Йордан Василев

Критическата мисъл у нас като че ли трескаво бърза да достигне изпуснатото, да намали закъснението, останало в наследство от годините на бездействие или застой. Дискусии, дискусии. И много нови книги на критици - с нови и стари работи в тях. Богомил Нонев е нарекъл своя сборник „Критическа летопис 1960- 1965". Той отделя специално внимание на литературния критик и неговия труд, като разглежда тази тема в отделна статия. Но цялата книга на Нонев поставя Някои въпроси от стилистиката на литературната критика. С темпераментните характеристики, със защитата на новаторството на Арагон в романа „Страстната седмица" Нонев не волно защищава своето съществуване в критиката. Смешението на жанровете, използуването на разнообразни средства и форми - дори цяло есе върху живописта на Караваджо - в романа на Арагон е довело до интересни художествени решения. Без да правя каквато и да било аналогия с резултатите и тяхната значителност, ще кажа, че симбиозата на елементи от критиката и публицистиката в стила на Богомил Нонев оформя неговите авторски възможности, определя постиженията и слабите страни в стила му. Трудно е, струва ми се невъзможно дори, да се очертае точно границата между критиката и публицистиката, между критиката и другите родове художествено творчество. При всеки автор надделява склонността му към определен начин на възприемане и преживяване на произведението, в стила му доминират лирични, публицистически или белетристични черти. На едно място в своята книга Богомил Нонев казва, че ... литературният критик е мислител, публи цист и художник". Акцентът в неговите статии пада най-силно върху второто от тези качества.

От книга, различните части на която са писани през 1907, 1909 и 1964 г. не Симеон Радев, Погледи върху литерату- рата и изкуството и лични спомени, изд. «Българ ски писател», 1965. би могло да се очаква такова единство на стила и на внушението. Но колкото и невероятно да бъде, един българин, който е разговарял с Плеханов и е слушал ре чите на Георги Кирков, който е другарувал 127 с най-големите ни творци от началото на века и е гостувал на стария възрожденски деец Драган Цанков, човек, който е дишал въздуха на една стая с Реноар, Моне и Клемансо, е наш съвременник и се пред ставя с нова книга - „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" - статии за литературата и живописта, публицистика и мемоари. Трудно е да се говори за каквато и да било цялост, и все пак тази книга е твърде хомогенна. Обединява я личността на нейния автор, единството на нейния стил е най-вече в липсата на насилие над стила, в една лекота, която има своите корени в цялостното проявление на творческия дух.

Преди около 20 години Борис Делчев написа статия за повестта „Земя" и постави заглавие „Мъките на реалиста". Без може би да подозира доколко това е валидно за самия него, критикът тогава подчерта: „Майсторите на изящни творби трябва понякога да се борят със собствените си увлечения, със собствените си предпочитания и схващания за света, за да постигнат художествена убедителност. Тези спотаени вътрешни мъки на твореца, много пъти недостъпни за окото на обикновения ценител, са неписаната творческа драма на повечето от големите писатели на миналото.“ Статията завършва с думите: „Ето защо, може да се каже, че повестта „Земя“ е ключ за проникване към идейната и творческа същност на Елин Пелин." Сега, когато Борис Делчев навършва 60 години, се питам - коя от досегашните му книги най-ярко говори за своя автор? Всяка негова творба разкрива черти от личността на критика. Още със своя дебют „Литературни въ проси" (1941, издание на книжарница „Нов свят“) той изяви своето политическо верую, а с голяма част от статиите в книгата „Мъките на реалиста“ (1954) показа, че твърдо следва линията на своите убеждения. Заглавието на една друга книга „С любов и ненавист“ (1958) напомня за темперамента на критика. А може би двата сборника - избраните произведения „Творци и книги" (1960) и „Литература - изкуство - критика" (1966), където са включени изказвания по въпросите на литературата, изобразителното изкуство и критиката - представят Борис Делчев най-добре, най-ясно очертават неговия творчески профил? Мисля, че найхарактерната книга на този наш авторитетен критик е„Познавах тези хора" (1968).

Винаги еинтересно да се чуе мнението на един чужденец за нашата литература. Очак ваме от него да долови по-ясно и по-релефно достойнствата и недостатъците на отделните български писатели или на цялостния лите ратурен процес, да направи съпоставки с културата на своята страна, да ни насочи към плодотворни мисли, надяваме се на безпристрастни оценки, освободени от влияние то на личните страсти и отношения. Новата книга на известния приятел на българската Литература в СССР професор Дмитрий Марков, макар донякъде да отговаря на тези очаквания, има по-друг характер, тя няма критически задачи. Както сам авторът сочи в предговора, тя има за цел „да разкаже на съветския читател за основните тенденции на съвременната българска литература". Като взимаме под внимание тази особена функция на книгата, трябва да приемем информативния елемент В нея като неизбежност.

,, Тази тема е тъмна и болезнена и дори по особен начин криминална" - началната фраза е достойна за интересно и значително произведение. Цветан Стоянов го написа, без да успее да го завърши. С това то като че ли интригува още повече, повтаряйки по свой начин творческата история на книгата, с която се занимава. Авторът на студията епоставил и под заглавие - Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма. Както всяко определяне, и това казва само част от истината. Авторската скромност се е поста рала да тушира някак си това заглавие - Геният и неговият наставник. В същност Цветан Стоянов се занимава с анализ и съ поставка на някои идейни течения в Русия през 60-те и 70-те години, с разновидностите на славянофилството, с европейските фило софски построения върху наследство още от Византия, с разрушаването в новите времена на модела на патернализма - тази фалшива представа за обществото като голямо семейство и за държавната власт като башинска опека", с творческата история на „Братя Карамазови", с идейната конструкция на романа - лабиринт от разнопосочни влияния, размисли, скрити намерения, несъзнати, интуи тивно възприети сигнали за бунт в изостанала, но кипяща от идейни вълнения Русия „Геният и неговият наставник" е синтетична, наситена философска проза, която предлага Съвременна марксическа интерпретация на всички тези проблеми с оглед нуждите, за дачите, перспективите на настоящето. Още първата глава - Сведения за оберпрокуро- внимание. Това подозрение може би е осо ра - навлиза в същността на проблематиката. Тя само привидно изглежда информативна. В нея се запознаваме не само с единия от героите, Константин Петрович Победоносцев, но и с черти от идейната общественополитическа обстановка в Русия по онова време, с нравите и задкулисните борби в императорския дворец, с механиката на управле нието, с някои днешни оценки за славянофилството и за атавистични белези от него по-късно. Тази първа глава съвсем не е информация. Тя е може би увод към историята на идеи и идейни конфликти, към вечно актуалната тема за идеологическо въздействие върху обществото, за „обработката" на масите, за ролята на интелигенцията, всички тези парливи въпроси, които съставляват съкровената тема на произведението. Цветан Стоянов е погълнат от идейните построения и терзанията на духа, той не засяга обичайните в последно време въпроси за художника Достоевски. Зад думите на студията напира едва сдържан копнеж по хуманизъм и по хармония. Авторът преживява скрито своите мъки за човека и за съдбата му, като че се срамува от тази болка, както истински богатият със знания човек се срамува от тяхното показване.

Книгата на съветския литературовед Никулин е пръв опит да се представи пред славянския свят историята на виетнамската литература. Пред автора са стояли трудности от най-различен характер. Трагичната съдба на виетнамския народ слага отпе чатък не само върху цялото изкуство на този изключително надарен народ, но и върху развитието на науката, на литературознанието. Виетнамските критици и историци на литературата не са имали възможност да се заловят с продължителни изследвания. издателствата не са имали възможност да организират обемни и подробни публика189 из- ции. Тъй че работата на Никулин е до вестна степен първооткривателска. От друга страна, обстоятелството, че борави с непознати и недостъпни за читателя текстове, го заставя често пъти да прави резюме на отделни произведения, да напомня за връзката с традиционни похвати, жанрови осо бености, нрави на страната и т. н. Целта на автора е била да проследи главните линии в литературното развитие и едновре менно с това да предложи на читателя достатъчно сведения за една литература, към която интересът в момента е огромен. Така изследователските и популяризаторските задачи се преплитат, пречат си и се допълват. Ако се заемам да представя книгата на Никулин и по този начин я отделям от широкия поток на литературни изследвания в СССР, не правя това, за да изтъкна някакви особени методологически находки - тру дът няма такива претенции, - а защото тази творба предлага точни данни за литературата и изкуството на един народ, който В момента привлича погледите на света и поставя истинска загадка с необикновената си воля за независимост, с устойчивостта си срещу многогодишния терор на един империалистически хищник. Освен този съвсем актуален общ интерес историята на виет намската литература дава възможност за Някои чисто литературни наблюдения, съ поставки с традициите на европейското изкуство през средновековието и ренесанса, както и с изненадващи успоредици в националната съдба и изкуството на виетнамския и българския народ с близките по своя характер амбиции за ускорено развитие". Авторът на изследването е отделил малко страници за древните поетични творения, но той подчертава, че митовете и преданията, запазени в ранни записи, са важен източник за сюжети и теми в развитието на виет намската литература. Трябва да се знае, че по отношение на изкуството (а и поли тиката) редица малки нации, населяващи предимно планинските райони на страната, имат особено значение. Техният фолклор е по-архаичен, традициите на тяхното из- куство непрекъснато се преплитат с разви тието на изкуството на виетнамците. Никулин дава сведения за една ранна култура - донг- шонска, - възникнала още през пети - втори век преди нашата ера. От запазени бронзови ритуални барабани и изображе ния по тях става ясно, че старите жители на Виетнам са знаели мита за всесилното слънце. Особен интерес представляват текстовете на „Антология за чудесата и тайнствата на земята Виет" и на „Чудни разкази за Лин- нам" (старинно название на Виетнам). В тези два сборника според твърденията на френски и виетнамски филолози са записани предания и приказки, появили се до освобождението от китайско робство в 939 г. Но времето, в което се проектира действието на цяла серия от предания и 190 приказки, е пренесено в някаква отдалечена епоха, когато е цар ствувала легендарна династия. Това е въз приемане на дълбоката древност като време на формиране на виетнамската държавност. Очевидно става дума за един виетнамски вариант на концепцията за „епическо време", която е довела до циклизация на преданията. Борбата срещу китайските завоеватели, проДължила цели векове, е осмислена в историзиран мит, в който се вплита характерен за героичния епос мотив - борба за жена, познат ни от „Илиада". Друг тип на художе ствено обобщение от тази отдалечена епоха е цикълът за Фу Донг. Това е юнашки епос от рода на Крали Марко или Иля Муромец. Характерна особеност за виетнамския фолк лор са образите на жени-юнакини. Това са предводителки на въстания, боркини срещу чужд завоевател или феодални потисници. Тази традиция се поддържа и по време на френската колонизация, че и до Днес - създават се песни за героичните под визи на жени от съпротивата. Затова не бива да се учудваме, че началник-щабът на освободителната армия и министърът на външ ните работи на република Южен Виетнам са жен и.

„Утре никой няма да ни пита дали сме били творчески личности и артисти, а ще гледа какво сме оставили" - отбелязва Кръстьо Куюмджиев в статията „Общест веното призвание на критиката“, поме стена в началото на новата му книга. След победоносни или безрезултатни полемични схватки той снема доспехите на рицар на артистичната критика и се оглежда: раните по него и върху противниците са безброй, но къде са завоюваните простори? Всеки се е разположил върху собствения си духовен багаж. Тази статия има програмен характер, в нея личи желание за равносметка, за самокритичен поглед към изминалите години на разгорещени спорове. Критикът изяснява на читателите, на опонентите и на себе си някои основни принципи, сумирайки последиците от безкрайните разговори за състоянието на критиката през изтеклото десетилетие. За Куюмджиев тя е „интелектуалният израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура“. Наистина, доколкото критиката сполучи да бъде и философия, тя постига този синтез. За да се издигне тя до та141 кова равнище, са нужни много условия и авторът изброява част от тях, свързвайки ги с актуални въпроси на нашата литература. Изказванията на Куюмджиев за литературната критика заемат значителна част от досегашните му публикации. В новата книга те са четири от всичко 16 поместени работи. Като се прибавят две полемики - „За сериозната критика" от книгата му „Профили с черно и бяло“ и „Лекарю, излекувай се сам" от разговора в сп. „Септември“ през 1965, както и бележки по вестниците, непечатани още статии, би се образувал цял том. Всички тези статии са насочени пряко към битови проблеми на нашата литературна съвременност, те са далеч от пожеланията за големи платна, които представят самосъзнанието на дадена култура, изградена в постоянна преценка и търсене на място върху картата на европейската и на световната цивили зация в наше време. (Нека призракът на Шпенглер не ни плаши при употребата на тази дума.)

България биографията на поета е принадлежност към поезията му. Съвременните чужди теории в литературознанието, които отричат всякакви приноси на психо-биографичния метод, а заедно с него отхвърлят връзката между живот и дело на даден автор, може би имат частични основания на своя почва. У нас обаче и смъртта на поета, и жизненият му път са органична част от творчеството му. Не само поради вековното робство и борбите за освобожде ние, в които челно място са заемали поетите. В ограничените рамки на малката страна, на строгите нрави, на тесните възможности за осъществяване поетът имал сравнително по-голяма свобода. На поета-щурец почти всичко е било позволено. За разлика от обикновеното съществование той е бил по-привилегирован, или по-точно сам си е извоювал правото да рискува в живота си, да си e счупи главата, да експериментира в личния си път, да нарушава стереотипа. Оттук и огромният интерес към фактите на живота му, понякога дори надвишаващ интереса към творчеството му. Съдбата на Яворов все още интригува читатели и изследователи наравно и даже повече от поезията му. В битието на поета мнозина търсят преодоляване на собствената си ограниченост. Без да се поддаваме на този обясним интерес, ние все пак сме принудени да проучваме живота на поета наред с творчеството му, да проследяваме видимите и невидими връзки между човека и текста. Модното в чужбина гледище: „Текстът е човекът“, изглежда, не е валидно за българските творци. „Човекът и текстът" важи при нас, дори в някои случаи „Човекът преди текста". При Багряна има нещо още по-интересно. Тя е жена, надмогнала вековни предразсъдъци, разчупила „кальпа“ за образ на жена, отлят и втвърдял от много отдавна. В нейната поезия и в нейния живот българинът е откривал преодоляване на еснафската си черупка, освобождаване от собствените си комплекси. Странното и своеобразното при Багряна е, че не толкова биографията й определя поезията, колкото поезията и определя биографията. Стиховете и, още неродени, диктуват несъзнателно нейното житейско поведение - тласкат я към промени, пътешествия, риск. Нейното неспокойствие извира от зародишите на стиховете и вътре в нея, напиращи да избият в звуков и словесен облик. Те не могат да се укротят, те я тласкат към нови и нови изживявания. Багряна не е от онзи тип творци, които търсят уединение, тишина, монашеско спокойствие, за да се утаят творбите им.

О лирической поэзии 60 годов. Изд. „Советский писатель", Москва, 1972, 316 с. Едва ли има друга страна, където руските и съветските поети да са така попу лярни, както в България. Четени в оригинал в превод, произведенията им са намирали у нас втора родина още преди век, имената им нашумяват твърде бързо без дистанцията на десетилетия. През Възраждането се създава традиция за творческо усвояване опита на руското изкуство и после тя се поддържа неизменно. Освен преводите на книги и влиянията върху отделни автори има още един фактор за поддържане на благотворните взаимни връзки между двете славянски литератури - периодичния печат. От началото на ХХ в. до края на Втората световна война почти няма се риозно литературно издание, което да не представя на страниците си личности или течения от артистичния живот в Русия и СССР. Разбира се, най-значително място отделят списанията на комунистическата партия през 20-те и 30-те години, но дори буржоазните не могат да пренебрегнат големите имена на руската литература, без да рискуват да загубят авторитета си и доверието на читателите. Антологията на съветската поезия Oт Христо Радевски, издадена през 1938 г., в годините на фашизма, от най-голямото издателство „Хемус“, като че ли приключи този етап на почти забранените контакти със съветското изкуство. След Девети септември 1944 г. всички вестници и списания разтвориха страниците си за него. В наши дни голяма част от превежданите книги са на автори от СССР. И при това активно гостоприемство ми се струва, че изниква една празнина или поне недостатъчност от публицистично и критическо осмисляне, от изтъкване на стойностите, градацията им, съпоставки на наша почва и т. н. Не са малко у нас изследванията, които се занимават с проникването и въздействието на съветската литература в миналото, но постоянният контакт с литературния процес в настоящето като че ли е недостатъчен. Това е преди всичко задачата на литературната периодика, а тя в известна степен занемарява традициите на миналото - всяко списание да отделя място за материал от чуждите литератури.

Един скромен по обем и по оформление сборник от статии привлича вниманието ни не само защото е посветен на бележития учен Михаил Михайлович Бахтин по случай неговата 75-годишнина и полувековна научна и педагогическа дейност, но и с богатия материал, интересен и полезен за българския читател. Редакторите на сборника акад. М. П. Алексеев, Забавина, Куканов и Конкин са се постарали да представят търсенията на съвременното съветско литературознание в различни негови области и стилове. Като израз на уважение и изключително колегиално признание авторите на статиите, между които са някои от най-авторитетните представители на днешната литературна наука в СССР, а се насочили към изследвания, близки до интересите на М. Бахтин, изтъквайки неговата заслуга за развитието на науч ното мислене, както и многобройните му частни приноси, побрали се в една дузина публикации. В кратък очерк от В. Кожинов и С. Конкин за първи път се дават по-подробни данни за биографията на Бахтин. Със своите изне нади, внезапни пътешествия, трагична насиност неговият жизнен път подхожда пооро за поет, отколкото за представител академичната наука. Противоречията на мето се сплитат без пощада в неговата дба. Изправени пред внушителното му аучно дело, осъществено въпреки обстоя телствата, изпитваме облекчение нито бо лестта, нито хората са могли да сломят духа, моделиран през вековете от семейство и po- дина с яко вкоренени литературни традиции. Излизането на второто издание на кни гата „Проблемы поэтики Достоевского" (1963) донесе на Бахтин широка известност. След появата на „Творчество Франсуа Рабле и народная культура средневековья и Рене- санса" (1965) интересът към делото и личността на големия учен нарасна извънредно много. А биографичните сведения за автора оставаха оскъдни. Книгите му бяха преве- дени последователно на сърбохърватски, ан- глийски, италиански, японски, немски, френски, румънски, полски и от 1967 до 1971 из124 лизат в общо 12 издания на чужди езици. Пишат се рецензии, коментират го: 31 ста тии за него в родината му и още 34 в чуж бина от 1964 до 1972 г. А почти никой от тълкувателите на идеите му не знаеше нищо за самия него. Може би не бе и нужно -фи гурата на литературоведа най-често е известна единствено на библиотекарите. Останалите се интересуват от текстовете му. Но една празнина тъкмо в тяхната поява заставя да се обърнем и към личността на този учен с изключитена съдба, до голяма степен устояна с изключителна воля: между 1930 и 1963 библиографията не сочи нито едно заглавие под неговото име. Това са били 33 години, обречени на мълчание, но не и на бездей ствие. Излизането на сборника в чест на М. Бахтин е събитие, което изтъкна създаденото от учен със световна величина. И преди да се спра на плодотворните зърна, пръснати в различните материали на юбилейното издание, ще трябва да направя едно допълне ние към библиографията на Бахтин. В Бъл гария името и делото на големия историк и теоретик на литературата е добре познато. А библиографският списък пропуска българските автори. Наистина в сборника не липсват имена на българи (Георги Гачев като участник, Юлия Кръстева - като автор на статията в сп. Сritique и на предговора към френското издание на книгата за Достоев ски), но това далеч не представя истински отношението на нашата наука към М. Бахтин. България еедна от страните, където неговите книги бяха оценени най-рано. Те бързо се превърнаха в стимулатор и ориентир за ня кои от най-интересните ни критици.

Литературна мисъл". Опит за портрет на списанието като човек