Книжка-3

1968 Книжка 3 Съдържание

Създаването и развитието на Института за литература е резултат на успешното осъществяване на социалистическата революция в нашата страна. За пръв път изследователската работа върху хилядолетната българска литература стана държавно дело: чрез планомерно и целенасочено изучаване нейните богатства се правят достояние на най-широките слоеве на народа в интерес на тяхното културно издигане и духовно обогатяване. Институтът е призван да развива литературната наука в нейното многообразие, да усъвършенствува възможностите и, по-активно да подпомага разцвета на съвременната ни художествена литература и да издига художественото съзнание на строителите на социалистическото общество.

Със своето творческо дело Людмил Стоянов изпълва повече от шест десе тилетия от историята на новата българска литература - първите си стихотво рения е обнародвал 19-годишен през 1905 г. в сп. „Художник“, а и днес, в 1968 г., той не е прекъснал своята писателска работа. Някой ще каже: дългият живот на един писател неизбежно покрива няколко периода от развитието на една литература. Разликата при Людмил Стоянов обаче е тази, че той не само присъствува в тези периоди, но и най-активно участвува в тях като гражданин и художник. Историкът на българската литература през ХХ в. сериозно ще се затрудни в кой период да го постави: Людмил Стоянов не може да отсъствува от развитието на нашата литература през първото десетилетие на века и навечерието на войните; в периода след Първата световна война той е един от най-дейните участници в литературния живот, а през 30-те години развива огромната си антифашистка дейност; разгромът на монархофашизма и капитализма го свари на литературния му пост и ето вече трето десетилетие той взима най-активно участие в изграждането на нашата социалистическа култура.

Във „Фауст" се съдържа един стих, който по смисъл може да се преведе: „Първата ни стъпка е свободна, при втората сме роби!" Твърде много подхожда тази мисъл за художника, който, дал веднъж простор на собственото си въображение при изнамиране" на нова композиция, скоро става сависим от нея. Дали следва да се каже същото за литератора и изкуствоведа? Докъде се простира свободата на избора му? Не робува ли той на собствения си, предварително предпочетен или впоследствие налучкан метод? Подобни въпроси отиват в днешното литературознание и изкуствознание толкова далеч, че поставят под съмнение възможността за научна интерпретация на художествената творба, най-малкото - третират тази интерпретация като нещо съвсем не така сигурно и целесъобразно, както се мислеше досега. Някои днешни автори смятат, че едва що се оформя или тепърва ще се оформи методологическата основа на художествената интерпретация; други са убедени, че е възможен научен анализ на творбата, само доколкото той не подхранва Тълкувателски претенции, т. е. доколкото се отказва от интерпретацията в традиционния смисъл на понятието. Всички, които днес ратуват за „модерно" литературознание и изкуствознание, атакуват обаче безпощадно опитите да разкрие смисълът на художествените образи чрез установяване на исторически, биографически и пр. факти. Това било вчерашната дума на съмнителното знание.

В краткия период на победа и разочарование от победата в борбата за духовна независимост, между 1870 и 1873 г., Петко Славейков написа три поетически произведения, които станаха венец ва неговото поетическо дело - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". През тези години той е писал и други стихове, но те повтарят познатите дотогава мотиви в неговата поезия, не носят ослепителната новота на поменатите както по дух, така и по израз.

Фейлетоните на Ботев са най-високото постижение в развитието на българския фейлетон до Освобождението. Те са тясно свързани с Каравеловия фейлетон. Ботев несъмнено се учи от Каравелов, тръгва по очертания от него път, възприема основните жанрови и стилови особености на неговите фейлетони. Най-общото, принципно отношение на Каравелов и Ботев към фактическата основа на фейлетона, към художествения образ, към публицистичната същност, сила и патос на фейлетонното изобличение, към големите революционни задачи, които фейлетонистът решава и на които служи и творчеството си, са съвсем близки у двамата автори. Дълбоката връзка и приемственост в тяхното творческо дело на големи майстори на фейлетона ебезспорна. Същевременно обаче Ботев прави значителна стъпка напред. Неговите фейлетони са едни от върхо вете не само в историята на българския фейлетон, но въобще в развитието на нашата литература. Въпреки голямата близост и безспорна приемственост Каравеловите фелетони, фейлетонното наследство на Ботев има свое самостоя телно място и значение, подчинява се на свои закони. Голямата близост се съ пътствува от дълбоки и съществени различия. Колкото повече вникваме в структурните и въобще в художествените особености на Ботевия фейлетон, толкова C по-ясно изпъква неговият своеобразен свят.

В историята на старобългарската литература Разказът за зографските мъ ченици заема понастоящем скромно място. Обикновено той бива отбелязван като едно от произведенията на нашата историческа книжнина от XIII век, написано на историческа тема - избиването през 1275 г. в българския Зографски манастир на 21 монаси-българи и 4 светски лица. Приема се, че появата на Разказа ев пряко отношение със съществуващата по време на Второто българско царство нашенска летописна традиция, от която Разказът е малка, стигнала до нас отломка със своя специфична, продиктувана от темата и времето на възникването му, противолатинска тенденция. И Йордан Иванов, и Петър Динеков са на мнение, че Разказът е написан почти по следите на събитията и доколкото в него има загатвания за външните опасности, заплашващи българския народ, те се отнасят до неговите политически и държавни взаимоотношения в края на XIII век. 2 Както се вижда, Разказът не еоставен без внимание от нашите литературни историци. И все пак написаното досега за него е сравнително малко, за да може въз основа на него да се очертае истинското място на Разказа в старобългарския литературен процес. Причината за това състояние на проучванията е там, че това наше средновековно историческо съчинение се смята за безименно, като въпросът за неговото по-сигурно или възможно авторство не е и поставян.

Настъплението на белоруския роман през първата половина на 60-те години стимулира естетическата и литературно-критическа мисъл в БССР. За романа бяха написани многочислени статии, рецензии и монографични трудове. Подчертан литературно-научен интерес към този жанр проявяват не само съ трудниците от Института за литература и от Филологическия факултет в Минск, но и самите писатели- романисти. Появиха се и по-обобщаващи изследвания и на първо място том I и том II от История на белоруската съветска литература, където за романа е отделено значително място. А литературната славистика в съветска Белорусия, показала вече редица творчески инициативи, въвежда интензивно и сравнителния анализ, така рядко срещан в белоруското литературознание.

Макар и с дълголетни традиции, сравнителното литературознание привлича през последните години все по-широк кръг представители на историко-литературната, критическата и тео ретико-естетическата мисъл. В усилията да бъдат изучени общите и специфични закономерности на литературното развитие, да бъдат осветлени от повече страни художествените явления, и като резултат на национални, конкретно-исторически условия, и като феномени, в тъканта на които намираме много сходно, дошло от непрестанните взаимоотношения със завоюваното от други народи, сравнителната интерпретация се оказва все по-резултатна. Безспорен принос втая насока дава марксическото литературознание, което, преодолявайки ограничеността на буржоазната компаративистика в миналото, в спор със съвременни идеалистически концепции и методи, поставя на широка обществено-историческа, културно-социологическа, философскоестетическа основа сравнителното разглеждане на художествените процеси и произведения. По такъв начин се разкриват не само предпоставките и движещите сили за развитието на нацио налните литератури, но въз основа на тяхното изучаване се идва до по-пълно осветление на обшите процеси, характеризиращи литературния живот на много страни и народи.

Макар и частично оцеляло, голямо е наследството, което ни е останало от нашата стара литература. Запазени са ценни паметници в много отношения - чисто църковнобогослужебни книги, философски трактати, енциклопедически сборници от четива, ези ково-правописни трактати, правни паметници, хроники, жития, повести, дамаскини и др. Тези паметници са неоценим извор за историята на нашия език, на българската литература, на българската обществена, правна и философска мисъл, на българското изкуство през вековете. И въпреки това тяхно голямо и многостранно значение, у нас малко се работи по издаването и проучването на тези паметници, особено по изда ването им. Голяма част от досегашните издания на български средновековни ръкописи са дело на чуждестранни учени, предимно руски.

Новата книга на Георги Марков ни пред ставя автора като добре ориентиран литературовед, който прави съзнателни и задълбо чени усилия да разкрие специфичните закони на литературното творчество, да проникне в тайните на художественото майсторство, в света на писателя. Плод на теоретическо Мислене, книгата има непосредствена близост До сферата на изкуството. В нея не се дават абстрактни логически тълкувания и анализи, а се подхожда конкретно, във връзка с художествените особености на литературните произведения. Проличава израстването на автора. 1 Г. Марков, Жизнена правда и художествена правда, изд. Народна просвета, София, 1968 r. Преди няколко години той издаде книгата „Въпроси на литературния анализ". Ако я сравним със сегашната, ще видим много общи проблеми и същевременно - една голяма разлика в разработката им. Проявен естремеж към сложно изследователско отношение, към съвременно научно равнище. Теоретическите интереси на Георги Марков са насочени пре димно към проблемите на идейността и худо жествения анализ, към разкриване сложните отношения на литературата и действителността. Тези въпроси, които имат принципно важно методологическо значение за изясняване същността на художественото творчество, досега винаги са били малко разработвани, във връзка с тях има много неизяснени проблеми. В миналото в тази област се е платил немалък данък на схематизма и опростителството, на вулгарния социологизъм. И до Днес често пъти мнозина теоретици се задоволяват само с общи определения и формулировки, без да детайлират и аргументират по същество. Г. Марков в новата си книга обаче се насочва към проблемите от различни аспекти, търси първопричините на явленията, свързва теоретическите въпроси с примери от различни литературни произведения, пре димно от български поети и писатели.

Новата книга на Виталий Озеров има ясно определен адресат - масовия читател, и още по-конкретна задача - да покаже как съвет ските писатели изобразиха в своите творби главните етапи от полувековното развитие на съветското общество. По правило вниманието на критика е съсредоточено върху романите, при това, от руските съветски автори; представителите на други националности присъствуват повече като „ декор", от постите само са споменати с отделни произведения В. Маяковски, С. Есенин, Н. Дементиев, А. Сурков, П. Антоколски, М. Алигер, А. Кулешов, А. Ахматова и др. Чрез хронологически подредени очерци В. Озеров постига своята цел: като анализира отделни произведения, в същото време се стреми да разкрие тяхното място и значение и в литературния, и в обществения живот. Разбира се, както подчертава критикът, в една неголяма по обем книга едва ли е възможно да се обхване огромният, многонационален процес в историята на съветската литература. Тук по необходимост се налага отделни автори и произведения да бъдат изведени на по-преден план, за да се открои още по-отчетливо онова, което е несъмнен принос.

Арнаудов, Михаил. Баладни мотиви в народната поезия - т. І, С., БАН, 1964, 400 с. Динеков, Петър. Българската народна поезия. Записки - С., Наука и изкуство, 1949, 180 с.; II попр. и допълнено издание, C., 1963. Арнаудов, Михаил. Към въпроса за творците на народната песен. Един даровит народен певец от Софийско - Изв. на И-та за л-ра, кн. IX, 1960 г. Динеков, Петър. Фолклорът и историята на българската литература - Лит. мисъл, 1967, кн. 6. Петканова, Донка. Към въпроса за връзките на фолклора с богомилството - Изв. на И-та за л-ра, кн. VI, 1958. 81-100. Чайка, Хенрика (Полша). Някои художе ствени особености на българските народни песни - Лит. мисъл, 1967, кн. 4.