Кръстьо Генов

Между големите проблеми, които стоят пред нашата литературна наука днес, особено важно място заема проблемът за зараждането, формирането и развитието на социалистическия реализъм в българската литература. И това е напълно естествено. Защото с разрешаването на този проблем е тясно свързано по-нататъшното развитие на цялото ни съвре менно литературно изкуство. Ето защо вече ред години литературни теоретици, критици и историци отделят специално внимание на този проблем. И не случайно техните усилия все по-определено се насочват към изясняване същността на художествените методи, с които си служат пролетарскореволюционните поети и писатели - тъкмо там, гдето се крие самата сърцевина на проблема. За овладяване на тази трудна област в една или друга степен допринасят работите на Георги Бакалов, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, на съветските литературоведи Дмитрий Марков, Ни колай Кравцов и др. Преди всичко в нашата и съветската литературна наука и критика няма спор по въпроса, че у нас методът на социалистическия реализъм се формира в резултат на определено социално-историческо, идейно-политическо и литературно развитие - в неразривна връзка с растежа на класовото съзнание и борби на българския пролетариат под ръководството на комунистическата партия, под влияние на Великата октомврий ска социалистическа революция и на младата съветска литература (в началото - главно от творчеството на Максим Горки). Като пионери на пролетарско-революционната литература в България се налагат Димитър Благоев - в областта на теорията и критиката, Димитър Полянов и Георги Кирков - в областта на лиричната поезия и белетристиката. В историко-литературно отношение Полянов и Кирков стоят в най-близка родствено-генетическа връзка със социално-революционните традиции, установени в българската литература от Любен Каравелов и Христо Ботев, както и с критическия реализъм на Алеко Константинов и Стоян Михайловски. С творческата си дейност Димитър Благоев, Димитър Полянов и Георги Кирков дават облика на първия - пропаганден" - етап от развоя на нашата пролетарско-революционна литература (до края на Първата световна война). Поезията на Христо Смирненски ознаменува нейния втори етап - с проявление на социалистическия реализъм като нов метод в националната ни литература.

В една дописка на вестник „Независимост" от 1874 година братята Димитър и Константин Миладинови са характеризирани като дейци с общонационално значение. Техните имена са поставени редом с имената на Георги Раковски и Петко Славейков. Ще преминат цели столетия и хиляди години - се подчертава в дописката, -а тяхното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българ ските приказници, и на седенките .. Защото „Миладиновци са предтечи, а тех ните последователи са допълнители на онова начало, на което ще бъдат написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода..."1 Дали в случая имаме дописка, действително изпратена от неизвестен търновски патриот, или и тя е била съчинена в самата редакция на „Независимост", не може да се установи с положителност. Едно обаче може да се счита за безспорно, - че и Каравелов и Ботев, като редактори на вестника, са били най-малкото съгласни с развитите в дописката мисли и преди всичко с преценката за братя Миладинови. А това е достатъчно показателно. Впрочем тези предтечи" на великата борба за народно освобождение и сами ясно съзнавали голямата историческа задача, с която са се били нагърбили. Следователно те не са могли да не предвиждат и опасните рискове, пред които ги е изправяла тя като царски душмани". Ето защо, когато пред щиковете на многоброен полицейски конвой бива подкаран на съд за столицата на Отоманската империя, Димитър Миладинов нито за миг не се съмнява, че го водят на явна смърт 3 А по същото време по-малкият брат не случайно прави такава гореща патриотична изповед пред благородния си меценат Йосиф Щросмайер: че - распространяещем по възможности просвещението и приготовляещем народа за свобода" - той е готов да пожертвува ако е нужно и самаго себе, кръвта и живота си за своя народ". И те наистина без колебание ги пожертвуваха, за да заживеят навски в душите сърцата на признателните поколения.

В кн. 4 на „Литературна мисъл (стр. 137-138) с поместена критична бележка за отдел литературознание в бр. 4 на Реферативния бю летин за езикознание, литературознание и етногра фия, издаван от Центъра за научна и техническа инфор мация и документация при БАН. Покрай н якои основателно посоче н и пропуски и недоглеж Дания в съдържанието на бюлетина, авторът на бележката, Любен Георгиев, e показал твърде незавидна осведоменост. Той се е поддал и на лоша мнителност. Ето защо, като редактор на споменатия отдел, се чувствувам задължен да изляза с настоящата контра-реплика.

Големият поет прилича на море: колкото повече водолазът навлиза навътре в него, толкова по-дълбоко става то, толкова по-чудни и неподозирани красоти разкриват неговите глъбини. Същото чувство изпитваме и ние, когато поискаме да избродим оня прекрасен мир от идейни и художествени ценности, който наричаме поезия на Христо Смирненски. Преди четири десетилетия „откривателят" на Смирненски като поет и пръв негов възторжен критик - Георги Бакалов писа за него: „Той бе поет. Истински поет. Сочен поет, както се казва. Поет, какъвто рядко се ражда... Няма друг поет у нас след Ботев тъй популярен сред масите, както Смирненски. Имената на двамата Христовци са неразделно свързани в съзнанието на масите. Неразделни в безсмъртието.

„За e нас, българите, хилендарският иеромонах и проигумен Паисий национална гордост." Тази висока и в известен смисъл нова оценка за първия български възрожденец, прозвучала от нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ по време на въоръжената антифашистка борба, беше оценка не само на революционната работническа класа и Комунистическата партия, но и на цялата наша прогресивна общественост, на героично борещия се срещу фашизма и капитализма трудов народ. Ето защо след побе дата на социалистическата революция у нас Паисий Хилендарски привлече силно вниманието на мнозина литературоведи, историци, философи - Т. Павлов, Ж. Натан, Д. Косев, П. Динеков, П. Зарев, Ем. Георгиев, В. Велчев, Хр. Христов, Вл. Топенчаров, Б. Ст. Ангелов и др. По-специални интереси към неговата личност и дело проявиха и някои чуждестранни (главно съветски и италиански) учени - А. Н. Робинсон, Г. Д. Гачев, Р. Пикио и др. В отпор срещу натрупани заблуждения от страна на пристрастни буржоазни учени в миналото, сега най-актуален се оказа естествено проблемът за Паисиевата идеология. Във връзка с този проблем и до голяма степен като подчинени нему бяха подхвърлени на ново, пошироко, марксистко-ленинско проучване въпросите за епохата, за социално икономическото, политическото, културното състояние на българския народ през 18 век, както и въпросите за домашните книжовни извори на „История славеноболгарская".

Още Маркс и Енгелс смятаха, че „бъдещата“ пролетарска литература ще се яви като органическо „полное слияние большой глубины, осознанного исторического смысла" с шекспировской живостью и действенностью" на художественото изображение. Такава те си представяха същността на пролетарското словесно изкуство, което вече няколко десетилетия ние назоваваме литера тура на социалистическия реализъм. В действителност чрез тези и подобните на нея формулировки основоположниците на марксическата естетика набе лязаха две основни черти на пролетарското литературно изкуство: първо, неговата по-дълбока и качествено нова историчност в сравнение с изкуството на миналите общества и второ, неговата способност и историческо задължение да тръгва в своите художествени търсения от найвисоките („шекспировски") творчески завоевания на общочовешкия гений.

Не само на специалистите у нас е известно, че българската тема в чуждите и особено в славянските литератури не престава да привлича вниманието на наши литературни историци и критици от един век насам. Вече може да се наброят доста авторски имена и сериозни студии, които хвърлят светлина върху този дял от българското литературознание. И все пак едва в обемистия изследователски труд на Емил Георгиев „Български образи в славянските литератури" (изд. нана „Наука и из куство", 1969, 392 стр.) ние виждаме действи телните мащаби на този проблем с неговата неотслабващо пулсираща жизнена актуалност. Впрочем не случайно книгата е и написана на такъв приповдигнат, емоционално-публи цистичен стил. От всяка нейна страница наред с патоса на литературния историк ни облъхват вълнуващи чувства на славянска и бъл гарска патриотична гордост, извиращи от Паисиевско-вазовското романтично съзна ние - че и ний сме дали нещо на светът.

Книгата на литературоведа-елинист Александър Ничев „Загадката на трагическия катарзис у Аристотел", издадена на френски език, надхвърля значително по качество и мащабност всичко писано от него досега във връзка с проблема за същността на Аристотеловия катарзис. А в този свой труд той прави опит за многостранно осветление на една „,загадка", която от столетия занимава умовете на философи, естетици, литературни теоретици и театроведи. Задачата, която си поставя българският изследвач, е да даде цялостно изложение на една нова концепция за трагическия катарзис“, т. е. да изложи и обоснове своя теза за неговото разбиране, като същевременно в процеса на излаганите разсъждения и доказателства приведе и всички съществуващи контраверсии" относно невралгичните пунктове в тази тъй дълго обсъждана проблема" (стр. 5). Впрочем за многопосочните аспекти, в които Ал. Ничев разгръща научноизследователската си задача, говори още самата композиция на работата му. След стегнат увод, гдето набелязва основните недостатъци в така наречената медицинска теория" на Якоб Бернайс, Ал. Ничев изяснява конкретно въпроса - в същност откъде тръгва Аристотел, за да формурира тезата за трагическия катарзис". И, както трябва да се очаква, тук той отделя на първо място надлежно внимание на философа Платон, по148 специално на неговото схващане за траге дията като „подражаващо изкуство. За щото при постановката и изясняването на проблема за трагическия катарзис авторът на „Поетиката" едновременно изхожда от Платоновите схващания в тази област и в една или друга степен ги коригира или от рича, и то върху основата на принципиално различните им схващания за изкуството като „подражание" (ppnos) на действителността. Както изтъква и Ал. Ничев, тази книгапионер на науката за литературното изкуство представлява „мълчаливо възраже ние срещу естетиката на Платон". Макар и без открито, персонално посочване, тя цели да оспори „Платоновата присъда над трагическата драматургия" изобщо (стр. 216, срв. също стр. 231). Заключението на бъл гарския учен е категорично в полза на Аристотеловата теза. Изкуството „подражава" не на несъщностната външна страна на жи вота, а тъкмо напротив - отразява същ ностни явления и движещи сили в него. В процеса на естетическото познание трагедията наистина буди превратни мнения, както и неуместни чувства (des opinions erronés, ainsi que des sentiments inopportuns), но тя самата способствува те да бъдат преодолени и заместени от правдиви възгледи и от уме стни чувства (des opinions justes et des sentiments convenables). Поради това Платоновата присъда над трагедията и над „под ражателната" поезия изобщо трябва да се смята за неправилна и несправедлива" (стр. 231). Би могло определено да се каже, че в нашата наука за пръв път се прави такава обстойна, конкретна и убедителна критика на „медицинската теория" на Якоб Бернайс, в течение на един век доверчиво приемана от мнозина изследвачи на древногръцката естетическа мисъл. Схващанията на този Аристотелов коментатор (как той възприема и тълкува фактите, обсегът на текстологич ната му осведоменост, логиката на разсъжде нията му, недостатъчната обоснованост на заключенията му) българският автор под лага на същинска „анатомическа" експертиза, при която изпъкват съвършено ясно слабите положения в теорията на виенския елинист (стр. 6-15).

Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.

Думата е за новата книга на професора от Софийския университет Симеон Русакиев „Руска литература. Дооктом врийски период: 1890-1917". След обстойните му монографични изследвания върху връзките на П. Р. Славейков с руската и ук раинската литература (1952), върху творчеството на Тарас Шевченко и неговото влияние върху нашето литературно развитие (1964), върху Владимир Маяковски (1949), Платон Воронко (1964) и др. „Руска литература“ пред ставлява нова значителна крачка в усилията на известния наш учен да направи свой принос в осветляването на един от най-слож ните периоди от развоя на руското литературно изкуство. Това е времето, когато в необятна Русия под знамето на Лениновите идеи и Болшевишката партия настъпва последният, пролетарският етап на революционно-освободителната борба; когато в сложни кръстопътни сблъсъци се срещат най-различни литературни направления, течения, школи - като критически реализъм, символизъм, неоромантизъм, натурализъм, футу ризъм, акмеизъм: когато се заражда и фор мира пролетарската литература и литературата на социалистическия реализъм. За да покаже и обясни противоречивата същност и движение на литературния процес през последните три десетилетия, предхождащи историческата победа на Великата октомврийска революция, българският изследвач се еориентирал към една добре промислена структура на своя труд. Той уместно започва научното изложение с въпроса за възникването и формирането на пролетарско-революционната литература в Русия с нейния (в началото) предимно романтичен характер, разглеждайки конкретно и сторическия Ленинов приносв литературната наука и критика; очертава творческото дело на Максим Горки като основоположник на социалистическия реализъм, на А. Серафимович, Д. Бедни. На второ място излага и оценява делото на Г. Плеханов, В. Воровски, А. Луначарски в областта на литературната теория и критика. Нататък все така обстойно характеризира развитието на критическия реализъм в руската литература през посочения период (В. Вересаев, А. Куприн, Ив. Бунин, Л. Андреев, Ал. Толстой), декадентските течения и школи на символизма, футуризма, акмеизма. В специална глава хвърля светлина върху пре хода от декадентството към революционна, социалистическа поезия, отреждайки по-осо бено внимание на поетите на руското село от предоктомврийския период, главно върху творческия свят на Сергей Есенин. Накрая отделя съответно място на буржоазната литературна критика през този период. Това еструктура оригинална, отговаряща на самата научна концепция на българския автор за основните закономерности в изслед вания литературен период. С основание той акцентува върху исторически плодотворния теоретичен и критично-практически принос на Ленин, както и на такива крупни марксисти като Плеханов, Воровски, Луначарски. От висотата на тяхната революционно-про- гресивна мисъл в перспективата на литератур ното развитие изследвачът атакува ненауч ните и противонародни позиции на буржоазните литературни критици и теоретици, без при това да премълчава отделните заслуги на няко и от тези критици и теоретици в случаите, когато тяхната критическа мисъл налучква верни посоки, достига до едни или други правилни преценки и прогнози. Подобно широко и ярко проти вопоставяне на марксистко-ленинското и буржоазно-упадъчното литературознание не е обичайно дори за съветските изследвания за този отрязък от историята на руската литература. Все така основателно Сим. Русакиев на бляга главно върху прогресивните страни и търсения в творческото наследство на писатели като Ив. Бунин, Л. Андреев, А. Куприн. Техните идеологически и творческо-естетически грешки, дърпащите назад тенденции в изображението на революционното движение в Русия Сим. Русакиев съвсем не отминава с мълчание, нито ги омаловажава. Той обаче не ги извежда на преден план, нито им отрежда широко място в изложението. Защото неговата за дача е да разкрие преди всичко по ложи - телното в противоречивия и с торико-литературен процес, да установи в него жизнените, движещи напред исторически закономерности и творчески усилия на писатели, критици, теоретици.