Атанас Натев

Паметта е първият, макар не най-довереният помощник на обобщението. Човек неволно се обръща най-напред към онова, което тя е отсяла, когато месец след завършъка на първия национален преглед на българската драма и театър се помъчи да подреди наблюденията си. Без насилване паметта му припомня двете сполучливи Драми на един писател, който не изненада никого, защото не се нуждаеше от признание, имената на двама поети, които спече лиха заслужено възторга на публиката, макар че представеното от тях не се побира в понятието „драма“, и опита на млад автор, името на когото научихме едва от програ мата и запазихме като една от най-хубавите надежди на днешната ни драматургия. Раз- бира се, паметта не пощадява несполуките. Тя ни връща предупредително и към идейно-художествения провал, за който пар- тийният печат своевременно би тревога. Ала общо взето в съзнанието остават обнадеждаващи впечатления - националният ни театър се сдоби с много нови пиеси, като даде основания на очакванията ни, че скоро между тях ще бъдат много и хубавите пиеси. И нима трябва да се иска повече след първия сезон, през който българската Драма си извоюва законната половина от театралния репертоар?!

Всяка дискусия има свои предпочитани изрази, употребата на които в известни моменти зачестява толкова, че те стават външна характеристика на самата дискусия. Нека си припомним един от тях, който напоследък взе да прониква и в културния печат, въпреки привидната си безсмисленост и тавтологичност. Тъй често чуваме да се казва: „Не трябва да се отбягват проблемните въпроси": Попридирчивите навярно се усмихват. Езиковедите може и да протестират. Да се откажем от израза, но безусловно ще тряб ва да го заменим с друг...

Напоследък в литературните издания зачестиха заглавия, които са колкото удобни, толкова и неблагодарни за автора на една теоретическа статия. Удобни са, защото могат да подслонят различни разсъждения по не съвсем сродни естетически въп роси. Лошото е, че читателят обикновено не намира в статията точно това, което очаква. Разбира се, и горното заглавие не прави изключение. Няколкото теоретически бележки не ще изчерпят нито определението на художествения метод, нито дори от делен въпрос, свързан с него. Единственото им оправдание е техният дискусионен характер.

Изразът „днешната естетика" създава известно неудобство. Буквално взет, той включва примерно последния учебник на австрийския професор Каинц, макар че авторът не е почувствувал нужда от нова изходна точка в естетиката, а се е постарал само да представи вкупом плодовете на идеалистическата мисъл. Ала когато в заглавието на тази статия се споменава за днешната естетика", има се предвид нещо друго. От две хилядолетия насам теорията е сторила извънредно много, за да изпъкнат особеностите на изкуството. Може да се каже, че представителите на различни теоретически направления са вниквали и в най-нежните капиляри на творчеството. Но колкото и парадоксално да звучи това, до ден днешен за естетиката е все още спорен въпросът: що е изкуство?

Първото впечатление от една полемическа книга е често измамно. Така е, понеже погледът се плъзга по гланца на остроумните възражения и без да ще изпуща нерешените въпроси, които запълват подтекста на всяка сериозна полемика. Именно - нерешените въпроси. Да се защити постигнатото е само предпоставка за действително научния спор. Ето защо Няма да започна кратките си бележки по повод на новата книжка на видния югославски марксист Борис Зихерл с впечатлението, което добих, когато той печаташе на части труда си в сп. „Съвременик". Бих искал да изтъкна само онези проблеми, върху които книжката „Изкуство и идейност" привлича вниманието. Още повече - Много от тях имат съвсем пряка връзка с проблемите, разисквани напоследък и у нас.

Новото теоретико-критическо списание на Съюза на съветските писатели и на Института за световна литература идва не просто да увеличи количеството на страниците, предоставени на литературния изследовател, а да се превърне в център на все по-оживените обсъждания около въпросите на литературното съвремие и минало. Излезлите четири книжки са твърде малко, за да се прави заключителна оценка, но те достатъчно ясно дават да се разбере, че списанието се енасочило уверено към изпълнението на тази задача, макар тя да е останала недоизказана в уводните думи на първата книжка. А нуждата от печатан орган - център на теоретическата и критическата дейност, се чувствува от всекиго, взел присърце делото на социалистическата литература. Преди години неведнъж се споменаваше, че довоенното списание „Литературный критик" се било поддало на едно неправилно отношение към литературния живот. И все пак през последните седемна110 десет години, когато отсъствуваше периодично марксистко издание, посветено спе циално на въпросите на литературната теория, история и критика, любителите и изследвачите на литературата у нас се обръщаха често към каталозите, за да подирят няколкото оскъдни течения от „Литературный критик“, пръснати из софийските библиотеки. Този интерес не може да се смята напразен. За това свидетелствуват редица статии (напри мер на Альтман, Гриб и др.), намерили навремето място в списанието и преиздадени напоследък. Колкото и строга да с общата преценка за „Литературный критик" (за съжаление, нейните мотиви не са напълно известни на българския читател), интересът към старото издание се обяснява преди всичко с обстоятелството, че в него неизбежно се отразяваха найярко различните тенденции през тогавашния етап от развитието на марксическата естетика, литературознанието и критиката.

Всяка годишнина, помената в календаря, предполага някакъв нов израз на почит към делото, оставило дири в човешката история. Но докато понякога това се дъл жи на простото сходство между датите, стогодишнината от рождението на Г. В. Плеханов има друг, твърде различен смисъл. Отбелязана широко от съветската и прогресивната световна общественост, тази годишнина утвърди изцяло породения напоследък стремеж да се овладее посмело и да се преоцени по-справедливо философското и естетическо наследство на Плеханов.