ЛИЧНОСТТА НА ПИСАТЕЛЯ

Малко изтъкван досега като писател със свое място в развитието на средновековната българска литература, Монах Григорий, биографът на своя учител Ромил Видински, 1 е в същност оригинално явление в литературния живот у нас през втората половина на XIV в. Наистина писателското му дарование не е така и толкова ярко, каквато е художническата дарба на именитите му съвременници Евтимий Търновски и Григорий Цамблак, 2 но, от друга страна, неговото „лично" присъствие в творбата му е така значително и толкова разностранно, та би могло да се говори за Григориев - на Монах Григорий, изо бразителен стил в развоя на българската литература от тази епоха. Такава склонност към „лична изява“ е рядкост не само за нашите литературни творци от XIV в., но и за цялото близо десетвековно развитие на средновековната българска литература. Тези художествени, идейни и личностно-творчески особености и не помалко голямото познавателно значение на Ромиловия живопис не само за бъл гарската, а и за балканската история отпреди шестстотин години налагат текстът на Житието да бъде проучен по-грижливо преди всичко откъм литературна и психологическа страна - доколкото в този стилов и смислов контекст намира израз личността на писателя. Основание за едно ново проуч ване на житието е и изпълнилата се шестстотингодишнина от неговото създаване: посочването на Монах Григорий за смъртта на деспот Углеш Серски (26 септември 1371 г.) е указание, че Житието е написано около това време. Както отбелязва П. А. Сырку, след тази година Григорий сходит со сцены"1. От първостепенна историческа, познавателна и литературна важност е постепенно развиващата се в житийния текст личностна биография и душевност на писателя - цел, каквато Григорий преднамерено не е имал. На съби тия, свързани и със самия него, той се спира, доколкото това му помага да характеризира героя си Руско-Роман-Ромил, на когото в продължение на дълги години ебил непосредствен ученик и последовател. Именно този факт определя постоянното непреднамерено вплитане" на Григорий в разказа: за литературното тълкуване, обект от съществено значение, особено когато се касае за проникване в една индивидуална характерология, за която, що се отнася до средновековните български писатели, сме така слабо осведомени. Като композиция житейното клише изисква изрична текстуална прослава на отличения с житиен помен светец - това трябва да проличи ясно още от първия ред, от първата дума. Като всеки запознат ии работещ в житийния жанр творец Григорий не може да не се съобразява с това изискване. В заглавието на неговата творба обаче има един елемент, който засилва по свой начин емоционалната експресия: Григорий изрично отбелязва, че е Ромилов ученик. Така че още тук, в заглавието, без поза и преднамереност Григорий заговорва за себе си. При това той пояснява, че освен ученик на Ромил е и доброписец. Докато сведенията за отшелничество и „ученичество" при съставянето на жи тията не са рядкост - защото и на дело обстоятелствата са бивали такива - автохарактеристиката на Григорий, че е доброписец“, носи един по-широк смисъл от оня, който се влага обикновено в тази дума - така както я разбираме днес. Григорий в същност обяснява не че пише „красиво", а че умее смислено, в определен ред и в определена система да изложи редица от мисли, преценки и съждения. Преди да премине към същината на своята тема, Григорий счита за нужно да въведе в разказа си едно „теоретично встъпление" и чрез него да обоснове принципите си на „доброписец". Това встъпление също доближава до ду ховния свят на писателя, приближава до неговата личност. Монах Григорий еубеден, че нищо не е по-достойно от това, да бъдат описани деянията на живелите някога светци, защото техният живот може да послужи като мярка образец, достойни за подражание. В този „пункт" на своята общотеоретична „биографична концепция" Монах Григорий стои плътно до схващането на Григорий Цамблак, който също свидетелствува, че е написал Похвалното си слово за патриарх Евтимий с практическа цел: да му се подражава. Като житиен похват и като художествена концепция тези моменти в двете жития не са естетическа новост, но синхронизирани с българската и с балканската история от края на XIII и началото на XIV в., се усеща непосредно, че те носят в себе си тревогата на епохата - тревога, продиктувана от на стъпателната османска политика. Освен това сходството следва особено да се подчертае, тъй като призивите за подражание са във връзка с лица, току-що живели.