Атанас Свиленов

Наскоро прочетох в един справочник, че за първи път Николай Янков е напечатал свое литературно произведение още през 1943 година. И като си припомних Многото примери от нашия съвременен книжовен живот, някак твърде странен, твърде непривичен ми се видя фактът, че едва в края на миналата година, т. е. близо цели две десетилетия след дебюта, се появи неговата първа книга, сборникът литературно-критически статии „Книги. автори и време". Причините за това нетипично закъснение могат да се обясняват по най-различен начин, но аз нямам намерение да се нагърбвам с такава задача, тъй като в нейното разрешаване не виждам да се съдържа особена важност. Само бих искал най-общо да отбележа, че то не е резултат нито на някакъв идейно-естетически прелом, на рязко обръщане по съвсем противоположен път, нито пък на жанрови лутания, на жанрова неустановеност, на прескачания от един периметър на дейност в друг. Без да е от най-продуктивните наши критици, Николай Янков не от липсата на собствени творби езабавил издаването на първата си книга, а несъмнено в случая са действували съображения от друг характер и на първо място, струва ми се, чувството за самокритичност. До тази мисъл ме довежда преди всичко обстоятелството, че с изключение само на три работи останалите статии са писани през последните петшест години. Очевидно е, че към творбите си от по-отдавнашно време Н. Янков не изпитва особена слабост, ясно е, че при съставянето на книгата той не еискал да вмести в нея цялата си дългогодишна критическа продукция, включително и най-първите си проявления, а е смятал за най-целесъобразно да се представи само със статиите си от последните години. Но за съжаление тази самокритичност е относителна, тя не е проявена докрай. Като се отнася с извънредно строга взи скателност към своите по-ранни критични произведения, Н. Янков някак неочак вано се показва пък твърде либерален към дейността си от последно време, гласува и пълно доверие и решава да я представи в „Книги, автори и време" почти без никакви изключения. Той е допуснал и поместването на някои дребни бележки, на някои - както сам ги е нарекъл - скици", чието значение се изчерпва с отбелязването на определена годишнина или културно събитие, бележки, които в колоните на вестника са имали несъмнена стойност, но които - поне в тоя си вид - мъчно могат да намерят оправдание извън него. Книгата на кри тика не бива да се превръща в своеобразен дневник, който да зафиксирва всяка проява, тя винаги предполага подбор (взискателността е всякога задължителна, тя е нужна не само при оценката на найранните проявления). Книгата е винаги една оценка-и преди всичко самооценкана изминат път тя представя определен творчески период откъм неговите найважни, най-съществени страни, Без да се премълчават отбелязаните увлечения към една ненужна всеобхватност, без да се премълчава неприложената докрай самокритичност, все пак трябва без повече уговорки да се изтъкне, че първата книга на Николай Янков дава в общи линии представа за неговата творческа физиономия.

Доверявам се на тези критици, които носят със себе си атмосферата на изкуството, неговата чудесна хипноза. През последните години те стават все повече. От тях не лъха на кабинетна плесен или досадна лекторска назидателност. Те изместват от съзнанието на моето поколение представата за критикапрототип на Чеховия човек в калъф, която се беше вгнездила у нас от скучните силогизми на гимназиалните учебници и хри стоматии от преди десетина години... С читателите те не разговарят от трибуна. Чуждо им еакадемичното достолепие. Със своя заразяващ ентусиазъм, с чудатата си, непресекваща пламенност те приличат на художниците от бедните тавански ателиета, дето сред разхвърляното пъстроцветие на бои, платна и евтини мебели се водят нескончаеми страстни спорове за изкуството, пие се вино и се рецитират нови стихове, танцува се лудо и под мансардните сводове се четат бунтарски авангардни манифести…

Напоследък в нашето литературознание се картина, би налага модата на класификациите. С невероятна страст се търси някакво етикетче, което да бъде лепнато на всекиго. Дали ще е „импресионист" или структуралист", дали ще бъде причислен към така наречената „научна" и академична критика" или, напротив, ще бъде обявен за „артистичен“ - все едно, но всеки автор трябва да бъде сложен в някое чекмедже, трябва да бъде диференциран". Ако външен човек, чужденец, реши да съди според тази своеобразна щедрост за състоянието на днешната ни литературна мисъл, той несъмнено ще се удиви от присъствието на толкова школи, на толкова противоположни методологически направления. И то в едно литературознание, което е призвано да утвърждава принципите на социалистическия реализъм, което се придържа към класово- партийния критерий в оценката на явленията от миналото и настоящето.

През лятого на 1871 г. на Пол Верлен, известния френски поет, точно по това време намиращ се в апогея на славата си, наскоро поздравен за своите стихове лично от великия Юго, му връчват едно измачкано писмо, върху чийто плик личи клеймото на пощенската станция от малкото северно градче Шарлевил. Името на подателя е непознато: Артюр Рембо. И Верлен се намръщва, когато вместо очакваните похвали вижда някакво стихотво рение със странното заглавие „Пияният кораб", и то толкова дълго, че с мъка се побира на няколко листа. Но още от първите редове, които започва да чете с обичайната при такива случаи неприятна гримаса, той, всепризнатият майстор, е слисан. Някаква изключителна сила така го увлича, така го дърпа към себе си, че - по собственото негово признание дъхът му секва". Той чувствува, че тази сила издава присъствието на гений; неговите приятели поети също са изумени, не намират думи, за да изразят впечатленията си; и затова отговорът, който написва Верлен, макар и да е само от два реда, е достатъчно изразителен: „Ела, велика душа, теб те зоват, теб те чакат.. И ето след няколко месеца непознатият провинциален поет, за когото B из столичните литературни кръгове вече са плъзнали легенди, се явява Париж. Сега изумлението няма граници, защото в задименото кафене, в шумната компания на приятелите си Верлен довежда един седемнадесетгодишен юноша, красив, приличащ на момиче, почти дете. Всички джобове на окъсялото му палто са натъпкани с ръкописи и авторът им без стеснение ги раздава на интересуващите се, макар в тях често цинизмът и недвусмислените изповеди за изживяни порочни удоволствия да са така предизвикателни, дори Верленовите другари, смятащи се за борци против ограниченията на фалшивата нравственост и водещи живот твърде далеч от този, който може че да се посочи като пример за благопристойност, надигат недоволни гласове. Но стеснителният иначе на пръв поглед юноша в такива случаи не само че не е наклонен да слуша морализаторствувания, не само ожесточено спори, но еготов да си помага с юмруци, а веднъж дори се хвърля към раздразнилия го събеседник със застрашително насочен десертен нож в ръката. „Всичко в него е странно, неочаквано - всичко заинтригува, ту отблъсква, ту привлича към него" - пише един от биографите му. Особено силно, до болезненост, се пристрастява към Рембо Верлен. Те двамата образуват през зимата на 1871-1872 г. около себе си кръжок, чиито участници си поставят за цел да пародират официалните поети, да осмиват лицемерните версайски порядки, 93 да провокират еснафския вкус и морал. Наричат се заядливите“, „злите" чудаци или зютисти (от народния израз zut - по дяволите!"). Не в групата на зютистите обаче се ражда големият поет Рембо, макар че по това време, в тази среда, са създадени и значителни произведения. Да леч преди да влезе в допир със столичния литературен живот, преди да се озове в средата на събратята по перо, големият поет вече съществува. Дори нещо повече: сега, в Париж, не започва очакваният в такива случаи твор чески подем, а, напротив - сега се появяват признаци на скъсване, на разлюбване с поезията. Истинското поетично наследство на Рембо, макар и това да изглежда странно, защото той е едва осемнадесетгодишен, е зад него. Артюр Рембо е роден на 20.Х. 1854 г. в Шарлевил в средно заможно се мейство, което още от ранно детство му опротивява с тираническата си пристра стеност към догмите на фалшивия буржоазен морал; свободюбивият му дух се задушава под ниската стряха на сивото еснафско съществуване. Още тогава се пристрастява към литературата, търсейки в нея морална подкрепа за критическото си отношение към обкръжаващата го действителност и храна за богатото си въображение. Предпочита да се връща в миналото и да тръпне от възторг над стиховете на окъсания скитник Франсоа Вийон, обича да се зачита в романтиците, които го качват в лодката на фантазията си и го отна сят в далечни примамливи краища. Отначало е увлечен и от стиховете на парнасците - те му допадат пре димно с атеизма си, но много скоро му опротивяват с преднамерено търсена безстрастност, с псевдообективността, с бягството от актуалността, с поли тическата си индеферентност.

Другарю Караславов, Вашата книга „Срещи и разговори с Георги Димитров" беше едно от първите издания, които се появиха в чест на деветде сетгодишнината от рождението на народния вожд и учител. Кои са вътреш ните творчески фактори, които Ви доведоха до нейното създаване? Следил съм в течение на дълги години живота и политическата дейност на Георги Димитров и винаги съм смятал, че за този изключителен българин и комунист трябва да напише всеки, който има впечатления от него, който е общувал с големия човек и ръководител. В този смисъл и аз съм от „облагодетелствуваните“, тъй като животът ми предостави възможността да бъда близо до него, да го наблюдавам. И то в някои твърде интересни и напрегнати политически моменти в първите години след установяването на отечественофронтовската власт. Сметнах за свое скромно задължение да дам гласност на впечатленията си. - Трудно е да се определи жанровата принадлежност на Вашата книга. Тя се опира на лични спомени, на водени записки от речи и разговори, но съ щевременно в нея мемоарното начало е допълнено и от ценни сведения за ця лостната обстановка в страната по онова време, обогатена е и от по-широки характеристики за Георги Димитров... - За мен това са очерци и репортажи. И в случая не е толкова важно да се определи жанрът, колкото съдържанието на книгата. По мое убеждение в нея съм дал някои оригинални и интересни черти от образа на Георги Димитров като човек и политически ръководител. Вярно е, че вече се появиха и други ценни книги за него, но смея да твърдя, че аз пръв се опитах да дам едно цялостно впечатление за проявленията на личността му в процеса на стри класови и политически сблъсквания. И отношението му към хората в тези 44 ЛОВИЯ. - Оше тогава ли у Вас залегна мисълта да напишете нещо за Георги имитров? - Още тогава аз имах ясно съзнание за величието му. Впрочем още след Лайпцигския процес за мен, пък и не само за мен, той беше вече историческа личност, революционер от световен мащаб. Знаех, че ще остане във вековете като пример на борец за правда, за тържеството на комуни стическата революция. И затова после, когато го придружавах и имах въз можност да разговарям с него, да слушам речите и мъдрите му напътствия, аз си записвах словото му. Знаех каква непреходна стойност има и ще има то. На времето бях намислил да напиша книга само за погребението на Георги Димитров. Но тези мои планове по служебни причини не се осъществиха. Ала бележниците, които съм изпълнил по време на погребението, също пазя. В тях има само мои лични впечатления. Например в един от бележниците аз описах около 2000 венци от страната и чужбина, които бяха разположени във всички помещения на Народното събрание. Погребението на Георги Ди митров - това беше един уникален израз на преклонение от страна на нашия народ и на всички честни хора в света към неговия титанически образ на борец, герой, патриот и интернационалист. Сетне допълних книгата си с две глави - Вестта“ (за смъртта му) и „Скръбта“ (за кончината му). Колкото и наглед да не се пасват тези две глави към останалите глави и спомени, смя там, че те допълват общата картина, която целях да дам в книгата си. B Като пишех „Срещи и разговори с Георги Димитров“, впечатленията главата ми бяха още така силни, че аз малко ползувах бележниците си. Още помня неговите жестове, всеки неповторим израз на одухотвореното му лице. И ако бях художник, бих го нарисувал в интересни положения.

И преди, когато живееше в квартала около Военно-историческия музей, сега, когато наблизо е Паркът на свободата, Дамян П. Дамянов обича да заема „стратегическа позиция" до прозореца, който гледа към оживената улица. Съдбата го е обрекла да бъде прикован на едно място, да бъде пленник на стаята, но той с цялото си същество се стреми навън, стреми се към хората, към пълно звучието и многобагрието на света. И затова не е странно, че прозорецът, който се среща толкова пъти споменат в стихотворението му, не е преграда за неговия порив, а своеобразен екран, върху който животът рисува хилядите си лица. ако в първата стихосбирка „Ако нямаше огън“, появила се през 1959 г., от този прозорец поетът виждаше преди всичко лицата на ония, които го да ряват в страданието му с топлина и човешко съчувствие, то в следващите книги гледката оттук стана много по-широка, стана необгледна. Пред очите се разтвори някакъв невидим прозорец към цялата родина, към всекидневието на хилядите трудови хора. И в творчеството на Дамян П. Дамянов нахлуха нови теми, вляха се нови жизнени сокове. Лириката му от съкровено-интим ните интонации се извиси до заразяващия обществен патос, до увлича щата сърдечност на изповедите към родината. - От кога пишете? Кога се появяват първите Ви публикации? Каква беше тематиката им? Защо се насочихте към поезията? - Ще започна с последния въпрос - защо съм се насочил към поезията. Колкото и трудно обширен да е той, мисля, би станал най-удобната отправна точка за отговорите на останалите подвъпроси. TO Към едно творчество човек се насочва тогава, когато сам и убедено реши, че е единственият възможен език, посредством който той би могъл да общува с хората, да им предаде своя мисловен и душевен мир, да ги учи на красота мъдрост. Едва ли точно тия са били мотивите, които са ме накарали преди двайсетина години за пръв път да хвана молива, но с минаването на времето разбирам, че пътят, който тогава лесно и набързо съм си избрал, нито е лесен, нито намерения, бързо извежда до осъществяване на намеренията. Намеренията си остават ако зад тях не стои един талант. За собствения си талант човек наймалко вътре в има себе право да говори и да му дава преценки, но това не го лишава от правото така, в каква си да се залъгва и да си въобразява, че го има. Дали действително е кажа, степен - това могат да кажат само другите. Сам за себе си мога че хем съм благодарен на своята вече почти двадесетгодишна илюзия, да 72 Хе че скептичното спрямо нея никога не ме е напускало. От една страна, пое зията осмисля и окриля целия ми живот, от друга - нерядко ме спохожда съмнението дали съм овладял поне прилично нейния прекрасен език и дали с него мога поне малко-малко да кажа красиви, умни, човечни и полезни неща на хората. Колкото и нескромно да звучи, сигурно още вярвам в това, след като продължавам да пиша стихове.

Искам още в самия увод на рецензията си за сборника на Тодор Боров „Живот с книги. 1942—1972" да подчертая, че знанията ми в областта на библиографията са твърде любителски. И вероятно жестът ми би бил съвсем дързък, като се има пред вид, че ав торът е всепризнатият ни голям специалист в този сектор на научни занимания, ако - слава богу - предлаганата книга с негови статии и изследвания не беше така пъстра и разно- образна в своето съдържание и ако в края на краищата не напускаше многократно спе- цифичната територия на библиографската дейност. Разбира се, сериозният човек изобщо не може да си представи съществуването на истинското литературознание без солидната основа на библиографските проучвания, но в случая книгата на Тодор Боров е богата на страници, които имат и пряко отношение към литературната история и критика, които на- право могат да бъдат окачествени като при- нос в този аспект. В същност тоя характер на сборника дава точна, вярна представа за ро- лята и мястото на автора си в нашия култу рен живот. Като тръгва от своята огромна любов към печатаното слово, той преминава през фа- зите на проучването на историята на книгата, на нейното съхраняване, на научния и опис, 130 за да достигне и до вникване в същината на текста. Или, както сам отбелязва в предго вора, „ако искаме да се изразим с малко понаучна терминология, пътят върви прибли зително така: читател - библиофил - библи отекар - библиограф - книговед". Ще направя само едно пояснение: Тодор Боров е книговед не само в широкия смисъл на това понятие, но той изпитва органично вле чение към художествената книга и към кни гата, която изследва художественото творчество. Ето в този смисъл той принадлежи и на българската литература. Затова не е никак странно, че вече години наред той е член на Съюза на българските писатели. Още от ранни младини, от времето, когато у нас започва да излиза първият литературен вестник „Развигор", той е свързан най-тясно с авторите и процесите на родното литературно развитие. Наистина не е от оперативно намесвашите се, от ония, които раздават оценките и сочат направленията, но той допринася за създа ването на общия климат, на цялостната творческа атмосфера. От една страна, не говите изследвания оказват влияние на пи сателите с това, че спомагат за разширяване на духовния им кръгозор, че им припомнят за принадлежността ни към една обща славянска културна общност, че ги насочват към усвояване на творческите и граждански „Уроци" на големите майстори, особено от класическата руска литература (показателни в този аспект в книгата са работи като „Рус ката литература на XVIII в. в България през епохата на Възраждането“, „Гогол в Бълга рия“, „Чехов“, „Вазов в славянските литератури и др.). От друга страна, със своя пиетет към факта, към научната точност и добро съвестност, към подробното и пълно познаване на материята Тодор Боров влияе несъмнено и на литературоведението, като спомага за откъсването му от нехайните и произволни трактовки, от свободните съчи нителствувания, допринася за приземява нето му, за изработването на чувство на ува жение към труда на предходниците... Тук искам особено да подчертая и значе нието на неговите усилия за съхраняване на автентичния дух на литературния текст, на тая първооснова, от която започва работата на историка и критика. Обширната му сту дия „Издания на Христо Смирненски" разкрива не само сблъсъците с фашистката цензура и с реакцията, когато в условията на буржоазната държава неколцина ентусиасти воглаве с Тодор Боров искат да поднесат на читателите пълния, неподправен творчески образ на великия пролетарски поет, но тя показва и отсъствието на каквито и да било традиции в научното, академично издаване на книжовното наследство. Много по-лесно е на теория да се прокламират неговите прин ципи (и вероятно това Тодор Боров би сторил не по-зле от мнозина!), ала трудното е да се осъществят на дело.

Ефрем Каранфилов е един от изтъкнатите представители на българското литературознание, един от нашите най-уважавани и най-популярни критици и публицисти. Сега културната ни общественост отбелязва шейсетгодишнината от рождението му с чувство на признателност за неговия голям влог в социалистическата ни литература, за приноса му в осмислянето на националната духовна история, на добродетелите на народа ни. Пред нас е едно крупно творческо дело, което наистина респектира и с изключителната продуктивност на създателя си (той е автор на 26 книги, като при това те всички се появиха през последните две десетилетия), но още по-важни са вътрешните измерения на сътвореното, съществено е, че със своите произведения Ефрем Каранфилов допринесе твърде много за издигането на обществения авторитет на нашето литературознание. Ако от редица хора то вече не се възприема като някаква тясна приложна област на науката или като филологически упражнения, чиято стойност не излиза вън от стените на университетските аудитории, ако в него вече търсят духовни прозрения, които откриват същностни черти от националното съзнание, от националната философия, от националната психология, от националната душевност - това не на последно място се дължи и на неговите творчески занимания (разбира се, тук веднага ще допълня, че за щастие той не е сам в тези си търсения, че те са една от най-плодотворните тенденции в днешните изследвания на литературната ни и духовна история - за ориентация ще спомена Пантелей Зарев с неговата „Панорама“ и Тончо Жечев с „Българският Великден"). Би трябвало да се очаква, че в отношението си към неговото творчество ще бъда някак дистанциран, че тук ще се намеси въздействието на фактори като формирането на естетическите вкусове в различно време, в различен обществен климат, под влиянието на други „литературни моди“ и т. н. Но не е така. Винаги съм изпитвал чувството на тясна близост с онова, което пише той, винаги се е създавала една кореспонденция без прегради и сътресения. И мисля, че с това усещане не съм само аз, а и мнозинството читатели от по-младите поколения. Няма да е никак пресилено, ако кажа, че тъкмо те са най-ревностните му почи татели, че те са ония, които раждат потребностите книгите му да излизат огромни тиражи. B На какво се дължи това чувство на близост, на духовно р одство? Вероятно не на последно място и на съхранилата се младост на творческите пориви, но по-важно е според мен нещо друго: това, че Ефрем Каранфило в е типична рожба и особено ярък изразител на онзи нов дух, на онази благодат на, освободена от тесногръдие, от догми и схеми атмосфера, която се наложи у нас след Априлския пленум на ЦК на БКП — 1956 година.

Като мнозина белетристи и Константин Константинов започва с поетични опити, но у него от съвсем рано съществува колебанието между лирика и проза. Това, от една страна, го прави творец с неопределена физиономия в тоя пръв период на творчество, а, от друга страна, това впечатление се усилва и от многото чужди влияния, под които изпада. Влияят му западни и руски автори, прогресивни и упадъчни идеи. И той се втурва по всички ветрове и посоки. Създава стихове, които свидетелствуват за влияние на поети като Балмонт, Сологуб, Брюсов. Верлен; изпада и в мистична унесеност, с която се мъчи да прилича на Фр. Жам и А. Бели; в прозата е автор на социално заострени скици, но твърде силно е и влиянието на модните импресии и стихове в проза на Оскар Уайлд и К. Тетмайер. ce Още преди Първата световна война Константин Константинов започва да се ориентира към реализма, това се чувствува в някои от разказите и статиите му в „Звено". Но като че ли и на него, както и на Дебелянов, войната найшироко разтвори очите, за да види истинския грозен образ на живота. Неговите скици „В провинцията“, поместени в сп. „Отечество" (1915), се нареждат в числото на броещите се на пръсти творби, създадени през тоя период, които отделят с хуманността и трезвостта си от общия тон на безразсъден шовинизъм и войнствена екзалтация. След войната той застава решително на прогресивни демократически позиции, а в метода си на изображение прави решителен завой към реализма - за всичко това като документ се явява излязлата през 1920 първа негова книга „Към близкия“. Тук най-сетне поетът отстъпва на прозаика, макар че последният не скъсва напълно с лирико-романтичната склонност на първия. г. Творбите, поместени в книгата „Към близкия“, не могат да бъдат наречени разкази в общоприетия смисъл, понеже те често се доближават до художестве ната публицистика, от една страна, до стихотворенията в проза - от друга, а и до очерка - от трета. Авторът знае, че в литературата дефинициите и рамките са условни и затова смело прекрачва каноните на жанра. Всичко това той върши не за да маниерничи, а ръководен от съществени идейно-художествени и емоционални съображения…

Валери Петров е един от нашите поети с най-фино, най-деликатно душевно устройство. От всичко, до което се докосне ръката му, а и от чисто човешкото му присъствие лъха на култура, на вкус, на тънка мярка. Чужда му е всякаква грубоватост и неовладяна суровост, при него отсъствуват резките жестове и тонове. Всичко е меко, прецизно нюансирано, премерено на везните на един рядък художествен усет и преминало през една вродена, органична скромност, която няма нищо общо с другата скромност - показната, с която някои негови събратя твърде ловко си служат. И ето че тъкмо този поет, така отдалечен от всякакви боричкания за слава и постове, така пестелив на изявления, така естествено, без всякакви пози на отдръпване или обскурантизъм, потънал в собствения си творчески свят, тъкмо този поет е една от конфликтните личности в литературата ни пък и не само в нея, а и в киното, и в театралния живот. Той неведнъж е поляризирал мненията, неведнъж е карал критиците да кръстосват шпаги помежду си. При това - забележете - с нищо допълнително не е допринасял нито веднъж за по-буйното разгаряне на полемичния огън. Дори тогава, когато явно еимал сериозни доводи, за да отвърне на неверни и несправедливи тълкувания. Или просто да ги доизя сни от лична гледна точка, да ги уточни. Оставал е верен на природата си, своя нрав, на своята овладяност и деликатност. А и след години, когато е ставало ясно, че истината е на негова страна, че той е победителят след проверката времето (да вземем само един пример - как беше посрещнат някога филмът по негов сценарий „На малкия остров“ и какво емястото му - признавано от всич ки днес - в развитието на българското кино!), той пак не си разрешава дори намек на оценка, на някакви присъди. Изобщо той с нищо не предизвиква, епатира, не дразни. И все пак - повтарям - е една от най-конфликтните лич ности. Парадоксално на пръв поглед, но факт. Ho на на И не никога не е отричана, не е подценявана дарбата му. Признавали са му я винаги, респектирала е всички. И оттук нататък са започвали несъгласията, споровете, резервите, обвиненията. Просто характерът на дарбата, нейното свое образие се превръща в главен прицел, в център на полемиките. В годините на нормативната естетика, на догматично закованите постулати беше някак пообяснимо да етака.