Здравко Петров

Просто не усетихме кога тревожният октомврийски дъжд неспокойно заби по поетичния прозорец на Любомир Левчев, просто не видяхме кога нежният юноша възмъжа в сериозен млад поет, който упорито търси свой стил в поезията. Първите стихове на Л. Левчев по страниците на младежкия печат бяха поръсени с много звезди, с много нежна романтика. Но той бърже стъпи на земята. Огледа се. Видя неспокойния лик на нашата съвременност, потърси нови пътеки към поетичната истина. Много скоро той се пре върна в горд наш съвременник, когото възхищават величавите победи в Космоса, когото вече не увличат милите, старинни звуци на дядовата гъдулка. Той иска да живее с ритъма на едно припряно, задъ хано, динамично време. Той носи нещо ново със своя стих, енергичен и експресивен, ударен и злободневен, той иска да долови сложната диаграма на психиката на съвременника, разпокъсаното, импре сионистично мислене на цивилизования градски човек. Лирическият герой на поезията на Л. Левчев живее с тревож ните изменения на нашата планета, с дълбоките промени, които стават в нашия обществено-икономически живот. Това обществено неспокойство е една от привле кателните черти на поезията на Левчев. За разлика от други млади поети, които се пилеят по детайлното и незначителното, Л. Левчев търси нов граждански глас в поезията, но изразен вече с по-нови езикови средства. И новата стихосбирка на Л. Левчев e обърната изцяло към съвременността, към строителството, към живота на нашата младеж. Той написа някои интересни стихотворения за строителството. Неговите поетични хроники за нашите строителни дни не са скучновати протоколи, а сти хове, отличаващи се с една свежа строителна романтика, с жизнеутвърждаващо чувство, с конструктивен патос. Л. Левчев успява поетично да приповдигне нашата трудовостроителна действителност, да опоетизира трудовото ежедневие, да разчупи баналната рамка при неговото изображение. И в тая посока той успя да напише редица интересни поетични творби. В стихотворението „Кремиковско начало" има хубава атмосфера, едно ново образно виждане: Картината съвсем не е красива - Едно поле. Една кафява угар. Над нея слънце - ниско и мъгливо. И нищо друго. Кой дръзна да посее вместо жито тук на мечтите семената?... Димят, димят загадъчно браздите, като огнище на прабългарски гадател.

Едва ли има български поет с по-изразителна външност от тая на Фурнаджиев. В нея е заключена голяма експресивна сила. Неговото лице прилича на някакво негърско божество, първично, грубо, непохватно издялано. В него има нещо много предкултурно, езическо, много от еманацията на чистата „природа“. Поет силен, земен, витален, той веднага те покорява със своята поетическа сила. Цялата му поезия е изпълнена със земни аромати. Особено ранната му лирика е изпълнена с едно могъщо ликуване. Явно пред нас е поет с огромна енергия и с големи жизнени запаси. Ако той би бил художник, той непременно би бил от школата на Йорданс, ако беше прозаик, непременно щеше да моделира образи подобно на Рабле, ако е поет, той не може да не бъде Фурнаджиев. Не знаем как другояче можеше да се излее тая груба сила на природата, ако не в такива силно драматични, могъщи, импулсивни стихове. Той ни прилича на поетически дух, който непрекъснато призовава земните сили на живота. Не е ли някакво своеобразно продължение на земята, на пръстта, на камъните, на корените на дърветата в литература. Няма в него черти, които да говорят за чисто проявление на „духовното“. И все пак той не е враг на въздуха и простора, на бляна и меч тата. Но духовните процеси при него протичат през неговата динамичноимпулсивна натура.

Обичам да се зачитам в некролози, в тях леко се долавя диханието на някой чужд, неподозиран, неповторим живот. Веднъж на една къса софийска уличка се зачетох в един току-що разлепен некролог. Явно погледът ми беше привлечен от необичайното име, покойникът беше от италиански произход. Не след дълго време това име срещнах в едно стихотворение на Валери Петров, поместено в последната му книга, то се казва „Отвян от вихъра“. Понеже съм виждал на тая уличка как В. Петров се занимава с колата си, мислено свързах тия два факта. Просто станах неволен свидетел на раждането на едно негово стихотворение или по-точно на неговия асоциативен подтик. И както обикновено става в поезията, един най-незначителен факт може да даде повод за емоционален размисъл. В случая Валери Петров е минал край къщата, прочел е некролога и в него се е зародила една емоционална идея, която покъсно е прераснала в трайно поетическо обобщение. Много минувачи са минали край скръбния наслов за Анджело Руджери, но никой от тях не е направил от тоя факт поезия, не го е превърнал в неповторимо емоционално преживявание, в тъжен размисъл за човешката съдба.

Приживе около него не се създаде литература", не се вдигаше скандален шум и все пак той беше в челните редици на българския мисловен процес. Не че за него не еписано (напротив, неговите публикации са срещали винаги възторжен прием и похвални отзиви в печата), но той не обичаше да натрапва своя силует. Минко Николов имаше вродена неприязън към скандалната слава и шумната изява в литературата. Но за неговото недостатъчно забелязване" в известна степен пречеше и вроденото късогледство на съвременниците. Много неща пречеха да го видим в истинския му ръст. И тук ние неволно изпадахме в положението на Чеховата героиня, която цял живот мечтаела да види необикновения човек, а той бил насреща й. Катадневието, спорният характер на спор ната професия - критиката (или както я наричат някои литератори „странната професия") пречеше да го видим в истинската му мащабност, да отчетем сериозността на мисловната му драма. Тая драма от ден на ден ставаше все по-дълбока и дълбока, за да се стигне до фаталната развръзка от края на декември 1966 г. Едва черният силует на самоубиеца натрапи по един неподражаем начин на живите големината на житейската драма, наречена Минко Николов. И сега виждаме в светлината на „станалото“ невъзвратимото, ужасяващото. „Нищо, че много нелепи житейски обстоятелства са ни пречели, за да видим зад благата му усмивка вече зреещата скептична, безнадеждна усмивка, която често разкрасяваше неговото одухотворено лице. И колкото и да се взирахме и да бяхме проницателни, не можехме да открием дълбочината на човешката му трагедия. А той вече я носеше от години, безшумно и незабележимо, като някаква „саркома", която терзае мозъка, отнема енергията на нервите му, сока на човешкия му и социален възторг. Тя с някакво злорадо темпо подготвяше внезапната катастрофа, жестокото рухване" на една ценна и дълго изграждана творческа личност.

Безспорно е, че за формирането на българската марксическа интелигенция наред с Маркс и Енгелс най-много са спомогнали Плеханов и Ленин. В тая връзка могат да се споменат и младият Кауцки и Меринг. Но преди всичко най-трайно въздействие са оказали със своите трудове Плеханов и Ленин. Известно е, че знаменитото съчинение на Плеханов „Монистическият възглед върху историята“ е имало силата за една нощ да превърне непредубедения ум в марксистки. Сам Ленин се изказва много похвално за тая книга, излязла от перото на високообразования марксистки теоретик Г. В. Плеханов. По ред причини Плеханов дълго време владееше най-добрите български умове. (Затова неговите по-късни теоретически и политически грешки станаха източник на умствени „страдания" в средата на страстните му поклонници, един от които е нашият голям критик и публицист Г. Бакалов.) Съвсем справедливо той взе почетно място в съзнанието на българските социалисти. Плеханов си спечели име и голям авторитет благодарение на това, че водеше непреклонна борба срещу разновидностите на западния ревизионизъм и опортюнизъм, завладели международното работническо движение след смъртта на Енгелс

Живял съм в малко градове, но все пак мога да твърдя, че всеки един от тях си има своя душа“. Както всяка улица си има своя „душа“, непонятна за никой друг освен за нейните обитатели. Това се отнася и до старите къщи, които не са населени с духове, са населени със спомени. Градът! Не знам трябва ли да съжалявам, че съм се родил в това опушено и гръмко място. По тоя начин не познавам мириса на сено, звездоброя на летните вечери. И действително на мен ми е чужда поезията на Вергилиевите буколики. Трудно ми е било да опозная пъстротата на селските обреди и обичаи, нямал съм удоволствието да слушам разговора на стари хора на село, неизкушени от градската цивилизация. Затова разбирам Валери Петров и неговия непресъхващ копнеж по примитива, по дивото зове"

Не крия, че в известен смисъл „феноменът" Богомил Райнов ми е по-инте ресен, отколкото чистият литературен текст. С това ни най-малко не искам да подценя създаденото от него в областта на поезията, прозата, изкуствознанието, криминалната фабулистика. Обаче не е моя работа да разглеждам всичките му прояви в областта на стиха и разказа, теоретическото есе и художествената критика. Това е предмет на специално изследване, което ще има претенцията да обгърне неговите всестранни духовни интереси и литературни дарби. Някой друг по-точно ще определи къде е най-силен, в какво точно се състои неговият принос в българската литература. Предварително знам, че подобно изявление за занимание с чистия феномен“ ще раздразни ония, които са свикнали да четат само текста, а по-малко да се интересуват от авторовата личност. Но когато се сблъскаш с личност като Богомил Райнов - характерна и ярка в продължение на три десетилетия, - не можеш да се абстрахираш от обстоя телството, че той е раснал между две войни, че при него химията на интелекта" представлява една твърде сложна и противоречива смес, че при последна сметка е син на стария професор Николай Райнов, чиито приказки са влезли в детските ни сънища.

На някои може би е дотегнало да се пише за критиката. Такива възмутени читатели ще кажат: „Стига тая критика! Аман!“ Може би са прави, понеже предчувствуват дълги пунически войни сред критиците. И все пак разговорите за критиката се налагат с някакво упорито постоянство. Просто литературното развитие повелява често да се вглеждаме в лицето й. Една от често цитираните мисли на Анатол Франс е, че по литературната критика съдим за една литературна епоха, за нейната интелектуална физиономия. Тая мисъл под една или друга форма варира в много статии за критиката. В някои постари литератури критиката може да е знак за александрийска изчерпаност, безплодно, макар и тънко занимание на духа, но за нашата литература критиката все още има голямо значение. Тя между другото е огледало и на националното ни мислене. Кр. Куюмджиев в своята последна книга „Критически делници“ също така разглежда нейната дейност като интелектуален израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура". Литературният критик Й. Василев се е заел в своята статия, посветена на критическата дейност на Кр. Куюмджиев, да обясни „феномена“ на един критик и изтеклото критическо де сетилетие. Той гледа на нещата успокоено, далеч от полетата на боя и малко снизходително към пропиляното време в остри полемики. Явно за него „сокът на нервите“, за който говореше Д. И. Писарев, няма значение. Той иска да преценява нещата спокойно, безстрастно или, както сам обещава, без гняв пристрастие". Тая роля на хладнокръвен летописец, на някакъв нов отец Пимен ми изглежда неподходяща за един критик в нашето време на битки И и незатихнали полусражения. Аз прочетох внимателно статията на Й. Василев и все пак не можах да разбера неговата позиция в случая. Стои ли той за националното своеобразие в нашата литература, държи ли в критиката да има по-голямо присъствие авторовата личност, противник ли е на нейната отвратителна роля на рекламен посредник, въобще какво отношение има към неща, за които се говори не от вчера. Или всичко това са излишни приказки, изречени от критиката през последните 10-15 години. Ако това е така, няма смисъл повече да разговаряме. Просто трябва да приключим разговора. Но не мога да допусна, не И. Василев, който не от вчера се занимава с литературна критика, макар че има твърде малко публикации, не знае тия азбучни истини за нашата кри тика. Към края на своята рецензия за книгата на Кр. Куюмджиев „Критически делници" той пише: „Куюмджиев все пак прояви психическа издържливост и устойчива воля, не се поддаде на нашепванията на нихилизма, който винаги се таи в един полемичен талант." Такава една трактовка за полемиката и по131 лемичния талант като проява на своеобразен нихилизъм ми изглежда твърде странна в наши дни. Борбата за мнение е едно от основните начала на всяко литературно развитие. Цялото развитие на българската критика в миналото и сега е стълкновение. Противоположно на естетиката на сп. „Мисъл" се съз даде друга естетика. Полемиките, които станаха на времето между главния редактор на сп. „Златорог" и Т. Павлов, не бяха напразни. Те отразяваха сблъсъка между два мирогледа, два подхода в разбирането на изкуството.

Обикновено поетите не за щастие идват на този свят. Тяхната участ един философ сравни с жертвите на сиракузкия тиранин Фаларида. Тоя жесток владетел обичал да слага обречените на смърт в утробата на едно медно чудовище. След това заповядвал в устата на чудовището да сложат арфа, а под него огън. По тоя начин нечовешките мъки на жертвата са се превръщали в приятна музика за околните. Те нищо не подозирали какво става в медната утроба. Всичко това е една тъжна алегория за съдбата на поетите, чиито дъл боки страдания често пъти не забелязваме. Малко или много ние, почитателите на поезията, неизбежно носим частица от студеното сърце на сиракузкия владетел. Защото невинаги си даваме сметка колко изхабена духовна енергия струва началото на един лиричен стих. Някога Есенин каза, че поетът идва на тоя свят много да даде, а малко да вземе. Душата на поетите е щедра. Тя събира в себе си лунните лъчи и трепета на полята, красотата на жената и „кораловите капчици“ на героите. Според един прочут естет и творец поетът „бавно катастрофирва“, хванал се на „бясното хоро на вакханките“. Всеки поет малко или много е един миниатюрен Орфей, който има способността да раздвижва камъните, но нерядко бива жестоко разкъсван от вакханките. Особено е печална участта на революционните поети. Малцина от тях умират на „меко ложе“. Техният живот се движи обикновено между печал ната амплитуда - Пушкин и Мицкевич, Петьофи и Ботев. Особено бъл гарските поети носят знака на обречеността. Често пъти те са умирали безумно млади или от собствената си ръка, или от чужда ръка. Но най-често са бивали покосявани от вражеска ръка. Неслучайно някои наричат България „страна на разстреляните поети". Цялата наша литературна история потвърждава подобен възглед. Като се започне от Ботев и се завърши с Вап царов, един жесток фатум преследва българските поети, които не са се примирили с тиранията. Най-големият български поет постави началото на една печална традиция. Първите да си отиват най-рано. Открай време Бъл гария е страна на насилствено убити поети. И тоя факт прави силно впечат-- ление на чужденците. B Но и поетите, които не са умирали насилствено, носят в кръвта си саможертва. Те служат предано на своя народ. Превръщат своето творчество камбана, която буди заспалите души. Вазов - патриархът на нашата лите-- ратура, макар че не умря с ботевска смърт, носи нимба на безсмъртието. Защото той е летописец Нестор на българските възторзи и беди.

Преди 100 години се ражда един човек, който е увенчан с необикновени дарби. Да направиш в стара Русия впечатление с талант не можеш, защото тая велика страна изобилствува с гении и таланти от първа величина, които неведнъж са изумявали Западна Европа и света. Луначарски направи впечатление на света не само със своите големи духовни дарби, но с това, че той ги отдаде беззаветно на революцията. Той подготви наред с целия лениновски щаб победното шествие на Октомврийската революция по земното кълбо. Луначарски бе и си остана един от най-ярките личности на века. Всякакви епитети от типа на „талант" или „гений" са слаби да изразят кипящата дейност на тоя човек, който е едно феноменално явление в духовната биография на века, очарователен анахронизъм във втората половина на ХХв., когато в духовната област все повече се чувствуват пристъпите на „варварството на специализацията". Преди Октомврийската революция Луначарски израства в средата на социалдемократическото движение в Русия, което започва от кръжоците, просветителството, за да стигне до ония 10 джонридовски дни, които разтърсиха Русия и Европа. В царска Русия той води неуютния живот на разночински интелигент, пращан е на заточение, живее зад граница, подготвя се за марксически теоретик в областта на изкуството, участвува в практическата революционна работа на Болшевишката партия. Той е особено ценен от Ленин заради способността му да хвърля мост между старата култура и новата социалистическа култура. Неслучайно Ленин го прави първи комисар на културата и просветата в своето правителство. Макар че неведнъж го е критикувал за неговите увлечения и грешки преди и след революцията, Ленин много добре знаеше, че хора като Луначарски са нужни на делото на пролетариата, особено в една такава деликатна област като културата и просветата, където не може да се пипа с груби пръсти. Луначарски беше крайно нужен на зараждащата се социалистическа култура, на която не бяха чужди увлечения като тия за изхвърляне от „борда на съвременността Рафаел, Шилер, Толстой, Пушкин и Достоевски. Големи личности като Луначарски с голямата си артистична култура са жива бариера пред нихилистичните, грубосектантски теории на пролеткултовците, които искаха на празно място да строят социалистическа култура. Когато в едно правителство има личности от типа на Ленин и Луначарски, не може да съществуват хунвейбински настроения в областта на културата, саванароловска страст за изгаряне на стари предмети, страст за унищожение на свещените гнезда на класическата общочовешка култура. Луначарски брани със силата на интелекта си реалистичното изкуство на МХТ, Малий театър, Александринския театър, бди над шедьоврите на „Ермитажа“ и „Третяковската галерия". В най-тежките години на гражданската война, 31 на глада в Русия, Ленин и неговите съратници не позволиха да бъдат изнесени платната на импресионистите под формата на контрибуции.

Априлският пленум от 1956 г. и литературата - това е тема, която тепърва ще бъде проучвана детайлно и исторически отговорно. Много събития в нашата национална история са свързани с литературата, но връзката между Априлския пленум и творците на художественото слово е нещо съвсем друго. Ние имаме произведения, които са свързани сюжетно с тоя исторически пленум, внесъл ярък прелом в нашия обществено-политически живот преди две десетилетия, но когато говорим за духа на април 1956 г., имаме пред вид оня животворен източник на идеи, който обогати нашите представи за социалистическата ни действителност, вдъхнови художествените творци за нови успехи под знамето на социалистическия реализъм и социалистическата култура. За две десетилетия се появиха много книги, стотици стихосбирки, романи и драми, които носят печата на обновителни обществени идеи. В резултат на априлската линия на нашата партия в обществения ни живот писателите се сдобиха с ново „социално зрение“, което им помага да се ориентират в сложната картина на обществените и исторически процеси. Ще бъде исторически несправедливо да твърдим, че в 50-те години Нямаме успехи на литературата въпреки суховея на догматизма и схематизма в сферата на художественото творчество. И все пак поетите и белетристите искрено се вдъхновяват от новата ни социалистическа действителност, творят според своите възможности социалистическо изкуство. В началото на 50-те години, въпреки че съществува една опростенческа естетика при разглеждане на художествените факти, започва оня щурм на социалистическия роман, който ни доведе до постиженията на Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Андрей Гуляшки, Димитър Димов, Павел Вежинов и др. Тогава се роди романът-епопея - като романите на Димов, Талев и Караславов, които станаха гордост на нашето социалистическо изкуство. Но специално тоя период не беше благоприятен за социалистическата ни поезия, макар че имаме немалки постижения на българската лирика в лицето на Г. Джагаров („Моите песни от 1954 г.).

Десет години минаха, откакто др. Тодор Живков произнесе своята реч пред софийските комсомолци. Както е известно, централно място в тая забележителна реч заемат проблемите на литературната критика. Десет години са достатъчно време, за да се провери стойността на едно слово. Можем да кажем съвсем определено, че за тоя период от време речта на др. Тодор Живков за нашата критика ни най-малко не изгуби своята актуалност и острота. Напротив, издигнатите в нея принципиални положения и до днес могат да служат като ръководно начало на по-младите литературнокритически поколения. Лично аз добре си спомням при каква обстановка сред нашата критика беше произнесена тая реч. В известен смисъл тя падна като гръм сред бял ден, като гръм от небето. Тя срещна редица хора в изненада. Тя с властна сила напомни от името на партията значението на литературната критика като партийно оръ жие в сферата на идеологията. Тая, бихме казали, историческа реч демонстрира мъдростта на партията, нейната чувствителност по отношение на идеологията и литературните процеси. Тя показа, че партията в лицето на нейния първи секре тар не е чужда на проблемите на литературната критика. Връщайки се назад, трябва да припомним обстоятелствата, които породиха произнасянето на тая реч. По едно време в нашата литература се забелязаха тенденции на деидеологизация, на забравяне на някои основни принципи на политиката на партията в областта на литературата и критиката. С тая реч на др. Тодор Живков бе внесена яснота и острота по въпросите на литературната критика. Не че дотогава не е говорено по тия въпроси, но сега за пръв път се заговори така разгънато по проблемите на литературната критика, и то от най-отговорно обществено място. Др. Живков съвсем недвусмислено ни внуши, че работите на нашата литературна критика са твърде неблагополучни, макар че имаме немалко успехи в тая област след Априлския пленум на нашата партия от 1956 г. Тая реч спомогна за обединението на литературните критици на принципиална основа, за изживяване последиците на професионалния егоцентризъм. Неслучайно тая реч беше приветствувана от най-различни среди, отличаващи се с различни естетически нюанси. В изтеклия период са водени редица професионални разговори за състоянието на литературната критика. В своето цяло нашата литературна критика, особено в лицето на по-младите, се превъоръжи. Тя застана смело на своя пост, активно участвува в оценката на литературните факти. Благодарение на речта на др. Тодор Живков критиците успяха да уточнят своите идейно-класови критерии, партийната гледна точка. В тоя период нашата критика постигна много. Тя стана естетически по-гъвкава към литературните факти, навлезе по-дълбоко в структу рата на художественото произведение (тук не говорим за увлеченията на струк 8 турализма, който иска да подмени един подход с друг за сметка на идейното съ държание на литературната творба), на дело осъществява разглеждане на художественото произведение като единство на съдържание и форма. В тия години се забеляза едно брожение сред литературната критика, тя се обогати и жанрово. Разчупиха се същевременно догматичните рамки на критическо мислене. Речта на др. Т. Живков от 30 март 1969 г. послужи като отправна точка за развитието на литературната критика, спомогна да се преодолеят някои естетически различия, благодарение на нея на практика се потърси една по обединяваща платформа за работа в средата на литературната критика.

Лиляна Стефанова принадлежи към поколението на 50-те години. Сега се пише главно върху поетите на 40-те и 60-те години и най-вече за тия, които дойдоха на широкия друм на нашата поезия през Април 1956 г. Сякаш цялата поетична формация, сформирана в първите години на свободата и най-вече в тежкия период отот края на 40-те и началото на 50-те години, остава в сянка. На изследва чите на литературната история не им е приятно да се занимават с тия години, мълчаливо ги прескачат, прескачат светлосенките на цял един исторически период. Обаче поети като Иван Радоев и Усин Керим не може да не бъдат осветени и в тия години, извадени от хладното ложе на историята. А също така да не забравяме, че в тия години набраха сили Пеньо Пенев, Димитър Методиев, Добри Жотев, Георги Джагаров, Владимир Голев... Още в началото на 50-те години те възпяха антифашистките подвизи на ремсовата младеж. Поемата „Ален мак" получи забележителна популярност сред нашата литературна младеж. Димитър Методиев с „Димитровско племе“ и малката лирическа поемка „Ален мак" възкреси романтиката на една отминала борба. Георги Джагаров със страстен стих възпя неумиращата ремсова гвардия в „Моите песни". Това не бяха сантиментални песни за борбата, а искри от кремък. Сред това поколение имаше малко поетеси. Най-вече правеха впечатление стиховете на Станка Пенчева, която пишеше за „Маноле, с хубавите пръсти“, за калинките, за майка си и слугинята с чипото носле. Но изведнъж някъде в началото на 50-те години се появи една поетеса, приключила науките си в съветските учебни заведения. Първите й стихове не бяха посрещнати много ласкаво от критиката (за тях писа критично Стоян Петров). Но младата поетеса не падна духом, тя бе достатъчно мъжествена по дух, упорита и минала през съветската школа, която калява без друго бойките характери. Много пъти съм се замислял защо Лиляна Стефанова остана малко настрани от поколението си? Сякаш тя не попадна в руслото на поколението, не изживя априлските тревоги? Лиляна Стефанова, бойка и настъпателна от годините, в които я познавам, сякаш видимо малко се промени. Или може би от кръгозора ми се губят много години, когато тя в самота е осмисляла и преосмисляла своите позиции. Тая известна наша поетеса, без да е писала стихотворение за амазонката, самата тя беше някаква амазонка. Тя бе твърде бойка по характер (жената напълно не може да бъде фанатичка и екстремистка), респектираше със своите позиции. Може би тя беше възприела много от следвоенната разруха на Москва, за да позволи на своя съвипускник Виктор Ворошилски така лекомислено да се отказва от социалистическия реализъм... Тя беше вярна до фанатичност на това, което е видяла в следвоенна Москва, вярна на съветската литература, на рево люционните идеали на поколението си. Неведнъж по писателски събрания развълнувано и драматично ни е говорела за тия години. Минала през горнилото на тоя следвоенен живот в Москва, тя не може да забрави миловидните рускини басмени рокли, които си танцуват все сами. Едно от хубавите стихотворения от „Московския и период“ е посветеното на поетесата Юлия Друнина. С Юлия Друнина се запознах на ул. „Боровска" 2, тя беше придружена от Каплер.

Лесно е да се анализира като проблематика, лексика, мелодика, поезията на Красински от стихосбирките „Вистрел" до „Зелени облаци“, но чисто формалното разглеждане на тая поезия с нищо няма да уясни случая Славчо Кра сински" в нашата най-нова литературна история. В известен смисъл общественият факт на неговия живот е по-драматичен от литературната му съдба, която не е от най-лошите. Може да леем сълзи за славея, но по ни е болно за проиграните граждански възможности на неговата поезия. Много поети от неговото поколение са тромави в сравнение с неговия плавен, мелодичен, песенен стих. Към него музата на поезията е била прекалено щедра. При него без усилия се лее златото на поезията, то позлатява всичко: спомени и поля. Но тая способност за лесно писане на стихове крие в себе си и застрашителен елемент. Тя говори, че той невинаги е склонен към психологическо и творческо вглъбяване, че при него има повече настроение, лиричен де тайл, емоционална атмосфера, отколкото проблематика, философия, подтекст. Чувството му е лирично, метафорите му са ярки. Но невинаги при него темите му са драматично изживяни. Оттук се получава еднообразие, липсва богатство на тоналността и на духа. Всичко, което е преживял, е минало в песен, а не в някакъв нравствен катарзис, мистерия на душата. Колкото и да е субективен като лирично устройство, той не е осъзнал достатъчно себе си, повече е склонен към външни рефлекси, движи се там, където го отвяват животът и страстите му. Проявил е слабо познание на века си. В известен смисъл неговият талант е епидермален, не се докосва до глъбините на душата. Той еповече човек на страстите, отколкото на разума, на поривите и импулсите. При него невинаги има остро чувство за добро и зло. Красински едва ли някога ще осмисли края и началото на пътя си. Неговата трагична съдба на поет е свързана с трагичната съдба на България през 20-те години. Когато надникнеш в неговата биография, ти се иска да извикаш: Колко е тъжна наша България! Колко тая са тъжни нейните поети! Когато в поезията ни се появят равни, акуратни таланти, иска ми се да се появи поет като Сергей Есенин. Един рус своенравник, който ходи с везана риза, да развежда крави в ресторантите, в пиянски изстъпления да замерва с ботушите си „босоногата статуя" - Айседора Дънкан, а тя му отговаря: „Серьожа, аз те обичам. Поезията, като затънее от римувани глупости и баналности, има нужда от поети, които с юмрук да ударят по масите, да разхвърлят чашите, да разместят чувствата, да съчетаят „религията с хулиганството".

Когато се запознах с него (това стана във фоайето на Народния театър), той беше вече в напреднала възраст. Времето го беше лишило от литературното му обкръжение, беше се превърнал в някакъв крал, отдавна изгубил кралството си, дворцовата си позлата, критическия си чертог. Владимир Василев се движеше по една и съща траектория: бавно и старчески неизменно по ули ца „Васил Коларов" по посока на ул. „Цар Борис“, където живееше твърде самотно. Той беше изгубил незаменимата си житейска спътница Цвета (всеки ден ходеше на гроба й). Когато съм бил у тях, съм виждал портрета й в ра ботния му кабинет, който се отличаваше със своя артистичен безпорядък, с разпилени книги и ръкописи и със своя пепелник с току-що угасени цигари. Вл. Василев понякога ни питаше дали познаваме покойната му жена и очите му по старчески се насълзяваха. Квартирата му беше най-вече самотна и самотата му беше най-честа гос тенка. Веднъж видях у тях д-р Найден Найденов, племенника на Яворов, но съм чувал, че го посещават и някои от сътрудниците на сп. „Златорог". Един Н. Фурнаджиев до последния ден на живота си говореше хубаво за Вл. Васи лев, макар че Фурнаджиев бе, както е известно, по убеждения антифашист комунист. И Блага Димитрова и Йордан Василев в книгата си „Дни черни и бели" рисуват с известна меланхолия образа на стария литератор, някогашния крал, който вече е изгубил част от своето войнство, от своя критически престиж, изгубил е своето време: „По улица „Васил Коларов", същата „Солунска“, по която е минавал цял живот, пристъпва стар човек. Мека шапка, забравила някогашния си шик, носи върху корделата си точно отпред едно мазно петно. На ъгъла с „Ангел Кънчев“, при градинката на „Такев", той спира пред будката и посяга към вестник. Кой от вестниците да вземеш? - Все едно. Сега, когато си пред прага на 80-те, разбираш, че всичко минава. Как се свиваше сърцето ти всяка заран при виковете на вестникопродавците... А ето сега - утихнаха бурите, можеш спокойно да вземеш „Литературен фронт“, вече все по-рядко те споменават. Ти не съществуваш. И почти съжаля ваш, че не си удостоен нито с ругатня, нито с некролог. Цял живот пропиля в безплодни разпри и ядове, но не намери време поне да събереш написаното от тебе в една книга.