Книжка-3

1961 Книжка 3 Съдържание

Както се вижда от заплануваните мероприятия и от самия дневен ред на настоящата научна сесия, значението, което се отдава на юбилейната година в чест на 700-годишнината на боянските стенописи, е голямо, И това е напълно понятно. Както всички набелязани мероприятия, така и научната сесия със своя богат и важен дневен ред поставят пред всички нас редица извънредно сложни и крайно навременни вспроси. Това ще се види от самото съдържание на докладите. Тук ще си позволя да се спра няколко думи върху значението на нашата сесия и изобщо на юбилейното чествуване на 700-годишнината на боянските стенописи. C Цялото чествуване и особено научната сесия имат задача да изяснят Някои въпроси от общоидеологическо и политическо значение. Към тях спада преди всичко въпросът за някогашното и сегашното наше отношение към византийското културно наследство и по-специално към византийското изкуство от времето преди и след боянските стенописи. Тук могат да бъдат направени две съществени грешки - едната от космополитично и национално-нихилистично естество, другата от националистично-шовинистично естество. Имало е, има и досега историци, археолози, изкуствоведи, които твърдят, че боянските стенописи и изобщо тогавашната наша живопис са имали по същество византийски характер, развивали са се по пътя, по който се е развивало тогавашното изкуство на Византийската империя. Доколкото някои от тези автори са принудени да говорят за известна самобитност, оригиналност, специфичен народностен характер на нашето изкуство, а по-специално на боянските стенописи, те все пак правят това като допълнителни уговорки. По тоя начин те по съ щество подценяват всичко, което нашият народ и художници са принесли в общата съкровищница на тогавашното и по-късното изобразително изкуство и изобщо на тогавашната и по-късна култура. Както и да се мотивират подобни възгледи, каквито и доказателства да се издирват в тяхна защита, остава фактът, че те в същност означават отрицание и подценяване на творческата самобитност и ценност на нашето родно изкуство и по-специално на боянските стенописи. От съдържанието почти на всички доклади, както и от филма, който ще видим, ще имаме възможност да се убедим, че подобен възглед е неправилен и не може да бъде приет като ръководно методологично начало при по-нататъшни наши исторически и специално-естетични изследвания и преценки на родното ни художествено наследство и по-специално на боянските стенописи.

През последните години ние сме свидетели на едно положително явление в нашата литература. Това е живото участие на редица белетристи и поети в изграждането на социалистическо-реалистичната ни драматургия. Димитър Димов написа „Жени с минало“ и „Кой е виновният“, Илия Волен - „Вълчи времена“, Иван Пейчев - „Всяка есенна вечер“, Валери Петров - Когато розите танцуват“, Иван Радоев - „Светът малък“ и „Юстиниянова монета", Емил Манов - „Съвест", Г. Джагаров - Вратите се затварят", Кл. Цачев - „От много любов“ и „Последният от отряда", Боян Балабанов - Пред буря“, Н. Фол - „Чернозем", Т. Генов - Паметник", М. Грубешлиева и Н. Луканов - „На малкия пристан", П. Славински и Б. Дановски - комедията „Тайни“, М. Величков - Дългият зъб, Вл. Полянов - „Слънчеви пътеки", В. Нешков „Тайната на обречените". Добри прояви имат и някои съв сем неизвестни доскоро литературни работници, като Никола Русев, Иван Шопов, Иван Остриков, К. Странджев, Лео Конфорти, Д. Бочев. Голяма активност проявяват и известните наши драматурзи К. Зидаров, Г. Караславов, М. Петканова, Л. Стрелков - Блокада“, „Иван Шишман, “ „Камък в блатото“, „Незабравими дни" заемат важно място в репертоара театрите. на Без да поставяме знак на равенство в пиесите на посочените автори, трябва да подчертаем преди всичко обнадеждващото оживление. Разширява се тематичният кръг, някои от драматурзите, макар и още плахо, се насочват към важни проблеми на живота, в редица творби привличат благородната тревога за съдбата на съвременника, образният поетичен строй на мислене. Нашата драматургия вече се освобождава от случайни автори и става дело на писателя. Ние не можем да не уважаваме новите търсения, стремежа към самостоятелност, към разнообразие на сценичните похвати, към самобитност. За съжаление тия нови тенденции са доста противоречиви. До новото, свежото, действително хубавото откриваме наред с проявите на криво разбрана традиция, на шумна риторика и героизъм и елементи на маниерност, дори на поза, амбиция за новаторство, която не винаги хармонира с творческите възможности; и най-после една съвсем неоправдана небрежност към трайните закони на драмата. Мисля, че развитието на националния ни социалистическо-реалистичен театър страда както от консервативност на сценичната форма, от традиционализъм, така и от маниерност.

„Ако се случи да ви нанесе път край Щърковци, а вие харно запомнете къщата на дядовата Дичова задруга, ще я познаете по висо кото ясеново дърво и по жълтата пинта с ракията, покачена за клина на дървото. Като я откачите да пиете, а вие се прекръстете, като всеки християнин... Прекръстете се, па кажете: Спор и късмет, хаир и берекет, и добра сговорност у къщи ... - Така кажете, на пийте, колкото ви душа сака! Така обича дядо Дичо!" Всичко, което Михалаки Георгиев иска да внуши за живота, за морала и за човека, ни отвежда до портата на дядо Дичовата задруга. Дядо Дичовата задруга е оня идеализиран свят от писателя, където доброто, трудът и сговорът, като трима неразделни братя от приказките, не позволяват да проникне никаква човешка злина и зла поми съл. Тук човек може да се чувствува напълно щастлив и сигурен, защото в неразделността на доброто, на труда и сговора е заключена не само заможността, но и цялата жизнена мъдрост, с която дядо Дичо, без насилие и без принуда, управлява многобройната си челяд. И Би било чудно, ако Михалаки Георгиев - този така сърдечен добродушен човек, който пише своите разкази главно през 90-те години на миналото столетие - останеше чужд на добротворческия дух на народничеството, чиито социални мечти господствуват през тази епоха. Подобно на своите събратя по перо той идеализира старата селска задруга. В нея той вижда и здравите устои на народния живот, върху които се еформирала със сигурната ръка на времето нравствената същ ност на българина - това, което новото безчовечно време иска да разруши. Към дядо Дичовата задруга с високото ясеново дърво до портата Михалаки Георгиев винаги се завръща и когато търси изход от пороците на своето жестоко съвремие.

Народническите идеи проникват в българската литература в края на 80-те и главно през 90-те години на миналия век. Под влиянието на народническата идеология, възприета от руските общественици и писателинародници, някои писатели създават творби, които съставят нашата народническа литература. Тази литература е ограничена по обхватност и не особено богата по разнообразие на жанрове, идеи и образи. Не винаги има и строго определени „чисти" народнически рамки. А с посте пенното изживяване на народническите идеи в първото десетилетие новия век, тя престава да бъде актуална проблема в нашата литературна действителност. Затова терминът „народническа литература" би трябвало да се приеме и разбира доста условно и с уговорки. Важното е, че произведенията на писателите-народници са вълнували съвременниците. Съз дадени в оная епоха, когато се оформя цялостният народностен облик на нашата следосвобожденска реалистична литература, те разнообразяват идейно-естетическото й богатство, допринасят за укрепване на демокра тизма и хуманизма в нея.

Творческото развитие на Петко Славейков предоставя на литературния историк изключително богат материал за обществено-политическите и културни условия, при които се създава и развива така бурно нашата художествена литература от периода на възраждането. През 40-те години на миналия век, когато у бъдещия автор на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" сесе поражда силната амбиция да се яви от части полезен" на народа си, възрожденската ни поезия още няма свои национални худо жествени традиции. Петко Славейков чете с увлечение Паисиевата история, опитите на първите наши стихотворци и всяка новобългарска книга, вдъхновява се от патриотизма на авторите им, които разгарят и у него страст за книжовна дейност. Постоянна та му връзка с народа, усърдното събиране на народни песни, пословици и приказки, собственият му живот на работник и учител пораждат у поета много идеи, откриват му разнообразни теми и сюжети за художествено творчество. Славейков търси в родната - литература образци, от които да се поучи; съветва се със свои познати и приятели; чете с интерес достъпните му гръцки, сръбски и руски книги. Извлечените знания от родната патриотична литература щастливо се допълват с онова полезно художествено четиво, което му предлагат други национални литератури, най-вече руската. „Любезни Еднородци! - обръща се той към своите сънародници в едно обявление от 1847 г. - Явна е ползата от прочитането на книгите, знайна же е и скудостта в книгите на българскийят язик. Това катадневно мя е скорбило, то мя и побудило да ся хвана у пе рото да приведа Писмовникът Курганов, единадесятопътя печатаната книга в Росиа, без граматиката, и разделих я, както си е разделена, на две части, понеже е книга много голяма. И издавам обявление сега само за първата част, която ще да има освен различ ните нравоучителни, полезни и разговорни повести.. . н якои правила за сти хотворството (к. м.) още ще да е накичена с някои преведени и мои стихове. Петко Славейков не еуспял да издаде превода си на Кургановия „Писмовник". Но и от цитираното Обявление е ясно, че същият Славейков, който упорито се труди, за да овладее поетическото майсторство, в 1847 г. е имал под ръка и някои правила за сти хотворството". От този момент руската художествена литература заема все по-важно място в неговото творческо развитие.

Във връзка с отпразнуването на 550-та годишнина на Лайпцигския университет „Карл Маркс" се интересувахме между другото и от ония видни личности, които са били негови студенти. Натъкнахме се и на факта, че заслужилият деятел на българското възраждане Иван Андреев Богоров е бил студент в Лайпцигския университет и се постарахме да се запознаем по-нашироко с неговата дейност и неговия живот. В достъпния за нас материал по въпроса, който ни интересуваше най-много - дей ността на Богоров в Лайпциг - е писано много малко. Само Велико Йорданов дава някои данни за Богоров в Лайпциг в своята книга „Лайпциг и българите“. Опитахме се да намерим повече материал за престоя на Богоров в нашия град. Но освен данните от матрикъла на Лайпцигския университет други материали за него не можахме да открием. Най-важното събитие в тоя период от живота на известния просветител е издаването на първия български вестник. Богоров, който е роден в 1818 г., до идването си в Лайпциг си е създал слава на неуморим борец за културния прогрес на своя народ, като учител, фолклорист и издател на учебници за българските училища. Той е бил известен даже в научни кръ гове в Германия. За това свидетелствува една статия в славистичното списание Jahrbücher für slawische Literatur, Kunst und Wissenschaft" по повод излизането на първия брой на вестник „Български орел". В тази статия Богоров се представя автор на сборник от български народни песни и пословици и като преводач на учебник по география. Най-важното дело на Богоров от времето преди неговия престой в Лайпциг е без съмнение издаването на „Първичка българска граматика" през 1844 г. в Букурещ, с която той нанесъл силен удар на представителите на консервативната „славяно-българска школа". Пребиваването на Богоров в Букурещ се оказва свързано с идването му в Лайпциг. В Букурещ той имал връзки с търговци-българи, които навярно вследствие на посещение на Лайпцигския панаир имали постоянни търговски връзки с Лайпциг. Те му обещали материална поддръжка и го съветвали да продължи образованието си в Лайпцигския университет. За определяне на времето, когато Богоров епристигнал в Лайпциг, можем да съдим от два факта, които са ни известни. Първият е годината на излизането на неговата граматика. Тя е издадена през 1844 г. в Букурещ. Във връзка с това Богоров пише в своята автобиография, че той лично едал граматиката да се печата. (.... . та след напустнуванье Вета Загора тръгнах за Букурещ, дето и дадох да са потиска тя книжка с презиме „Първичка българска граматика"). Той използувал събраните от продажбата на граматиката пари за своето пътуване до Лайпциг. От това може да се извади заключение, че Богоров трябва да еостанал сравнително продължително време след излизането на граматиката в Букурещ. Вторият факт, на който можем да се опрем, еедна сметка от печатницата Брайткопф унд Хертел, намерена от Велико Йорданов, която е издадена за напечатването на първия брой на „Български орел“ и носи датата 5 април 1846 г.

Психологията на художественого творчество въобще и на литературного в част ност е област, сравнително най-слабо разработена от марксистко-ленинската наука за изкуството. До последно време в Съветския сьоз, страната, където главно се създаваше марксистко-ленинската есте тика и теория на литературата, по проб лемите на психологията на литературното творчество почти не еписано. Нещо повече дълго време тези проблеми не се поставяха като задачи за научно изследване. Това обстоятелство не можеше да не създаде известна празнота в науката за художествената литература и по-специално - в теорията на литературата. Изоставането в това отношение става още по-очебийно, като се вземе предвид, че на психологията на художественото творчество буржоазната наука отделя голямо Внимание и тъкмо в тази област тя е съз дала най-сложен лабиринт от безпочвени Философски спекулации. Разбира се, би било погрешно да се каже, че съветското литературознание не е направило нищо за изясняване пробле мите на психологията на литературного Творчество. Такава констатация би била невярна. Още за дореволюционного руско литературознание тези въпроси са представлявали значителен интерес. Достатъчно е да споменем сборниците „Вопросы теории и психологии творче- ства", издавани под реакцията на Б. Лезин от 1907 до 1923 г. в Харков, и големия кръг от проблеми, обхванати в тях, за да се убедим в истинността на тази констатация. Тези сборници, а така също и отделни книги, например трудове като тези на С. Грузенберг (Психология твор- чества", Минск, 1923 г. и „Гений и твор- чество" 1924 г.), ясно показват, че още тогава посочените проблеми, независимо от грешните методологични основи, на кои то са били поставени, са схващани като важна част от общата наука за литературата.

В две заседания (на 2 и 9 февруари т. г.) на Научния съвет при Института за литература бе обсъден трудът на Емил Георгиев - „Разцветът на българската литература през ІХ-Х век“. Трудът на проф. Емил Георгиев е посветен на един от най-бляскавите периоди от развитието на българската средновековна литература - времето след покръства нето и епохата на цар Симеон, когато в резултат на делото на Кирил и Методий широко се разпространява славянската писменост и просвета и се създават условия за многообразна литературна дей ност. Авторът е насочил усилията си към по-пълно и цялостно изследване на проблемите на старобългарската литература от съвременни марксистко-ленински позиции, Според рецензента Димитър Ангелов авторът е успял до голяма степен да свърже развитието на българската книжнина през IX-X в. с цялостното обществено-икономическо развитие на Бъл гария. Ем. Георгиев разглежда създа ването на българската литература като продължителен исторически обусловен процес. Рецензентът посочва някои непълноти от идейно-методологически и фактологически характер. Д. Ангелов смя та, че авторът е прекалил в положителната си оценка на феодалната идеология, а не е обърнал достатъчно внимание на ролята на социално-еретическите движе ния, които се развиват през Х в. в България. Рецензентът изброява някои моменти и гледища в труда, които не са достатъчно доказани и търпят възражение. В за ключение Д. Ангелов отбеляза, че трудьт на Ем. Георгиев е сериозно научно постижение, безспорен успех и неговото изДаване ще предизвика голям интерес. Другият рецензент Боню Ст. Анге лов дава също така висока оценка на работата на Ем. Георгиев. Основната задача на автора ене само да разкрие разцвета на българската литература през ней ния „Златен век“, но същевременно да покаже образите на отделните книжовници и да свърже литературния процес с обществено-политическия живот през епохата. Според рецензента характерна черта на труда е, че авторът влиза в спор с много други учени и защищава своето гледище аргументирано, последователно прокарва своята концепция за живота и делото на Кирил и Методий и изтъква влиянието им върху книжовниците след тях.

На 25 февруари т. г. Научният съвет при Института за литература разгледа първия том от сборника „Проблеми на Детската литература". Материалът на сборника е разпределен в три раздела: Общи въпроси", "Очерци и студии" и Из историята на периодичния печат". Рецензентът Симеон Султанов намира за похвална инициативата на авторите, които за пръв път у нас се заемат със съставянето на сборник със студии и очерци по въпросите на детската литература. Макар и твърде закъснял, този сборник все още не обхваща всички автори, писали за деца, и не изчерпва всички въп роси на детската литература, тъй като го- дини наред малко се е работило в това на- правление. Султанов подробно разглежда трите раз- дела на сборника. В първия са включени статиите: „Към системно и основно про- учване на детската литература" от Кръстьо Генов, „Оптимистичният характер на детската литература" от Иван Попиванов и „Възпитателното значение на фантастична та приказка" от Жечо Атанасов. Рецензентът намира, че статията на Генов има програмен характер и в нея са набелязани ре108 дица проблеми, които стоят пред българ ските литературоведи. Султанов изтъква необходимостта от сериозни допълнения към тази статия, особено по въпросите, свързани с нашата съвременна детска ли тература и художествено майсторство. В бележките си за статията на Попиванов Рецензентът сочи интересния и важен проблем за оптимизма в детската литература и намира, че авторът недостатъчно убедително държи на своята теза, че не Може да се говори за критически реализъм в произведенията за най-малките" и пре поръчва да не се изпада в увлечение при анализите на някои стихотворения. Сту дията на Атанасов, която от гледна точка на педагога поставя проблемата за въз питателния характер на приказката" може да има по-голяма стойност, ако се задъл бочат и илюстрират мислите на автора с по-интересни примери от детската литература.

На 2 март т. г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на Боян Ничев върху Бранислав Нушич. Рецензентите Емил Георгиев и Куйо Куев изтъкнаха достойнствата на труда, в който Б. Ничев епоказал своя научно-изследователски и анализаторски дар и умение богато да илюстрира и документира творческия път на сръбския писател. В своите оценки те отбелязаха, че авторът с успех се есправил с трудната задача и че в научната литература за пръв път ще се появи по-цялостно проучване върху творчеството на Нушич. Друга, също така важна особеност на труда е, че авторът еработил с вдъхновение и е проя вил здрав естетически усет. Рецензентите препоръчаха на Б. Ничев да извърши някои композиционни поправки, да на- сочи вниманието си към известна съраз- мерност на разделите, като анализира по- пълно големите комедии на Нушич от поново време, да изтъкне повече недоста- тъци в творчеството на сръбския писа тел, каквито има дори и в най-добрите му произведения и пр. В разискванията участвуваха осем души.

а 10 май т. г. в Секцията по славянски и западноевропейски литератури бе разгледана работата на Ванда Смоховска-Петрова „Два образа на майкиреволюционерки и връзката помежду им". (Т. Т. Йеж „В зори“ и „Майка" от М. Горки). B рецензията си за разглеждания труд Иван Цветко в изтъкна, че авторката е спряла вниманието си на един твърде интересен и непоставян досега въпрос. За да докаже своята теза, тя е привела целия известен материал. Смоховска сочи, че Горки е познавал романа „В зори", в центъра на който популярният на времето си полски писател Теодор Томаш Иеж (Зигмунд Милковски) е поставил образа на българска майка-героиня, създаден от него по впечатления за баба Тонка Обретенова. Сочейки рецензията на Горки за книгата на Йеж от 1899 г., Смоховска намира редица аналогични положения в процеса на вътрешното израстване у героините на Горки и Йеж. Революционизирането на съзнанието на двете жени претворява, променя емоционалния им живот. Авторката отбелязва, че вътрешните промени у тях възникват по еднакъв начин - те започват и в двата случая под влиянието на синовете им. Майчинската любов се оказва оня проводник, по който минават първите искрици на революционната истина за тях. Рецензентът изтъкна, че анализирайки вътрешното развитие на Двата образа, Смоховска не проявява ни най-малка тенденция да опрости или огру би поставения проблем. Напротив, тя го вижда в неговата сложност и многостранност. Държейки сметка за съществените различия между двамата писатели, авторката изказва само предположение, че на такъв художник като Горки образът на Йежовата баба Мокра не е могъл да не направи впечатление и може би той е дал първия тласък, първия импулс на големия пролетарски творец да постави в центъра на своя роман именно една майка, която става революционерка под влияние на сина си", че „в многолюдната редица на руските жени-майки и революционерки - прототипове на Горкиевата майка, начело на които стои Ана Кирилова Золомова" едно своеобразно, свое място заема и Йежовата баба Мокра, чийто прототип е бъл гарската революционерка баба Тонка. Смоховска, разбира се, държи сметка както за различното идейно съдържание, така и за различната обобщителна сила на двата образа. Винаги, където е необходимо, тя обръща внимание върху факта, че докато у Йеж се води борба против националното робство, то у Горки става дума за социално освобождение на работническата класа и трудещите се от игото на капитализма. Изтъквайки, че разглежданият въпрос у Смоховска е поставен съвсем правомерно и напълно научно, Иван Цветков обърна внимание върху някои поправки и подобрения на работата. Според него трябва да се помисли дали е нужно такова подробно изложение на образа на баба Мокра. Той направи предложение и по-определено да се свърже оценката на „Майка" с Лениновото изказване за романа и да се изтъкне още повече разширителното значение на образа у Горки.