Резюме
„Ироникът не се интересува от броя на посветените, които ще го разберат, нито от броя на глупавите, които не ще го разберат" - подмята Исак Паси. Изглежда за това на ирониците не им върви твърде в научни заведения, където човек трябва да държи сметка най-вече за онези, които не го разбират... Ала пред нас е сериозно замислен и вещо написан труд върху „Смешното“. За да се изтъкне, че етрудна някаква теоретична тема, най-често се сочи едно от двете основания: колко малко е писано върху нея или, обратно - каква книжна грамада е трябвало да се прерови във връзка с нея. Темата, избрана от Паси, спада естествено към втория случай. Но нейната трудност не произтича само от стародавността и, от обширността на литературата върху комич ното, смешното, хумора, иронията и пр. Спънките се крият главно другаде: а) Все още не е даден ясен отговор на въпроса: с какво, в какъв смисъл комичното и смешното подлежат на изследване именно от естетиката? Досегашните теории, дори когато са се именували естетически, най- често са заимствували доводи от общата философия, психологията, антропологията и пр. Това е свързано наистина с обстоятел- ството, че комичното и смешното спохождат кажи-речи всяка духовна и практическа дейност на човека - подлежат на изуча ване следователно от ралични гледни точки. Но така се стига до същинско вавилонско стълпотворение в литературата, когато става дума не за речниково определение (това е хумор, онова - пародия), а за теорети- ческо новидности. обяснение на смешното и неговите раз6) Естетиката не би могла да остане само наблюдател на честите промени в обектив- ните отношения, във вкусовете и предста- вите, които образуват сферата на комичното и смешното. В известен смисъл - като плат форма на художествено творчество - есте тиката вява неизбежно се обвързва с тях, проя предпочитание към една или друга тяхна форма. Напоследък например в теа 140 търа си проправя път тенденцията „да се разкрива комизмът в старите трагедии". На тази тенденция не бяха чужди също една софийска постановка на „Ромео и Жулиета", както и постановката на Ефрос в Москва. Теорията не бе безучастна. Още дълго преди прословутата книга на Ян Кот за Шекспир, а особено след нея се разсъждава и обосновава защо традиционните трагедии тряб вало да се препрочитат днес в комедиен план. А нима естетическият „органон" на Брехт, теоретическите статии на Дюренмат и др. не изтъкват нов момент в отношението между трагично и комично?! Да не говорим пък за онези модернистични течения в изкуството и съпровождащите ги теории, които настой чиво представят себепародирането като уж най-съвременна (даже „спасителна") форма на драмата, разказа и т. н. Очевидно това, което прави темата за комичното и смешното много злободневна, е същевременно причина и за нейната изключителна трудност. С оглед на твърде трудната тема трябва да се оценяват достойнствата на разглеж даната книга, някои от които ще се опитам сбито да охарактеризирам: 1. Исак Паси е включил в книгата си богат теоретически материал - според личната ми мярка на места дори повечко от нуж ното. Но този материал не засенчва собстве ните усилия на автора. Прави впечатле ние умелият начин, по който Паси предава чуждите гледища, като критично отсява прием ливото от неприемливото в тях. Авторът непрекъснато коментира, разсъждава, съ гласява се или възразява. Той неусетно въвлича и читателя в този процес. Така трудът допринася за изясняване на слож ните въпроси около комичното и смешното, независимо дали ще се приемат напълно, отчасти или ще се оспорят отделните изводи и твърдения на автора. Прави впечатле ние и начинът, по който Паси обобщава и систематизира досегашните възгледи, особено в главата за иронията и в главата за хумора.