Георги Вълчев

Един литературен седемнайсетгодишен седмичник и един литературно-художествен месечник на седемдесет и осем години ще празнуват не след дълго кръгли юбилеи - годишнини на устремна и неспокойна дейност. Винаги са били централни органи, но никога така спонтанно и проникновено не са обгръщали словашката (и не само словашката) литературна мисъл и художествена практика, както през последните години или по-точно след историческия XXII, конгрес на КПСС. И в » Kulturny život и в „ Slovenske pohlady " намират все по-често място прозорливи синтетични прегледи на литературния процес от изток и запад; на страниците им се разкриват все нови и нови сфери, дръзновения и прояви на неспокойната творческа мисъл. Още с външното си оформление, чуждо на фалшивата поза и абстракция и на статичния и анахроничен натурализъм, двете словашки периодични издания напомнят за своя вътрешен облик. В този конспектиран преглед ще проследя само отделни епизоди от широката размяна на възгледи и полемики за съвременната словашка поезия, проза, за отноше нието между днешното изкуство и традиционния реализъм в „Културни живот" и в сп. „Словенске похляди" през първото полугодие на т. г. Разбира се, тези разговори и полемики не започнаха и не завършиха през изследваното полугодие. Да се чакат обаче заключителни резолюции би означавало да не разбираме характера на новия възродителен литературно-критичен кипеж, който макар и да има някакво начало не обещава да завърши скоро. Историята на словашката литературна критика е тясно свързана с историята на поезията. Само малък процент от словашките литературни критици са били без поетични амбиции. Словашкият класик, прозаикът Ян Калинчиак от средата на миналия век еразкрил своя критически ум не в белетристичната си практика, а в поезията. Светозар Ваянски, поет и прозаик от края на деветнадесети и началото на нашия век, е бил преди всичко критик на поезията. От това време произхожда и критическият идеал: „Добрата критика е ключ, който отваря дверите на храма; тя е и повече от добър който те води за ръка вътре в храма! ключ - умен и ключар, От началото на нашето столетие и особено през 20-те и 30-те години, отделни изтъкнати критици като Франтишек Вотруба и Александър Матушка създават теорията на словашката проза, знаят да четат тая проза". След тях идват и други, които не умеят да четат поезия", а проникновено анализират прозата.

Заел място сред най-големите писателихуманисти на ХХ в., Карел Чапек е все още недостатъчно проучен. Европейски образован и надарен с гъвкав аналитичен ум, това „ужасно чедо" на славянството от родословието на великите френски рационалисти-насмешници често се изплъзва от литературоведческия резец, главно поради измамната простота на своя художествен маниер. Уж всичко е в реда на нещата: образите - образи, макар и леко окарикатуре ни, сюжетите - сюжети при всичките си криминални завъртулки, езикът - подчертано чист и ясен, а ето че сякаш изневиделица те грабва коварен подтекст, който те кара да бъдеш „подозрителен" към действителните намерения на автора. Загадката „а какво собствено иска да ни каже той", на свой ред възникваща при всяко негово произведение, още повече се усилва от неустановената му, макар и общохуманна политическа позиция. Като прибавим и естетическата многоликост на Чапековото творчество, ще ни стане понятно защо около него са натру пани толкова противоречиви съждения, недоразумения, пък и погрешни становища.

V международен конгрес на славистите е „Славистична олимпиада" по образното определение на д-р Карол Розенбаум от Института за словашка ли тература. И за всички ония чехословашки Делегати, които разказаха в печата за своите впечатления. За проф. Фр. Бурианек, проф. Ф. Водичка, за акад. Юл. Долански и акад. А. Мраз конгресът е бил един монументален форум на международната славистична наука; Монументален по броя на участниците, по Госто приемството на домакините, с многобройните си секции и подсекции, широко застъпена тематика и проблематика. Като разкриват външната монументал ност на този „всеобхватен" конгрес - при един постоянен фон на очарованието си от нашата страна и нашия народ - Чехословашките ни приятели същевре менно сочат и отрицателните страни на тази външна монументалност, дават препоръки за необходими качествени промени за работата на следващия VI славистичен конгрес, който ще се състои, както е известно, в Прага и Братислава. И от сега е съвсем очевидно, че чехослоВашките домакини ще се погрижат тема тичното и проблемно количество да не атомизира научните разговори и въобще да се създаде почва за съсредоточена, творческа дискусия.

ДНЕС, а очевидно и от вчера е почти непозната у нас. Не познаваме същността и функциите на чешката и словашка лите ратурна критика, не знаем за отношенията и към литературната теория и история и, разбира се, към естетиката, а така също към социологията, психологията и философията, за връзките и с културната политика и обществена ситуация. А дълголетните спорове и полемики, и особено от последните десет години, биха ни подсказали много за ней ния предмет, метод и критерий, за приноса на литературни критици, с неповторима творческа изява и с остър поглед към общи и характерни тенденции на литературното развитие в Чехословакия. Необходимо е да бъде представен у нас този комплекс от проблеми на съвременната чешка и словашка литературно-критическа мисъл, поне в найхарактерните творчески изяви. Наивно е да се предполага, че може да бъде разкрит в отделни, при това тъй спорадични, прегледи и обзори. Днес достъпът ни до автентичния материал може да бъде улеснен от Историята на чехословашката литературна критика, от значителен брой соборници с подбрани статии, есета, критико-аналитични студии на видни чехословашки литературоведи и пи сатели и не в последна степен от високото литературно-теоретично и критическо ниво на днешните чешки и словашки литературни списания".

Такова е названието на една публикация на Института за световна литература при Словашката академия на науките. С риск 1 D. Durišin, Problémy literàrnej komparativistiky, изд. SAV, Bratislava, 1967, стр. 208. да представя едностранно автора и (Д. Дюришин) не коментирам уводната част, авторския диалог с нови и най-нови авторитети на све товната компаративистика (Ван Тигем, Волман, Жирмунски, Неупокоева, Бакош, Пет- рус и редица други). Невъзможно е да се покаже и конкретният, аналитичен материал, въз основа на който авторът изгражда една логически стройна концепция. По-важни ми се виждат ония нови тенденции и инициативи, с които тази словашка пуб ликация би могла да стимулира аналогични сфери на сравнителното, и по-специално на сравнителното славянско литературознание у нас.

Настъплението на белоруския роман през първата половина на 60-те години стимулира естетическата и литературно-критическа мисъл в БССР. За романа бяха написани многочислени статии, рецензии и монографични трудове. Подчертан литературно-научен интерес към този жанр проявяват не само съ трудниците от Института за литература и от Филологическия факултет в Минск, но и самите писатели- романисти. Появиха се и по-обобщаващи изследвания и на първо място том I и том II от История на белоруската съветска литература, където за романа е отделено значително място. А литературната славистика в съветска Белорусия, показала вече редица творчески инициативи, въвежда интензивно и сравнителния анализ, така рядко срещан в белоруското литературознание.

За пръв път Кирил Христов влиза в досег с чешката културна общественост през 1912 г. На една звезда от пет улици, малко крачки от прочутия старинен локал „У флеку" - едно от гнездата на пражките интелектуалци, - в хубав дом с готическа фасада, в един кокетен апартамент на третия кат аз се настаних в две стаи... Още първите дни, чрез професора по литература Йелинек, зет на стария чешки романист Ирасек, и чрез секретаря на Славянското дружество в Прага, Форман, аз се запознах с редица чешки знаменистости и приет бях в тях ната среда и в клубовете им като равен. Вестниците дадоха сведения за пребиванието ми в Прага, няколко списания поднесоха портрета ми, преводи на мои стихотворения и биографически бележки. ... Запознавайки се с красотата на антична и съвременна Прага и завързвайки връзки с редица културни деятели и представители на чехския дух, аз се заех и с бързото изу чаване на езика. Замислил бях една антология на чехската поезия от Връхлицки насам, от който поет още тогава направих някои преводи.

Инициативата се роди в Будишин, престолнината на лужишкия културен и научен жи вот. Не пожелаха тук, в Института за лужишки изследвания при Немската академия на науките, да търпят повече онази столетна празнота в богатия и разностранен комплекс на лужишко-славянската взаимност. Приех с благодарност предложението и възможностите, които ми предоставиха в този институт, и подпомогнат от неговите солидни библиографски издания, при нееднократни консултации с талантливи институтски литературни сътрудници в един сравнително кратък срок вече разполагах с осведомителната реконструкция на лужишкобългарските литературни контакти и отношения от средата на миналия до последното десетилетие на нашия век.

Словашкият печат от 1876 г. тълкува Априлското въстание като върховна акция на българския народ за национално освобождение. В статии, коментарии, политически бележки пред словашкия читател се разкриват радикални прояви и факти на българското освободително движение. И колкото парадоксално да звучи, обективно словашката консервативна интелигенция аги тира идеите на българските републиканци и революционни демократи. Този „парадокс" потвърждават между другото и буквалните преводи на прокламациите към българския народ на БРЦК и тяхното разпространение. Масовото, всенародно българско въстание еочаквано с нетърпение в Словакия. Но едва през май 1876 г. е било известно на политическия орган на словашкото национално движение през 70-те години в. „Народне новини" по телеграфа от Букурещ, че, турците са се сблъскали вече с български въстаници в Габрово": че „недалеко от Дряновския манастир се е разиграла решителна битка" и че въстанието се разширява из цяла България“. „Народне новини" информира своите читатели и за много други въстанически прояви в Калофер, Търново, Казанльк, за небивалия революционен подем в България. Но, общо взето, съобщенията за самия ход на въстанието са едностранчиви, лишени от конкретен материал и непосредствено възприети впечатления. Недостатькът от преки кореспонденции е компенсиран от редица теоретикополитически статии, които мотивират борбата на българските въстаници за свобода или водят полемика с официалната австроунгарска преса. А словашкото хумористично списание „Чернокняжник" адресира не един стихотворен памфлет до турските паши, бейове и аги и техните приятели от Запад. През 1876 г. в словашките ежедневници отново откликват подвизите на българските въоръ жени чети от края на 60-те и началото на 70-те години; възкръсват образите на легендарните воеводи Панайот Хитов и Филип Тотьо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Публицистичните статии с ретроспективна историческа тематика сочат ония сили на българския народ, които вдигат факела на освободителната борба и които ще изведат тази борба до победен край - това са жестоко експлоатираните селски маси в поробена България. За тия народни сили, герои-борци разказва в „Народне новини" през 1876 г. и един словашки очевидец на Ботевата чета на парахода „Радецки": „Пътувахме в добро и весело настроение. Пътници имаше доста и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Още в самото начало ми направи впечатление, че от най-незначителните румънски станции на парахода се качваха най-много пътници и все мъже, чиято външност криеше нещо особено. Почти всички бяха снажни, пъргави момци или мъже, както се казва, в най-добрата си възраст. От очите им бликаше необичаен пламък, всичко в тях издаваше мъжество и сърцатост. Правеше впечатление и тежкият им и голям багаж. Всички тия мъже разговаряха помежду си, сякаш си бяха съвсем чужди; но аз имах чувството, че те са една силна дружина 200-300 души. Така ние наближавахме към градчето Оршова. Да беше гръм паднал между нас, не бихме били толкова поразени, както от туй, което се разигра в един миг пред очите ни. Подозрителните пътници светкавично хвърлиха горните си наметала и застанаха пред нас във въстанически униформи.

Ще трябва очевидно да започна с редица уговорки и изнеса на преден план някои особени методологически аспекти към това свое изследване, което все още няма аналог в литературно-историческите (пък и историографските) ни проучвания. Принуден съм да изпреваря любопитни и значими анализи, изводи и поуки на наши и Финландски историци. За проучваната тематична сфера такива не са се появили още у нас. Във Финландия през последните години няколко крупни публикации възкресиха спомена за паметното участие на Финландския баталион в Освободителната война от 1877-1878 г. Това са наистина обемни и съдържателни книги, чиито автори са известни финландски историци. Това са мащабни изследвания с претенции за проникновение, но по същество непревъзмогнали, макар и добросъвестния, позитивистичен и едностранчив коментар. В тях погледът на историка не е отправен нито за миг към националния, историческия и социалния процес в България по време на войната от 1877-1878 г. и през двете десетилетия след Освобожде нието - т. е. тогава, когато във Финландия намират тъй широка публикационна изява Споме ните, т. е. Дневници на бойците от Финландския баталион. Днешните финландски разговори за тези Мемоари отделят значително място и това е съвсем резонно на такива въпроси като Политическата и обществената обстановка във Финландия през втората половина на миналия век; Финландците и голямата европейска политика (1877—1900); Политиката на царска Русия и Финландия; Становището на Финландия към руския и английския империализъм на Балканите; Взаимоотношения между финландската и руската публицистика и т. н. Но първоизточ ниците, т. е. споменатите вече Дневници, върху които се базират най-новите финландски проучвания, остават в същност без коментар, защото са просто преразказани. А тук става дума за един изключителен период в историята на Финландия, когато ярко и спонтанно е изразена общонародна съпричастност с голяма, хуманна по същество идея, с една освободителна кауза. При това съпричастност, конкретно белязана с подвизите на финландските воини на българска земя. И за тези (в десетки издания) Спомени за Руско-турската война през 1877- 1878 г., публикувани в годините на войната и през двете десетилетия до ХХ в., за стотици аналогични статии и очерци. Сякаш да потвърдят и с широкото си разпространение, че паметта на народната съпричастност не е помръкнала!... Така или иначе днешните опити на историците от Финландия да възкресят едно ренесансово опиянение в националната история, дори само като преразкажат за него добросъвестно, днес, след почти 100-годишно мълчание, тия опити трябва да бъдат високо оценени. От друга страна, необходимо е да отбележа, че без анализ и изводите на историците (Финландски и наши) е особено трудно да се разкрие онзи недоказан още генезис, онова Голямо начало (с неподозирани културни, а, както ще видим, и литературни пластове) на незаслужено забравени приобщения между два толкова далечни и все пак близки народи. 117 Но нека все пак поясня: ще имаме работа с такива произведения, чийто жанр е ферментирал в симбиозата на публицистично и художествено, жанр, който днес може да отнесем към репортажа, но не към какъвто и да е, а именно към художествения репортаж! И с определени тематично-идейни функции в литературния процес на Финландия. Защото тези репортажи (Дневници, Спомени), чужди на сантименталните и дидактични повествования, внасят една нова, героична и в същото време дълбоко реалистична тематика, една видяна през призмата на пре живяното действителност, и с това по косвен път обслужват актуалния за времето генезис и подем на голямата финландска романтична и реалистична литература.

Какво е отношението на словаците към Руско-турската война от 1877-1878 г., как разбират нейния освободителен характер и какво политическо поведение държат спрямо българския народ в съдбоносния исторически момент на неговия живот, Десетилетия преди войната словашката интелигенция декларира своята преданост към Русия и освободителното дело на балканските славяни. В полемики и публицистични схватки с туркофилските австроунгарски правителствени ежедневници и списания с користната западна политика тя разкрива определени политически и идеологически възгледи - едностранчиви и идеалистически и в същото време обективно напредничави. Словашките народници се опитват да свържат и правото за свобода и живот на южните славяни с интересите на Европа и по-специално на Австро-Унгария, да дадат рационална мотивировка на своите емоционални симпатии. „Само създаването на жизнеспособни държави на Балкана - пише в. „Народне новини" - може да открие надежден път за нашата търговия към страните зад Дунав и Сава и, разбира се, на собствените национални интереси, които са в центъра на тия отношения, но за това по-късно. Любопитна е и политическата съпоставка на Австро-Унгария с Русия от края на 70-те години - на „монархията, изградена върху тресавището на неспокойни народи“ и „Русия, пробудена от своите синове, осъзнала дълга си към поробените си братя българи". Прелистваме словашките вестници и списания от годините на Освободителната война и разкриваме една удивително съдържателна хроника на руските военни операции в България. Вниманието ни привличат и многобройни бележки и кореспонденции за героизма и себеотри цанието на руските воини на българския фронт": статии и очерци за прославили се във войната руски пълководци. Да проследим в тоя тематично ограничен очерк отзвуците за участието на българите в Освободителната война, за отношението на словашките народни маси към освободителното дело на българския народ. Турските зверства и насилия в България по време на войната отново припомнят на словаците историческите страдания на българите и събуждат нови нестихващи протести. Словашките публицисти с с горчивина и възмущение разказват за „българските мъченици“, като по тоя начин мотивират морално-политически и руската военна намеса на Балканите. С такава тенденция са писани статиите за страданието на българския народ във в. „Народне новини" и сп. „Орол". Колкото по-големи били пораженията на турските войски, толкова по-свирепа жестокост проявявали те и затова така нетърпеливо, с такъв трепет и упование българският народ след столетни изпитания очаква своите освободители". Но словашкият печат неведнъж отбелязва, че „заедно с българите посрещат руските войски и ония турци, които живеели сред българите и наравно с тях понасяли гнета и общата неволя..." За въоръженото участие на българите в Освободителната война първоначално се публи куват информационни съобщения, придружени с кратки оценки на военните бюлетини. Но постепенно се появяват по-подробни материали за активното участие на българите във войната, 137 за руско-българската бойна дружба - и като отговор на клеветите на западния печат, че бъл гарският народ не бил способен сам да се бори за своята свобода". „Народне новини" публикува Манифеста към българския народ на Българския централен комитет (приемник на БРЦК), осведомяват за трескавата му дейност сред народа, със съзнание за неговата мобилизираща роля.

Научните изследвания на доктора на филологическите науки Диониз Дюришин от Института за литературознание при Словашката академия на науките по проблемите и мето дологията на литературната компаративистика вече повече от едно десетилетие будят оправдан интерес както в неговата родина, така и в чужбина. (Основните теоретични трудове на този сравнително млад учен са преведени на английски, немски и неотдавна на руски език.) Теоретичните изводи, поня тия и дефиниции на Д. Дюришин са намерили сега съвсем закономерно приложение в найновата му книга „История на словашката литературна компаративистика" и именно солидната теоретична подготовка на автора му е позволила да представи убедително възникването и развоя на словашката литературна компаративистика от националното възраж дане до наши дни, специфичния характер на тази сравнително нова изследователска дис циплина като неделима, органична част от историята на словашката литературна наука. С необичайна динамика на теоретическото мислене, с усет и разбиране за системно изложение на развойните процеси в литературната история Д. Дюришин е направил критичен анализ и проникновена оценка на почти всички изследователски публикации, които в по-голяма или по-малка степен са третирали проблеми от сравнителното изучаване на националната литература. И от позициите на Марксически ориентираното литературознание авторът е изготвил своя „Принос към развитието на словашката литературна наука", както гласи подзаглавието на неговата книга. Позволявам си да твърдя така и в съгласие с оценките на словашките рецензенти проф. д-р М. Пишут, доц. д-р П. Петрус и научния редактор на „История на словашката литературна компаративистика" д-р К. Розенбаум. По думите на самия Д. Дюришин повод, импулс за това начинание му е дал колективният международен проект „Прогресивните традиции на сравнително-историческото литературознание в социалистическитестрани", чиито инициатори са Институтът по история на литературата при АН на ГДР, Институтът по чешка и световна литература в Прага и Институтът за литературознание при Словашката академия на науките. Пойменният речник на авторите в края на книгата, чиито трудове анализира Д. Дюришин, е от само себе си преглед на досегашното сравнително изучаване на литературата в европейските страни. И не е трудно да се установи, че тези трудове са в повечето случаи само трамплин, тъй да се каже, за предстоящото литературно-историческо и теоретично изследване, за желан синтез в една национална литературна историография. А Дюришин си е поставил за цел не само да сумира и направи изводи от наличните сравнителни методи, но и да преустрои съдържанието на лите ратурно-историческите изследвания въобще - по-точно да посочи завършека на един и началото на следващия етап в литературознанието. И в това отношение най-новата му книга е нещо като първа лястовичка. Няма съмнение обаче, че аналогични трудове от този тип ще се появят и в другите социали стически страни на първо време. (в подготовка са „История на чешкото сравнително литературознание" и в ГДР „История на немското сравнително-историческо литературознание".)

В същност онези от нас, които изследват междулитературни отношения, се ползуват го дини наред от този неотменим арсенал на сравнителното литературознание и изкуствознание. Друг е въпросът, разбира се, доколко тези понятия и термини се усвояват като действително компаративни. Опити за теоретичната им постановка и по-конкретно определение у нас не са правени още, а сравнителното изучаване на европейските литератури през последните сто години ни поднасяше не съвсем убедителни формулировки за най-оперативните от тях. Едва през изминалото десетилетие бе постигната теоретична и методологическа характеристика на компаративните понятия и терминология в съзвучие с една приемлива, съвременна концепция за сравнителния анализ на художествените факти и явления. И преди всичко в трудовете на европейски известния словашки учен, доктора на филологическите науки Д. Дюришин от Словаш ката академия на науките. Необходимостта да се унифицира на днешния етап от литературоведското ни мислене компаративната терминология ме накара от теоретичните разсъждения за сравнително изучаване на литературите на Д. Дюришин да извлека и конкретизирам опре деления и формулировки за най-съществените и най-оперативните компаративни термини. Не толкова да поучавам със заимствувани поуки, отколкото да призова и изразя упование, че е дошло време да започнем работа върху „Речник...и История на българското сравнително 140 Литературознание". Нарочно вместих в едно заглавие две капитални научни изследвания. Защото тяхното изготвяне може и трябва да върви едновременно. Когато терминологията бъде насочена към конкретен материал от националната ни литература, то и самите теоретични, терминологични постановки и определения ще означават разширяване и обогатяване на общото сравнително литературознание... Нито акцентуваният тук „Речник...", нито „История на българското сравнително литературознание" не станаха предходници на подготвяната у нас многотомна История на българската литература. И за това може само да се съжалява. Но те поне спътници трябва да бъдат! Защото рано или късно едностранно утвърждаваният националнолитературен историзъм ще потърси съпоставки с други национални литератури и ще трябва да се съобрази и държи сметка за наднационални“, междулитературни критерии. Искам да започна от най-общото понятие и постепенно да преминем към някои по-частни (отнасящи се до художествения превод например) понятия. И въпреки че не се спирам върху универсални литературоведски термини с определени компаративни аспекти, почти не загатвам сродни понятия от генологията, версологията, стилистиката и други клонове на литературната наука, все пак в тази статия може да намери място съвсем незначителна част от онова, което ще бъде съдържание на бъдещия „Речник на българското сравнително литературознание"... И така понятието компаративистика (съвременна). Литературната компаративистика, или сравнителното литературознание, особено днес прави усилия за реконструкция на световния литературен процес, като синтезира развитието в отделните национални литератури и разкрива закономерностите на това развитие в една по-сложна междулитературна общност. Резултатите от сравнителното изследване стимулират едно повторно, по-обективно и по-всестранно тълкуване на националните литератури. Но междулитературното съжителство е само част от предмета, защото към изследователската си програма литературната компаративистика интегрира и типологическите зависимости.