брехт разсъждава над легендата („Обувката на Емпедокъл“) от позициите на материалист. Той се интересува от мотивите - психологически, но и обществено обусловени - на човешките постъпки, валидни и за историческото време, и за нашите дни. В случая по-малко го занимава психологическият момент у древния философ - смъртно и безсмъртие след нея, свързано с усилията за осигуряването на непреходна духовна стойност в съзнанието на другите. Без значение е и дали Емпедокъл, превъзхождащ всички по ум, интелект, с прозре нията си за действителността има право да се погрижи за безсмъртието си. По-важно е да се изясни възможността за реализирането на подобно събитие в зависимост от нивото и състоянието на съзнанието у другите хора. Според Брехт, ако Емпедокъл не си даваше точна сметка за наличната глупост у хората да вярват в невероятното, за това, как ние бързаме да направим неясното още по-неясно, как предпочитаме да повярваме в една нелепост само и само да не потърсим истинските причини...", философът не би свалил и оставил обувката си близо до кратера на Етна, където естествено може да бъде за белязана.

Интересът на големия чешки поет Витезслав Халек (един от водачите на т. „майева" литературна генерация) към българския народ е засвидетелствуван в неговите пъте писни фейлетони,Z cest: Do Carihradu a domu“, които започват да излизат на страниците на чешкия вестник „Narodni listy" от 1865 г. За съжаление при своето пътуване на юг той е възпре пятствуван да посети България, за да се запознае по-отблизо с народа ни, да види отвътре неговия живот, неговите героични усилия в борбата за национално самосъхранение. Впечатленията му са бегли, външни (от Дунава той наблюдава селцата по българския бряг), но запечатват с документална точност поразяващи картини от техния бит и дават повод на автора да изкаже дълбокото си съжаление, че не може да прекрачи прага на един народ, чиято съдба собствените му думи го е интересувала отдавна. В своето пътуване единственият пряк контакт с българи Халек има във Видин, който е на пътя му от Черна вода за Белград. По Дунава той пътува в една лодка с трима българи-хайдути, заловени и осъдени от турците. Няколкото реда, които описва тази среща, са проникнати със съчувствие и възхищение от твърдата стъпка и мълчаливото мъжество, което се чете в погледа на народните отмъстители. „От нашата лодка Турските войници изведоха трима оковани българи -хайдути от Балкана, с лица красиви, мъжествени и прями. Единият беше вече стар, другите двама - младежи. Ръцете и краката на клетниците бяха оковани със страшно големи окови... Погледът им беше твърд, упорит и когато крачеха към крепостта, крачеха, доколкото беше възможно с огромните тежки окови, мъже ствено и право. Попитах за тяхната участ; присъствуващите с бюрократично пренебрежение погледнаха на въпроса ми; все пак успях да узная, че са убивали турци от Балкана и са осъдени за това - единият на петнадесет години, а другите двама на пет години работа във видинската B крепост. " Истинското общуване на В. Халек с нашия народ обаче става посредством българската народна песен. Както е известно, още Челаковски помества в своя тритомен сборник „Сла вянски народни песни пет песни на нашия народ в превод и в оригинал, взети от „Додатька на Вук Караджич.

С името на старобългарския книжовник от XV в. дяк Андрей досега се свързва само един писмен паметник - неговият панегирик от 1425 г., съхраняван в Църковния музей в София.1 За личността на този книжовник и за неговите връзки с последния търновски патриарх Евтимий и с Константин Костенечки са изказвани противоречиви предположения. Колкото и парадоксално да звучи, с тях се срещаме в проучванията на един и същи автор - дългогодишния изследвач на старата ни литература В. Сл. Киселков. През 1931 г. той го счита категорично за пряк ученик на Евтимий Търновски и учител на Константин Костенечки, 2 като го отъждествява със споменатия от последния в „Сказание за буквите" негов учител на младини Андроник .... въ мале учи быва Андроны некто романінскые бласти и нам сучитель Бывь въ писмене... 3 Според тогавашните позиции на В. Сл. Киселков същият този Андроник енаричан още Андрей, както за това свидетелствува една приписка към Константиновия пътепис „Пътуване до Палестина“ в Ловчанския сборник, където се посочва, че Константин Костенечки е ученик на някой си Андрей, който пък е ученик на Евтимий Търновски: .... ГЛАТ БО Ако вченику быти некоем Андрею, й оученикъ Evolmia бывшаго патраха тучном ском...*4 По-късно (през 1956 г.) В. Сл. Киселков променя становището си и счита, че дяк Андрей не е учител, а съученик на Константин Костенечки, с когото заедно учат в Бачковския манастир при Евтимиевия ученик Андроник - Андрей. Сега той твърди, че „дяк Андрей не бива да бъде отъждествяван със своя учител Андрей, или Андроник, който е бил учител и на Константина Костенечки. Ако дяк Андрей беше личност, тъждествена с Константиновия учител, или Андроник, самият Константин, когато есъставял своя трактат „За буквите“, едва ли би написал след ната фраза, издаваща пълно пренебрежение от страна на Константина към собствения му учител: Андроника некто доманійскые бласт и намь учитель бы в писменехъ. Неопредели телното местоимение некто не подхожда за дяк Андрея, който още бил жив съвременник на Костенечки и освен това писател и познайник на сръбския патриарх Никон. “5 Разсъжденията на В. Сл. Киселков са логични и убедително ни внушават предположението, че дяк Андрей не е прекият Евтимиев ученик Андроник - Андрей, че това е друг писател, роден и живял по-късно.

От по-особен интерес в рецензираната книжка е студията на Херта Шмид, Бохум: „Доколко сценичното действие е конструк тивна доминанта на драмата?“ Разсъжденията на бохумската авторка имат за основа пиесата на А. П. Чехов „Три сестри“ и представляват опит да се внесат някои нови акценти в традиционните схващания за същността на дра матичното. Ако драмата бива обозначавана като поезия на действието", посочва Херта Шмид, то с това се има пред вид, че тук действието притежава структуроопределяща, доминантна позиция. Но, както показва развитието на модерната драма, конструктивно-определящата функция на компонента действие" не е константна величина на този литературен род, защото тъкмо съвременната драма се проявява във форми, при които действието вече не е нито смислова единица, нито смислово-определящ фактор. С оглед на тази историческа промяна вътре в структурата на драматичния род пред литературознанието стои задачата, смята авторката, да открие онзи същностен принцип, който изнася структурата на драмата и обосновава идентичността на литературния род също и в неговите променящи се с времето трансформации. И Херта Шмид вярва, че е открила този принцип. Действието е един от компонентите на тематичния пласт в слоестия строеж на литературната творба, продължава авторката, опирайки се на авторитети като Роман Ингарден и Ян Мукаржовски. Но дали структуро- образуващият принцип на драматичния род не трябва все пак да се търси в езиковия пласт на творбата? Херта Шмид застъпва тезата, че този принцип не е нищо друго, а сценичният диалог. Той представлява според нея онзи компонент, който определя основните структурни качества на драмата. Пренасянето на конструктивната функция върху тематичния компонент действие", което дълго време е било характерно за историята на драматичния род, представлява само една възможност за разлика от сценичния диалог, който се оказва същински конструктивен принцип на драмата. В същото време сценичният диалог представлява според авторката и онзи фактор, който прави възможни нови тематични конструкции, по-различни от онези, реализи рани в традиционната драма; така сценичният диалог се оказва тъкмо онзи принцип, който обосновава диалектически схващаната идентичност на драматичния литературен род. Доминиращата роля на сценичния диалог вътре в драматичната структура се разкрива и във вертикално измерение, обхващащо слоестия строеж на творбата, и в хоризонтално измерение, обозначаващо протичането във вре мето и композиционното разчленяване, и найсетне тя се разкрива в динамичната самотрансформация на структурата, извършваща се в процеса на историческото развитие на рода, при което сценичното действие е загубило своята първостепенна конструктивна роля. Авторката изтъква, че във вертикалния пластов строеж на драматичната творба сце ничният диалог се явява на текстово равнище под формата на драматически текст, чиято специфика се заключава в това, че тук постоянно интерферират едно с друго две изказни равнища - това на автора, изразено чрез неговите бележки и режисьорски указания, и това на действуващите лица. Посочва се, че тази текстова форма десигнира актуалната говорна ситуация като нейно езиково значение. При конституирането на актуалната говорна ситуация изявленията на автора под формата на ремарки имат предимство пред репликите на действува щите лица, защото именно те очертават актуалната ситуация с нейните временни и пространствени координати и предметно оформление, както и самите действуващи лица, които се явяват само като компоненти в ця лостната ситуация. Поради това всяко изявление на някой присъствуващ в ситуацията персонаж има характера на вземане на определено становище, чрез което лицето - съобразно със своята самоориентация в обкръжаващата го среда и съобразно с намеренията си - се самовъвежда в определено отношение към ситу ацията. От гледна точка на цялостната ситуация репликите на персонажите могат да се оценяват като епизоди", които структурират актуал ната ситуация темпорално, а също и като елементи на акция и реакция, доколкото последователните изявления на различните дей ствуващи лица са свързани едно с друго причинно-следствено, т. е. доколкото в репликите се образува специална комуникативна ситуация между персонажите.

Напоследък у нас става все по-голям инте ресът към литературната ни история. Едно след друго добиват завършен вид дългогодишни индивидуални и колективни усилия за изследване и преосмисляне на българската литература. Излязоха последните томове на: „Страници от историята на българската ли- тература" - Г. Цанев; „Панорама на българската литература" - П. Зарев; появи се пър- вият том от „История на новата българска литература" на Б. Пенев. И ето че от края на миналата година в ръцете на читателите е и четвъртият том от колективната „История на българската лите- ратура" - дело на Института за литература при БАН. След две десетилетия, изпълнени със съмнения и търсения, с дискусии и спорове, е завършена първата марксическа история на българската литература, която проследява нейното хилядолетно развитие. Последният том обхваща един богат както в литературно отно- шение, така също и в обществено-политически аспект период от развитието на българската литература - от края на Първата световна война до победата на социалистическата рево- люция на 9. IX. 1944 г. В композиционно от- ношение той следва схемата на предишните три тома от „академичната история..." (за по-кратко ще я отбелязваме по-нататък така) - обзорни глави за отделните подперио- ди и десетилетия или части от тях и очерци за най-изтъкнатите според преценката на предакторите автори, творили по това време. Тази схема отговаря на принципната периодизация, възприета от нашата ли- тературно-историческа наука, която разгра ничава в българската литература два основни дяла - стара българска литература до сре дата на XVIII в. и нова българска литература. Вътре във всеки дял е направено разделяне на по-големи основни периоди, които от своя страна са разчленени на по-малки подпериоди идесетилетия. За делитбен принцип в литературното ни развитие обикновено служат значителни ис торически, политически и обществени събития в нашата история, а така също и безспорни 1 История на българската литература. Т. V. С., БАН, 929 с. 8 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 явления, процеси, моменти, които характеризират самата литература. По тази причина ,, академичната история" носи предимствата и недостатъците на едно прието още преди 20 години положение, което доста втвърдено се е прилагало в досегашните три тома. Естестве но е то да се разпростре и върху четвъртия том пак поради съображението да се спази един възприет вече в литературно-историческата ни наука принцип. Съставителите и редакторите на четвър тия том са положили безспорни усилия да обозрат (с някои изключения) всичко найсъществено и важно от литературата ни през този 25-годишен отрязък от време, на който е посветен томът. А този отрязък от време е наситен както с изключителни историко-политически събития, така също и с важни изме нения в развитието и структурата на литературата ни. Известно е, че всеки по-голям период от историята на дадената литература носи отличителните белези на времето, изпитва въздействието на социално-икономическите, обществените, политическите и културните прояви и събития. Наистина развитието на литературата през това време си има свои особени, свои вътрешнизакономерности, които не могат и не трябва да се идентифицират със социално-историческия процес. През последните години се налага необходимостта да се изследват и анализират именно тези закономерности, като се очертават основни тенденции, линии на развой, плодотворността на дадена традиция, перспективността на новаторските явления и т. н. Това изисква литературно-историческата наука да се съобразява както със специфичното развитие на литературата, така също и с основните моменти от социалноисторическия процес. А периодът от края на Първата световна война до 9. ІХ. 1944 г. включва важни изменения ив двете посоки. От една страна, имаме победата на Великата октомврийска революция, две въстания (Вла дайското от 1918 г. и Септемврийското от 1923 г.), години на безкомпромисна антифашистка борба и съпротивително партизанско движение, увенчани с победата на демократичните и революционните сили в страната.

През последните няколко години зачестиха появите на първи книги от млади критици. До голяма степен тези книги се отличават със свой поглед върху разглежданите проблеми, със собствен стил. Това говори, че се оформя едно компактно поколение. Навярно има още какво да се желае от младите (обратното би било неестествено), но още веднага може да се каже, че новопоявилите се критически сборници носят качествата на задълбочена и Оригинална интерпретация при разглеждане на художествените явления в поезията и в прозата. Заглавието на книгата „Общуване с поезията насочва към методологическата страна на замисъла - да разкрие ония творчески светове, чрез които авторът влиза в досег с поетическата изобразителност на съвременните художествени търсения, в досег с изкуството. Ръководен принцип е предпочитанието, а не стремежът за цялостно изчерпване на художествените явления за даден период. В такъв случай обективността на обобщенията може да се опира единствено на точността в критерия за идейно-художествена пълноценност. Като критик Минко Бенчев притежава тази способност и това определя стойността на неговата книга. Само първата статия „Човекът и времето в преображенията на една поетична година" противоречи на моето първо твърдение - тук критикът прави обстоен преглед на появилите се през 1974 г. поетически сборници. Но и второто е доказуемо: Минко Бенчев подхожда с верен критерий към художествените сполуки и несполуки в стихосбирките на конкретната година. Неговият подход се опира, от една страна, на реални постижения в поезията, а, от друга, на тенденции, които още са в период на укрепване, развитие и кристализация"; според схващанията на автора поезията трябва да бъде говорител на своето време“, но и да „надмогва емпирията на фактите", да „отразява взаимовръзките между отделните частности на живота“. Съвременните явления Бенчев се опитва да постави както в контекста на традиционните завоевания в лириката, така и да реализира едно ново съвременно тълку ване на процеси с днешна дата. „Лириката ни нахлу - пише той - в нови проблемно-тематични области, обогати старите и редом с Това потърси нови изразни жанрови конвенции в съответствие с многоликото съдържание на живота. Последното творение е превърнато в основа, върху която се градят степените в оценката на създаденото от поетите - различен влог в обсега на съвременната литература. Впрочем ето едно друго негово твърдение, което, макар и да стои малко встрани в статията, тъй като не е конкретно свързано с ничие Творчество, поради заложената принципност и вътрешна страст в нейното отстояване се превръща в основен методологически и есте тически ракурс в оценката на създаденото от поетите: „Човекът и времето, човекът и веч ността - какво представлява той в качеството си на „, мислеща тръстика", на социална еди ница, невъзможна без съществуването на дру гите; кое надделява в нея - величието или падението на сапиенса, прашинката, намерила твърдина нейде сред космическата бездна - еднакво неспособна да познае себе си и тайните на вселенския ход - или повелителя на всичко съществуващо; еволюционна грешка на живата материя или тържество, венец на природата; способна ли е тя да достигне" вечното присъствие на стихиите, с които е свързана: морето, вятъра, дъжда, тишината, звездите - или все така ще бъде атакувана от слепите разрушителни сили, заключени в собствената й природа и определящи участта и на еднодневка?" Чрез подобно гледище става ясно, че анализите, свързани със стиховете на Н. Николов, Л. Левчев, Вл. Голев, Слав Хр. Караславов, А. Германов, Ан. Стоянов, М. Берберов, Л. Стефанова и др., са насочени към разкриване на актуалното, проблемното, значимото в техните художествени търсения. Бенчев подхожда с еднаква взискателност към създаденото от различните творци, без отсенки на субективистичност в предпочитанията (както всеки човек, така и критикът също има предпочитания, но те не бива да влияят на критерия за идейно естетическа пълноценност). В тази статия за всеки поет е намерено същественото в неговия натюрел. В първата статия, най-голяма по обем в обсега на книгата, Бенчев се спира задъл бочено и върху поетическите изяви както на дебютанти, така и на млади автори, създатели на два или три поетически сборника. (Тук Фигурират имената на Сл. Донков, М. Минчев, 3. Иванов, П. Братинов, К. Донков, Г. Константинов и др.) Критикът е подходил с несъмнен усет към сътвореното от своите връ стници. Сочейки положителни черти в тяхната лирика, Бенчев правилно подчертава, че „е нужно разширяване на социалната база на младата ни поезия, нахлуването в нея на тръпчиви и силни земни сокове, които да бъдат естествено противоядие за поетическата рахитичност и литературщина, за естетическото самозадоволяване". Рядко в статия от млад критик е поставян с такава острота и проблемът за средното“ ниво в поезията (пък и не само в нея, а въобще в литературата), както бе казал Боало - пише Бенчев, - в твоето опасно изкуство, поете, няма голяма разлика между средното и лошото". Определено смя там, че средните стихове са вторият бич за нашата съвременна поезия, тяхната художе ствена неутралност най-често не предизвиква реакциите на обработения естетически вкус - така те си осигуряват публичност, пък ако щете, и популярност. "