Минко Николов

От месеци насам литературните издания в ГДР и особено седмичникът „Зонтаг" разискват по въпросите на естетиката и на литературата. Дискусията придоби изведнъж непознато до тогава оживление и интензивност, когато през месец ноември излезе статията на професор Ханс Майер „За съвременното състояние на нашата литература. Тя получи широк обществен отзвук, предизвика остра критична реакция и застана като от само себе си в центъра на литературните разговори от тогава насам. Дори спорът върху положенията, основни в статията, продължава още, той се разви твърде разгорещено и на февруарската национална конференция на писателите в Берлин. Защо статията предизвика такъв резонанс? Очевидно, тя насочи вниманието към една главна тема, при чието разискване става дума както за оценка на близкото литературно минало, така и на съвременните трудности и перспективи. Дискусията премина върху плоскостта на конкретното - чрез характеристика на о ределени литературни явления към проверка и уточняване на критериите за една литературна оценка.

Извисяването на Смирненски като безспорен връх в революционнопролетарската ни поезия след Първата война има своята подготвителна история, своя период на постепенно съзряване и усвояване на ония жи тейски закони и социални истини, които сетне определиха цялото му краткотрайно по време, но епохално по съдържание дело. Затова и проследяването на неговия ранен път е наложително и важно, то ще ни покаже формиращата роля на големите събития на времето, историческия смисъл и закономерност на неговото развитие от автор на безобиден юношески хумор в смел трибун на революционното настъпление. И именно отрязъкът от време между 1917 и 1920 г. е необикновено богат на огромни обществени преобразования, изменящи физиономията на цялата наша планета и пречупващи се в бързото преустройство на мисленето и чувствуването на милиони отделни индивиди. Революционните събития нахлуваха като стихия, неочаквана и неканена, принуждаваха към решение и към действие, не позволяваха безгрижно отношение към живота, спокоен житейски оазис. Трусовете на Октомври достигаха до всеки дом и всяко семейство, тревожеха и вълнуваха, тласкаха хиляди довчера пасивни хора на улицата, на борба за мир, свобода и хляб. И у нас, както по света, народният глас се надигаще все по-силно срещу безсмислието на унищожителната война. Той намери най-красноречив израз в движе нието на войнишките маси, изоставили фронта и обърнали щиковете срещу вътрешния враг, който ги присрещна с немска артилерия при Владая, подавяйки в кръв техния поход към свободата. Това бяха огромни уроци за младия поет, чиято психика се формираше под натиска на съби тията в съкратени срокове.

И най-беглото прелистване на буржоазния литературен печат в десе тилетието след Втората световна война ще установи, че в официалните литературни среди на Запада се говори като за безспорна истина за кризисното състояние на романа като жанр. Именити писатели, солидни критици и литературоведи констатират еруптивни движения, които са предизвикали не проста еволюция, а коренна промяна в структурата, в типологията на романа като литературна форма. За нас е важна не толкова констатацията на това положение, колкото начинът и методите на неговото обяснение, които показват нагледно безпомощността на буржоазното литературознание да излезе извън кръга на своите класово-ограничени понятия и естетски категории.

Авторите, които са смъртни врагове на традиционния роман, имат, то се знае, самочувство на литературни революционери и новатори, за които не съществува нищо по-ненавистно от рутината, консерватизма, традицията. Но самосъзнанието, че си авангардист, е едно нещо, а реалното, обективно съдържание, резултатите от литературната ти работа - съвсем друго. Затова се стига до парадокса, че най-отчаяни „авангардисти" на практика кретат някъде в обоза на съвременния литературен процес и тяхното творчество наподобява боклукчийска яма, от която се разнасят зловония на гнилотата. Такъв особено моден писател е Самуел Бекет (ирландец по произход), чиито пиеси се поставят с рекламен шум и пред полупразни върху сцените на Запада и чиито романи се пропагандират от модернистичната критика като „гениален опит да се изобрази Пустото, Непонятното, Забуленото“, като „рентгенови картини на психическата отхвър леност на човек“ 2

Най-новите течения на модернизма гра витират към все по-решително освобож даване от формите на конкретно-историческото, на предметното и реалното. Те отстъпват пред тенденцията към абстрактно изкуство, която ги лишава от живите краски на художественото многообразие, тласка ги към въплъщение на отвлечените същности“, извън тяхната индивидуална форма на проявление и съществувание. Съединен с един самоцелен техницизъм, абстракционизмът пренебрегва сетивнопредметната вестетическа реалност“ и обри ча на разпадане човешкия образ в изку ството. Известно еколко широк терен са завоювали абстракционистите в модерната живо пис. От платната на много съвременни художници изобразителността епредизви кателно прогонена и е провъзгласен самостойният интерес на твореца към неговите технически, оптически и колоритови проблеми, посредством които той установява контакт с духа на времето и с неговата научност". Художникът прескача образното, посредническото звено между идея та и въплъщението, за да достигне направо До скритата субстанция", до отвлечения смисъл. И тогава под непонятните плете ници, под хаотичните цветни петна, линии игеометрически фигури ние четем обозна чения като: „Вертикално", "Устрем“, „Ек спресия", "Страст". Това ескок направо в царството на абстрактните същности", на мислимото" - без старомодното посредничество на обектите. Един от умните теоретици и практици на тази тенденция в литературата, Херман Брох, пише: Във всички изми в последна сметка е на лице един общ процес: емпиричният и слу чаен обект се заменя чрез нещо такова, чиито последни корени стигат до логич ното и до Платоновата идея". И понеже Платон в своя проект за идеалната държава не отреждаше завидно място за творците, тъй като те боравят с грубите, емпирични исетивни форми на реалността, със сен- ките" на нещата, отдалечавайки се от тях ната висша иидеална същност, от света на идеите", то сега неговите модерни последо 132 ватели са решили да спасят честта на изкуството, като го освободят от неговия предметен език и го въздигнат в сан на медиум, който разговаря направо с тайнствения свят на същностите“, на идеите". Но доколкото все пак изкуството трудно може да се отърве от своя двойник" - предметното, индивидуалното и конкрет ното, иначе ще престане да бъде изкуство - то функциите на двойника" сега основ но се преосмислят. Образът губи своята относителна самостоятелност като отражение на обективни неща и става единствено. . символ на субективното. Той попада в плен на волната игра на асоциациите, на капризите на субективизма, на една деформираща архитектоника. Предметно-сетивното получава нова тоналност, тъй като реалността на обекта се превръща в обикновен заме стител на абстрактното и в изпълнител на орнаментални функции. Поради това и обектът може да бъде изнасилван и дефор мирван до безкрайност" (Х. Брох). През последното десетилетие абстракционизмът увеличи амбициите си, разпростря пипала и върху литературата. Той иска да осигури теоретико-познава телна база на своите експерименти, про веждайки ги под знака на едно най-ново, ултра-съвременно художествено познание". Най-странните негови творения се определят претенциозно като шифър на Модерната душа“, като адекватен израз на модерния човек. Защото този човек представлява едно. . . несъществуващо, безформено, неосезаемо, но страдащо съще ство" (Клод Мориак).