Жана Николова-Гълъбова

Рядко един писател е отразил в произведенията си така всестранно атмосфе рата на родния си град, както Стефан Цвайг. Където и да отиде, въпреки голе мия си космополитизъм той не може да се откъсне от нея и дори в изгнание отново пресъздава духовния облик на Виена в автобиографичната си книга „Светът от вчера" - едно ново доказателство за дълбоката носталгия, която с всеки нов ден руши вътрешната му устойчивост и го тласка към фаталния край. И Роден на 28 ноември 1881 г. в столицата на Австроунгарската монархия, още като ученик той навлиза в оживения литературен живот и скоро неговото име се нарежда до имената на австрийските писатели Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Шницлер и други. Общата духовна атмосфера на града изгражда и неговата личност като поет и писател. Стефан Цвайг получава от епохата всичко, което тя може да му даде: знание, подтици, признание, слава материална обезпеченост. След като завършва във Виена и Берлин германистика и романистика с докторат и така се причастява с литературата и културата на двата големи западни народа, той предприема пътешествия в Северна Африка, Индия, Америка и Франция, но винаги се връща в своята Виена, която го привлича като магнит от всяка точка на земното кълбо. Към естествената привързаност към родния град се прибавя и приятелството с Фредерика Мария фон Винтерниц - едно приятелство, което му донася много радости, но едновременно представя първият трагичен възел в живота му. Омъжена твърде рано и майка на две момиченца, Фредерика живее разделена с мъжа си, без да е разведена. Тя привлича поета не толкова с одухотворената си красота и писателски одарена личност, колкото с това, което той не притежава: здраво жизнено чувство, силен дух, кален и самостоятелен характер, твърда решителност и практическа делови тост. За пръв път той се сблъсква с предразсъдъците на едно общество, отдавна надживени емоционално и практически от човека. Понеже е католичка, Фредерика не може да получи развод и така борбата с вкостенелите обществени норми, които сковават волята и свободата на личността, продължава близо осем години, докато се намери изход. Едва през 1919 г. поетът и Фредерика успяват да сключат под някаква форма брак в една съседна държава, но цялата тази борба подкопава силите му, още повече, че съвпада с Първата световна война, която той преживява като емигрант в Швейцария. Кървавите човешки жертви и безсмислието на войната го изправят пред нови морални и обществени проблеми и правят от него страстен защитник на мира и дружбата между народите.

Работата над „Фауст" Гьоте започва още като студент в Лайпциг, но концепцията, изникнала под въздействието на народните легенди и по всяка вероятност на книгата от Йохан Шпис „Историята на доктор Фаустус",все още не може да се оформи напълно като личен продукт на собственото творческо въображение и преосмисляне, поради което първоначалната редакция, известна под името „Прафауст", продължава още дълго време да занимава съзнанието му. Едва през 1790 г. той напечатва само разширен фрагмент от „Прафауст", а близо тридесет и пет години след изникването на концепцията се появява в 1808 г. на бял свят първата част на трагедията, озаглавена „Фауст. Първа част на трагедията". Още цели 24 години са необходими за написването на втората част, а това значи, че концепцията на трагедията като някакво под земно течение под повърхността, което само отвреме навреме избива нагоре, властно, неотсты но и стихийно, придружава останалите му творчески планове. Така „Фауст" в известен смисъл бележи цялостната диаграма на неговото творческо и мирогледно развитие, защото об хваща като свод началото и края на неговия живот. В статията си „Шекспир, сравнен с древните и най-новите автори" Гьоте разглежда миро гледните различия между древните трагици и Шекспир. Според него древната трагедия с построена върху едно неотменно и неумолимо трябва", върху непредотвратимата съдба и невъз можността да се постигне съгласуваност между това трябва“ и „искам", изразено в индиви дуалната воля. При новия човек конфликтът произлиза от обратното съотношение: искането е най-характерната особеност в неговата жизнена позиция, защото изрязява свободната воля на разкрепостеното от всякакви норми и религиозна скованост човешко същество. Волята му е негово царство небесно". Трагичният конфликт при древните се поражда поради разцепле нието между „трябва" и изпълнението му, а при новите поради невъзможността да се осъщест ви искам", защото винаги надхвърля границите на реалните възможности. Древните герои искат само това, което е възможно да се изпълни, и то се противопоставя на трябва", зато ва тяхната трагедия има дълбочина, докато модерната трагедия е с по-слаб трагичен потенциал по простата причина, че модерният човек иска невъзможното. Въпреки оживения и пъстър панаир от митични същества, вещици, духове, привидения и призраци не илюзорните образи съставят основната тъкан в творбите на Шекспир, а възпроизвеждането на живата действи телност в нейния най-важен представител: човека, изобразен в неговата диалектическа структура между доброто и злото начало,заложени като динамичен двигател в самата природа и самото човешко битие, необходими за неговото морално усъвършенствуване или проваляне. В тая по- лярна антитеза с изобразен основният и деспотичен стремеж на новия човек в неговата неотменна воля на искам".

Монолог в абсолютен смисъл на думата не съществува, защото в своята същина той е или разговор със себе си, лична изповед в най-разголената форма. раздвояване между двете половини на човешкото същество в един вътрешен антагонизъм между добро и зло, морална равносметка със себе си или с други, уравновесяване на чувства и страсти, коригиране на отношения и планове, претегляне на възможности, диалог с някой мислен събеседник, така че винаги се превръща диалогичен монолог или монологичен диалог. Доказателство за това е, много често от мислен монолог ние преминаваме, без да се усетим, в гласен диалог, сякаш разговаряме с някого. Почти винаги монологът се явява като резул тат на някакво напрегнато вътрешно състояние: изблик на радости ликуване, злобно тържество, отчаяние, разкаяние, недоволство, което трябва да се разтвори именно чрез разговор насаме, защото интимната първосьщина на монолога го затваря в границите на нашето собствено Аз. В монолога може да бъдем без маска, разголената първосъщина на нашето емоционално и морално Аз, без всякакви задръжки за изказ и самоконтрола на чувства и език, на страсти и долни попълзновения, в него можем да изридаем дълбокия си трагизъм, да проливаме сълзи, да изплачем мъката или унижението си, да изплюем злобата и завистта си, B бъдем такива, каквито никой не ни познава. да Към монолог са склонни хора със склонност към излиятелност, към размисъл към самокритика, към морална вивисекция. Взривателят може да е вътре в нас, но и вън от нас. Един незначителен повод може да отключи цяла серия от верижни монологични реакции и по пътя на тях да се стигне до съдбовни решения или преустройство на целия ни емоционален склад и морално поведение. Външният взривател се подхранва, разбира се, отличното предразположение към самовзривяване, т. е. от личната възбудимост и склонност към автовивисекция или възприемане на натрапени представи, към емоционална и морална равносметка.