Институция
University of Sofia
Е-поща

Мястото на поемата „Нощ” в творческия път на П. К. Яворов

Free access
Статия пдф
2483
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Между личността и творчеството на Яворов съществува такава органична връзка, художествените резултати на която търпят сравнение единствено с Ботев. Едва се закръгля четвърт век от героичната Ботева смърт и в българската литература се появява феноменът Яворов". В нашата литературна наука се говори за Ботево начало и за Яворово начало и това е достатъчно доказателство за формиращата сила на времето. Яворовото литературно присъствие показва как една почти идентична на Ботевата душевна организация под въздействието на времето и обществената действителност се превръща в своята противоположност; то е доказателство за етичните перипетии на това творческо начало, което носи в себе си „Ботевия комплекс" за полезност и жертвоготовност в името на народ и идея. В естетическите ориентири и идейните пристрастия на Яворовата творческа индивидуалност са отразени взаимодействията и противодействията на строго субективния творчески микросвят с обективното множество от социалните и обществените фактори на времето. Поетът се оказва особено чувствителен към промените на формиращото се ново социално субективно съзнание, обременено от алогизмите на закъснялото и ускорено обществено развитие. Още със своята поява в литературата Яворов демонстрира една творческа позиция, чиято многозначност е израз и свидетелство за наличността на модерно художествено съзнание. Той възприе Пенчо Славейковия скепсис и само промени неговата посока - навътре към човешката същност, - което предизвика непознати до този момент за българската литература психически реакции и деформации в поетическия субект. Диалектическото осмисляне на Яворовото наследство преодоля дългоналагащия се в нашето литературознание механичен подход, според който, грубо казано, до 1905 г. поетът беше реалист, а след това - символист. Защото проблемът за естетическия прелом на поета вече не се разглежда като еднократен акт, резултат на субективно решение или внушение отвън (макар че множеството от причини не изключва и тези моменти). Съвсем естествено е да се налага тълкуването на прелома като процес, при който външните и вътрешните фактори съществуват в сложно диалектическо единство и взаимодействие и в съчетание с голямата природна дарба обуславят особеното място на поета в неговата съвре менност и литературната традиция. В поетическото развитие на Яворов се наблюдава не само постоянно връщане към теми и мотиви с оглед на ново преосмисляне и ново оригинално лирическо интерпретиране: но и едно постоянно присъствие на теми, които по своята 27 същност са ключови моменти за тълкуване на неговите идейно-естетически позиции. Такова е мястото на темата нощ. В C дуалистичната природа на поета нощта е синоним на всичко, свързано тъмната, вътрешна природа на човека, непозната за външния свят. Тя е един постоянен антином на светлината, на ведрото и градивно начало в човешката същност. В поетическото творчество на Яворов понятието нощ е многозначно. То може да се разглежда като фон на неговите лирически откровения и размисли, като постоянен художествен образ, като мотив или тема. А обхванато в своята монолитна цялост, понятието нощ при Яворов прераства в идея, свързана конкретно и пряко с пътя на твореца. Доказателство за това е поемата „Нощ“ нейното място по отношение на творбите, които я предхождат или следват хронологически.

Преглед

Библиографски раздел

„Литературна критика и литературен процес” от Георги Димов

Free access
Статия пдф
2805
  • Summary/Abstract
    Резюме
    След такива сериозни изследвания като „Българската литературна критика през Възраждането“, „Из историята на българската литературна критика и др. новата книга на проф. Георги Димов „Литературна критика и литературен процес" потвърждава - и продължава - трайните интереси на нейния автор към тази малко или спорадично зася гана в литературната ни наука страна от националното литературно развитие - критиката. Проф. Димов е разгледал проблема за мястото, ролята и значението на литературната критика като практика и теория в Двуединната диалектика на националния литературен процес от Освобождението до наши дни. Неговата задача е била да осветли онези възлови моменти от развитието на литературната критика през посочения период, които са показателни за своеобразното присъствие на този литературен жанр като тенденции и фактор в литературния живот на страната; да покаже конкретно-исторически и от съвременни марксистко-ленински позиции как се е формирало взаимно обусловеното влияние на критиката върху художествената страна на литературния процес и обратно. Разбира се, това е една мащабна и трудна задача, която изисква не само детайлно познание върху фактологията, но и умение за дистанциране и пресяване на главното от второстепенното, на значителното от ефи мерното. Като разглежда развоя на критическото мислене и проявите му от Освобождението до съвременността, авторът в същност проследява генезиса и сложния процес на детерминиране на българската литературна критика, нейната исторически формирала се способност да бъде действена страна в литературния процес. Шестте статии, различни по обхват и съдържание, с повече или по-малко подчертан студиен характер, са обединени от идеята за своеобразното развитие на онова възрожденско ядро от народнодемократичен и граждански заряд, преминало през различни фази и перипетии, което характеризира и съ временната ни критика, поела най-добрите традиции на миналото и осъзнала необходи мостта да обогатява своите функции на съд ник, ценител и истински естетически посредник Между художественото творчество и чита телите.

Библиографски раздел

„Яворов – раздвоеният и единният. Сборник

Free access
Статия пдф
2963
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Интересът към живота, личността и творчеството на П. К. Яворов от негово време до днес е претърпял дълга еволюция. В ис тините за поета и оценките за него своеоб разно се пречупват вълненията и тревогите, нравствените норми и естетическите разбирания на времената и поколенията. Преоткриването на поет от ранга на Яворов е достояние и задължение на всяко поколение, то епроцес, неразривно свързан с живота на нацията, с нейното народностно самопознание и самочувствие. В този смисъл нашата съвременност като че беше изпаднала в дълг към Яворов. Трябваше да дойде и да отзвучи стогодишнината на поета, за да си дадем сметка, че едошло времето за един нов прочит на Яворовото творчество, за един пречистен поглед към трагичната му човешка участ. И макар че научните сесии и чествувания са едно, а пътят в осмисля нето и преоткриването на един творец - друго, стогодишнината на Яворов се оказа богато ознаменувана с немалко постижения във всеобхватното разглеждане и тълкуване на личността и творчеството му. Тук имам пред вид както конкретните изследвания върху Яворовата проблематика (Ст. Илиев, П. Данчев, Н. Гайдаров и др.), така и по-общите, свързани с нарасналия интерес към пробле мите на символизма и модернизма у нас. Съвременният литературен момент се оказа назрял и благоприятен, за да предизвика необходимия диалектически скок в идейноестетическите оценки и разбирането на всестранното Яворово дарование. В очертанията на тези насоки и тенденции сборникът „Яворов - раздвоеният и единният" заема от крояващо се място. Обединил в съдържа нието си статиите, прочетени като доклади на научните сесии в София и Чирпан през януари на 1978 г., със своята проблематика и стремеж към всеобхватност сборникът е придобил характер на своеобразна моногра графия. Големи са основанията на неговия съставител Стоян Илиев да го нарече „етапен в областта на яворовознанието". На първо място това е така, защото сборникът до голяма степен отразява равнището на нашата съвременна литературно-историческа и литературнотеоретическа мисъл, в него е отразен диалогът между няколко поколения литератори по един от значимите и постоянни проблеми на литературното ни развитие - проблемът за явлението Яворов в българската литература, за мястото му в литературния процес и социалното битие на нацията, за измеренията на неговата творческа и житейска драма; той е обединил опита върху основата на тези в известен смисъл частни въпроси, да се направят основни заключения и изводи, отнасящи се до същностни и характерологични черти с по-голям литературно-исторически и естетически обсег; налице е стремежът фактите и явленията да се обясняват, а не да се заклеймяват от позициите на предпоставени тези, да се търси тяхното историческо обяснение върху базата на качествено нов методологически подход. Историческият опит на нашето литерату рознание показа, че оценката и преоценката на Яворовото творчество не може да се осъ ществи без връщането към Ботевата традиция. Проблемът за Ботевото начало присъст вува в голяма част от изследванията в сборника. Неслучайно върху концептуалното отношение Ботев - Яворов са изградили статиите си представителите на академичната мисъл, чийто изследователски труд е бил насочен към преоценка и размисъл върху негативното и позитивното, върху постигнатото и дължимото в оценките на тази връзка и отношение. Новото тук не е в сравнението и противопоставянето, а в опита да се открият измеренията на духовното родство, да се очертаят особеностите на характерологичното и народопсихологичното в неговите сгъ стени индивидуални вибрации в изявите и съдбата на творческата личност; в опита да се проследят художествените превъплъще ния на заложеното революционно и творческо начало.

Научни съобщения. Документи

Библиографски раздел

Новооткрити писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев

Free access
Статия пдф
3369
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.


Научни съобщения

Библиографски раздел

Георги Райчев и Димчо Дебелянов

Free access
Статия пдф
3531
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От заглавие като предложеното в случая се очакват като че ли по правило сравнения, изводи за движение на творчески тенденции, за следване, разминаване и скъсване с традиции т. н. Когато обаче става дума за съвременници и приятели, за творци от едно поколение и дори от един литературен кръг, темата за диалога между поколенията се проектира върху конкрет ния диалог между формиращите се при еднакви условия творчески индивидуалности. Отношението Георги Райчев - Димчо Дебелянов съдържа материал за реставриране на своеобразния диалог между двама твърде различни представители на поколението, започнало литературната си дейност около средата на първото десетилетие преди войните. В литературноисторически контекст този диалог е двустапен. През октомври 1916 г. със смъртта на Димчо Дебелянов на фронта приключва първата му част - около 7-8 години сериозна и противоре чива творческа дружба, нежно проятелство, изпъстрено с любопитни стълкновения и спорове върху изкуството и живота. Какво са били по това време един за друг двамата приятели? Разбира се, тяхната дружба есамо елемент от общата атмосфера в литературното общество около Димитър Подвързачов, обединено от стремежа да търси свои пътища в изкуството. Но двустранната връзка Райчев - Дебелянов има едновременно с това и своя характерност, своя психология на контактите, свои отлики в духовното общуване. За по-младия Димчо Дебелянов са били необходими и серафич ната духовност на Лилиев, и бликащият, често пъти тъжен хумор на Подвързачов, и открове ната непосредственост и приземеност на Райчев, и връзките с още много и различни хора. на Лилиев и от А Георги Райчев, който се е респектирал от духовния ръст откровената и безпощадна критика на Подвързачов, е критично настроен към бохемството на своя обичан прия тел Димчо, към неговите бягства понякога от професионалното литературно общество. Райчевата любов към спора и Дебеляновата разгорещеност след една-две чаши са ставали причина за чести среднощни спречквания между двамата приятели, забравяни още на следващия ден след обичайното извинение на Дебелянов и прошката на Георги Райчев. „Казаха ми, Гюро, - пише поетът на една картичка, която пъхва под вратата на приятеля си на 27 юни 1911 г., - че снощи съм извършил едно безобразие повече - нахвърлил съм се срещу тебе съвсем безосновно. Мене ми е искрено мъчно - ти навярно ще разбереш това и ще ме извиниш? Димчо, " Нищо подобно обаче в поведението на Димчо Дебелянов не е било в състояние да помра чи приятелските чувства на Георги Райчев към него. Необикновеният лирически талант на пое та, голямата отговорност към изкуството, добротата в характера, чистотата на мислите и делата му са извиквали тези чувства спонтанно, превръщали са приятелската обич в своеобразен вътрешен нравствен императив за Георги Райчев. След много години той си спомня как отказал на баща си да го направи собственик на дворно място в Лозенец: „Собственик! Аз - собственик! Ами какво ли ще каже Димчо Дебелянов, ако се научи за това? Ами какво ще кажат другите приятели?... Тръпки ме побиха. Не, казах аз на баща си, не искам да купуваш място, не ми трябва.

Писма

Библиографски раздел

Писма на Димитър Подвързачов до Николай Лилиев

Free access
Статия пдф
3621
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ти си извършил една славна работа, като си се сумясал пръв да изоставиш „Вие“, „Господин" и пр. Без да съм нито по произход, нито по наклонности някакъв салонен манекен, аз, кой знае как, съм дълбоко възприел тези студено официални обноски и трудно напускам пръв това „Вие", преди да се сближа с човека, и навярно с тебе бих карал същата комедия, а то е на истина комедия!

Научни съобщения

Библиографски раздел

Димчо Дебелянов в оценките на съвременниците си

Free access
Статия пдф
3905
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Приживе Димчо Дебелянов остава неразбран и неоценен. Единствен литературният критик Иван Радославов го споменава с положителна оценка в обзорните си статии: „Литературната страница на „Смях" и „Градът", публикувани в сп. „Наш живот" на Антон Страшимиров. „Димчо умря непризнат - пише неговият верен приятел Йордан Мечкаров. - Никой от големите ни поети и критици не му обръщаше внимание. До смъртта му никой не написа статия за него."1 B същия дух е изказването на Николай Райнов в неговото „Слово за поета, прочетено на писателското утро, посветено на Димчо": „Тогава кръгът около д-р Кръстев се смяташе, че има един вид патент за книжно творчество, и редакторът на „Мисъл" беше получил, кой знае как и кой знае от кого, правото да увенчава и развенчава поети. Освен Кръстева, Яворова, Пенчо Славейков и Петка Тодоров (като не се смятат епигоните им) по цяла България нямаше ни кръжоци, ни поети, ни разказвачи, ни драматурзи Димчо го беше яд на тяхната олимпийшина, макар че ценеше дарбите на Яворов и Пенчо Славей ков и често декламираше техни стихотворения. Веднъж ни каза, че чул нещо лошо за себе си. Под вързачов занесъл „на олимпийците“ Димчови стихотворения да ги прочетат и поместят нещо в списа нието, ако им допадне. Но един от тях - не е важно кой, - като прочел името „Димчо Дебелянов", рекъл, без да погледне самите стихове: „От човек с такова име не може да излезе поет. „Димчо" - туй е съвсем детинско, а щом е и Дебелянов - сигурно и стиховете му ще бъдат дебелашки. Приберете си ги, г-н Подвързачов. За разлика от Пенчо Славейков и д-р Кръстев П. К. Яворов е открил таланта на Дебелянов още в първите му стихотворни прояви в печата и му едавал висока оценка - затова свидетелствуват редица негови съвременници в спомените си, а по повод на поемата „Легенда за разблудната царкиня Яворов изразява възторга си: „Този младеж ще надмине всички ни, " В спомена си „Яворов за двама свои съвременници" Стилиян Чилингиров пише: „В литературен разговор стана дума за друг също тъй известен млад писател. Повод ни дадоха стихотворенията в послед ните книжки на списанията, някои от които - поместени в „Българска сбирка“ и „Просвета", бяха минали през мои ръце, като ато близък до редакциите. Яворов харесваше едни, а други не. Но всички смяташе за надеждни опити да се превъзмогнат трудностите на нашия език, още недостатъчно податлив за капри зите на ритмичната реч. От всички тия опити той рязко и подчертано отдели стихотворенията на Димчо Дебелянов. Допадаше му много не само изискаността на формата, в която виждаше наченките на една стихотворна виртуозност, но и особената интимна топло з на чувствата, предадени чрез жива и естествена образност, нещо необичайно за мнозина, ако не и за всички от младите ни поети. И смяташе, че ако върви по тоя път, Дебелянов действително ще остави едно име истинска гордост за нашата поезия. Тия преценки на Яворов ми направиха силно впечатление. Като знаех колко скъп беше на похвала други и колко малко работи му допадаха, с някои от които обичаше да се издява, дори да ги облива със злъч, аз без да ща го запитах: за - Яворе, не преувеличаваш ли? Не говорят ли вместо тебе някакви непознати на мене лични сим патии и връзки? - Той повдигна глава, изгледа ме и като попримигна няколко пъти, додаде: - Говоря само истината. Ще я потвърди бъдещето. Вярвай ми, вярвай ми, братко мой.

Библиографски раздел

Лилиев и любовта

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Love in Nikolay Liliev's poetry is tradicionally perceived and defined as incorporeal, seraphic, narcissistic, etc. The text aims at explaining the nature and realization of love in both Liliev's life and works. For that purpose the paper takes as a point of departure a few key phrases in Liliev's lyric poetry that were also turned into an emblem of his life as well, and connects them to unknown and unpublished letters from the poet's archives. Ethics, aesthetics and biographical data complicatedly interweave in the mind and sensitivity of the poet who created unique lyrical masterpieces uniting Bulgarian poetry with the spirit of European Modernism.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Матилде Серао – една "превъзходна жена" на български език

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The essay is the first attempt to encompass the reception of the renowned Italian woman writer Matilde Serao in Bulgaria. The most frequent place of publication of her works were the pages of the Bulgarian journals and the most active period of the reception was from the 1890s to 1920s. This is exactly the period when Bulgarian literature started experimenting with generic and self-reflexive techniques on the one hand, and with a more socially grounded approach to writing fiction, on the other hand. As a result of the poetic of Mathilde Serao, which contains both these trends, fitted very well the taste of the Bulgarian reading audience. For the period at question, we found twenty-three translations in fourteen different journals, as well as several critical reviews of her work. After providing quantitative data of appearance of Matilde Serao in Bulgaria we describe the translators’ choices of works and provide hypotheses on the identity of her translators, and on the influence which her writing had on the Bulgarian literary scene.

Преглед

Библиографски раздел

За самоубийството като убийство (Йордан Нанчев. П. К. Яворов. Преди и след куршума)

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The review presents the latest documentary study of the case of Laura - Yavorov by Dr Yordan Nanchev, a literary historian and a lawyer. The work is highly appreciated as a good tracking of the facts and an adequate reading of their documentary impact in the archives, especially those of the publisher Alexander Paskalev and Prof. Asen Zlatarov, with whom the author has been working for years.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Билингвизмът и българските авторки от 19 век: Рахил Душанова, Екатерина Василева, Богдана Хитева

Free access
Статия пдф
1979011140
  • Summary/Abstract
    Резюме

    The article regards the advantages and setbacks of being bilingual when it comes to foreign women teachers and writers who contributed to the Bulgarian national project from the 1860s to the 1920s. They are the Serbian teacher Rahil Barak Dushanova (1845-1888), the Czech teacher and journalist Bogdana Iraskova Hiteva (1844-1929), and the second-generation Bulgarian émigré in Romania Evgenia Mihailova Vassileva (1852-1926) who was a poet, journalist, and writer. First, the article distinguishes the types of bilingualism for each case, attributing a coordinate type to the women teachers Bogdana Hiteva and Rahil Dushavova, and a subordinate one to Ekaterina Vassileva, who did not feel convenient in Bulgarian and wrote her texts in Romanian or French. Then the paper follows the biographical path of each of these women in order to distinguish whether her positioning in the receiving country displays a strategy of adaptation and inclusion into Bulgarian social and cultural life, and at what cost it was achieved. However, as it concerns the Bulgarian literary history, the identity of a bilingual woman writer has fewer chances for posthumous inclusion into the literary canon due to her unstable and transitive identity. The conclusion of the paper is that those women who managed to claim sufficiently their newly achieved and sustained Bulgarian identity have better chances for future remembrance. Yet, large parts of their writings need the application of a new and non-nationalistic perspective, which could acknowledge better their specific contribution to both Bulgarian literature and that of their birthplace.