Лиляна Минкова

Радянське літературознавство" („Съ ветско литературознание") е двумесечно списание, орган на Института за литература Т. Г. Шевченко" при Академията на науките на УССР и на Съюза на украин- ските писатели. „Радянське літературо- знавство" излиза от 1957 година. То е тези връстник на „Литературна мисъл". За близо пет години списанието си е спечелило широка популярност, станало е необходимост за литературоведи, препо- даватели, студенти, за всички, които се ин- тересуват от въпросите на литературозна- нието. Списанието епривлякло голям брой сътрудници от всички краища на страната. Наред с литераторите от Киев в него пе- чатат и преподаватели от университетите и педагогическите институти в Лвов, Харков, Одеса, Херсон, Днепропетровск и др., учители, които работят в различни 130 градове и села на републиката, сътруд ници от чужбина. На страниците на списа нието срещаме имената на изтъкнати украински литературоведи, а наред с тях иимената на млади, начинаещи литератур ни критици и историци. Ще се спрем тук на една годишнина от списанието - четвъртата, излязла през 1960 година. Но тъй като ограничаването само с една годишнина не дава възможност да се направят някои изводи за характера на списанието и за общите насоки на неговото развитие, ще се позоваваме на места и на статии, поместени в други годишнини. В същото време по-подробното разглеж дане на една от годишнините дава възмож ност прегледът да бъде по-конкретен.

През месец септември тази година големият френски писател, публицист и критик Луи Арагон бе удостоен със званието доктор по философия хонорис кауза на Карловия университет в Прага. Речта на Арагон, произнесена по време на тържествената церемония, е всичко друго, но не и традиционна реч-отговор, в която новият доктор благодари за оказаната му чест. Както казва самият Арагон, в Прага той не е искал да произнесе обичайната академична реч, подходяща за Париж или за Оксфорд, а да сподели мислите си за неща, които го вълнуват. Речта на Арагон е посве тена на най-животрептушите проблеми на съвременното реалистично изкуство, на Въпроса за теорията и практиката на социалистическия реализъм. „Както знаете - обръща се Арагон към своите слушатели - аз принадлежа към онази категория мъже и жени, които от един век насам мислят и действуват съобразно с принципа за неделимостта на теорията от практиката“. „Този принцип - продължава писателят - така всеобщо признат във всички области на науката, в областта на изкуството кой знае защо все още не е пуснал достатъчно дълбоки корени. Тук често смятат, че ръководната роля принадлежи на теорията, че най-напред представителите на литературната наука установяват теоретичните предпоставки на творбата, а след това писателите се съобразяват с тях. Тоест, че не художествената творба е явление, за което теоретиците трябва да държат сметка, а обратното, че в тази област явленията, творбите трябва да се подчиняват на теориите. В резултат критиците получиха свободата, когато са изправени пред едно явление, пред една книга, да я измерват с предварително установената от теоретиците мярка, като че ли теорията е крак, а творбата – обувка."

С какво може да се помогне на българите“ („Чем можно помочь болгарам") е един от най-интересните документи, запазени в архива на Любен Каравелов (Народна библиотека „Васил Коларов“, Български исторически архив, фонд № 2, архивна единица 21, л. 6-11). Това е докладна записка до Московския славянофилски благотворителен комитет, в която се излага подробна програма за създаването на белградски филиал на комитета. Текстът, написан от Каравелов, е поправен и допълнен от руския революционен демократ Иван Гаврилович Прижов. Така че документът разкрива и нови страни в сътрудничеството между двамата революционери. „Чем можно помочь бол гарам" е привличал неведнъж вниманието на изследвачите. Документът има вече две издания. Първото е на акад. Михаил Димитров в „Публицистиката на Любен Каравелов преди излизането на вестник „Свобода", С. 1957 г., стр. 622-625, второто на съвет ския учен Л. В. Воробьов в „Известия на Института за литература при БАН", кн. ІХ, 1960 г., стр. 275. Изданието на акад. М. Димитров отразява почти изключително текста на Каравелов. Наистина отбелязано е, че върху него има поправки от друго лице. Казано е също така, че според Л. В. Воробьов това лице е руският публицист И. Г. Прижов.

През последните години за Каравелов се пише много. Неговото творчество и политическата му дейност се разглеждат в работите на български и съветски литератори, историци, философи, езиковеди. Принос за решаване на редица въпроси, свързани с огромното дело на бележития възрожденец, представляват и проучванията, поместени в излезлия неотдавна сборник „Изследвания и статии за Любен Каравелов", издание на БАН, С. 1963 г. Значителна част от статиите са посветени на идеологията на Любен Каравелов. Това се дължи може би на стремеж да се реши най-сетне, макар и в общи линии, въпросът за характера на Каравеловата идеология, по който се водиха вече твърде продължителни спорове. Трябва да се съжалява обаче, че е отделено съвсем малко място на Каравелов-писателя и журналиста. Две от проучванията доказват Каравеловото авторство на статии и други мате риали, които досега не са били включвани в неговото наследство. В сборника са разгледани и въпроси, свързани с отношението на Каравелов към традициите на българската литература, с работата на Каравелов като редактор и т. н. Тематиката на сборника е явно твърде разнородна и това прави много трудно групирането на статиите по проблеми. Авторите са засегнали различни аспекти от многостранната дейност на Каравелов и обединяването на проучванията им би било доста условно.

1963 година е юбилейна в историята на българо-украинските литературни връзки. Преди един век в Москва излиза книжката на Райко Жинзифов „Новобългарска сбирка" и поставя началото на въздействието на великия украински поет Тарас Шевченко върху българския читател. Затова особено значение придобива появата тъкмо през настоящата година на труда на Олена Шпильова „Т. Г. Шевченко и българската литература",1 в който този въпрос се раз глежда в неговото стогодишно развитие.

Като фолклорист Каравелов изминава интересен път на развитие. Негови учители са преди всичко руските и украинските изследователи на народното творчество. Чрез техните трудове той се запознава и с въз гледите на западни учени, на първо място с митологическата школа на Якоб Грим и неговите последователи. Какво е мястото на украинския фолклор в проучванията на Каравелов и какво въздействие му оказва украинската фолклористика? Твърде трудно е да се отдели влиянието на украинската наука от това на руската, защото те са се развивали в изключително тясно единство. Учени от двете националности са работели в близко сътрудничество, както в руски, така и в украински университетски центрове. Нерядко фолклористи от украински произход като О. М. Бодянски се занимават и с руското народно творчество, а руси по националност, като И. И. Срезневски, В. В. Пасек, живели продължително време в Украйна, събират и издават нейния фолклор. И в рамките на Каравеловата дейност по-точно разграничение на тези влияния мъчно може да се постигне дори след едно цялостно проучване на развитието му като фолклорист.

През 1860 г., вече широко известен като автор на „Записки на ловеца" и няколко драми, на разкази и повести за „излишните хора“, преживял шумния успех на „Рудин“ и „Дворянско гнездо“, И. С. Тургенев публикува своя трети роман - В навечерието". Романът предизвиква истинска буря сред Литературната критика, цял порой от рецензии, в които централно място заема Инсаров. Писател, проникнал дълбоко в духовния живот на руската интелигенция, в ней ните сложни идейни търсения, Тургенев е избрал за главен герой на новата си творба един българин. Критиците оглеждат придирчиво пришелеца и решават почти единодушно: образът на Инсаров е блед, схематичен, липсва му жизненост. Сравнението с предшествуващите два романа на Тургенев, както и с последвалите- Бащи и деца“, „Дим“, „Целина" дава сякаш право на критиците. Инсаров наистина не е обрисуван с онази плътност, с онази убедителност на всеки детайл, които поразяват у героите на Тургенев. На читателя от шестде сетте години на миналия век в този образ е липсвало и онова сходство с ярки фигури в духовния живот на руското общество, което им е давало възможност да отгатнат кого е изобразил“ авторът. И съвременните литературни историци e цитират често признанието на Тургенев, че неговите герои винаги имат прототип. Позовават се на ръкописите на романиста, от които става ясно, че той започвал работата си от списък на героите. Срещу всяко име е обозначавал лицето, послужило за основен прототип. В процеса на творчеството Тургенев евплитал черти на характера, идейните възгледи, жизнената съдба и на други хора, за да създаде типичен образ на представител на руската интелигенция. В многобройни изследвания са разкрити прототиповете на повечето от Тургеневите герои. Така Ю. Г. Оксман и Е. И. Кийко сочат, че в „Дим" в образа на Губарьов откриваме черти от биографията и възгледите на Н. П. Огарьов. 1 Г. Н. Антонова доказва, че прототип на Михалевич от „Дворянско гнездо" е известният лите ратурен критик Аполон Григориев. 2 Можем да си представим колко познати и разбираеми са били героите на Тургенев за тогавашните читатели и най-вече за критиците. Сред прототиповете 1 И. С. Тургенев, Полное собрание сочинений и писем в двадцати восьми томах, т. IX, М. - Л., 1965, стр. 508-510. • Г. Н. Антонова, „Дворянское гнездо". О реальных истоках образа Михалевича", Тургеневский сборник. Материалы к полному собранию сочинений и писем И. С. Тургенева, т. У стр. 228-235. Вж. също: А. Mazon, Manuscrits parisiens d'Ivan Tourguénev, Paris, 1930. 6 Сп. Литературна мисъл, кн. 5 81 мнозина са били техни познати, хора от същата среда. Много по-лесно от нас сега са долавяли читателите всяка отсянка в полемиките на героите, всеки нюанс, издаващ отношението на автора към тях. Затова нищо чудно, че Инсаров е пред извикал известно объркване и недоволство. В списание „Ново време" М. Дараган пише: „Бихме искали да видим Инсаров като активна личност, сред българските патриоти, да разберем как емис лел да действува и как - по отношение на делото, за което се бори - се проя вява неговият характер, ум, воля. "1

Историк, езиковед и литератор, етнограф и фолклорист, надарен с буйно въображение и пословично трудолюбие, Юрий Иванович Венелин е чертаел широки планове за научна и популяризаторска дейност. Своето изследване върху историята на „забравеното, но някога славно, могъщо българско племе" той е замислял в няколко тома, които да обхванат множество нерешени от нау ката въпроси. Неговата книга „Древние и нынешные болгаре“, излязла през 1829 г., възкресява името българи и дава силен тласък на народностното съ знание и самочувствие. Възторжената признателност на българите дава на Венелин, сили да продължи своя труд; убеден в неговата необходимост, той започва да печата през 1834 г. втория том от своите проучвания: „Древние и нынешные словене в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам." Но Венелин умира на 26 март 1839 г., а кни гата излиза едва през 1841 г. В нея за българите се говори малко; тя е пространно отклонение на автора, посветено на словенците и техните отношения със съседните народи. Продължение на „Древние и нынешные болгаре..." е в същ ност трудът, озаглавен „Критические исследования об истории болгар", над който Венелин работи усилено през последните години от своя живот. Заедно с други завършени или само скицирани проучвания този ръкопис остава след смъртта на автора у неговия братовчед и близък приятел доктор Иван Иванович Молнар. Дълги години след смъртта на Венелин неговото научно наследство привлича, вниманието на българските възрожденци, които полагат много усилия, за да види бял свят всичко, което Венелин е написал за техния народ. Не справедливи са обвиненията на Безсонов и Молнар, че българите не проявили интерес към издирванията на своя историк. Известни са грижите на В. Апри лов и Н. Палаузов за издаването на „Древние и нынешные словене... Но този том трябва да е донесъл на българските читатели известно разочарование. В него те намерили историята на словенците, а за българите там е казано малко, само във връзка с някои по-специални въпроси, като например произхода на глаголицата. Книгата е изпълнена със заплетени исторически и най-вече езикови доказателства за смелите хипотези на автора. Затова усилията се нение 1 към Вж. В. А прилов, Денница на новобългарското образование, Одеса, 1841, и Допъл Цв. Унджиева, книгата „Денница Документи на новобългарското образование", Одеса, 1842, а също така: по българското възраждане в съветските архиви, Известия на Института за литература, кн. XII, 1962, стр. 115-175. 82 насочват сега към публикуването на „Критические исследования..." Първите българи, които се запознават с ръкописа - историкът Спиридон Палаузов и неговият братовчед Николай Палаузов, - разбират веднага какво значение може да има той за съотечествениците им. Преди всичко в този том историята на България е доведена до края на Х в., изложена е така подробно, както в никое друго съчинение дотогава. Авторът е използувал огромен материал, извлечен от многобройни извори. Книгата е пропита от дълбока любов към българите и цялото славянство. И тук Венелин не е безстрастен кабинетен учен, а убеден защитник на славянската кауза. Как да остане в архивите труд, който българите ще намерят възхвала на своите царе и патриарси, ще прочетат с гордост, че от България на Борис и Симеон писмеността се е разпро странила из много страни на Източна Европа, че от българите е получила азбуката си и Русия. Особено важно е било и характерното за Венелиновите работи съвременно звучене, тяхната полемична страст. Когато се противопоставя рязко на теорията за тюркския произход на българите или на норманската теория в руската историография, той воюва за мястото на славяните в съвременния свят. С осъществяването на изданието се залавят най-активно Спиридон и Николай Палаузови, средствата дава Иван Денкоглу, а найB голяма помощ им оказва професорът от Московския университет Осип Максимович Бодянски. Нека кажем няколко думи за този учен, чието име е така тясно свързано с публикуването на Венелиновата книга. Както и Венелин, Бодянски е украинец. Роден е през 1808 г. в градчето Варва, Полтавска губерния. От 1842 до 1868 г. е начело на катедрата по славянски езици и литератури при Филологическия факултет на Московския университет. Той покровителствува младите българи, които учат при него, насърчава заниманията им. Особено близки са му Николай Катранов, Сава Филаретов, Иван Шопов, Марин Дринов. Бодянски кореспондира дълго време със Спиридон и Николай Палаузови, поддържа приятелски връзки с Ив. Н. Денкоглу. Години наред О. М. Бодянски е секретар на „Общество истории и древностей российских при Московском университете" и редактор на неговото издание: „Чтения в Обществе истории и древностей российских“, където помества и статии за българската история и старобългарската писменост. В научната и издателска дейност на Бодянски голямо място заемат пробле мите на старобългарския език и литература.

Истинското му име е по-простичко и неблагозвучно. Кръстен е Жеко, Жеко Петров о село Пишмани, Старозагорско. Ако беше останал чирак в грънчарницата на брат си Тоньо или в сапунджийницата на другия си брат Йовко, сигурно нямаше да променя името си. Но той става пътешественик, отива на хаджилък, учи при Неофит Рилски, после завършва Оде ската духовна семинария, залавя се да пише и превежда, в Петербург и Москва се среща с видни сановници, с професори, писатели и владици, търси помощ за поробеното си отечество. Захари Княжески е звучало несъмнено по-добре, по-тежко. С това име енергичният българин сякаш представлявал по-убедително своята страна с потъпкана, но още незаличена в паметта слава. Фигурата на Княжески е очертана в общи линии още от проф. Иван Шишманов, който го нарича „оригинален и много заслужил мъж на нашето по-късно възраждание“. Но напосле дък станаха известни голям брой-нови факти, свързани предимно с пребиваването на Княже ски в Русия. Предлага ни ги например публикацията на Цвета Унджиева „Документи по Българското възраждане в съветските архиви“, съдържаща тринадесет писма на 3. Княжески (до М. П. Погодин, П. А. Плетньов, Н. А. Попов, А. Ф. Велтман и Д. Кирович). 2 Богат архивен материал е включен и в статията на съветската изследователка Л. В. Селиванова „Новая страница болгаро-русско-украинских связей (Неизвестные факты о жизни Е. П. Гребенки 3. Княжеского). "3 Селиванова е открила писма на българския просветител до княз В.Ф. Одоев ски, писмо от този известен руски филантроп до украинския баснописец Евген Гребинка препоръка за Княжески. В статията се говори и за връзките на нашия възрожденец с П. С. Билярски, Ю. Ф. Самарин, А. С. Хомяков, А. А. Куник и др. и C От своя страна можем да добавим сега сведения за дейността на Княжески, които се съ държат в четирите му извънредно интересни писма до О. М. Бодянски, както и в препоръчителните писма до Бодянски от Н. Н. Мурзакевич и И. И. Срезневски. Много любопитно е и писмото на Княжески до К. В. Прохоров. Новите документи дават възможност да бъде обхва ната не само дейността на Княжески, свързана с учебното дело и черковния въпрос. Той е ратувал упорито и за просветата на жените, за широко разпространение на знания в областта на земеделието и занаятите. Немалък интерес представлява и неговата преводаческа и изда език и телска дейност, възгледите му по въпросите на българския книжовен правопис. Жеко Петров е роден през 1810 г. Останал без баща, от малък трябвало да чиракува. Биографите му разказват как жаждата за знания надделяла над всичко и Жеко тръгнал на училище. Най-напред в Стара Загора, после в Търново, та дори и в Света гора. През 1832 г. го виждаме пак в Стара Загора, но вече като учител. Освен жаждата за знания присъща му била и страстта към пътешествия. Ходил в Сирия, после в Ерусалим на хаджилък, стигнал до Северна Африка. Обиколил Гърция, Черна гора, Сърбия, Влашко и Молдавия. Бил двадесет и две годишен, когато отишъл в Габрово при Неофит Рилски да усвои взаимоучителния метод на преподаване Вече зрял мъж, не ще да е бил от най-кротките ученици, та Неофит отбелязва на 26 февруари 1836 г.: „Тогда карал я и Захарию за его проступки. "

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

The symposium on “Vienna and Slavonic Languages and Literatures” which was held in the Austrian capital from October 1 to 3, 1999 commemorated the 150th anniversary of the establishment of the Department of Slavonic Studies at Vienna University. It was only natural that the Viennese tradition of scholarship should be most prominently featured at this commemorative forum. It was natural, likewise, that many of the themes should bear on the linguistic and literary development in the Slav nations which until 1918 were within the boundaries of Austria-Hungary. What were new were not the themes but the present-day methodology of analysing the problems. Participants from Eastern Europe made contributions on subjects which were banned to them. The symposium convincingly demonstrated that humanities in the Republic of Austria are still building bridges of the spirit between the East and the West with exemplary zeal and vigour.

The name of the great Ukrainian scholar – folklorist, literary critic and historian Mikhail Dragomanov (1841–1895) is closely connected with Bulgaria. In the last years of his life (1889–1895) he was professor at the Univesity of Sofia; his daughter Lidiya was the wife of the Bulgarian professor Ivan Shishmanov. In Ukraine Dragomanov’s works have been republished after a long suspension. The works that have come into sight so far already enable us to throw a new light on the collaboration between the first Ukrainian scholar in Bulgaria Lyuben Karavelov and the Russian folklorist and sociologist Ivan Gavrilovich Prizhov. One positive review of Prizhov’s work “Malorossia (Southern Russia) in its literary history, 9th–18th century” by Dragomanov (1869) shows the erudition of Prizhov not only as an expert in Ukrainian folklore, but also in Ukrainian literature. Nowadays it is known that Karavelov’s knowledge of Ukrainian history and literature was much wider than previously thought. The publishing of Dragomanov’s article “Shevchenko, Ukrainophiles and Socialism” (Geneva, 1879) enables us to outline the similarities and differences 203 in the interpretation of Shevchenko’s work in Dragomanov’s polemical article in question and in Shishmanov’s jubilee article “Taras Shevchenko, His Work and Its Impact on the Bulgarian writers before the Liberation” (1916).