Книжка-3

1960 Книжка 3 Съдържание

Българските научни и културни работници, а особено българските писатели, като се включват във всенародното чествуване 90- годишнината на най-великия човек на нашето време Владимир Илич Ленин, с основание се спират преди всичко на онова ново, което творческият гений на Ленин внесе във всички области на науката, културата, изкуството, възпитанието, политиката, строителството и пр. Един от въпросите, който винаги дълбоко е вълнувал нашите културни работници и писатели, е въпросът за партийността на литературата и на изкуството изобщо. Той се включва почти във всички научни и общоидеологически сесии, съвещания и конференции, които стават и тепърва има да стават у нас във връзка с 90-годишнината на В. И. Ленин, а Съюзът на българските писатели устрои и специална научна сесия, посветена на въпроса за партийността на литературата и на изкуството изобщо. Въпросът не слиза от страниците и на съответните списания, вестници и други периодични и непериодични издания.

Въпросът за характерната подробност се намира във връзка с почти всички важни проблеми на литературното творчество и, разбира се, значителна степен с проблема за сбитостта в прозата, за сгъстената, синтетична проза. B Ненужно еда подчертаваме, че подробността, която оживява случ ката, събитието, характера, която ги индивидуализира, но същевре менно типизира, ев основата на онова, което отделя реализма както от натурализма, така от схематизма и опростителството в различните им видове. Известно е, че белетристът, изправен пред живота, който трябва да пресътвори, най-напред се сблъква с огромен брой подробности. В многообразието на човешките действия, в многобагрието на тоновете, които изпълват атмосферата, в плетеницата на човешките изживявания писателят би трябвало да се ориентира и да ги пресъздаде в своето проп ведение. Ние знаем колко е сложна действителността както в голямот безкрайното, така и в малкото, в откъса, дори в микроскопическоль В един къс пролетна трева има толкова много живот и багри и смисъ че както е известно, древните японски художници са създали цяла школа

Едно от най-характерните явления в литературното ни развитие след 9 септември 1944 година енепрекъснатият прилив на млади, свежи твор чески сили в редовете на поезията ни. Със сигурност може да се каже, че никога преди поезията ни не се е обогатявала така интензивно и такъв широк фронт с млади, надеждни творчески кадри. Премахването на изкуствените прегради между литературата и на рода е едно от големите завоевания на културната ни революция. Както е известно, това е двустранен диалектически процес, който се характери зира с широкото проникване на литературата сред народа, сред мно гомилионния читател и с издигането на духовното равнище, на естелическото възпитание на тоя читател, с култивирането и изявяването в неговите творчески способности. „Изкуството принадлежи на народа - казва Ленин - то тряб да прониква със своите най-дълбоки корени в недрата на широките т дещи се маси. То трябва да бъде понятно за тия маси и любимо от т То трябва да обединява чувството, мисълта и волята на тия маси, да п издига. То трябва да пробужда в тях художници и да ги развива."

Твърде различни и сложни са пътищата, по които един писател прониква извъ границите на своята родина. Поел по техните криволици, художникът често полу чава от различни епохи и всред разни народи нови измерения, бива „открит от т кива страни, които неговото време дори не е подозирало. Има нещо твърде харак терно за съдбата на един писател в начина, по който той се усвоява извън роди ната си. По някой път, изразил ярко тенденциите на времето си, създал си непов торим почерк и стил, художникът завладява мощно умовете на своята епоха, твор чеството му се превръща в знаме, лозунг, платформа, а често на края - понеже последната степен от бурното усвояване на един своеобразен талант почти всякога е епигонството - и в литературна мода. Такава съдба имат някои големи худож ници от западноевропейската класика през миналия век (Байрон, Шилер). Има и кива писатели, които остават почти неоткрити от своята съвременност, за да мерят оценка от други епохи или сред други народи. Такава участ има Стенда Често литературната мода открива зелена улица за някои нездрави литературни яв ния, успели да подразнят преходните и най-често съмнителни вкусове на с време. Славата на такива литературни еднодневки, най-характерен пример мек които у нас еможе би Пшибишевски, свидетелствува само за естетическото равн на известни среди през епохата.

Иван Вазов ни е оставил доста сведения за живота и творчеството си. Но при все това в неговата биография има немалко неизяснени въпроси и противоречиви сведения. Настоящата статия си поставя за задача да уточни някои моменти в жизнения път на поета, едни от които се тълкуват невярно, а други изобщо не са били поставяни за разглеждане в нашия печат. Тук ще се спрем на въпроса за първите опити на Вазов за времето, прекарано от него в Румъния при първото му отиване за участието му в Българското централно благотворително общество, като коригираме пътем някои сведения на самия Вазов. И Естествено е при изясняването на тия въпроси да се излезе преди всичко от сведенията, които сам поетът ни е оставил. Нужно еобаче тия сведения да се съпоставят и проверят многократно. Защото некритичното отнасяне към тях е довело до днешното положение - да се допущат не само в популярните работи, но и някои сериозни изследвания за Вазов груби фактически грешки и несъобразности.

Неотдавна в архива на Найчо Цанов, част от който се пази в Държавни я архив във Враца, намерих три стихотворения в ръкопис от Кирил Христов. Откъм художествени достойнства тези стихотворения не представляват особен интерес, но те хвърлят светлина върху някои страни от гражданската биография на поета и сочат, че не са му били чужди политическите и социалните борби на народа. По едно писмо на К. Христов до Найчо Цанов, което се пази в същия архив, и по съдържанието и насочеността на стихотворенията личи, че те са писани в 1900 г. период на остри социални борби - селските бунтове срещу десятъка в Тръ стеник, Шабла, Дуранкулак и др. Двете от тях - „Хей, княже, чуеш ли?“ и „Сред ство да ти е мирна главата и в днешните времена" са по Вазов, от когото авторът заимствува цели куплети. Прави впечатление обаче друго: явното съчувствие към народните страдания, силната и смела критика на своеволията на властта, неприкритата голяма омраза към княз Фердинанд, която стига до открито заплашване с революция.

Дълголетна е историята на българската Литература. Зародила се още през ІХ век, Тя постепенно се домогва до големи завоевания, оказва благотворно въздействие и на другите славянски народи, като същевременно се учи от световните майстори на художественото слово. Днес делото на книжовници, на писатели и поети все повече и повече привлича вниманието на учените от различни страни. Този интерес непрекъснато расте не само към старата българска литература, когато книжовната ни мисъл достигна необичаен за онова време разцвет, но и към по-новите периоди, към възрожденската и следосвобожденска литература, към постиженията на съвременното ни художествено слово. И ако уче ните слависти се насочват към художествената ни книжнина, за да разкрият връзките й с художествената мисъл на Другите народи, да посочат историко-познавателната й значимост, да вникнат в пообщите и специфични закономерности на нейното развитие и на литературния процес изобщо, то хилядите читатели посягат към едно или друго произведение, за да се сродят с миналия и сегашния живот на нашия народ, да се вживеят в неговите дълголетни, епични борби за национална Независимост, социална справедливост и културен напредък, да почувствуват патоса и героиката на днешната величава социалистическа съвременност. Този непрекъснат интерес намира израз и в множество статии, очерци, в редица изследвания по конкретни въпроси, както и в по-обобщаващи трудове. В последно време се поя виха и опити за по-цялостно изложение на литературното ни развитие. И тук съ ветската наука, продължавайки традициите на руската славистична мисъл, работи с присъщия и размах, отбелязва несъмнени успехи - най-големия от които в последно време е обемистият том "Очерци по историята на българската литература ХІХ-ХХ век“, подготвен от литературоведите българисти в Института по славяноведение при АН СССР, Москва. Наред с множеството отделни изследвания, статии, книги по конкретни историко-литературни въпроси, ние познаваме вече и някои частични опити на съветски литературни работници да дадат популярно систематично изложение на по-цялостни периоди от литературното ни развитие. Без да подценяваме значението на тези опити за популяризиране на българската литература, следва да се подчертае, че те стоят далеч зад труда, подготвен в Инсти тута по славяноведение. Колективът на Очерци по история на българската литература ХIX-XX век“ е погледнал много по-нашироко и задълбочено на своята задача, извършил е значителна изследователска работа и е постигнал несъмнени резултати. И което е още по-важно. Този труд е първият по-цялостен опит да се разгледа литературното развитие през последното столетие от марксически пози ции, да се видят литературните явления в тяхната сложност и противоречивост, да се подведат и обяснят от единен научен критерий.

През последното десетилетие на своя живот големият немски поет Йоханес Р. Бехер обнародва няколко книги, в които - във формата на лична и на места Дори съкровено-интимна размисъл - дава израз на свои наблюдения, изводи и убеждения по редица недоизяснени или спорни въпроси на художественото творчество. Големият теоретически и практически интерес, който тия книги представляват, се крие както в многообразието на засег натите проблеми, така и в остротата, на места дори новаторската смелост, с която авторът дава израз на своите схващания. Предшествувани от обнародвания дневник на поета от 1950—1951 г., озаглавен с един стих от Шекспировата „Буря" („И все пак - какви големи надежди!"), тия томове (излезли през годините 1952- 1957 и обединени под общото заглавие „Старания"), са: Защитата на поезията, Поетическо кредо, Власт на поезията и Поетическият принцип.

Що еестетично?" - с този въпрос започва монографията на Л. Н. Столович Эстетическое в действительности и в искусстве" (Москва, 1959). „От гледна точка на съвременната естетическа наукапише авторът - тези явления и предмети на действителността, тези способности на човека се характеризират като естетични, които тъй или иначе се включват в особеното, специално отношение на човека към действителността - естетическото отношение". Както виждаме, съвсем общо опре деление, чийто смисъл се изразява в това, че естетичното се схваща като специално отношение. От тази предпоставка към поизчерпателното определение на естетич ното са възможни няколко посоки. Столович е избрал тази, според която естетиче ското отношение се определя от своя обект - естетическите свойства на действителността. Те (прекрасно, отвратително, грозно, трагично) съществуват обективно, независимо от нашата воля и нашето съзнание, въпреки че не са вън от обществото и човека. Авторът се разграничава от А. И. Буров, според когото естетическите качества не се реализират" без възприемащия субект.

В секцията по теория на ли - тературата при Института за българска литература бе обсъден трудът на младши научен сътрудник Атанас Натев - Цел или самоцелност на изкуството? (критически наблюдения върху неокантианската естетика в България). Авторът е посветил труда си на проблема за проникването на неокантианската естетика в България - разглежда тру довете на нейните привърженици и резултата от тяхната дейност. Трудът е разделен на седем глави: Теоретическите зигзаги на една теза; Психологистичният оброк на естетиката; Цел или обществена безцелност на изкуството; Специфичната цел - обществено оправдание на изкуството; Тенденция и тенденциозност на изкуството; Прокуденото познание и Естетическата наслада и изкуството. Възловата глава е четвъртата, която съдържа естетическото кредо на автора - в нея той се стреми да даде научно оправдание на тезата си за спецификата на изкуството. Според Натев спецификата на изкуството (казано в най-общ план) идва не от предмета, не от обекта, а от особена общест вено-социалната потребност. Художе ствените образи след съответно опредме тяване могат да станат изкуство, само ако добият общественост, ако влязат в социално обръщение.