Сближаването на върховете в литературата е винаги поучително и зако номерно. Всеки връх може да бъде сравнен с друг връх, в това няма нищо пре силено, няма произвол на съпоставителя - планинското ехо, разнасяйки се по склоновете, променя гласа, но си остава ехо на планините. Върхът на Блок не отстои много далече от върха на Гогол. В просторит на руската литература разстоянието е само една крачка. Иззад върховете на Дер жавин и Пушкин се издига забуленият с шапка от облаци Гогол. Той е загад чен, някакви вихри обвяват главата му - нещо тъмно се вие и носи на висо чината на белите снегове. За миг сред разкъсаните облаци застава ослепително чист образ и отново изчезва - и тътен се носи из планините, предвещавайки срутвания, бедствия, сътресения на всичко съществуващо на земята, както с изразява Гогол. Този именно тътен чува в края на живота си Блок. На 9 януари 1918 г. той записва: „Чух тътен, тътен: помислих, че е започнало земетресение. Минават още няколко дни и Блок завършва „Дванадесетте". В бележника му наред с ду мите „Днес аз съм гений" четем: „Страшен шум, който постоянно нараства вы ре в мен и около мен. Този шум е чул Гогол (за да го заглуши - призиви към семеен порядък и православие)." В тържествената и върховна минута на своя живот Блок си спомня за Гогол, призовава Гогол. Гогол чува същия шум, но се опитва да го заглуши. Блок се отдава на този шум или тътен - отдава се на музиката, която преобразява всичко". Това е музиката на революцията. Можем ли да си представим на мястото на Блок да бъде Гогол? Той да приветствува този шум, да нарече този шум музика? Никога. Тук са налице съгласие и спор, близост и разрив - това не само близостта между Блок и Гогол, разривът между Блок и Гогол, а близост та, родството и разривът в самата руска култура. e Гогол стои в началото на пътя, Блок - в края му. Той, можем да твър дим, го завършва, ако имаме пред вид руската дворянска култура и руската ли тература - литературата на върховете. Преходът от XIX в. — век железен, век жесток, както се изразява Блок - в ХХ не е просто смяна на столетията. Той равносилен на преход откъм осветената от слънцето страна към неосветената, по-точно фера към страната, забулена от лунната сянка. Блок сякаш твори в атмо на затъмнение:
Блок и Гогол
-
Обхват на страниците:72-83Брой страници12ЕзикБългарскиБрой преглеждания:ПУБЛИКУВАНО НА :
download: download
-
Ключови думиРезюмеСближаването на върховете в литературата е винаги поучително и зако номерно. Всеки връх може да бъде сравнен с друг връх, в това няма нищо пре силено, няма произвол на съпоставителя - планинското ехо, разнасяйки се по склоновете, променя гласа, но си остава ехо на планините. Върхът на Блок не отстои много далече от върха на Гогол. В просторит на руската литература разстоянието е само една крачка. Иззад върховете на Дер жавин и Пушкин се издига забуленият с шапка от облаци Гогол. Той е загад чен, някакви вихри обвяват главата му - нещо тъмно се вие и носи на висо чината на белите снегове. За миг сред разкъсаните облаци застава ослепително чист образ и отново изчезва - и тътен се носи из планините, предвещавайки срутвания, бедствия, сътресения на всичко съществуващо на земята, както с изразява Гогол. Този именно тътен чува в края на живота си Блок. На 9 януари 1918 г. той записва: „Чух тътен, тътен: помислих, че е започнало земетресение. Минават още няколко дни и Блок завършва „Дванадесетте". В бележника му наред с ду мите „Днес аз съм гений" четем: „Страшен шум, който постоянно нараства вы ре в мен и около мен. Този шум е чул Гогол (за да го заглуши - призиви към семеен порядък и православие)." В тържествената и върховна минута на своя живот Блок си спомня за Гогол, призовава Гогол. Гогол чува същия шум, но се опитва да го заглуши. Блок се отдава на този шум или тътен - отдава се на музиката, която преобразява всичко". Това е музиката на революцията. Можем ли да си представим на мястото на Блок да бъде Гогол? Той да приветствува този шум, да нарече този шум музика? Никога. Тук са налице съгласие и спор, близост и разрив - това не само близостта между Блок и Гогол, разривът между Блок и Гогол, а близост та, родството и разривът в самата руска култура. e Гогол стои в началото на пътя, Блок - в края му. Той, можем да твър дим, го завършва, ако имаме пред вид руската дворянска култура и руската ли тература - литературата на върховете. Преходът от XIX в. — век железен, век жесток, както се изразява Блок - в ХХ не е просто смяна на столетията. Той равносилен на преход откъм осветената от слънцето страна към неосветената, по-точно фера към страната, забулена от лунната сянка. Блок сякаш твори в атмо на затъмнение: