Книжка-7

1982, Книжка 7 - Съдържание

Един от видните представители ставители на нашата съвременна литературна наука, Емил Георгиев работи в продължениене на повече от четири десетилетия в областта на литературната история, литературурната медиевистика, историята на славянските литератури и сравнителното славяняско литературознание. През целия този период той бе тясно свързан с Института тута за литература при Българската академия на нау ките, където някололко десетилетия от основаването й до днес ръководи Секцията по сравнително литературознание. С името на Емил Георгиев са свързани всички по-значителни начинания инания в института, като издаването на четиритомна академична история на българскската литература, участието му като редактор и автор в Кирило Методиевата енциклопеди клопедия, както и в цялостната многостранна дейност на Секцията по сравнително литературознание. литера Неговите трудове в областта на българската медиевистика и средновоековните славянски литератури, както и по проблемите на 3 сравнителното славянско литературознание представляват значителен актив на нашето литературознание. В тях Емил Георгиев даде своя принос за марксическото преустройство и творческото придвижване на нашата съвременна наука. Той е автор на стотици статии и студии, десетки монографии и книги, като например „Българска та литература в общославянското и общоевропейското литературно развитие", „Основиви на слславистиката и българистиката“, „Общо и сравнително славянско ли тературознание“, „Разцвет на българската литература в XIX в." и др. Значителната обществена дейност на Емил Георгиев се осъществи и в неговото ши роко участие в редица обществени институции, организации и звена, където той остави трайни и незаличими следи. В продължение на дълги години той бе ръководител на едрата по славянснски литератури при СУ „Климент Охридски", зам.-ректор на универ иверситета, зам.-пред -председател на Съюза на научните работници, един от ръко водителите на д-во „Георги Кирков", председател на Съюза на българистите у нас, Директоро на Центъра за българистика при БАН. В цялостната си научноизследова телска и педагогичеческа преподавателска дейност Емил Георгиев направи твърде много за разясняване и осветляване историческата истина във връзка с важни мо менти от нашетого литературно минало и културно наследство. дон пр паметта му! 4 ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ПРИ БАН

Разбира се, аз знаех, че моята статия за автентичния текст на последното Ботево стихотворение ще срещне решителна съпротива. Ние дотолкова сме свикнали с познатия текст на безсмъртните Ботеви песни, че всеки опит - дори за най-малката промяна - ни изглежда като грубо посегателство, като недопустима намеса в нашата светая светих. Дори когато става дума за отстраняване на очевидна грешка или на по-късна чужда подправка, се оказва невъз можно да преодолеем онази невидима сила, която ни свързва с познатия, пуснал дълбоки корени в съзнанието ни текст. Ще си позволя да цитирам мислите, кои то споделя по този повод уважаемият литературен критик Борис Делчев в своя „Бележник на писателя" (сп. Литературна мисъл, 1974, кн. 5): „Има литературни факти (само литературни ли?), основани на грешка, но осветени от традицията, които са пуснали толкова дълбоки корени в общест веното съзнание, че са придобили силата на закон. Можеш да ги опровергаваш, колкото щеш, но доводите ти ще останат безсилни пред всемогъщата инерция. Такъв е случаят с онзи стих от „Хаджи Димитър", най-известния от известните, с който сме закърмени още от детски години.

Със своята първа стихосбирка Фурнаджиев като необуздан, но пленителен варварин дръзко и неудържимо навлезе в извисените предели на българската поезия. Там все още властвуваше изтънчената, но излиняла муза на символистите, чийто трон беше вече разклатен от бунтовната песен на Смирненски, от земните пориви на Багряна. В нашето съзнание Фурнаджиев е неразлъчно свър зан с Разцветников, защото техният талант избуя едновременно - след погрома на Септемврийското въстание. И двамата еднакво болезнено, но с различ ни гласове реагират на това събитие. Заедно с Ангел Каралийчев те дейно съ трудничат на основаното през 1924 г. от Г. Бакалов сп. „Нов път" и по един и същ повод са принудени да го напуснат. Но когато говорим за септемврийската литература, винаги трябва да имаме пред вид, че тя не създаде някаква школа с единна поетика. Въпреки общата тематика, която свързва Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев, Гео Милев, както отбелязва П. Зарев, „между тях съществуваха разлики в темперамент и стил". Фурнаджиев в рецензията си за „Жертвени клади" се възхищава от дълбочината на чувствата и от многоцветните, сочни образи на своя събрат. Той изоб що умее да види поетичната красота на творци, които по душевна нагласа и стил са негови антиподи. Особено проникновена и възторжена е характеристиката му на Лилиев, един от най-противоположните нему поети. Естетиче ските му критерии са много широки, те говорят за изтънчен вкус и безспорен талант на критик. Фурнаджиев има верни сетива за истинската поезия независимо от нейната насока. Винаги го ръководи един общозадължителен канон: „А изкуството, в което няма живот, няма сърце, няма пориви, няма борба, не е изкуство. "3 Започнал с подражателни стихове в „К во-да-е", Фурнаджиев се откроява като неповторима творческа индивидуалност на страниците на „Нов път". Той смята, че датата на рождението му като поет е трагичната 1923 г. Септемврийското въстание по израза на поета става основна лирична тема на неговите стихотворения за дълго време.

„Така Рембо - богопризван авантюрист - се втурва ненадейно сред поли раната литература на онова време, вдъхновен от гордост и презрение: носи съ себе си бунт и оставя раздор.... Авторът на тези думи би могъл да ги отправи и към себе си. Точно по този начин нахлу и Гео Милев в българската литература. Има в това Двадесет и четиригодишният мла нещо стряскащо нахлуване. деж с дълъг перчем над избитото си око се появява на литературната арена с гладиаторски устрем и самоувереност на завоевател. Никой преди него не е от ричал така категорично установени традиции и всепризнати авторитети. Никой преди, а и след него не е защищавал модернистичната естетика с такава фанатич на жар, каквато лъха от почти всяка негова статия по страниците на сп. „Везни". Неговите странни екзалтирани стихове смайват съвременниците; неговите кри тически статии, чужди на всякакви компромиси, плющят като бич над гърбо вете на литературните посредствености; той отстоява своите идейно-естетически позиции с такава твърдост и последователност, че вдъхва неволно уважение дори и у многобройните си врагове. Периодът на „Везни“, както наричат не говата литературна дейност между 1919 и 1922 г., е най-противоречивият и пре ломен момент в неговото кратко, но бурно творческо развитие. Един период, в който има много лутане и много крайности, но няма застой и тъпчене на мя сто. Защото въпреки привидната последователност на дръзкия си бунт срещу традициите и установените тенденции в съвременната му литература сп. Везни се оказва за Гео Милев един спор със самия себе си; един спор между неговото лично творчество и неговите фанатични естетико-философски обосновки; един спор между действителността и игнорирането й - между пълната еманципация на художника спрямо реалния свят и неговия дълг към истината; и в крайна сметка един спор, без който Гео Милев не би бил Гео Милев - един период на задъхано търсене, на трескави експерименти, на преосмисляне, без който биха били немислими зрелите му поетични произведения - поемите „Ад“ и „Сеп тември". Напразно някои съжаляват за годините, пропилени в „мрежите на мо дернизма": за всеки истински творец годините на търсения и експерименти не мат. само Защото, не са фатални, но са и необходими и винаги дават повече, отколкото взе както писа Гео Милев във „Възвание към българския писател": „Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

Сближаването на върховете в литературата е винаги поучително и зако номерно. Всеки връх може да бъде сравнен с друг връх, в това няма нищо пре силено, няма произвол на съпоставителя - планинското ехо, разнасяйки се по склоновете, променя гласа, но си остава ехо на планините. Върхът на Блок не отстои много далече от върха на Гогол. В просторит на руската литература разстоянието е само една крачка. Иззад върховете на Дер жавин и Пушкин се издига забуленият с шапка от облаци Гогол. Той е загад чен, някакви вихри обвяват главата му - нещо тъмно се вие и носи на висо чината на белите снегове. За миг сред разкъсаните облаци застава ослепително чист образ и отново изчезва - и тътен се носи из планините, предвещавайки срутвания, бедствия, сътресения на всичко съществуващо на земята, както с изразява Гогол. Този именно тътен чува в края на живота си Блок. На 9 януари 1918 г. той записва: „Чух тътен, тътен: помислих, че е започнало земетресение. Минават още няколко дни и Блок завършва „Дванадесетте". В бележника му наред с ду мите „Днес аз съм гений" четем: „Страшен шум, който постоянно нараства вы ре в мен и около мен. Този шум е чул Гогол (за да го заглуши - призиви към семеен порядък и православие)." В тържествената и върховна минута на своя живот Блок си спомня за Гогол, призовава Гогол. Гогол чува същия шум, но се опитва да го заглуши. Блок се отдава на този шум или тътен - отдава се на музиката, която преобразява всичко". Това е музиката на революцията. Можем ли да си представим на мястото на Блок да бъде Гогол? Той да приветствува този шум, да нарече този шум музика? Никога. Тук са налице съгласие и спор, близост и разрив - това не само близостта между Блок и Гогол, разривът между Блок и Гогол, а близост та, родството и разривът в самата руска култура. e Гогол стои в началото на пътя, Блок - в края му. Той, можем да твър дим, го завършва, ако имаме пред вид руската дворянска култура и руската ли тература - литературата на върховете. Преходът от XIX в. — век железен, век жесток, както се изразява Блок - в ХХ не е просто смяна на столетията. Той равносилен на преход откъм осветената от слънцето страна към неосветената, по-точно фера към страната, забулена от лунната сянка. Блок сякаш твори в атмо на затъмнение:

Съвсем не е леко да нарисуваш дон Кихот. Това е едно от най-достойните начинания за един испански художник. Не става дума в случая да илюстрирани безсмъртната творба на Сервантес, а да облечеш във видима и осезаема плът един индивидуален и жив дух, не една абстрактна идея. Задача, която е сега по навременна от всеки друг път, тъй като в нашата епоха по този божи свят се шири и търси да се затвърди символизмът в живописта. В Испания този символизъм си има символ, какъвто рядко се намира. Това е дон Кихот, истински и дълбок символ, символ в пълния етимологически и традиционен смисъл на думата, жив синтез и резюме на действителността, колкото по-идеална, толкова по-ре ална, не абстракция, получена по пътя на изключването. Приканвам читателя да побеседваме за художествения израз на този жив символ.

Есето брой „Как да се чете и тълкува „Дон Кихот“, което публикувах в апри рало някои на същото списание (La España Moderna), изглежда, е скандализи ват ме в повече господа или пък те са се престорили, че са скандализирани. Обвиня Сааведра. И от незачитане на знаменития идалго дон Мигел де Серванте и че не това те правят, защото предполагат естествено, че аз не го тач да съм толкова голям почитател на неговия гений - доколкото заслужава бъде почитан, - колкото са всички онези негови раболепни ласкатели и идоло поклонници.

Ще започна с едно разочарование. Като приех да огледам детско-юношеската преводна литература през изтеклата 1981 г., смятах, че ще имам работа с десетина-петнадесет стихо сбирки, дето могат да бъдат прочетени за седмица-две. Нищо подобно! Библиографският спи сък ме изправи пред една единствена стихосбирка и още петдесет повече или по-малко обемни заглавия. Книгите заеха в претъпканата ми библиотека мястото на един класик. Класикът слезе на пода с 30-те си тома в елегантни сиви корици, а по полицата наскача веселата и пъстроцвет на тълпа на новите книги, избуяли различно по формат като ученици от една паралелка. Повечето от тях бяха рожби на издателство „Отечество“. Тук-таме се срещаха и деца на „Народна младеж" и „Български художник", както и на „Георги Бакалов", Варна. Но те бяха толкова малко в многобройната сякаш следвоенна паралелка. И така: книгите се настаниха удобно пред мен и зачакаха да чуят какво ще кажа. Заотла гах, докато между нас застана малкият ми син и започна да сочи: „Прочети ми ей тази! Не - другата!" Малкият избираше книгите по техния външен вид, но неговият окончателен избор бе разколебан от участието на толкова талантливи наши и чужди художници в оформянето и илюстрирането на детско-юношеската книга. Ще спомена имената на художниците, както бя ха посочени от него: Любен Зидаров, Марайа, Иван Кенаров, Анри Кулев, пак Любен Зидаров, Стоимен Стоилов, Атанас Василев, както и библиотечните оформления на Стефан Груев. Ко гато му казах, че книгите трябва да бъдат върнати, той се разплака само за илюстрираните от Марайа „Африкански приказки". За да приключа с творческото му участие, ще добавя, че той спечели най-много от про чита на книгите. Цял месец не стъпи в детския дом, ходеше като замаян и бе най-силно поразен от старинните легенди, преразказани за деца от В. Маркова, Н. Гарская и С. Прокофиева, преведени твърде прилично от Желязка Купенова. В този великолепен сборник, издаден за съжаление на почти вестникарска хартия под за главието „В страната на легендите", оживяват народни първообразци на безсмъртни литера турни образи: Ролан, крал Артур и рицарите на кръглата маса, Тристан и Изолда, Лоенгрия, Робин Худ, Томас Лермонт, Лорелай, Хамелнският ловец на плъхове (плъхоловец щеше да е по добре!), Вилхелм Тел, Дон Жуан, Летящият холандец, д-р Фауст. Изглежда, че и за юношите а и за децата е най-добро тъкмо това, което е най-добро и за възрастните. Затова нека си поже лаем повече книги със съвършенствата, които разкрива пред нас „В страната на легендите Те са богатство, което трябва да намираме непрекъснато по книжарниците. Предполагат ш рока пропаганда в печата и големи тиражи. Лошата хартия в подобни случаи е недоразумение най-меко казано.

Както всяка общност, която предстои да се оценява, така и преводите на книги по изкуствата, естетиката и философията предизвикват противоречиви оценки. От това по-естестве но няма. Различен е рангът и на книгите, и на преводачите, различни са подбудите и целите, различни са последиците им. Аз трябва да направя обзор на област със стеснено количество, но с най-дебели книги. Към мене, изглежда, е оказано най-голямо доверие от страна на СПБ, тъй като по теория на вероятностите в тази област може да попаднат книги от всякъде и аз трябва да знам всички езици. Все пак въпреки доверието, ако имаше книги от японски или китайски, щях да се затрудня много, защото, може би знаете, аз ползувам слабо тези два езика. Очевидно в нашите издателства вече се работи с премислени поредици, за чиито цели се привличат специалисти и се обръщат към майстори на превода. Това е тенденцията и тя не мо же да се помрачи от изключенията. Ако в художествената литература възможностите за случайности са по-големи поради големия книжен обхват, в естетиката те са смалени. Още повече, че за много книги, които се наричат класика на мисълта, ние сме закъснели. Повече от всякога ние се нуждаем от авторитетни поредици, от авторитетни редколегии, от хора знаещи, мислещи и можещи. Такива поредици за щастие имаме. Изд. „Наука и изкуство", което решително преу строи работата си и изгони провинциалната леност и безразличие към културата, вече ни предлага добре организирани поредици, каквито са „Естетика и изкуствознание“, „Литературни светове“ и „Театърът на 20 век“. В ход е подготвителна работа и за други библиотеки. Оценката на една книжна продукция е нещо много широко. Тя предполага надълго да се впуснем в издателската практика като културно явление, на превода като културен жест; да се впуснем в стойностите и потребностите на днешното общество от дадена книга. Но нека да не забравяме, че задачата е по-конкретна. Ако направя това общокултурно въвеждане, вероятно ще се отегчите много. Там, където е нужно, ще правя накратко отклонения. Ако настроението ни от преводната продукция миналата година е приповдигнато, това не значи, че няма контрасти. В единия полюс стоят преводите на Хайне от Страшимир Джамджи ев, на Иполит Тен на Ерма Гечева, на Кенет Кларк от Христина Атанасова и Никола Георгиев, на другия полюс стоят „Тициан" в превод пак на Никола Георгиев или „Същност на културата" в превод на Кузман Савов. В постиженията на преводаческото ни изкуство са творбите на Катерина Киселова, Валентина Топузова, Георги Георгиев, Марко Марков. Преводаческото майсторство ни даде възможност да се насладим на виртуозната лирична и философска проза на Хайне, на парадоксалната мисъл и френско изящество на Дидро, на словесното чародейство на Кларк, на дълбокото изтънчено концептуално загребване на Иполит Тен, на суровия и мускулест език на Алберт Швайцер, на лабораторното и сценично слово на Станиславски, на труд ния философски език на Спиноза.

По случай 100-годишнината от рождението на проф. Боян Пенев и 55 години от неговата смърт бих искала да споделя спомените на моя дядо - генерал Никола Пенев, посветени на неговия по-малък брат - Боян. Те се пазят в архива на нашето семейство. Ето част от тяс „През лятото на 1927 г., след кървавите септемврийски събития, бях политемигрант в СССР. От случайно попаднал ми български вестник, и то с няколко дни закъснение, узнах за смъртта на брат ми - проф. Боян Пенев. Бил съм първото дете в семейството. Имах петима братя и сестра, но остана жив само третият ми брат - Боян. На двегодишна възраст той заболя от скарлатина и едва оживя, но с тежки последици за здравето, останали му за цял живот - беше с притъпен слух и полупа рализирана ръка. Ние произхождаме от дребно занаятчийско семейство. Баща ни бешеказан джия, който, още когато бяхме малки, загуби своя дюкян и се обърна в обикновен казанджий ски работник. По-късно, „подпомогнат“ от лихвари, баща ни се опита да съживи своето казанджийско дюкянче, вече в гр. Разград, но скоро и тоя му опит приключи без успех и последни те си години родителите ми завършиха, издържани от мен. В детинството си Боян беше тихо и затворено момче, играеше си повече в къщи, рядко общу ваше с външния свят. В училище вървеше сравнително добре. Като ученик в Разградската гимна зия той основа ученическия хор „Железни струни“, който съществува и до днес. В хора участвува ха ученици с леви убеждения. По-скоро това бе социалистически кръжок в гимназията под при критието на хор. В къщи имахмеедна стара физхармоника, на която Боян свиреше и постигна за видни успехи. Нашият съсед, аптекарят Сребров, имаше пък пиано и на него Боян развиваше музикалните си наклонности. По това време той започна да свири и на цигулка, която запази за цял живот. Боян обичаше да събира по-малки от него момчета, учеше ги да свирят, четяха заедно и ги възпитаваше в критично отношение към прочетеното. Така упражняваше педагогическите си наклонности. Той обичаше и театъра. Създаде една малка група от близки на семейството ни деца и правеше домашни спектакли. Той беше автор, режисьор и изпълнител на по-трудните роли. Така постепенно той излезе от своята детска затвореност, стана любим другар и ръководител на младата компания, която беше събрал около себе си. Брат ми завърши гимназия през 1902 г. в Русе, където бях на работа като машинист в БДЖ. По-късно той завърши славянска филология в Софийския университет. Аз бях вече преместен на работа в София. Живеехме през цялото време заедно. Боян се отличаваше с изключителна работоспособност. По цели дни пре карваше в нашата тясна и студена квартира, отопление нямахме, електрическо осветление също. Четеше на газена лампа. Храната ни беше съвършено слаба. Аз по цели дни и нощи пъту вах. Каквото можехме да купим за храна, отиваше за невръстните ми три деца, а ние, възрастни те, минавахме с какво да е. Боян прекара много години на труд и големи лишения. Той позна ваше мъката на неимотните и поради това до края на живота си остана съчувственик на нас, тес ните социалисти и по-късно комунисти.

В условията на победилата социалистическа революция в България е лесно да се пише и говори за съветската литература. А преди четиридесет и повече години не беше тъй. Със спе циален закон фашистката власт и полицейската цензура постави под абсолютна възбрана ли тературата, идваща у нас от страната на победилия социализъм. По този повод още през 1924 г. Гео Милев проникновено писа: „Независимо от хулите и клеветите културният живот в Русия върви с един темп, който е невероятен за Западна Европа... Излязоха от Русия писатели, ху дожници и мислители; основаха се в Берлин няколко руски издателства: и цяла Европа бе навод нена от руски книги; френската и немската литература бледнеят пред това, което се хвърля в Европа като руска литература. От Русия се лансират школи и теории, за които западното нова торство не се е още досетило..." (курс. м., Х.Д.). Именно това естетическо богатство на новата руска литература, родена от Октомври, обуславя огромното и влияние върху революционния процес от световен мащаб и нейното благотворно въздействие върху обществото за неговия революционен преход от капитализъм към социализъм. Десетки стихотворения, поеми, повести и романи, дори песни и филми, създадени от съветски автори, най-активно се включват в духовния живот на българина. Затова днес не само специалистите, а и обикновените читатели виждат истински революционен подвиг в борбата за издаването и разпространението на съветската книга у нас в периода на фа шистката диктатура (9 юни 1923 - 9 септември 1944 г.). За относителна пълнота и точност трябва да добавя, че редица произведения на новата руска литература българските преводачи и издатели не успяват да прокарат" през менгемето на фашистката цензура. Такива са романите „Как се каляваше стоманата“ на Н. А. Островски и „Педагогическа поема" на А. С. Макаренко, пиесите „Хляб на В. Киршон и „Страх" на А. Афиногенов и др. И все пак например романът „Как се каляваше стоманата" - един ориги нален екземпляр с автограф на Н. А. Островски - бива внесен в България и по нелегален път доставен на политическите затворници в Стара Загора. С превода на „Педагогическа поема се залавя в Плевенския затвор секретарят на ЦК на БКП Трайчо Костов. За пръв път и двата романа в превод на български език излизат у нас едва след народната победа. Това са книги-бойци, изстрадани във фашистката преизподня. От писателите и превода чите тези книги преминават в ръцете на ремсовата младеж и онова поколение от комунисти, което по време на въоръжената съпротива срещу хитлеристките окупатори на Балканите рамо до рамо с по-старото септемврийско поколение изнесе на плещите си кървавия двубой. Върху активната страна на възприемането на героите и проблемите, изнесени в произведенията ва съветската художествена литература, днес се спират в спомените си мнозина наши антифаши сти. В тия спомени веднага се хвърля в очи връзката, която авторите правят между идеоло гическото въздействие на изкуството, от една страна, и бита, психологията на бореца-антифа шист, попаднал в ръцете на полицията или в затвора, от друга.

В рецензираната книжка на сп. „Акценте“ привлича вниманието статията на Кристиан Енценсбергер „Границите на литературната утопия". Авторът е професор по история на английската литература в Мюнхенския университет. Своето изследване той започва с анализа на едно „странно" противоречие в схващането за същността на литературата. Наред с възгледа, че литературата има за задача да изобрази точно и прегледно дей ствителността, да разбуди критическото съз нание у читателя и да развие неговата чув ствителност или езиково умение, в последно време на преден план все повече излиза един друг възглед. Според него същностното качество на литературата е утопичният и характер, т.е. нейната способност посредством езика и въображението да създава алтернативни светове - светове на играта или съня, на непостигнатите човешки възможности, на проблясващата надежда или на освободе ната чувственост. Нашата съвременност, отбелязва авторът, все повече се лишава от алтернативни възможности, затова литературата придобива особена стойност с тази своя страна. Същевременно обаче, и тук е именно странното, тази способност на литературата постоянно отстъпва от своята първа и същинска цел. Открай време утопичното мислене според неговата дефиниция е насочено към конструирането и описанието на едно благоденствуващо общество. Но тъкмо тази тема твърде рядко се разглежда от литературата - и ако това стане, резултатът всеки път е една жалка или неспецифично художествена творба. Така например Томас Мор изобщо не се е опитвал да направи от своята „Утопия" литературно произведение. Кристиан Енценсбергер си поставя за цел да изясни защо несполуките на утопичната литература не са случайно явление, а произтичат от една закономерност, на която е подчинена цялата литература. Според него литературата изобщо не е в състояние да предложи описание на едно благоден- ствуващо общество. Това е тезата на автора. По-нататък в статията си той се стреми да определи функ 138 цията, възможностите и същността на литературата. От една страна, тя създава алтернативни светове, но, от друга - реали стични изображения; тя е критична, но мо же и да възхвалява. Новаторството върви ръка за ръка с епигонската поезия. Отраже нието на действителността не противоре чи на фантастичните образи. Предлагането на реални житейски модели не изключва създаването на абстрактна поезия. Екзистен циалната проблематика не отрича идилия та. Според автора могат да съществуват толкова определения за литературата, кол кото са литературните произведения - т.е. нито едно от тях не може да бъде напълно вярно. Той смята, че днешното литературознание е достигнало в своето развитие именно до тази мъртва точка. Затова, смята той, еот значение не какво разграничава литературните произведения, а какъв общ белег притежават. Като тяхно общо свойство - за разлика от нелитературните текстове - той посочва тяхната тълку ваемост. А за да бъде една творба тълкувае ма, тя следва да има някои твърде важни характерни особености. Първо - тя трябва да притежава определени съставки; второтези съставки трябва да са подредени по специфичен начин; и трето - отношението на съставките помежду им трябва да се осъ ществява по определен начин. Така възниква структурата на едно цяло и неговите съставни части, при която всичко е „както трябва да бъде; и едва когато в процеса на тълку ването (интерпретацията) тази структура се проследи в най-малките и подробности, мо же да се каже, че произведението е „разбра но", посочва Кристиан Енценсбергер.

В началото на 1982 г. Стоян Илиев защити в СССР докторската си дисертация на тема „Манифести на френските и руските символисти". Нашият читател вече познава неговата книга на тази тема, издадена от „Наука и изкуство". Наистина пионерско е делото на този литературовед, заел се да изясни едни от най-спорните и неразработени проблеми в съвременната ни литературна наука. Веднага чувам опонентите, които ще ми кажат, че и преди неговите книги за символизма е писано немалко, и то от вещи изследователи, но, струва ми се, никой от тях не достигна дълбочината и широтата на възгледите, характерни за трудовете на Стоян Илиев. Истинско събитие за нашата културна общественост беше съставената от него антология с манифестни статии на европейските и американските символисти, излязла под заглавие „Слово и символ" в авторитетната поредица на „Наука и изкуство" „Литературни светове". Благодарение на тази великолепно съставена книга получихме представа за възникването, разцвета и упадъка на това течение, оказало огромно въздействие върху духовния живот през втората половина на XIX и първите десетилетия на ХХ в. Но задъл боченият анализ, който Илиев направи на сим волистическото движение в света, беше само подстъп към неговата основна задача - да проследи пътищата на българските символисти, да намери най-точните формулировки за спецификата на българския модел на символизма и да разкрие обществените и духовните подбуди на творците, които се противопоставиха на традицията на критическия реализъм и потърсиха нови изразни форми, за да изповядат духовните си стремления. Първата крачка към осмислянето на тази все още спорна проблематика в историята на българската литература Стоян Илиев пред- прие с монографията си „Противоречивият път на Яворов". Сега читателите получиха икапиталния му труд - Пътищата на българските символисти" - книга, която си поставя за задача да обори неверните оценки на явле нието български символизъм, оценки, плод на последователно прилагане на социоло гически детерминизъм или пък на прене144 брегване на специфичните закономерности в школата. Авторът обобщава постиженията на българските литературни историци, той тон но посочва приноса на такива изследователи като акад. Георги Цанев, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Стоян Каролев и др., съобразява се с ценните на блюдения в работите на Симеон Хаджи косев, но отива много по-напред от пред шествениците си. По същество книгата „Пъ тищата на българските символисти" е ус пешен опит за преоткриване на школата, първо задълбочено марксическо изследване в нашата литературно-историческа наука, което не само разглежда постиженията на отделните автори, а изяснява генезиса на българския символизъм: външните влияния, феноменалното, националноспецифичното в школата, противоречията между българските символисти, техния литературен бит: спи сания, алманаси, сборници, манифести, кни ги. Стоян Илиев убедително доказва, че българският символизъм не е мода „шан тиклер", а литературно явление, което намира своето оправдание и основание в общественото движение и в духовните търсения на българи те през определен период от най-новата ни история.

Сборникът от статии „Преводът и българската култура" е една от най-значителните прояви, с които Съюзът на преводачите в България участвува във всенародното че ствуване на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Книгата на Стоян Илиев „Пътищата на българските символисти" има приносен характер за разкриване естетиката и художе ствената практика на българския символизъм. Това е капитален труд на литературовед марксист, който проправя нови пътища за разкриване на еволюционните процеси в българската литературна история. И още по-радостен е фактът, че авторът продължа ва търсенията си в рамките на този извънредно плодоносен за българската литература период. Напоследък четем извънредно интересни негови статии за творчеството на Той включва 17 статии от известни учени и специалисти в тази област, които запознават читателя с превода и развитието на старите славянски литератури (П. Динеков), преводаческите школи в средновековна Бъл гария (Кл. Иванова), превода през Възраждането (Дочо Леков) и с представянето на големите европейски (и не само европей ски) литератури в български преводи: рус ката литература (Г. Германов), съвет ската (В. Колевски), другите славянски литератури (Боян Ничев), немската (Ст. Станчев), френската (Николай Дончев), английската и аме риканската (В. Филипов), и с панската (Т. Нейков), а фриканската, ази атската и латиноамериканската (Йордан Милев), античната гръцка и римска литература (Любо мир Павлов). Както виждаме, много литератури липсват, например италианската, австрийската, унгарската, скандинавските и пр., но това не може и да се очаква от една книга. Сборникът е посветен предимно на художествената литература: научната и обще ствено-политическата са застъпени само в две статии, в които Г. Младжов и Магдалена Атанасова проследяват преводите на трудо ве от К. Маркс, Фр. Енгелс и В. И. Ленин на български език.

Вниманието ни към книгата беше привле чено преди всичко от една от главите и, посветена на „Приноса на Георги Димитров 150 за създаване на Народен фронт в ан стката литература", която разкрив разглеждан досега аспект от многос дейност на българския революционер тег на международното комунисти работническо движение. Този повод кара да се запозная по-задълбочено гата на В. Херден. Основната й тема, съдържаща се в заглавието, са връзките и съвм работа на социалистически и прогр буржоазни писатели, обединени от на Народния фронт в Германия и по време на фашисткия режим. Този означава за областта на културата и турата още по-тясно да се свърже про на буржоазните немски писатели и х изкуството с борбата на прогресивното циалистическо течение в тази област. обединение, намерило своето място в бата срещу фашизма и войната, дава измерение на търсените от буржоазни сатели хуманни алтернативни позиции мо съществуващото общество и им раз възможност да се издигнат до „револю но самосъзнание“, което Ленин опре като основен принцип и въздействие на с ната стратегия. В отделните глави на книгата, които обединяват от общата изходна точка на следване и вътрешна обусловеност на мите, се разглеждат позициите на писател в емиграция, съпротивата срещу фаши кото варварство в областта на култура както и ролята и дейността на редица ан фашистки списания, антологии и други дания. Приведените многобройни прим и някои досега малко известни факти изя ват активния дял на литературата в борби и идейното израстване на масите, свърза с Народния фронт. Сред всички студии с циално място се пада на тази, която разгле да приноса на Г. Димитров за изгражда на Народен фронт между немските писател защото дейността на българския комунист чески деец в тази област е от организацио но и методологическо естество и значенн т. е. тя служи като теоретическа основа бъдещата съвместна работа на немски с циалистически и прогресивни буржоазни сатели.