Константин Мечев

Все по-голямата диференциация и тясна специализация на различните клонове на знанието днес е всеизвестен и всепри знаван факт. Между литературно-филологическите научни дисциплини - ясно отделена от т. н. „критика на текста" и палеографията - свой самостоятелен нау чен предмет вече има и текстологията. В Настояще време - и особено оня неин дял, който изучава паметниците на сред новековната литература - не е само „приложна дисциплина", а основа, върху която се изграждат точните наблюдечия и крайни резултати на литературната ис тория. От тази плодотворна изходна позиция са направени всичките текстологи чески преценки на известния съветски литературен историк-медиевист Д. С. Лиха чов в новата му обемиста книга, онадсловена „Текстология" - първото систе матично изложение в СССР на текстологическите проблеми като нов дял на съ временната филология.

Досега в нашата научна литература Похвалното слово на Киевския ислед това и Всерусийски митрополит Киприан (1376—1406) от неговия по-млад съвременник и сродник, търновеца Григорий Цамблак не е подлагано на по-обстоен литературен анализ. Обаче всички изследователи, които в една или друга степен са се занимавали с него, отбелязват, че тази творба на Цамблак е едно от твърде интересните произведения на старата ни книжина. Така например Боню Ст. Ангелов, който неотдавна напечата отново Словото, изтъква, че прави това, защото по негова преценка Цамблаковата прослава на Киприан обладава „голяма литературна и историческа стойност". Проф. Петър Динеков, като прави обща преценка на Словото намира, че то - както и останалите творби на Цамблак - е един ярък манифест на неговата голяма литературна дарба, особено що се отнася до изобразяването на масови сцени; един такъв момент е посре щането на Киприан в Търново през 1379 година. При обрисовката на този празник. за търновци, Цамблак бил успял да предаде вълненията на тъл пата (и) да обагри емоционално си". Разказа

Доскоро в нашата литературна история на големия и много интересен своя нов за епохата писателски похват южнославянски и български книжовник Партений Павлович, роден около 1695 г. в гр. Силистра, не бе отделяно подобаващо на литературното му дело място. Той бе споменаван епизодично в общи литературно-исторически прегледи, като се отбелязваше, че е автор на любопитна и съдържателна автобиография, която обаче тъй си и оставаше неизвестна на масовия читател; извадките в новобългарски превод от нея, печатани от проф. Йордан Иванов, преследваха академично-учебни цели затова известността им едва ли е излизала много извън стените на Университета. Тази празнина бе отчасти запълнена с очерка на д-р В. Сл. Киселков за Партений, публикуван като заключителна глава в сводния му труд „Проуки и очерти по старобългарска литература“, София, 1956, стр. 394-398. Най-обстойно и задълбочено изложение върху личността и творчеството на Партений напоследък направи Боню Ст. Ангелов. В студията си Ангелов проследява в детайли жизнения път на Партений, привежда в известност анализира неговите по-големи и по-малки творби. Голяма е заслугата на Б. Ст. Ангелов и затова, че благодарение на неговата публикация днес българският читател има под ръка едно пригодено към сегашната ни правописна система най-важно Партениево съчинение: Автобиографията му, публикувана досега само веднъж в почти недостъпното и за научни издирвания сръбско списание „Сръбски Сион".

В историята на старобългарската литература Разказът за зографските мъ ченици заема понастоящем скромно място. Обикновено той бива отбелязван като едно от произведенията на нашата историческа книжнина от XIII век, написано на историческа тема - избиването през 1275 г. в българския Зографски манастир на 21 монаси-българи и 4 светски лица. Приема се, че появата на Разказа ев пряко отношение със съществуващата по време на Второто българско царство нашенска летописна традиция, от която Разказът е малка, стигнала до нас отломка със своя специфична, продиктувана от темата и времето на възникването му, противолатинска тенденция. И Йордан Иванов, и Петър Динеков са на мнение, че Разказът е написан почти по следите на събитията и доколкото в него има загатвания за външните опасности, заплашващи българския народ, те се отнасят до неговите политически и държавни взаимоотношения в края на XIII век. 2 Както се вижда, Разказът не еоставен без внимание от нашите литературни историци. И все пак написаното досега за него е сравнително малко, за да може въз основа на него да се очертае истинското място на Разказа в старобългарския литературен процес. Причината за това състояние на проучванията е там, че това наше средновековно историческо съчинение се смята за безименно, като въпросът за неговото по-сигурно или възможно авторство не е и поставян.

Малко изтъкван досега като писател със свое място в развитието на средновековната българска литература, Монах Григорий, биографът на своя учител Ромил Видински, 1 е в същност оригинално явление в литературния живот у нас през втората половина на XIV в. Наистина писателското му дарование не е така и толкова ярко, каквато е художническата дарба на именитите му съвременници Евтимий Търновски и Григорий Цамблак, 2 но, от друга страна, неговото „лично" присъствие в творбата му е така значително и толкова разностранно, та би могло да се говори за Григориев - на Монах Григорий, изо бразителен стил в развоя на българската литература от тази епоха. Такава склонност към „лична изява“ е рядкост не само за нашите литературни творци от XIV в., но и за цялото близо десетвековно развитие на средновековната българска литература. Тези художествени, идейни и личностно-творчески особености и не помалко голямото познавателно значение на Ромиловия живопис не само за бъл гарската, а и за балканската история отпреди шестстотин години налагат текстът на Житието да бъде проучен по-грижливо преди всичко откъм литературна и психологическа страна - доколкото в този стилов и смислов контекст намира израз личността на писателя. Основание за едно ново проуч ване на житието е и изпълнилата се шестстотингодишнина от неговото създаване: посочването на Монах Григорий за смъртта на деспот Углеш Серски (26 септември 1371 г.) е указание, че Житието е написано около това време. Както отбелязва П. А. Сырку, след тази година Григорий сходит со сцены"1. От първостепенна историческа, познавателна и литературна важност е постепенно развиващата се в житийния текст личностна биография и душевност на писателя - цел, каквато Григорий преднамерено не е имал. На съби тия, свързани и със самия него, той се спира, доколкото това му помага да характеризира героя си Руско-Роман-Ромил, на когото в продължение на дълги години ебил непосредствен ученик и последовател. Именно този факт определя постоянното непреднамерено вплитане" на Григорий в разказа: за литературното тълкуване, обект от съществено значение, особено когато се касае за проникване в една индивидуална характерология, за която, що се отнася до средновековните български писатели, сме така слабо осведомени. Като композиция житейното клише изисква изрична текстуална прослава на отличения с житиен помен светец - това трябва да проличи ясно още от първия ред, от първата дума. Като всеки запознат ии работещ в житийния жанр творец Григорий не може да не се съобразява с това изискване. В заглавието на неговата творба обаче има един елемент, който засилва по свой начин емоционалната експресия: Григорий изрично отбелязва, че е Ромилов ученик. Така че още тук, в заглавието, без поза и преднамереност Григорий заговорва за себе си. При това той пояснява, че освен ученик на Ромил е и доброписец. Докато сведенията за отшелничество и „ученичество" при съставянето на жи тията не са рядкост - защото и на дело обстоятелствата са бивали такива - автохарактеристиката на Григорий, че е доброписец“, носи един по-широк смисъл от оня, който се влага обикновено в тази дума - така както я разбираме днес. Григорий в същност обяснява не че пише „красиво", а че умее смислено, в определен ред и в определена система да изложи редица от мисли, преценки и съждения. Преди да премине към същината на своята тема, Григорий счита за нужно да въведе в разказа си едно „теоретично встъпление" и чрез него да обоснове принципите си на „доброписец". Това встъпление също доближава до ду ховния свят на писателя, приближава до неговата личност. Монах Григорий еубеден, че нищо не е по-достойно от това, да бъдат описани деянията на живелите някога светци, защото техният живот може да послужи като мярка образец, достойни за подражание. В този „пункт" на своята общотеоретична „биографична концепция" Монах Григорий стои плътно до схващането на Григорий Цамблак, който също свидетелствува, че е написал Похвалното си слово за патриарх Евтимий с практическа цел: да му се подражава. Като житиен похват и като художествена концепция тези моменти в двете жития не са естетическа новост, но синхронизирани с българската и с балканската история от края на XIII и началото на XIV в., се усеща непосредно, че те носят в себе си тревогата на епохата - тревога, продиктувана от на стъпателната османска политика. Освен това сходството следва особено да се подчертае, тъй като призивите за подражание са във връзка с лица, току-що живели.

Между специалистите по медиевистика няма разногласия, че възможно най-пълноценна, съобразена с фактите история на старобългарската литература ще бъде на писана едва тогава, когато станат известни текстовете и всичките им преписи и бъдат издадени възможно най-голям брой литературни и други произведения с обществено звучене от епохата на средновековието. Първите крачки по този колкото дълъг толкова и труден път в българското историческо литературознание е направил проф. И. Иванов със своя монумен тален компендиум „Български старини из Македония". Съществени приноси в тази насока имат Боню Ст. Ангелов с многобройните си публикации и с незавършената си засега поредица „Из старата българска, руска и сръбска литература" (1 част, 1958 и II част, 1967 г.) и К. М. Куев с книгата си „Черноризец Храбър“ от 1967 г., в която са събрани 73 преписа от Храбровото „Ска зание за писмената“. В тази важна редица вече заема свое място и колективният труд на П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев и А. Давидов „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак". Осъществено главно от преподаватели във Великотърновския университет „Кирил и Методий", изданието е една щастливо замислена и реализирана идея, чрез „материализацията" на която по документален начин се подчертават ролята и значението на средновековно Търново в историята на българската култура и литература, а също така и на обществения живот през така драматичния за народа ни XIV в.

Значението на всеки нов славистичен конгрес се определя главно от реалния му принос в изясняването на предварително набелязан кръг от въпроси на езика, литературата, фолклора, културата и историята на славянските народи, разглеждани всякога като основна част на световния културно-исторически процес и в тяхното многостранно взаимодействие с него. В това отношение строго се спазва и следва установена още в началото традиция на приемственост и последователност в тематиката и методологическите принципи на отделните конгреси с оглед на тяхната научна ефективност, на мястото им в развитието на съвременната наука. Само по себе си важно и правомерно, това изискване е предопределило критериите и на организаторите на VII между народен конгрес на славистите във Варшава към основните проблеми и теми, които обединиха усилията на всички негови участници - слависти от славянските и много неславянски страни. И трябва да се подчертае, че благодарение на несъмнено творческия характер на изходните критерии новоопределените теми обхванаха действително актуални по своята същност и недостатъчно изследвани области от духовната и политическата история на славянските народи. За литературознанието, което в общата система на конгреса заема централно място, варшавският славистичен форум предостави възможност да се разгледат и разискват обстойно някои от методологическите въпроси на общото и сравнителното литературознание, типологичните основи и насоки на старите славянски литератури, историческата съдба и социалният идеал на романтизма и социалистическият реализъм в модерните славянски литератури, някои по-специфични за литературната славистика въпроси. Главното, което отличава преобладаващата част от докладите и съобщенията, както и общата методологическа насоченост на конгреса, е в плодотворния стремеж към широка (в определена степен обективна) сравнителна интерпретация на съответните художествени ценности, явления и процеси в славянските литератури поотделно и в тяхната историческа и художествена взаимообусловеност помежду им и с други световни литератури. Вече методологически е невъзможно както подценяването на приноса на славянските литератури в художествената култура на човечеството, така и тяхното изолирано разглеждане в сферата на една национална литература или единствено в общославянския литературен контекст.

На 31. VIII. 1056 г. със смъртта на императрица Теодора след 189-годишно управление се прекъсва и по женска линия Македонската византийска императорска династия, започнала своето триумфално шествие през 867 г., когато чрез кървав дворцов преврат Василий I Македонец заграбва властта от император Михаил III (842—867); по мъжка линия династията е прекъсната през 1028 г. — тогава умира братът на император Василий II Българоубиец, Константин VI (1025-1028). Настъпва 55-годишен период на дворцови заговори, преврати и контрапреврати, на династическо съперничество между богатите византийски фамилии - разпри, които ще прекрати през 1081 г. Алексий I Комнин, поставил начало на нов императорски род, комуто предстои участта да управлява Източната Римска империя в продължение на 100 години. Тъкмо в това време, когато кормилото на управлението във Византия се поема от нови хора, както изтъква Шарл Дил,2 се създават ония византийски полуисторически-полулегендарни разкази за императрица Теофана, майката на двамата последни „македонци“ — императорите Василий I и Константин VIII, разкази, в които тя е представена като ненаситен злодей: на нейната съвест се приписват смъртта на свекъра и император Константин VII Багрянородни (913- 959), на първия и съпруг император Роман II (959—963), на втория и мъж император Никифор Фока (963—969) и накрая на неблагодарния и любовник император Йоан Цимисхий (969-976), съвместно с когото и за когото тя посяга върху живота на Фока, за да може „свободно“ и „неопетнено“, като съучастник в убийството да управлява Византийската империя. Шарл Дил не е склонен да приеме всички тия страшни обвинения и затова представя в своя очерк Теофана като обичаща властта честолюбива жена, заплатила честолюбието си твърде скъпо. Според А. Рамбо Теофана малко се различава от портрета на летописците. Тя е била развратна, лукава, наистина дъщеря на кръчмар. Прозвището на баща й „Кратерос“ означавало „голяма чаша“, прякор, достоен за един дюкянджия. Към такова становище се придържа и H. Скабаланович. 5 RPOILEELTO Коя е Теофана, откъде идва, какви са пътищата, по които минава, за да стане заповедница на императорския гинекей? Обяснението на Шарл Дил е следното: „Придворните летописци, които се стремят да запазят доброто име на династията, сериозно твърдят, че тя произхождала от твърде старо и много благородно семейство и че царят и царицата (Константин VII и съпру гата му - К. М.) изпитвали неизказана радост, когато намерили достойна съпруга за сина си. По-малко доброжелателните към Македонската династия историци съобщават, че произходът на царицата е много по-скромен. Баша й, именуем Кратер, бил долен плебей и държал кръчма в един затънтен край на столицата. До оженването тя се наричала Анастасия или просто Анастасо. Когато се приближила до престола, приела по-благозвучното име Теофано-, за да под чертае, казват панегиристите, че била показана и избрана от бога“. В едно отношение обаче тя заслужила това име: нейната красота била необикновена, свърхчовешка, „божествена "

Едно от малко познатите и почти неизползувани досега в литературноисторическите анализи произведения на Софроний Врачански, т. нар. „Краткое нравопоучение" (поместено в неговия ръкописен сборник от 1805 г., познат по името „Изповедание православной веры"), дава възможност на основ ната Софрониева творба - Житие и страдания грешнаго Софрония - да се погледне от нов зрителен ъгъл. По същината на съдържанието си „Нравопоучението" е морален кодекс, докато „Житието" чрез вълнуващ и динамичен разказ документира една жизнена практика. Затова и изследването може да се насочи към съпоставка на двете произведения, за да се потърси отговор на въ проса, дали онова, което Софроний е давал като съвет и поука на своите предполагаеми читатели, а преди това и на слушателите си в църква и най-напред в Котел и после в Карнобатско и Врачанско, сам е спазвал. Още началото на „Краткое нравопоучение" предлага възможност за паралел. „Либезное чадо - настоява Софроний - прилепи се при бога и не отступай от него, но веруй его. Тогива и он хоче да тя помогни и да тя упази. "2 В целия си труден жизнен път Софроний е бил неизменно верен на това правило. Неведнъж в жизнеописанието си, без какъвто и да било стремеж за показ и себеизтъкване, той пише, че благодарение на искрената си вяра и честни постъпки (съобразени с християнските морални предписания) бог го сохранил". Така било например през 1768 г., когато, за да отиде на служба в една от котленските църкви, младият тогава - двадесет и шест годишен - котленски свещеник Стойко Владиславов бягал и се криел из странични улици на Котел. Инак не бил в състояние да се добере до храма: на всеки път и кръстопът разсвирепелите се турски войници и дезертьори поради победите на християнската руска войска можели да го убият. „Колико крати, спомня си с горчивина Софроний, фатиха з и биха мя и глава ми пробишя и хочяша да мя убият, ала бог мя сохрани. Бог „сохранил“ Софроний и когато въпреки грабежите и своеволията на кърджалийските банди той събирал владишкия данък в Плевенско.

Едно средновековно житие не е съвременен художествен разказ. Но все пак то е прозаично" изложение, съставено съгласно с естетическите изисквания на своето време. Затова и внимателното вчитане в такива текстове е оправдано, тъй като при съответен подход съвременникът би могъл да се доближи до средновековната мисловност. Средновековната българска литература и специално нейният „житиен раздел" обладават доста качества, които са в съгласие с мнението, че литературата на стара България еимала положителна обществена функция. В това отношение Пространното житие на Константин-Кирил Философ от Климент Охридски (авторство, което с убедителни аргументи защити Б. Ст. Ангелов) еедин от найярките художествени и исторически документи. Изследователи със световно име, като Франтишек Дворник например, са отдали десетилетия от живота си, за да проучат този паметник и да се убедят, че наред с художествеността в него преобладават документалността и историческата достоверност. Първата уводна мисъл на Кириловото житие има такава форма: „Милостивият и щедър бог, който очаква човешкото спасение, за да бъдат спасени всички и да опознаят истината - той не желае смъртта на грешника, а неговото спасение и живот, макар че той (грешникът) и да се стреми най-много към зло! - не оставя човешкия род да отпадне и да се поддаде на дяволовата съблазън и да погине, а всякога, откакто свят светува, както преди, така и сега не престава да ни върши много благодеяния: най-напред чрез патриарсите и отците, а след тях - чрез апостолите и праведните отци и учители, избирайки ги от този многобурен живот. "* На пръв поглед в този текст като че ли всичко казано е най-обикновена църковна фразеология, възхвала на нямащата граници „божия милост“, що се отнася до човешкото спасение. От друга страна, и словото (погледнато като мисловен и езиков израз) не блести с особена дълбочина и стои твърде близо (защото и оттам е заето) до излинелите от преповтаряне църковно-библейски и евангелски фрази. Разбира се, като църковник по „битова принадлежност“ авторът желае да възслави неизменната „божия благодат“ към винаги грешния човешки род.

Историко-литературните изследвания на проф. д-р Георги Данчев са естествено и непосредствено свързани с двадесетилетието, което вече има зад себе си Великотърновския университет (отначало педагогически инсти тут) „Братя Кирил и Методий". Отначало като асистент, а след това като титулярен преподаватет по средновековна българска литература Георги Данчев, така да се каже, по необходимост се налагаше да бъде най-вече историк на Търновската книжовна школа. И с течение на годините той наистина стана неин научен летописец. Заедно с редица други научни приноси в тази област на нашето ли тературно минало най-ново свидетелство за привързаността му към тази тематика е последната му книга със скромното заглавие Страници из историята на Търновската книжовна школа". Трудът е замислен и осъществен като равносметка на достигнатите от автора резултати най-вече около живота и творчеството на книжовника и писателя Владислав Граматик и на неговия съвременник и покровител, също книжовник и писател, пославянчения потомък на византийски аристократи Димитър Кантакузин. Тия двама толкова значителни творци наистина не са работили в Търново, но въпреки това са пряко свър зани с него, защото са продължители на ония тематични и художествени начала, които са характерни за творчеството на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Достатъчно е да се припомни, че в сборниците на Владислав Граматик се намират редица съчинения на двамата именити търновци, а също така преписи на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, което, както може да се съди от „История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски (издадена през 1900 г. от акад. В. Н. Златарски), патриарх Евтимий е приемал за достоверен историче ски извор.