трайните

През последните години ние сме свидетели на едно положително явление в нашата литература. Това е живото участие на редица белетристи и поети в изграждането на социалистическо-реалистичната ни драматургия. Димитър Димов написа „Жени с минало“ и „Кой е виновният“, Илия Волен - „Вълчи времена“, Иван Пейчев - „Всяка есенна вечер“, Валери Петров - Когато розите танцуват“, Иван Радоев - „Светът малък“ и „Юстиниянова монета", Емил Манов - „Съвест", Г. Джагаров - Вратите се затварят", Кл. Цачев - „От много любов“ и „Последният от отряда", Боян Балабанов - Пред буря“, Н. Фол - „Чернозем", Т. Генов - Паметник", М. Грубешлиева и Н. Луканов - „На малкия пристан", П. Славински и Б. Дановски - комедията „Тайни“, М. Величков - Дългият зъб, Вл. Полянов - „Слънчеви пътеки", В. Нешков „Тайната на обречените". Добри прояви имат и някои съв сем неизвестни доскоро литературни работници, като Никола Русев, Иван Шопов, Иван Остриков, К. Странджев, Лео Конфорти, Д. Бочев. Голяма активност проявяват и известните наши драматурзи К. Зидаров, Г. Караславов, М. Петканова, Л. Стрелков - Блокада“, „Иван Шишман, “ „Камък в блатото“, „Незабравими дни" заемат важно място в репертоара театрите. на Без да поставяме знак на равенство в пиесите на посочените автори, трябва да подчертаем преди всичко обнадеждващото оживление. Разширява се тематичният кръг, някои от драматурзите, макар и още плахо, се насочват към важни проблеми на живота, в редица творби привличат благородната тревога за съдбата на съвременника, образният поетичен строй на мислене. Нашата драматургия вече се освобождава от случайни автори и става дело на писателя. Ние не можем да не уважаваме новите търсения, стремежа към самостоятелност, към разнообразие на сценичните похвати, към самобитност. За съжаление тия нови тенденции са доста противоречиви. До новото, свежото, действително хубавото откриваме наред с проявите на криво разбрана традиция, на шумна риторика и героизъм и елементи на маниерност, дори на поза, амбиция за новаторство, която не винаги хармонира с творческите възможности; и най-после една съвсем неоправдана небрежност към трайните закони на драмата. Мисля, че развитието на националния ни социалистическо-реалистичен театър страда както от консервативност на сценичната форма, от традиционализъм, така и от маниерност.