Никола Г. Николов

За художественото майсторство на Елин Пелин е писано вече, но казаното все още не е достатъчно. Историята на разказа „Лепо“ е показателна за насоката на развитие на големия белетрист, неговото израстване като писател със самобитен подход и поглед за селската ни действителност от края на миналия и първите десетилетия на днешния век. Една съпоставка на различните редакции на разказа води не само до по-вярното му разбиране, но и до по-пълно изясняване на художественото майсторство на Елин Пелин, осветлява някои моменти от творческия процес: износване на произведе нието, въплъщаване замисъла в словесна форма.

Теорията на литературата като основна дис циплина на литературната наука отиде твърде далеч в своето развитие: предстои и да бъде не само теория на литературата, но и методология на литературознанието. Проблемите на методологията на маркси ческото литературознание известно време бяха оставени на заден план. Повдигани понякога от отделни автори, те не всякога получаваха правилна постановка, поради което резултатите бяха частични, а концепциите за художествената литература като изкуство едностранчиви. Тази недооценка на методоло гията причини известен застой в литератур ната наука и позволи да намери разпространение абстрактно-класовият подход, който не епреодолян окончателно и в наши дни. Тук трябва да търсим и аргументите на някои западни литературоведи, които подценяват или отричат значението на марксическото литературознание.

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

Марксическата литературна наука е в творчески възход. Той е съпроводен с отпечатването на трудове, които обогатяват и разширяват както тематичните, така също и жанровите и предели. Потвърждение на тази мисъл е излязлата наскоро книга на доктора на филологическите науки Петр Алексеевич Николаев, изследователска цел на която е възникването на марксическото литературознание в Русия. Авторът е ограничил творческата си задача само в изследването на първия етап (етап в методологически смисъл) от създаването на марксическото литературознание в Русия. Поради тази причина той е разделил книгата на две глави: в първата глава са обобщени резултатите от методологическите дирения в руското литературознание от края на ХІХ и началото на ХХ в. Втората глава е посветена на реализма в най-съществените му аспекти: светоглед и творчество, форма и съ Държание, художествен метод, социалистическо изкуство и др. И тъй като задачата е ограничена във времето, поради тази причина вниманието е съсредоточено върху творческото наследство на Г. В. Плеханов. При такъв подход преценките са локални» и се отличават с историко-литературна конкретност, доколкото са основани на творчеството на отделни писатели. П. Николаев обаче успява да проникне до техния общ, теоретически смисъл. Освен това той събира в едно всички мисли на Плеханов по един или друг въпрос (реализъм, романтизъм и други проблеми) и така очертава техния характер на една стройна система от възгледи по въпросите на изкуството. Редица методологически положения, раз- работвани някога от Плеханов, но забравени 1 П. А. Николаев, Возникновение маркси стского литературоведения в России (методология, проблемы реализма), Издательство Московского университета, 1970, стр. 312. 148 Или пък станали общоприети истини, сега отново се възвръщат на техния автор. По този начин П. Николаев възстановява дей ствителното значение на този виден представител на марксическата естетика и литературна наука. Избраният аспект на изследване позволява да се очертае оня кръг от проблеми, занимавали пионерите на Марксическата литературна наука. Освен това читателят се улеснява в желанието му да обгледа и днешното състояние на литературо знанието, новата фаза на развитие в сравнение както с академическото литературознание, така също и с по-важните етапи на развитие на марксическата литературна наука. Трудът на П. Николаев не само е системно изложение на проблематиката на литературната наука, набелязва не само връзките на приемственост и новаторството й, но и насочва към предстоящите задачи, напомняйки знаменитата истина: който не е способен да помни миналото, той е осъден да го повтаря. И, както сам авторът отбелязва, примери, потвърждаващи тази истина, предлагат някои от проведените през последните години дискусии. Николаев не се задоволява само с изтък ването на двете основни причини (които сочат) за възникването на марксическото литературознание: активизацията на работническото дви жение и свързаното с нея преместване на центъра на световната революция в Русия, и, второ, новите процеси в руското изкуство, започнало да отразява споменатото движение. Подирена е сложната взаимовръзка между художествената практика и научната теория. Новата художествена литература, наречена по-късно социалистическа, е въздействувала на литературната наука, определяйки нейното съдържание. Не по-малко съществен е и друг един факт: че научната теория за изкуството е обосновавала много по-рано възникването му, т. е. преди то реално да е заело своето място в живота. Освен причините потърсени са и изворите на марксическото литературознание. Връзката на марксическата наука за литературата с другите литературоведчески направления епоказана достатъчно пълно, за да не остане съмнение в приемствеността на най-ценното от традициите на миналото и да се отхвърли всяка мисъл за сектантско развитие. Руското литературознание в домарксиче ския си период използува като своя философска основа позитивизма. Това е особеност, присъща на повечето методи, утвърдени в акаде мическото направление. Ето защо и Плеха нов им е отделял немалко внимание, поради което П. А. Николаев щателно проследява отношението на Плеханов към теоретическите предпоставки и изследователски похвати на академическото литературознание.

Младен Исаев привлича читателя още с наслова на книгата си. И не може да не пре дизвика интерес труд, създаден от творец с доказано обществено признание, който споделя своя опит. За художествената литература непрекъснато се издават изследвания и всяко от тях е създадено с намерението на автора да проникне до своеобразието на такова древно и постоянно обновяващо се изкуство, каквато е поезията. Младен Исаев е успял да постави и обясни съществени проблеми за литературната наука, въпреки че изглеждат многообразни. Трудно може да се каже каква е в същност жанровата форма на книгата му. Тя не е толкова литературна критика, нито пък литературна история в познатия ни смисъл, колкото литературна публицистика от найзначителен вид. Сам авторът определя труда си като сборник от 152 очерци и есета, но в него са намерили място и слова, произ несени по различни поводи, както и статии. Но не толкова външната форма е важна, колкото духът, патосът на поместените ма териали. В тях се срещат особености, които отреждат място на книгата в оня раздел на литературознанието, наричан литературна публицистика (или, както Т. Павлов се изразява, литературна политика). М. Исаев се стреми да обоснове конкретните задачи на лириката (още повече, че част от материалите са написани преди деветосептемврий ската победа и са откликвали на принципни за литературното развитие въпроси). Във всички материали се долавя неговото пре мислено и преживяно отношение към литературното ни развитие. Получило се е това, което наричат точност на литературната наука, без да са използувани математически методи. Тази точност е налице там, където М. Исаев е успял да изтъкне индивидуалното своеобразие на разглежданите и утвържда вани от него автори. На отделни места все още се долавят постановки, господствували в литературознанието ни, когато са писани статиите или словата (критическият реализъм например е обяснен според старите понятия на литературната наука, обявен е за направление, чиито представители нямат определени идеали и не виждат сили, способни да противодействуват на буржоазното общество). Но тези отделни недостатъци, които не могат да изменят общото положително впечатление, изчезват съвсем под въздействието на чистия, обработен, ритмично и емоционално осъществен израз, който превръща всеки отделен материал едва ли не в художествено четиво. Това качество на книгата увлича читателя и той разбира, че обаянието, което го обхваща, се дължи на творческия подход, както и на дълбоката вътрешна убеденост на автора. Подредбата на материала в четири раздела навежда на мисълта, че е търсен общ замисъл: в що е поетичното като естетическа категория и каква е неговата проява при отделни видни поети. Но и при този общ замисъл се открояват два кръга проблеми, особено важни за нас: първо, в що е съвре менната специфика на поезията и, второ, какво са допринесли за възхода на литературата отделни автори, обикнати от М. Исаваев като майстори на поетическото творчество. И в това е най-голямата значимост на неговата книга, защото в нея е изложена една убедителна от гледище на марксизма концепция за лириката.

Съветското литературознание отдавна се утвърди като водеща наука. Това се дължи на смелите творчески дирения, които социалистическото общество подгот ви и осъществи. Още с първите си прояви, независимо от допуснатите грешки, марксическото литературознание натрупа опит и създаде традиция, без които днешните успехи не биха били възможни. Нещо повече, в книгите и статиите на някои за падни литературоведи често прозират идеи, началото на които е именно в съветското Литературознание от този ранен период. Литературознанието получи своята жизненост и перспективи от социалистическата литература, чието развитие обобщава. Историята на литературната наука потвърждава изводите, че най-видните тео ретици на литературната наука са били изразители не на литературата изобщо, а на определено исторически възходящо направление в нея. Потвърждение на казаното е делото на Аристотел, на Боало, на Лесинг, на Чернишевски и др. А марксическото литературознание има на свое разположение пролетарската литература на миналото, съвременната социалистическа реалистична литература. Огромно богатст во, което не може да не обуслови възхода на литературознанието. Трудът на А. И. Овчаренко еследствие на традициите и опита на съветската лите ратура и литературознание и в същото време е показател за интензивната работа на теоретическата мисъл на съветските литературоведи. Той има и това преиму щество, че се появява в години на дръзки и многостранни методологически дирения и на демонстрация на принципите на взаи Моизключващи се школи. И със самата си поява е и защита, и разработка на прин ципи, важни за изясняване на бъдещето на изкуството и на литературната наука. Изследователската задача на автора, както проличава още от наслова на кни гата, е съсредоточена в изясняване на мя стото и значението на социалистическата литература в съвременния литературен процес. И затова разговорът не може да бъде сведен само до проблематиката, без да се навлезе в методологията, към която се придържа той, и особено важно е да се проследи материалът, на основата на който е осмислено мястото на социалистическия реализъм и на литературознанието.

В последните години марксически разработваната история на литературознанието все повече и повече се обогатява със сериозни научни трудове. Появата им е недвусмислено потвърждение на нарастващия интерес към методологията на литературознанието. Досегашните проучвания в тази област бяха предимно ориен тирани към историята на литературната критика.1 Рецензираният труд се отличава с целенасочено проникване и в областта на теоретическото литературознание, и в областта на историята на литературната история. Значението на историята на литерату рознанието е обяснена достатъчно убе дително и сравнително пълно от П. А. Николаев, отговорен редактор на изда нието, поради което тук не е нужно да бъде защищавано правото на този вид разработки днес. Не ще бъдат обаче излишни някои съображения, с които ще бъде допълнено изложението на П. А. Николаев.

Изглежда, че всичко вече е казано за последната Ботева творба, радваща на изключителен интерес особено в последните години, проучвана най-внимателно от идейно-психологическа, художествено-структурна и текстологическа гледна точка. Изказвали са се противоречиви оценки и пристрастия, спорило се и спори за автентичния текст на стихотворението, използували са се различни методики и методологии, за да се докажат едни или други тези за художествената му стойност. В критическия разговор са вземали участие творци на художественото слово (като Захари Стоянов, Иван Вазов, Атанас Далчев), изтъкнати литературни историци и ботевоведи (като Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Иван Хаджов, Петър Динеков, Пантелей Зарев, Цвета Унджиева и др.); в разговора се включи и именитият американски лингвист Роман Якобсон, показвайки поетическата функция на граматическите, фонологични и стихови структури. Това внушително и авторитетно критическо наследство утежнява задачата на всеки следващ анализ. Колкото до самия опит за това, може да се каже, че търсенето на незасегнати и неразработени аспекти там, където е пипала ръката на опитни изследователи, е нещо естествено и закономерно, когато се касае за големи творби на изкуството; това е белег за тяхната художествена жизненост и гъвкавост, даваща възможност за нови и нови прочити. Дълбоки и верни синтетични оценки са давани на общата атмосфера, идейното съдържание и по-специално на трагическия патос на стихотворението; проникновено са анализирани и отделни негови стихове. Откъм интонационно-ритмична, стиховедска, граматическа и звукова страна пък стихотворението епочти изцяло „изстискано". Какво остава тогава? Недостатъчно е изследвана неговата семантична система, останали са в сянка някои основни конструктивни принципи, по които се организира неговият смислов свят. И това е обяснимо. Тези принципи - необичайни за самия Ботев - са замаскирани зад суровия реализъм на стиховете, зад отказа от троповата образност и сякаш бедносттта на фантазията, зад упоритото сякаш съпротивление срещу всякаква пищност и разкрасяване при поетическото претворяване на образите, с една дума - зад същите онези „обикновени думи“, срещу които така остро е реагирал на времето Захари Стоянов. 1 60 1 Съчинения на Христо Ботьов под ред. на Зах. Стоянов. С., 1888, с. 4. Избързвайки напред, може да кажем, че в своята творба поетът е използувал различни типове трансформации, отнасящи се както до отделната дума или образ, които менят своя статут по протежението на стиховете, така и до цялото стихотворение като цяло, което трансформира, смислово преобръща други художествени системи. Преди да се премине към самата същност на задачата - разкриването на споменатите вече принципи, ще бъдат разгледани някои трансформации от втория тип, които непосредствено дават ключ към задълбочаване в иманентната структура и смисъл на творбата. Анализът ще се опира върху текста на стихотворението, поместен в изданието на Ботевите съчинения от 1888 г. под редакцията на Захари Стоянов; същевременно ще бъдат привличани по един или друг повод стихове от варианта, публикуван във в. „Нова България" (бр. 22 от 12 авг. 1876 г.), както и образци от черновите варианги, намерени в тефтерчето на поета.

Сравнително-историческите изследвания имат вековно съществуване. Віевропейските страни те се утвърждават поразлеично време. Понятието сравнителен (comparatve) по отношение на литературата е въведгно в Англия през 1848 г. от Matthew Anold при превода на употребяваната от Ampers historie comparée. Във Франция от Villemain, който използува понятието по аналогия на Cuviers Anatomie comparée (1800) на litterature comparée (1829). Най-често приемат за начало на сравнителния метод XVIII в., ко гато Андреас установил отношението на Ру со към Ричардсон. В същност сравнителният метод се поя вява най-напред в езикознанието при създа ването на сравнителни речници. От XVI в. 1 Rene Wellek. Grundbegriffe der Literaturkritik. Stuttga rt-Berlin-Köln-Mainz, 1965 започва разпространението на речници на няколко езика. В 1537 г., след това в 1544 г. чешкият хуманист Сигизмунд Гелениус (Sigismundus Gelenius под друго название Hruby) издава в Базел сравнителен речник на 4 езика. Lexicon symphonum quo quatuor linguarum Europae familiarium, graecae scilicet, latinae, germanicae ac slovanicae concordia consonantiaque indicatur. Развитието на филологията в края на XVIII и началото на XIX в. създава предпоставки за неговото широко приложение както в езикознанието, така също и в литературознанието. Още Добровски застава на такава позиция и след него редица учени подемат същата насока. Показателен е фактът, че В. И. Григорович в магистерската си дисертация „Кратък преглед на славянските литератури" обръща внимание на сравнителното изучаване на славянските литератури. Несъмненият интерес към сравнителните изследвания се дължи на убеждението на уче ните за древността на народностите, за тях ното родство, особено на славянските, поради което чрез сравнението са издирвали сходството, за да потвърдят тезата за етническото родство на славяните и за тяхната самобитност. В този твърде ранен период на приложение на сравнителните изследвания предмет на науката са били не частни яв ления като взаимоотношенията на отделни автори, а общи, имаши международна взаи мозависимост. Научната актуалност на този метод ебила в издирването на закономерности, действуващи в исторически и между народен план. На това се дължи неговото предимство пред другите начини на изследване и научната му висота.