Петър Велчев

Блага Димитрова измина дълъг път в българската поезия. Много и различ ни епохи от нашия обществен и духовен живот участвуваха във формирането на нейната личност и творчество - крушението на „света от вчера", предизви кан от Втората световна война, социалната буря на Девети септември 1944 г., летният младежки кипеж на бригадирското движение, мрачната култовска зима от 50-те години, живителният пролетен вятър на Априлския пленум, културният разцвет на 60-те години, зрелият интелектуализъм и контактът с чуждестранни духовни феномени от 70-те - 80-те години. Бл. Димитрова винаги се е стремила да бъде в крак с времето и затова множество събития от вечно менящия се образ на света оставиха следи в нейната лирична биография. За нея поетичното изкуство е път през годините, представа за движението на човека през пространствата на живота и епохите на историята. Като малцина български лирици Бл. Димитрова успя да създаде поезия от всяка своя възраст, от всяко преживяване и пъ туване, от всяка нова стъпка на своя вечно търсещ дух. В този смисъл едва ли има друг наш съвременен поет, у когото понятията „жизнен път“ и „творчески път" да съвпадат до такава степен, с такава неотменна последователност. Бл. Димитрова отдавна нарече себе си „сама жена на път". И ние и повяр вахме, и тази фраза даже стана част от всекидневната ни реч. В нея поетесата вло жи цялата дързост на своята романтична натура, цялата си болка и тревога за женската участ „във тоя свят все още мъжки“. Навярно все още не са престанали някои иронични усмивки спрямо подобни декларации. И това е съвсем естествено, защото нашият свят е „все още мъжки" и по всяка вероятност ще бъде та къв още дълго време.

През своя недълъг, лишен от външен шум и блясък житейски път Асен Разцветников (1897-1951) успя да измине докрай пътя, който води в храма на сло вото. Неговата човешка участ бе несретна, трагична. Животът му бе самотен, труден, разяден от духовни противоречия, но той ги преодоля чрез вълшеб ната сила на поезията, превърна ги в поезия. И творческата му съдба се оказа необикновено щастлива. Разцветников не само остави ярка диря в българската лирика и записа златни страници в нашата детска литература, но също така допринесе много творбите на редица чуждестранни писатели да зазвучат вдъхно вено и на родния ни език. Той е един от класиците на българския художествен превод, продължител на дай-добрите му традиции, създадени от поети като Ив. Вазов, К. Величков, П. П. Славейков, К. Христов, Н. Лилиев, Г. Милев, Д. Подвързачов, Г. Михайлов. Нещо повече, Разцветников е един от малцината големи наши писатели, за които преводът е дейност не по-малко усърдна и отговорна от собственото им творчество. Самоотверженият преводачески труд на Разцветников без съмнение е една от особените, характерни изяви на неговия литературен талант. Преводът е своеобразно продължение и развитие с други средства на цялостното му, самобитно писателско дело. И днес, когато търсим очертанията на това дело върху картата на нашето литературно минало, ние виждаме, че с името на Разцветников са свързани някои от най-артистичните постижения на българския стихотворен превод от епохата между двете световни войни. Между тях трябва да търсим и къл новете на новата ни, модерна преводаческа школа, която разцъфтя в края на 50-те години и продължава до ден днешен да дава своите плодове. За Разцветников може да се каже и нещо повече от това, че е етап в развитието на българското преводаческо изкуство. Той е едно от имената в краткия списък преводачи, които не са престанали да бъдат посредници при възприемането от нашата публика на европейската литературна класика. Разцветниковите пресъздания на „Херман и Доротея“ и „Страданията на младия Вертер", поя вили се в края на 20-те години, и до днес се преиздават у нас като най-добри преводи на тези две произведения на Гьоте. А Разцветниковите преводи на „Илиа да" от Омир и „Тартюф" от Молиер все още продължават да бъдат образци на българско поетично слово - въпреки че е минал близо половин век, откакто са публикувани; въпреки че преводът на „Илиада“ е непълен; въпреки че междувременно се появиха нови преводи на тези знаменити творби. В това отношение бихме могли да сравним Разцветников с малцината наши писатели от рода на К. Величков („Ад“ от Данте), Д. Подвързачов („От ума си тегли" от 1 „Илиада" в превод на Ал. Милев и Бл. Димитрова (1969); „Тартюф" в превод на Ст. Бакърджиев (1977). 45 Грибоедов и „Маскарад" от Лермонтов), Г. Михайлов (стихотворения от Едгар По) и др., които превърнаха превода в изкуство. Преводаческото дело на Асен разцветников потвърждава още веднъж ста рата мисъл, че преводът не е само форма (понякога доста елементарна) на меж дулитературен обмен, но и могъщо средство за създаване на художествени про изведения. И понякога те от доведени деца на националната литература се пре връщат в истински, кръвни рожби на майчиното слово.

В развитието на повечето поети се наблюдава една своеобразна законо- мерност: те обикновено започват с лирика и впоследствие преминават към разните епически жанрове или към драматургията. Поетите сякаш по правило изхождат от лирическата субективност, от единичното, индивидуално преживя ване, тръгват, тъй да се каже, „отвътре и вървят „навън" - към цялата заоби каляща ги действителност и към нейното все по-обхватно изобразяване. В съ временната българска литература едно от редките (да не кажа единствено) изключения от това правило е творчеството на Димитър Методиев. За него изходна точка бе именно епичното начало, което по-нататък се разви към все по-задушевни лирични изповеди. Дебютната му стихосбирка „На щурм!" (1945) днес е интересна повече със своето заглавие, което се оказа не просто една фраза, взета набързо от кипящата, богата на лозунги атмосфера на месеците непосредствено след 9. ІХ. 1944 г., но запечата като във формула една от съществените черти на Методиевата поезия: нейния борчески, атакуващ патос. И в същност не книгата „На щурм!", а романът „Димитровско племе" (1951) беше оня щурм, с който Д. Методиев нахлу в нашата литература и завоюва вниманието на публиката. И многозначителен е фактът, че един автор, когото днес ценим сякаш повече като лирик, се изявява най-напред в трудната и не така често срещана у нас форма на романа в стихове. Характерно е и нещо друго. През 50-те години, когато в България е, тъй да се каже, на мода" да се рисува класовата борба с помощта на често пъти книжни образи, Д. Методиев си поставя една наглед скромна, но в същност много по-реална и по-близка на сърцето му задача: да изобрази посредством живи образи на хора израстването и възмъжаването на едно поколение възпитани от БКП революционери в периода между двете световни войни. Успехът на автора се дължи преди всичко на това, че той добре познава това борческо поколение, защото сам е част от него. Познава в детайли и събитията, които се развиват в родния му Беловски край. Романът като литературна форма - това е преживяна история. И Д. Методиев още от първите страници на „Димитровско племе" ни потапя в интимната атмосфера на неща, които не само е видял и почувствувал, но за които е слушал и легенди, и семейни предания: