Книжка-5

Уважаеми читатели, „Литературна мисъл" се наложи като авторитетно списание по въпросите на естетиката, литературната теория, литературната история и литературна критика. Списанието получи признание не само у нас, а и в чужбина. През идващата година редакцията ще положи усилия да запази високото равнище на списанието и да бъдат осветлени на страниците на списанието редица нови въпроси на литературната история, на литературната теория, естетиката и на литературната критика. Ще бъдат разгледани проблеми на литературното ни разви тие през отделни периоди, както и художествени особености в творчеството на видни представители на литературата ни - Каравелов, Ботев, Вазов, Славейков, Яворов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Смирненски, Вапцаров и други... В списанието ще бъдат поместени портрети на изтъкнати съ временни писатели, както и критични преценки за характера на особеностите на по-значителните художествени творби. „Литературна мисъл“ ще продължава да помества изследователски работи върху теоретичните проблеми на стила и художествения метод, на литературните течения и жанрове, на стихознанисто, на езика на художественото творчество... Грижа на редакционната колегия ще бъде да запознава нашите читатели с проблемите, които се дискутират в социалистиче ските страни и на Запад. TO „Литературна мисъл" ще продължава да воюва за научно осветляване процесите на развитието на съвременното изкуство каку нас, така и в чужбина. Списанието ще бъде полезно на всеки, който се интересува от въпросите на художествената литература, на гимназиални учители, студенти и учащи се. То ще продължава да бъде ценен съветник на нашите съвременни писатели в тяхната творческа раобта. Годишен абонамент - 2,60 лв. ОТ РЕДАКЦИЯТА

Един страстен воин за правда. Един бунтовен дух, изпълнен с бурна ненавист и презрение към сивото човешко съществуване. Един социален поет, увлечен от героичния пример на Ботев, поет, усетил издълбоко клетнишката неволя на народа си. И още: един волен харамия, готов вся - кога да положи главата си за голямото или малкото - стига то да еграбнало веднъж неговия дух. Измежду българските творци на художествено слово той е може би най-сложен, най-противоречив. Така често е измъчван от полюсни изживявания. И то и при диренията на ума, и при поривността на чув ствата. Неговият ум епроницателен като у дълбок мислител, разрешаващ въпроси на битието. Неговата емоционалност е фина, съвършена. Представите му са като у чувствителен визионер. Склонността му към самоанализа и рефлексия епостоянна. Сякаш дири чрез себе си самопознанието на човешкото, на онова, което крие бездънните дълбочинн на духа. Макар и външно затворен, „монотонен", мълчалив, той енепрекъснато раздвижен - с гордия си критически ум, с проникновената си мисъл, с дръзката си, бурна емоционалност. И това етака още от младини. Всичко у този неспокоен човек говори за значителна духовна сила. Мисълта му есмело-метежна, яростно-устремена, като пробягваща по Хоризонта светкавица. Тя е гъвкава, вътрешно противоречива, сложна и диалектична. Напомня питие, което е и сладостно, и горчиво - и разяжда, и има мъдро целебен вкус. Тази мисъл евсякога устремена, като че ли не може да се застои на място. Дири, опипва, нахлува в сфери на все нови сложности. Знае и главоломното извисяване, и болката на разочарованието. Затова понякога през нея прозира тъжна, иронична насмешка.

Първите впечатления от един писател могат да се окажат измамни, но те са физиономични. Представата за един художник, която получаваме след първото запознанство с него, епонякога тъй силна, че натранчиво ни преследва за цял живот. Защото първата среща носи чертите на първооткривателството. Чрез нея идваме в съприкосновение с един свят неочакван, първичен и непознат. Антон Страшимиров влезе в нашата литература през 90-те години на миналия век по начин, който се помни. Той се саморазкри без предисловия, без подготвителен период": направо, шумно и дръзко. На скромната трапеза на тогавашната наша литература той се настани без покана. Сякаш бе роден със самочувствието на човек, който пред всички други има правото да заяви за себе си: „Много са званите, малко призваните. Аз съм от малцината призвани. "

Когато след трагичните септемврийски дни на 1923 г. се издигна дръзко и безстрашно гласът на Гео Милев, мнозина бяха учудени от това. Оня непримирим противник на реализма и екзалтиран защитник на тео рията за „чисто" изкуство, който пропагандираше неуморно модернизма у нас заговори с неподозирана страст против фашизма и реакцията в обще ствения живот, против формализма и безидейността в поезията. Сякаш бе станало чудо, сякаш из пепелищата на народната борба и страдания като митичния феникс се бе родил един съвършено нов творец - революцоинер, демократ, реалист. Всъщност никакво чудо не е ставало. Който изследва цялостно и непосредно идейно-творческия път на поета и подхожда към него без предубеждение, ще забележи, че съществува много по-голяма приемственост между различните периоди от неговото развитие, отколкото това сме признавали по-рано. С гражданска поезия започва пътят Гео, за да завърши пак с нея, но вече на по-високо стъпало, повече оби стрена, насочена в съвременно определено обществено идейно направле ние. " Тия думи на Георги Бакалов съдържат в себе си дълбока истина, много по-дълбока, отколкото дори самият техен автор евключвал в тях. Защото Г. Бакалов има предвид само няколко ранни граждански творби (стихотворението „В тържествен ден", преводите от революционната пое зия, печатани в сп. „Борба"), а ние днес можем да подкрепим същия извод много произведения, които поетът е създавал дори в периода на найкрайните си модернистични C Увлечения.

Живо си спомням една случка от първите години след войната. По онова време Съюзът на писателите се намираше на улица „Леге разполагаше само с две или три скромни помещения, в които трудно се побираха дори неговите административни и редакционни служби, тогава още твърде малобройни. Затова, когато се налагаха общи срещи на членовете, възникваха трудности и по необходимост трябваше да се търси временен подслон под чужд покрив. Така, някак неочаквано, през март 1947 г. общото годишно събрание се състоя в голямата концертна зала на „Радио София".

Неотдавна в нашия столичен град приключи плодотворната си работа Петият Международен конгрес на славистите. По общо признание това е най-големият научен конгрес, какъвто досега е имало у нас. В неговата разностранна научна работа взеха участие най-изтъкнатите славяноведи от Австралия, Австрия, Белгия, България, Великобритания, Германската демократична република, Германската федерална република, Дания, Израел, Италия, Канада, Норвегия, Полша, Румъния, Съеди нените американски щати, Съюза на съветските социалистически републики, Унгария. Финландия, Франция, Холандия, Чехословакия, Швейцария, Швеция, Югославия. Южноафрикански съюз. .. Цяла седмица в залите на Софийския университет „Климент Охридски" можеха да се чуят най-различни доклади за славянските езици и общите им закономерности; за мястото, голямата роля и значение на славянските литератури в развоя на световната литература; за новите търсения в областта на поетиката и стилистиката; за бо гатото минало и сегашно състояние на славянската народна поезия или за бурната история на славянските народи. . Бяха прочетени повече от петстотин научни доклада, съпроводени с над две хиляди изказвания. Като се има предвид, че на конгреса присъствуваха само над хиляда и двеста чуждестранни делегати, освен гостите и многобройната българска делегация, може да се съди за голямата активност и ожи веност на дискусиите. Заседаваха непрекъснато: пет секции поезикознание - славянски литературни езици, сравнително-историческо и типологическо слаянско езикознание, славянска диалектология, взаимодействие на славянски и неславянски езици, езикови съюзи и ономастика, описателно и приложно славянско езикознание: четири секции по литературознание - общи проблеми, славянските ли тератури до края на ХVII в., славянските литератури през XVIII-XIX в. и съвре менни славянски литератури, една секция по л итературно-лингвистич ни проблеми; една секция по проблемите на народното творчество идве секции по историко-филологически проблеми - етногенезис на славяните, образуването на славянските държави и развитие на обществе ната мисъл на славянските народи през Средновековието. Националното възраждане на славянските народи. Национално-освободително и революционно движение. Разви тие на обществената мисъл в ново време. Октомврийската социалистическа революция иславянските народи. Общественото и културно развитие на славянските народи след Втората световна война и проблеми на славянската етнография.

В началото на нашия век в кубинската литература се извърши една голяма про мяна, поради намесата на североамериканския империализъм в политическия и ико номически живот на страната. Появата на „злото на ХХ век" в нашата родина, със своите отрицателни страни, помогна да се утвърди в народа едно по-високо политическо съзнание - последица от борбата срещу новия неприятел, - което намери отраже ние в творчеството на писателите и поетите, развълнувани от проблемите на младата кубинска нация. Тази промяна стана ясна с факта, че от патриотичните теми, произтичащи от освободителните войни срещу испанския цезаризъм, които продължаваха, с кратки промеждутъци на привидно затишие, от 1868 до 1898, разглеждани повече с нацио налистическа страст, отколкото с политическа обективност и загръщани в сантименталното дихание на роматизма, нашите най-добри писатели преминаха към разра ботката на една тематика, която пуска корените си в социалните проблеми на токущо създалата се на 20 май 1902 г. островна нация. Тоест: от една литература, която отразяваше изобщо избухванията на борбата на креолското общество за освобожде ние от испанското господство почти неочаквано се навлезе в литература, която се бо реше на общественото поле и отразяваше вече както патриотичните искания, тъй формите на класова борба.

Целият свят е затвор и Дания е най-лошото от неговият подземия". Така Шекспир чрез своя герой Хамлет определя състоянието на света, състоянието на съвременността, същността на своята епоха. Но затворът и подземията могат да бъдат разрушени, да бъдат взривени. Може да се разруши дори затворът на затво рите - Бастилията. Не изведнъж, но все таки хората се научиха на такова революционно разрушение. Обаче подземието, в което сега епопаднало човечеството, ебезизходно. Няма вход! Няма изход! Няма живот, защото той е обезсмислен от смъртта, която всичко зачерква. Няма смърт, защото само живеещият може да умре. Няма път, защото нито един от тях не извежда от този омагьосан кръг Има Абсурд, има Нищо, има „съществувание" на света - безсмислено, безкрайно, празно. И сега хората не живеят, а само съществуват.

Поетите са по-малко щастливи от прозаиците в това отношение, че поради строеж на тяхната оригинална реч, те са по-мъчно достъпни на чуждия читател. Преводът на една поема далеч надхвърля трудностите, които преставлява преводът на едно художествено произведение в проза. Тъкмо затова има голямо не съответствие в популярността на поети и прозаици. Докато един Алберто Моравия е преминал поет от величината отдавна границите на своята родина чрез преводите на романите му, един на Джузепе Унгарети е познат в чужбина на съвсем тесен кръг читатели, предимно поети. Смятам, че можем да си представим по-лесно съвременната италианска литература без Моравия, отколкото днешната италианска поезия без Унгарети. Защото авторът на „Погребаното пристанище", на „Усет за времето", на „Алегрия" еедин момент в развитието на съвременната италианска и европейска поезия.

През 90-те години на миналия век, още в зората на работническите борби у нас се появяват две от първите социалистически списания: „Ден" (1891-1896, редактор Я. Сакъзов) и „Дело“ (1894-1896, редактор В. Благоева). Служейки на главната задача на движението тогава - разпространяването на социалистическите идеи сред народа, списанията поместват преводни и наши материали по икономически, обще ствено-политически и културни въпроси, като водят полемика с буржоазната идеология и народничеството. В „Ден“ и „Дело" се отделя значително място и на литературата. Особено ценни са статиите и бележките на Д. Благоев в рубриките „Обществена хроника“ и „Лите ратурни бележки". Художствените произведения са в по-голямата си част преводни. С малки изключения те са подчинени на политическата и литературна линия на спи санията. Освен откъси от гръцката класика тук читателят е могъл да се запознае с поемата на Байрон „Манфред“, с пиесата „Един народен враг" от Ибсен, с отделни произведения на Лермонтов, Шилер, Мопасан и др. В духа на заострено критическо отношение към буржоазното общество са преведените разкази от Н. Шчедрин, В. Г. Короленко, Пол Ези, Г. Мачтет, Ото Жана Сиго, Елиза ожешко, В. Гаршин и др. Твърде широко епредставена поезията на С. Я. Надсон.

Знае се, че един от първите (ако не и най-първият) читатели и съдници на Ботеви стихотворения е Петко Славейков. На него Ботев е изпратил тетрадка стихотворения, изгорели в Стара Загора заедно с много други ръкописи и книжа на Славейков, както свидетелствува син му Пенчо. В неговия вестник „Гайда", г. III, бр. 19 от 15 април 1867 г., стр. 312 се явява първото обнародвано Ботево стихотворение Майце си". За него най-вероятно се отнасят думите на Славейков в „Македония", бр. 33 от 13 юли 1868 г.: „Едного само познавам от младите наши момък с поетиче ски способности..." Но с отиването си в Букурещ Ботев повече не потърсва страниците на Славейкови издания. Застанал на други, социал-революционни позиции, той не може дори и снизходително да посреща някои от поетическите изповеди на Славейков, който, работейки в Цариград под носа на турските власти, не е могъл във всичко да съпътствува заддунавските си събратя по перо. И той не епощаден от Ботев в хумористично-сатиричното стихотворение „Защо не съм?"

В новата си книга с горното заглавие Желю Авджиев разглежда от марксисткоЛенински позиции естетическото своеобра зие и място на народничеството и народ ническата литература в развитието на българската литература. Доловил вярно спецификата на това характерно явление, авторът влага достатъчно енергия, за да го характеризира цялостно и да посочи неизтъквани досега негови особености, да представи в нова светлина неговите найважни представители. У нас по въпросите за същността на на родническата литература не са се водили нарочни дискусии, макар че тези въпроси са интересували много литературоведи, следствие на което те са доста изяснени и е натрупана не малко литература. В разглеждания труд проблемите, възникващи около характера и същността на на родническата литература, се анализират обаче за първи път така подробно и изчер пателно в отделно, самостоятелно монографично изследване. Досега несме имали цялостно литературно-историческо проуч ване, в което да се разглежда самобитният характер, специфичното развитие и неповторима същност на народническата литература в България. Тъкмо такова проучване представлява разглежданият труд, в който авторът си епоставил зада чата задълбочено да проучи тази литература и то в една по-нова насока.

Стогодишнината от излизането на сборника „Български народни песни" и от смъртта на неговите съставители Димитър и Константин Миладинови даде благоприятен повод на литератори, историци, фолклористи и езиковеди да осветлят нови страни от живота и книжовното дело на Двамата братя, да направят цялостна пре ценка на ролята, мястото и значението им в българското възраждане. Книгата на Никола Табаков „Братя Миладинови. Биографичен очерк" се появи една година след чествуваната годишнина. Интересът, който беше проявен към нея обаче, показа, че вниманието на българския чи тател към двамата възрожденци не е слу чайно и юбилейно. Авторът на книгата, както проличава и от заглавието, си епоставил скромна задача - да популяризира жизнения път на Миладиновци. Като се има предвид обаче, че у дейци като Димитър и Константин биографичното в повечето случаи се преплита с творчески индивидуалното, Никола Табаков по необходимост етряб вало да се докосва и до литературни, фол клорни и други въпроси. Миладиновци привличат вниманието на Никола Табаков отдавна. Тойеедин от издателите на техните съчинения, автор на статии за величавото им дело. Някои спорни въпроси около живота и дейността им го занимават от дълго време. И той рови архиви и стари периодични издания, съпоставя данни и мнения. По такъв начин Дългогодишната упоритост очертава в неговото съзнание два образа от миналото, които споделя" с читателя така, както ги „Възприема" и чувствува.

Ив. Астахов, А. Егоров и други съ ветски естетици са начело в борбата за действителна марксическа постановка на въпроса за естетическото и красотата, срещу субективистките отклонения на „обществениците" - една голяма група теоретици, добили популярност и у нас. На нашите общественици" се противопостави неотдавна и акад. Т. Павлов (в. „Нар. култура" от 8. VI. т. г.). Систематичният, макар и неголям труд на Ив. Астахов внася повече яснота в постановката на въпросите. ВСИЧКИ ГОВОРЯТ ЗА ЕСТЕТИЧЕСКОТО но ... ЩО Е ECTETИЧЕСКОР Авторът прави аналогия с една мисъл на Белински, който пише за своето време, че всички говорят за народност, но „малцина си дават сметка що енародност, ма кар думата да изглежда проста и разби раема". И се заема да разгледа отноше нието между практическо и естетическо, за да обясни същината му. Ив. Астахов епристъпил към изслед ване естетическото чрез разкриване същ ността на изкуството по известния Марксов метод за търсене спецификата на яв ленията във висшите им форми на проява. Авторът започва с изследване широкия смисъл на понятието изкуство": „Във всяка област на човешката дейност съще ствува такава степен на владеене трудовите навици, такова умение за приложе нието им, което най-добре съответствува на определена цел, замисъл." И прави извод, че изкуство - е умението да се достига високо качество, съвършенство" във всяка дейност.