Книжка-4

1973, Книжка 4 - Съдържание

Септемврийското въстание от 1923 г. даде могъщ тласък на развоя на българската литература. „Септемврийска поезия" - така беше наречена от Георги Бакалов псезията, която беше създадена непосредствено след въстанието и отразяваше неговия патос и настроенията след неговото поражение. „След поражението на труда през септември - пише той с възможния за онова време език - цялата трудова поезия у нас се превърна в септем врийска поезия." И тая поезия, чието начало „изхожда от септемврийските събития", получи широк терен и продължителност в българската литература. Веднага след Септемврийското въстание и въпреки фашисткия терор се появи нова вълна от революционна литература, главно поезия, в периодичните издания „Нов път“, „Пламък“, „Наши дни“, „Звънар". Родена от въстанието и от емоционалната атмосфера след неговото потушаване, тя отразява ужаса на фашистките изстъпления. Но тя не само долавяше „ужаса, страданията, кланетата, зверствата“. Тяхното изобразяване тук им смисъл на изобличение. При това нейното съдържание е много по-богато. Тя е пропита със скръб по загиналите в боя. Но това не е плач над умрели, а обет над гроба на борци, паднали в борбата за „правда и за свобода". Тая поезия прославя въстаналите работници и селяни и епропита със социален хуманизъм. И още: тя изразява протест против фашисткия терор, възторг от революционния подвиг на народа и вяра в бъдещата победа. „Сватба“ на Фурнаджиев в същност емечта за ново въстание, в което народът ще тържествува. „Септември“ на Гео Милев е предсказание, изречено с твърда увереност също така за ново въстание, което ще завърши с победа. По своята идейна насоченост септемврий ската поезия е антибуржоазна. Макар да има по-особен характер - определен от конкретните обществено-политически обстоятелства на историческия момент - тя представя, общо взето, продължение на революционната линия на Смирненски. Тя е първата антифашистка литература у нас - израз на настроенията на работническите и селските маси. Най-ярки с цялото си тогавашно творчество нейни представители бяха Гео Милев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. Първият център на тая литература беше списание „Нов път“, редакти рано от Георги Бакалов (1 дек. 1923 - средата на април 1925, спряно от фашистките власти). В него се сложи началото на антифашистката литература у нас. По-рано само Смирненски още в 1921 г. написа антифашистко стихотворение, в което съобщи за борбата на италианските антифашисти и призо ваваше към бдителност против зараждащия се и в нашата страна фашизъм („Ардити").

Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият, ръководен от Комунистическата партия щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Пър вата световна война фашизъм. Кървавите изстъпления, с които управлява щата фашистка върхушка потуши преди 50 години въстанието, бяха почув ствувани като истинска народна трагедия. Всички честномислещи хора в страната бяха възмутени от „омиротворяването“, извършено с такова варварство. Временно победеният народ-титан продължи борбата, която в найголяма степен определи бъдещото развитие на цялата нация. 1 Септемврийското въстание издълба „дълбока кървава бразда" - по думите на Георги Димитров - и в българската литература. Ако войните с тех ния катастрофален край и освежителният полъх на Октомврийската революция отрезвиха по-голямата част от интелигенцията и спомогнаха на мнозина писатели да отвърнат очи от житейските и литературните химери и да ги отправят към хората и конфликтите на живота, Септемврийската епопея и последвалите я кървави изстъпления скъсиха още повече пътя на сближение на творците с народа. За значителна част от тях Септември стана жизнена и творческа съдба - Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и др. По-малко директно, а повече косвено въстанието и преди всичко неговото потушаване въздействува и върху редица художници и компози тори - Иван Милев, Пенчо Георгиев, Любомир Пипков. „Септемврийска поезия“ - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и др. нарекоха стиховете и разказите на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, появили се в „Нов път“ като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите съ трудници на „Звънар“, Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“... Още по-късно - Николай Хрелков, Орлин Василев, Крум Велков и други. Вече пет десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, разработвана след народната победа от Емил Коралов, Ст. Ц. Даскалов, Г. Караславов, Емилиян Станев и други, а септемврийската литература - като нов естетически обособен момент в литератур7 ното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика.

По щастлива случайност седемдесетгодишнината от рождението на Никола Фурнаджиев съвпада с петдесетгодишнината от онова историческо въ стание на българските работници и селяни, което го създава като поет. И ако не всеки любител на литературата помни, че поетът Фурнаджиев е роден през май 1903 г., то втората му рождена дата едва ли някой може да сбърка. Септември 1923 стана за фурнаджиев това, което бе Октомврийската революция за Смирненски, Априлското въстание за Вазов - оня решаващ „ден първи“, оная първозданна глътка въздух, които завинаги определят съдбата на един поет. Стихове той пише от съвсем млада възраст, но поезия те стават, когато тях заговорва младостта на епохата. Свои творби печата още като гимназист, но на голямата национална сцена литературният му дебют е оня декември 1923 г., когато по страниците на „Нов път" започват да се появяват неговите потресни септемврийски видения. Поетичното му творчество обема повече от четири десетилетия, но мястото му в литературната ни история остава завинаги свързано с трагичните вдъхновения на оная литературна вълна, която нарекохме септемврийска. B Кратък, но бляскав бе литературният живот на тази ранна септемврийска вълна, която даде на литературното ни развитие сп. „Пламък“ с Гео Милев, от една страна, и сп. „Нов път“ с Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, от друга. Ако за Гео Милев тя бе увенчаващият творческото му дело край, за останалите трима бе едно вдъхновено начало. Спадна революционният подем и различни продължения получи това начало: трагичният прелом от 1925 г. показа докрай колко различни са в същност тримата неразлъчни сътрудници на „Нов път“. Но независимо от всички тогавашни или по-късни различия върховното социално напрежение на един преломен исторически момент издигна тези автори на гребена на националната ни литература и освети завинаги тяхното поетическо братство. Ненапразно Георги Бакалов ги нарече „септемврийци“. По различен начин и с различни творчески резултати - за всички тях Септември 1923 стана съдба. „Септемврийското въстание беше нещо велико - такива моменти в историята не се случват често. Въпреки големите жертви, то бе време на подем и ствието даваше е необходимо възможност, ако си талантлив, да създадеш голяма творба. Спокойще за света, но често пъти не е благоприятно за поетите" - въздъхне години по-късно 60-годишният Фурнаджиев.

а Гео Милев са писани и публикувани много спомени и много писма от кореспонденцията му с баща му и с близки нему лица, но тези спомени и писма разказват какво е преживял той преди и след училищната си възраст. Учи лищната възраст на Гео се отминава като не тъй важна за неговото творчество. Преди известно време повдигнах завесата, която скрива преживяванията на Гео в тази възраст. Бях изтъкнал, че той в първите класове на гимназията до петнадесетгодишна възраст проявяваше необикновена дарба да рисува, но с лед това се отклони от рисуването и се отдаде на литературата, като не поверяваше никому причините, които са го заставили да стори това. В публикуваните ми спомени аз се запитвах останали ли са в литературната дейност на Гео някакви следи от заниманията му с рисуване и подканвах нашите литератори да разрешат този въпрос. До този момент обаче не са се явили изследвания на тази тема. За нея не става дума и в предговора към двата тома от избрани трудове на поета. Това ме подбуди сам да се заема с разрешаването на този въпрос. За тази цел обаче се налага да допълня публикуваните си спомени за училищната възраст на Гео, за да открия в тях онова ядро, от което възникна бъдещата му литературна дейност. Аз бях съученик и близък приятел на Гео, който по онова време се казваше по фамилията на баща си Георги Касабов. Приятелството ни бе продъл жение на приятелството между бащите ни, които имаха общи културни интереси. Бащата на Георги Милю Касабов имаше книжарница в центъра на града срещу тогавашната поща. В нея се доставяха всички новоизлезли книги от художествена и научна литература. Георги, който помагаше на баща си в работата му и прекарваше там почти цялото си свободно от училищни занятия време, успяваше да прочита изцяло или отчасти почти всички новоизлезли книги и да разказва на посетителите в общи черти съдържанието на книгите, които ги интересуват. По онова време Стара Загора бе окръжен град с отдавна открита деви ческа гимназия, в която завършваха средното си образование и девойки от съседните на Стара Загора градове, където нямаше такива гимназии, но мъж кото училище, в което постъпваха ученици след завършване на първоначалното училище, бе четвъртокласно (след това и петокласно), така че те можеха да завършват средното си образование само ако продължат образованието си в други градове, което бе свързано с неудобства и значителни разходи. При тези условия девойките имаха възможност да получават по-високо образова ние от братята си и от бъдещите си съпрузи.

Поетическата му звезда се яви на историческия небосклон на нашата родина преди половин век. Участвува в развоя на българското художествено слово тогава, когато пролетарската ни революционна поезия отбеляза широк размах върху фона на събития с високо обществено напрежение и дълбок исторически смисъл. В оригиналната му съдба изпъкват два образа: нежен лирик и пламенен борец. Изживя и острия конфликт между стария и новия свят за поетическа красота между символисти, индивидуалисти, експресионисти, критически реалисти и социалисти през 20-те години на нашия век. В реакционната политическа вихрушка през 1923-1925 г. той вложи ценностите на поетичното си и героично сърце в съкровищницата на една оже сточена епоха. С пламенното си дело и поетическо творчество, които се сливат в един прекрасен живот, той ни напомня думите на немския поет Бехер: Само който в труд и борба множил е красотата, само той живот красив живял е на земята. Сергей Румянцев - Димитър Диловски, роден през 1896 г. в с. Блъсни чево (сега Румянцево), Ловешки окръг, в началото на нашия век, е селско пастирче. Пасе биволи по „Чадгирска лъка“, „Оряха“, „Усоето“, Белянска река" - красиви местности на родното село, кацнало на северния склон на Стара планина. Чудесният пейзаж влива първите поетични струи в душата на Диловски, роден с честта да бъде поет. Поетичната му душа, омаяна следи как във вечерната самота: В небесните безкрайните простори, една по друга раждат се звезди, а бледний месец сякаш им говори за своя блян и с поглед ги следи („Вечерна самота") Бедно дете на селото, Димитър Диловски има щастието да бъде ученик на Плевенската гимназия, където стана ученик на Никола Василев Ракитин, поет и учител по литература, който му откри тайната и красотата на българския стих.OR Първите поетически стъпки Диловски направи под влиянието на поет на родния пейзаж и българското село.

Идеята възникна съвсем спонтанно. През 1967 г. с Дора Габе участву вахме заедно с голяма група писатели в тържествата „Сливенски огньове". Програмата нея година беше богата - литературни четения, откриване на изложби, срещи с читатели, теоретична конференция за образа на работни ческата класа в художествената литература и т. н. А към всичко туй се прибави и празникът на овчаря. Случи се така, че попаднахме с Дора Габе в една кола, която трябваше да ни отведе в едно близко село, дето трудолюбивите кооператори се бяха подготвили за Гергьовден, а техните ученолюбиви деца и внучета очакваха с нетърпение срещата с писателите. OT От този празник се върнахме с много преживявания и преизпълнени впечатления. Спомням си, че когато колите спряха на площада сред селото, ние бяхме смаяни: площадът просторен, покрит с мраморни плочи, в единия му край се извисява модерната постройка на съвета, а в другия новото учи лище. Тогава Дора Габе изрази само с едно възклицание мислите на всички ни: „Че какво село е това? То е град!“ Имаше много колоритни случки, непосредственост и гостоприемство. Не възможно е да се възпроизведе преживяното, както е невъзможно да се забрави народната трапеза, бялнала се сред зелената гергьовденска трева, отрупана с печени агнета, от които се носеше апетитна миризма, с червено вино и сту дена сливова, а отсреща се синееха склоновете на Сливенския балкан. А ко гато нагазихме сочната зеленина на поляната и се отправихме към трапезата, посрещна ни обикновена селска жена на около петдесет години. Тогава чух следния разговор: - О, ма другарко, добре че дойде! Сама жена съм сред тия мъже.... - Ще си бъдем дружки - отвърна и Дора Габе. След това със свойстве ната на хората от народа откровеност и с детско любопитство селянката я запита: - Другарко ма, на колко си години? - Познай де! - Сигурно си на петдесет. - Позна! - отговори и Дора Габе. 10 • Невъзможно е да се разкаже за всичко. Имаше песни, свирни на кавал и гайди, имаше хора. В един момент Дора Габе сложи на главата си нечий кал пак, окичен със зеленина, и се хвана на хорото... Останалите дни от тържествата не бяха по-малко богати на впечатления и случки.

Състоянието Сабина Беляева на на съвременната белетристика, отразяваща проблемите нашето село, се характеризира с разнообразни идейно-естетически търсения, които изместиха остарелите конфликти в прозата на 50-те и началото на 60-те години. Динамиката на социалните процеси днес повече от всякога изисква от писателя изострен усет към актуалните въпроси на деня и богата социоло гическа култура, за да открие и извлече от жизненото многообразие новите закономерности и тенденции на обществения процес. Активно преобразя вайки света, човекът обогатява своя исторически опит, засилва се аналитич ността във всички области на материалното и духовното битие, а с това и в литературата като форма на национално самопознание, която отхвърля ста тиката и емпиризма на битоописателството. Едно качествено ново идейнохудожествено равнище в изображението на съвременното село очертава стре межа да се предусетят перспективите на социалния процес, плодотворните насоки с оглед жизнените интереси на народните маси в прогресивния ход историята. Тази тенденция - към своеобразно художествено усвояване прогнозиране на действителността внася ново съдържание в една от основ ните естетически категории - народността, и се явява вододелна граница му на И критерий за съвременност при изследването на най-новата И ни белетристика. Интересен материал за наблюдения в тази насока представлява прозата на Васил Попов и Димитър Вълев. Основание да ги разгледаме върху обща плоскост се явяват преди всичко сходните тематични предпочитания. Познали хуманистичните традиции, създадени от Елин Пелин и Йовков, простотата и първичната неподправеност на човешките изживявания в творбите на Илия Волен и Ст. Ц. Даскалов, безпощадния психологически анализ съ B Караславовата проза от 30-те години и трагизма на непреодолимо-болезнените сблъсъци между старото и новото у Андрей Гуляшки и Ивайло Петров, Двамата търсят жизнен материал в един нов момент от историята на българ ското село, в условията на пълна и окончателна победа на кооперативния строй. Дребното, разпокъсано и изостанало селско стопанство е преустроено върху социалистически основи - тая лаконична, трезва равносметка за твореното от нашия селянин обобщава извънредно широк кръг явления. Разглежданите книги на В. Попов и Д. Вълев се появиха през изминалите десе тина години; съвсем естествено всеки от тях избра определени моменти жизненото многообразие и ги видя от свой зрителен ъгъл. Общият за цялата съвременна литература стремеж да се огледа явлението от много страни, да се отрази сложността на времето, в което живеем, естествено доведе до екви валентни жанрово-структурни изменения. В „Корени“ и в сборниците 106 OT за за хората от Юга се явиха цикличните връзки, които ги сближават и с оглед на общи формални особености. Циклизацията на разказа дойде като закономерно явление в литературния процес, свидетелствуващо за диалектиката на беле тристичните жанрове. Изведена като формален жанров критерий при подбора на разглежданите творби, тя представлява благодатна основа за интересни художествено-тематични паралели.

Слезе от сцената един от големите представители на съвременната бъл гарска култура - Людмил Стоянов. Слезе - след седем десетилетия непре станен писателски труд, активна обществена дейност, изпълнил своя дълг пред народа си, пред времето и пред човечеството. В литературата Людмил Стоянов дойде направо от недрата на народа, от някогашните глухи планински села, за чиито синове са казани думите му: B Моят народ е най-беден; няма по-беден от него. Оскъдност се казва съдбата му. Дрипи от него висят. Мотика и рало - от детинство до гроб: ден и нощ - непрестанно и черно телло. Картина сякаш извадена от апокалипсиса. Ето още един неин вариант стихотворението „Към моите съселяни": Все тъй ви виждам: в тъмни нощи, в трънаци вятърът засвирил, наоколо - мъртвило, сняг. Веднъж в неделя идва пощата с червени листове от бирника и после сняг, мъртвило пак. Людмил Стоянов измина пътя на химерите, издигна кули от мраморен стих, но трагичното видение на родината не напусна никога неговото съзна ние. Под гърма на Октомврийската революция се роди неговият бележит разказ „Милосърдието на Марса" - и писателят се изправи до своя народ, пет десетилетия стоя като воин в неговите редици, дочака бурята и победата светлината над мрака, тъй както бе предсказал: на И застанал радостен на прага, ще посрещна в блясъци и дим хората, които в гръм и влага оплодяват новите бразди. И ще бъда като строен ясен, разлюлян сред цветното море, който чака мълнията властна, за да падне примирен. ник Мълнията и гражданин дойде - и сега неспокойният поет, неустрашимият обществе лежи бездиханен пред нас.

На 10 април т. г. в София завърши жизнения си път дългогодишният и многозаслужил изследвач на старата българска литература д-р Васил Славов Киселков. Той принадлежи към онези немногобройни всеотдайни труженици, които великолепно съчетаваха в себе си верността към учителския дълг със стремежа към научноизследователска дейност, призванието на педагога с търсещата мисъл на учения. Роден ев гр. Котел на 17. ХІ. 1887 г. в семейството на дребен скотовъдец. Подпомогнат от вуйчо си, В. Сл. Киселков завършва гимназия във Варна, а от 1909 г. следва славянска филология в Софийския университет. Висшето си образование обаче завършва в Загреб (1914), където защищава докторска дисертация на тема „Християнството и книжнината у българските славяни" (1914). Десет години по-късно еизпратен за едногодишна специализация по славистика във Виена. До оттеглянето си в пенсия д-р В. Сл. Киселков преподава български език и литература в различни градове на страната. Той е пръв учител на българчетата в с. Пет могили, Шуменско, гимназиален учител в Сливен, Котел, Карнобат и Ямбол, а от 1925 г. в Софийската духовна семинария. Още в дисертационния труд на д-р Киселков е набелязана голямата тема на неговите научни занимания - старата българска литература и среднове ковната ни история. Сам той отбелязва: „От 1914 г. до днес съм използувал всич кото си свободно време, за да проучвам нашето минало и главно старобъл гарската литература. Пълната библиография на д-р Киселков съдържа 139 заглавия, които очертават творческата му активност, полувековното му участие в нашия научен и културен живот: монографии, студии и статии по стара българска литература, рецензии върху новоизлезли научни трудове, популярни статии, преводи от старобългарски език, съставяне на учебници, отклик на система. дискусионни проблеми на правописа и образователната В кръга на научните интереси на Киселков важно място заема литерату рата на „Златния век“ (Презвитер Козма и неговата беседа против богомилите. 1942; Българската книжнина през Симеоновия век. 1943; Свети Климент Охридски. 1941 и др.), привлича го сложната кирило-методиевска проблематика, към която той многократно се връща, за да търси нови решения на спорните въпроси за народността на Първоучителите, за приоритета на кирилицата или глаголицата, за авторството на Пространните жития и пр. (Славянските просветители Кирил и Методий. 1946; Кирил и Методий в Рим при папа Адриан II. - Истор. преглед, кн. 1, 1946; Най-старата славянска азбука.

На някои може би е дотегнало да се пише за критиката. Такива възмутени читатели ще кажат: „Стига тая критика! Аман!“ Може би са прави, понеже предчувствуват дълги пунически войни сред критиците. И все пак разговорите за критиката се налагат с някакво упорито постоянство. Просто литературното развитие повелява често да се вглеждаме в лицето й. Една от често цитираните мисли на Анатол Франс е, че по литературната критика съдим за една литературна епоха, за нейната интелектуална физиономия. Тая мисъл под една или друга форма варира в много статии за критиката. В някои постари литератури критиката може да е знак за александрийска изчерпаност, безплодно, макар и тънко занимание на духа, но за нашата литература критиката все още има голямо значение. Тя между другото е огледало и на националното ни мислене. Кр. Куюмджиев в своята последна книга „Критически делници“ също така разглежда нейната дейност като интелектуален израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура". Литературният критик Й. Василев се е заел в своята статия, посветена на критическата дейност на Кр. Куюмджиев, да обясни „феномена“ на един критик и изтеклото критическо де сетилетие. Той гледа на нещата успокоено, далеч от полетата на боя и малко снизходително към пропиляното време в остри полемики. Явно за него „сокът на нервите“, за който говореше Д. И. Писарев, няма значение. Той иска да преценява нещата спокойно, безстрастно или, както сам обещава, без гняв пристрастие". Тая роля на хладнокръвен летописец, на някакъв нов отец Пимен ми изглежда неподходяща за един критик в нашето време на битки И и незатихнали полусражения. Аз прочетох внимателно статията на Й. Василев и все пак не можах да разбера неговата позиция в случая. Стои ли той за националното своеобразие в нашата литература, държи ли в критиката да има по-голямо присъствие авторовата личност, противник ли е на нейната отвратителна роля на рекламен посредник, въобще какво отношение има към неща, за които се говори не от вчера. Или всичко това са излишни приказки, изречени от критиката през последните 10-15 години. Ако това е така, няма смисъл повече да разговаряме. Просто трябва да приключим разговора. Но не мога да допусна, не И. Василев, който не от вчера се занимава с литературна критика, макар че има твърде малко публикации, не знае тия азбучни истини за нашата кри тика. Към края на своята рецензия за книгата на Кр. Куюмджиев „Критически делници" той пише: „Куюмджиев все пак прояви психическа издържливост и устойчива воля, не се поддаде на нашепванията на нихилизма, който винаги се таи в един полемичен талант." Такава една трактовка за полемиката и по131 лемичния талант като проява на своеобразен нихилизъм ми изглежда твърде странна в наши дни. Борбата за мнение е едно от основните начала на всяко литературно развитие. Цялото развитие на българската критика в миналото и сега е стълкновение. Противоположно на естетиката на сп. „Мисъл" се съз даде друга естетика. Полемиките, които станаха на времето между главния редактор на сп. „Златорог" и Т. Павлов, не бяха напразни. Те отразяваха сблъсъка между два мирогледа, два подхода в разбирането на изкуството.

„Ироникът не се интересува от броя на посветените, които ще го разберат, нито от броя на глупавите, които не ще го разберат" - подмята Исак Паси. Изглежда за това на ирониците не им върви твърде в научни заведения, където човек трябва да държи сметка най-вече за онези, които не го разбират... Ала пред нас е сериозно замислен и вещо написан труд върху „Смешното“. За да се изтъкне, че етрудна някаква теоретична тема, най-често се сочи едно от двете основания: колко малко е писано върху нея или, обратно - каква книжна грамада е трябвало да се прерови във връзка с нея. Темата, избрана от Паси, спада естествено към втория случай. Но нейната трудност не произтича само от стародавността и, от обширността на литературата върху комич ното, смешното, хумора, иронията и пр. Спънките се крият главно другаде: а) Все още не е даден ясен отговор на въпроса: с какво, в какъв смисъл комичното и смешното подлежат на изследване именно от естетиката? Досегашните теории, дори когато са се именували естетически, най- често са заимствували доводи от общата философия, психологията, антропологията и пр. Това е свързано наистина с обстоятел- ството, че комичното и смешното спохождат кажи-речи всяка духовна и практическа дейност на човека - подлежат на изуча ване следователно от ралични гледни точки. Но така се стига до същинско вавилонско стълпотворение в литературата, когато става дума не за речниково определение (това е хумор, онова - пародия), а за теорети- ческо новидности. обяснение на смешното и неговите раз6) Естетиката не би могла да остане само наблюдател на честите промени в обектив- ните отношения, във вкусовете и предста- вите, които образуват сферата на комичното и смешното. В известен смисъл - като плат форма на художествено творчество - есте тиката вява неизбежно се обвързва с тях, проя предпочитание към една или друга тяхна форма. Напоследък например в теа 140 търа си проправя път тенденцията „да се разкрива комизмът в старите трагедии". На тази тенденция не бяха чужди също една софийска постановка на „Ромео и Жулиета", както и постановката на Ефрос в Москва. Теорията не бе безучастна. Още дълго преди прословутата книга на Ян Кот за Шекспир, а особено след нея се разсъждава и обосновава защо традиционните трагедии тряб вало да се препрочитат днес в комедиен план. А нима естетическият „органон" на Брехт, теоретическите статии на Дюренмат и др. не изтъкват нов момент в отношението между трагично и комично?! Да не говорим пък за онези модернистични течения в изкуството и съпровождащите ги теории, които настой чиво представят себепародирането като уж най-съвременна (даже „спасителна") форма на драмата, разказа и т. н. Очевидно това, което прави темата за комичното и смешното много злободневна, е същевременно причина и за нейната изключителна трудност. С оглед на твърде трудната тема трябва да се оценяват достойнствата на разглеж даната книга, някои от които ще се опитам сбито да охарактеризирам: 1. Исак Паси е включил в книгата си богат теоретически материал - според личната ми мярка на места дори повечко от нуж ното. Но този материал не засенчва собстве ните усилия на автора. Прави впечатле ние умелият начин, по който Паси предава чуждите гледища, като критично отсява прием ливото от неприемливото в тях. Авторът непрекъснато коментира, разсъждава, съ гласява се или възразява. Той неусетно въвлича и читателя в този процес. Така трудът допринася за изясняване на слож ните въпроси около комичното и смешното, независимо дали ще се приемат напълно, отчасти или ще се оспорят отделните изводи и твърдения на автора. Прави впечатле ние и начинът, по който Паси обобщава и систематизира досегашните възгледи, особено в главата за иронията и в главата за хумора.

Тази малка по обем книга съдържа значително богатство. Макар да не се изчерпват всички тайни" от творческата лаборатория на белетриста, то най-значителните са налице. Колкото и бели петна да са останали от биографията на писателя - найсъществените и моменти са засегнати. Освен това, без да е осъществена „творческа анкета" с автора, лично той отговаря на многобройни въпроси, свързани с художе ствената му еволюция На много места изя снява ролята на творческата измислица, на художествената комбинаторика, на настроението, което допълня подготвеността на творческото съзнание, и т. н. Тези каче ства на книгата определят и нейното значение. Също като Ат. Далчев, Ил. Волен, К. Калчев или мл. Исаев и Крум Григоров споделя опита си на писател и разкрива колко дълъг е пътят, който лично извървява като нове- лист. Той започва, както се казва, от нищото: в дом без нито една книга... Само като си помисли човек от каква „пословична беднота, от какво социално „дъно“ прекрачва писателят в живота, разбира съвсем ясно характера на неговите тежнения, безрезервно му вярва и разбира същността на реалистич ната му естетика. Откровеният „разговор", който авторът води с читателя, преминаващ на места в съкровена изповед, подкупва и поразява с безпощадната прямота, простота и непосредност. Мемоаристът никъде не изменя на па- метта си, за да се хареса. Напротив - раз- казва с вълнение, честно, без маниерност, превзетост или литературщина. Тази спон- танност на изложението оставя впечатлението, че книгата е написана на един дъх, както често се казва. Особено привлека- телни са епизодите, където се разказва за „срещата с книгите и с големия свят на художествената литература... Духовната биография на писателя орга- нично се свързва с преживяното и не остават съмнения за правдивостта на възкресената ния жизнена атмосфера, за откриването на образ- свят на Вазов, Елин Пелин, Горки, Шо- лохов и другите, които се превръщат в истин- ски негови наставници. Особено трогателни са на сцените, свързани с първото прочитане „Под игото“, със заклинанията и „гре ховете" ствувала на старата жена от народа, почув- вълнуващата истина в тази знажение менита към книга. Показателно е и нейното ува печатното слово. Допирът до Вазов и Елин Пелин изостря вниманието и обогатява съзнанието на впе 144 чатлителния юноша: „стана ми някак посветло" - споделя сега писателят. Класи ците го насочват към голямото в народопсихологията и към дързостта на мечтите: ...... аз взех да си мечтая напук на цялата на шенска сиромашня, напук на трудния и мизерен живот. Но тогава моите мечти тудно можеха да проникнат иззад планините, които обкръжаваха родното ми село. Затова пък оживяваха образите от приказките, които беше разказвала баба ми, оживяваха ге роите на Вазов и Елин Пелин, оживяваха и другарите ми от училището, от овчарлъка." Жизненият материал не се побира в рам ките на разказа, нито на повестта, нито на новелата. Затова начинът, по който се поднася, подсказва особеностите на някакъв жанров хибрид, който позволява да се разказва за преживяното и да се пра вят много отклонения, да се нарушава хронологията, без авторът да се чувствува задължен да следи целостта на характерите. Ценното в такова повествование е възкре сената лична правда на писателя-комунист, който спомня само нужното, за да утвърди едно творческо терзание, един опит", една образна система... Освен личната си съдба на творец авторът нахвърля съвсем бегло атмосферата между двете световни войни, когато народът научава за революцията на болшевиките“, за войните, които „разбу нили" хората, за да се отвърнат от светците и да погледнат на живота по „нов календар“. Тази обществена среда оставя „неизличими следи" в живота и творчеството на бъде щия белетрист. „Отлитането“ от родното гнездо, контак тите с хората по сватби, кръщенета и съ бори, учителствуването по села и махали, както и дружбата му с учители, чиновници и нечистоплътни „кожари" разширяват кръ гозора на писателя, като обогатяват предста вите му за света. Пребиваването му в столицата, връзките му с прогресивните пи сатели и издаването на първите му книги го отдалечават от „спомена", когато се е възторгвал от „свободното си съчинение" за премръзналата чучулига. Личният опит, „горчивините от оня див и суров живот" го правят по-свободен. Към опита се прибавя и новопрочетеното от световната литература. Тогава става и по-самокритичен. Това му вътрешно неудовлетворение го заставя да търси по-настойчив означимото, да долавя „видението", да отразява многообразието и Динамиката на живота.

Навършването на 250 години от рожде нието на Паисий Хилендарски бе повод за появата на нови проучвания върху живота, личността и епохата на първия български възрожденец. Между тях книгата на проф. Христо Христов привлича вниманието като опит за цялостно осветляване на истори ческите аспекти на сложната и многостранна Паисиева проблематика. В няколко кратки уводни думи авторът еобосновал необходи мостта от ново монографично изследване, като изтъква, че въпреки наличието на голяма по обем научна литература върху Паи сий далеч не всички въпроси могат да бъдат считани за задоволително решени. По тази при чина предлаганият труд си поставя за за дача да разкрие върху широка изворова Основа икономическото, социалното и културното положение на българския народ през осемнадесети век“ и върху нея да очер тае личността и подвига на Паисий". Напълно вярна е констатацията на автора, че в литературата за Пансий Хилендарски Някои схващания са остарели, други се нуж даят от допълнителна аргументация, а трети направо са отречени от научната критика", което налага да се подложи на критичен разбор всичко писано за Паисий, както и да се даде преценка за това, което енапра вено и което предстои да бъде направено". Въпреки че трудът не преследва толкова широки задачи, тези мисли разкриват добре отправната точка и целите на изследователя. В композицията на своята книга проф. Хри сто Христов еизбрал една нова и интересна постройка. Встъпителната глава е посветена на „Света гора и светогорските манастири", т. е. има за цел да покаже онази интелекту ална атмосфера, в която израства и се оформя личността на Пасиний. Чрез привличането на нов или неизползуван досега цялостно изворов материал (сведенията на френския учен от XVI в. Пиер Белон, данните на английския консул от XVII в. Пол Рико описанията на известния украински пъте шественик Василиий Григорович-Барски) авторът е успял да нарисува вярна и убеди телна картина на обстановката в голямата Монашеска република, показана като един от най-важните духовни центрове на Балканите през епохата на робството. Особено внимание еотделено на манастирите Хилендар и Зограф, като еподчертана, от една страна, ролята им в съхраняването на бъл гарската книжовна традиция, а, от друга - убедително е разкрита връзката им с българските земи през XVII-XVIII в.. когато те се свързвали все повече и повече с реално съществуващия свят и ставали организатори чрез многобройните си метоси на народната просвета, култура и духовен живот". С редица фактически данни е показана голямата материална и морална помощ, която тези манастири са получавали ст българското население. Авторът акцен тува върху ролята на светогорските манастири като крепост на източното православие, но наред с това обръща внимание и на новите повеи в интелектуално-просветния живот на Атон, преди всичко на краткотрайно просъществувалата Атонска академия на Евгений Вулгарис (закрита през 1758 г.), едно доказателство, че през XVIII в. „наред с традиционнното мислене в Света гора си пробивали път и нови идеи". Втората глава на книгата „Османската държава и българският народ през XVII век“ принадлежи към най-ценната част от труда, особено като се има пред вид колко все още фрагментарни и непълни са науч ните познания за обществено-политическата и икономическата обстановка на Балканите през осемнадесетото столетие. Чрез прив личане на нови убедителни факти авторът се обявява против традиционните схематични схващания, които представят обикновено развитието на Османската държава през XVIII в. „като процес на непрекъснат упа дък и разложение на военно-феодалната система". Той приема тази постановка за вярна само в общи линии и основателно отбелязва, че упадъкът и разложението не се развивали равномерно в хронологичен и териториален аспект. Освен това те били съпътствувани от зараждането на нови социално-икономически явления и процеси, които внасяли промени в структурата на феодалното общество". Ето защо, след като се спира твърде обстойно на разрухата и кризата в Османската империя, свързани с военните неуспехи в края на XVII и началото на ХVIII в., авторът обръща внимание на един много важен факт - 30-годишния мирен период, започнал с подписването на Белградския мирен договор с Австрия в 1739 г. и продължил чак до 1768 г., който създава условия за стабилизация и развитие на стопанския живот. На фона на засиления упадък на военно-феодалната система е показано израстването на нова социална сила - аяните.

На 22 и 23 май т. г. в София се състоя литературен симпозум под обща тема: „Идей но-художествени особености на съвременния литературен процес“, съвместно разработена между Института за литература при БАН и Института за световна литература „Максим Горки" при АН на СССР. В симпозиума участвуваха изтъкнати съветски учени и представители на литературоведската мисъл у нас. Още от темата на симпозиума личи широкият замисъл на организаторите да се обхванат най-актуалните проблеми на съ временното литературознание, като се до коснат до специфичното за съвременния литературен процес - неговата идейност и ху дожественост. Пред симпозиума беше поставена отговорната задача да спомогне за изясняването на въпроса: каква е връз ката между идейното и художественото на чало в съвременната литература, като ги разгледа в широк диапазон. Предстоеше да се доизясни същността на понятия, останали спорни в редица международни дискусии от миналото с оглед на новите условия и непрестанно изменящия се литературен процес. Най-главна задача на симпозиума беше да охарактеризира осо беностите на социалистическия реализъм като литературен метод и направление на фона на общия развой на световното литературознание. От цялата подготовка на симпозиума личеше неговата ангажираност към идеологическата същност на проблема и когато се оценяват постиженията, нещата винаги трябва да се свеждат към този възлов проблем. Тематично докладите обхващаха лите ратурите на страните от социалистическия лагер, на западни страни като САЩ, Англия, Франция и др. Бяха застъпени почти всички литературни направления, имащи по-голям дял в съвременния литературен процес. Литературознанието в капиталистическите страни се преценяваше в цялата му проти- воречивост, сравняваше се и се противопоставяше с идейно-теоретическите му полюси. Екипът на съветските учени беше така подбран, че да включва специалисти от големите литератури на световната арена. Съветските учени поради принадлежността 150 си към специализирания Институт за све товна литература към АН на СССР спомогнаха особено много за изясняване на някои процеси в съвременните западни литератури. Българските учени застъпваха в докладите си предимно идейно-теоретиче ската страна на въпросите. Най-общо; според акцента на проблемите докладите могат да бъдат разпределени на три групи: първа група - доклади с идеологически акцент; втора група - доклади, отразяващи по-конкретно литературния процес в отделни страни, и трета група - доклади с преобладаване на теоретическата насо ченост към проблемите. Това до голяма сте пен условно деление ще ни помогне групи рано да хвърлим поглед на всички доклади, изнесени на симпозиума. Към първа група могат да бъдат отнесени докладите на чл.-кор. В. Р. Шчербина, чл.-кор. Г. И. Ломидзе, проф. А. И. Овча ренко, проф. Ст. Божков, проф. Г. Димов, проф. В. Колевски, проф. Е. Каранфилов. В обширния си доклад на тема „Лите ратура и култура" В. Р. Шчербина определи мястото на литературата в духовния живот на епохата. „Изследването, отбеляза Шчербина, на извънредно активния синтез например на взаимодействието на литературата, киното, театъра може да се осъществи само в светлината на централните процеси на културното битие на съвременността, в която се кръстосват всички видове духовна дейност - политика, философия, социология, изкуство, етика. . . Причисляването на ця лата литературна продукция към сферата на културата към определено време според Шчербина епроизлязло от опростенческото разбиране на нещата. В същност в сферата на целия духовен живот не само на изку ството, активно действуват както „съзида телните, така и разрушителните начала. Ето защо далеч не всички произведения на литературата влизат в културата, явяваща се като резултат на съзидателна духовна дейност.