Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Георги Караславов. Изследвания, посветени на 70-годишнината му”, сборник

Free access
Статия пдф
2604
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Творческото развитие на писателя Георги Караславов е било винаги във фокуса на съв ременните историко-литературни и теоретикокритически изследвания. Неговата ранна проза се превръща в своеобразна проверка за утвърж даващата се пролетарска литературна критика по пътя и към теоретическото и практическото усвояване на марксистко-ленинските принци пи за естетическа оценка на художествените ценности и явления. Творческият му път след победата на Деветосептемврийската револю ция и критическите оценки за отделните му произведения се превръщат в жалони на основните тенденции в съвременния литературен процес, респ. и на литературната критика. В тази връзка можем да разгледаме идейно143 съдържателния облик на юбилейния сборник, посветен на 70-годишнината на писателя. При съставянето на един юбилеен сборник винаги съществува опасност механично да се включат различни изследвания, които да не надхвърлят добрите намерения на юбилейния повод. Но не така се е получило в дадения случай. Редколегията на сборника е привлякла за участие литературни изследвачи от различни поколения, а това вече разкрива добрия стремеж да се обхване творческото дело на Г. Караславов не само чрез многообразието в проблематиката на отделните статии, но и чрез по-широкия спектър от критически оценки. Уводната статия на сборника има обзорен характер. Самото и заглавие - Летописец на комунистическото движение“, предполага и подхода към творческия профил на писателя. Георги Цанев маркира изворите на творчес ката жизненост, които определят и посоката на творческите търсения, индивидуалността на неговия самобитен талант - трайната връзка с реалния живот и с комунистическата партия. Посочва се, че: основен обект на художествено пресъздаване у Караславов е борбата на работническата класа, вдъхновена от идеите на комунистическата партия". В проблемноконспективен план се очертават основните идейно-тематични линии в прозата на Караславов. Уводният характер на статията предполага и лаконичността на историко-литературните обобщения.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Българската литературна критика за Асен Разцветников

Free access
Статия пдф
2719
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Нашата литературна история разполага с ценни автентични свидетелства за личността и творческото дело на поета Асен Разцветников. Нещо повече, неговата поезия винаги е стояла в центъра на литературно-историческите и на теоретико-литературните изследвания. И въпреки това, ако се опитаме да систематизираме всички поетически търсения и граждански пориви на този поет, повече или по-малко известните характерологични особености на личността му, ще се натъкнем на немалко подминавани и неизследвани страни. Асен Разцветников е от този тип поети, които не са склонни към открити самоанализи, а и ранните пристъпи на страховата психоза го самозатварят още повече в себе си. Всичко това създава предпоставки за най-превратни тълкувания на художестве ните и естетическите принципи, които поетът защищава в различните си творчески периоди, за пристрастни и неточни критически реакции. Защото голямата истина за живота и за поезията на Асен Разцветников е в контрастните и противоречиви факти, така, както те са съхранени в спомените на неговите съвременници, в различните литературни периодични издания, в архивните документи. Как става така, че дръзкият младеж, включил се в редиците на комунистиче ската партия още през 1919 г., взел участие в Общата транспортна стачка (25. ХІІ. 1919), преминал през ареста на търновските казарми, член на бойна група при организирането на Септемврийското въстание, ще се окаже след 1924 г. редиците на литературния кръг „Златорог". Над всичките възможни догадки като тъжен рефрен звучи стихът на поета от поемата „Двойник“ (1927): „Мойта В тайна лежи като въглен във мене зарита." Целта на тази статия, макар и да не включва пряко разрешаването на тези проблеми, а проследяването на противоречивото възприемане на Разцветни ковата поезия от литературната критика в периода 1924 -1944 г., все пак косвено е свързана с тях. Защото разминаването или адеквантността между критическите оценки и художествено-естетическата значимост на поетическите идеи В тази съвършена като образност, метроритъм и интонация лирическа поезия и по-точно анализирането на взаимоотношенията литературна критика-поезия, да се надяваме, ще внесе някои нови щрихи в енигматичността на маркираните по-горе творчески и индивидуално-личностни особености от живота и делото на един от най-оригиналните и самобитни български лирици.
Submitted on

60 години от рождението на Николай Хайтов

Библиографски раздел
60 години от рождението на Николай Хайтов

В безкрайния свят на човека

Free access
Статия пдф
2795
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако раждането на твореца е почти винаги ненадейно проблясване на заложената в човешката личност дарба, то утвърждаването му е вече подчинено както на обществено-литературните закономерности, така и на неговия индивидуален стремеж за самореализация, на волевата му издръжливост. И ако една подобна тези може да събуди различни противоречиви мнения, то все пак тя има своето оправдание и за целта не е необходимо да привличаме много примери, достатъчен е само един - творческият път на писателя Николай Хайтов.
    Ключови думи
    безкрайния, свят, човека
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Философски проблеми в българската поезия” от Здравко Чолаков и „Поглед върху поезията” от Петър Велчев

Free access
Статия пдф
2919
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.
Submitted on

Профили

Библиографски раздел
Профили

Васил Попов

Free access
Статия пдф
2942
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първата книга, която издава писателят Васил Попов, е озаглавена кратко и непретенциозно „Разкази“ (1959). Тя не поражда сърдечно посрещане от страна на литературната критика. Наистина, в нея не всичко е равностойно, както в повечето случаи става с цялостната дебютна творческа изява, но има нещо, което би трябвало да ни накара да погледнем зад схематичното подреждане на художествените ценности, за да можем да посочим повече чрез интуицията си, откол кото с конкретната фактологична доказателственост скритите тенденции на бъ дещото творческо развитие. Сега е далеч по-лесно, когато е излязла и последната му до този момент книга „Самолет от Цюрих" (1980), когато имат свое самостоятелно литературно битие романите: „Времето на героя“ и „Низината", сборникът с разкази „Корените". И така, щом като днес ни се налага да осмислим значимото в повече от двадесетгодишното творческо присъствие на Васил Попов в съвременната ни бъл гарска проза, то ние не трябва да пропускаме, че в своята първа книга писателят ще загатне без поза, но в същото време, категорично, че голямата му творческа цел ще бъде свързана с постигането на дълбокия вътрешен катаклизъм в човешката душевност, където рефлектират обществено-историческите промени в съв ременната действителност. Ето например в разказите от втората му книга „Човекът и земята“ вече отсъствува опосредованото отношение на автора към сюжета, действителността вече се е превърнала в лични преживявания и чувства, в индивидуален творчески опит, в художествени обобщения. Тук писателят ще постави и един от главните конфликти в бъдещото си развитие - социалистическото осъвременяване на българина", както сполучливо ще го формулира рано починалият литературен критик Цветан Стоянов. И наистина без всякаква идейна преднамереност в разказа „Спокойствие“ се появява образът на повале ното от трактора дърво с корени, които стърчат в небето. В многопосочния художествен подтекст на този образ се съдържа творческата тенденция на философско-психологическото осмисляне на социалните и нравствените процеси в българското село като следствие от социалистическите преобразования. В търсенето и постигането на изконната връзка човек - земя, човек - общество семантиката на съществителното „корени“ ще придобива все по-богат художествен подтекст, ще служи за вътрешна връзка между отделните белетристични Книги на Васил Попов.
    Ключови думи
    Васил, Попов
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Приемливите и неприемливите страни на една литературна концепция

Free access
Статия пдф
3387
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Въпросът, дали литературата крие своя генезис в самата си същност, се превърна в най-щекотливия момент в литературознанието на нашия век, през който за първи път се заговори за дехуманизация" на литературния свят, за умиране на романа" и се появи модата на несвързания текст с претенции за художествени качества. Разглеждането на този основен проблем очерта ясно идеологическите и методологическите различия между марксическото и буржоазното литературознание. Докато първото съсредоточи търсенията си върху връзката между реалната действителност и литературното произведение, давайки по този начин историческа насоченост на изследванията си, западната теория на литературата огради разглеж дането на текста с дебели стени от външния свят. Постановката за литературното произведение като автономна единица изключи априори от обсега на западното литературознание въпроса за литературата като отражение на историко-социалния контекст. Иманентният анализ на художествения текст се превърна в ръководно начало на за135 падната литературна наука. Много скоро обаче този метод на работа се стори незадо волителен на редица учени и те преориентираха усилията си, променяйки до голяма степен както метода, така и обекта си на изслед ване. Появата на книги като „Създаване на текста". Семиотика на поезията на Мишел Рифатер, „Мимоложик" на Жерар Женет Въпреки значителните различия в подхода към проблема бележат началото на една нова тенденция в работата на привържениците на структурализма във Франция. Текстът вече не се разглежда сам за себе си, а във връзка с определен културен (литературен) контекст. Междутекстовостта2 - отношенията между текстовете в многобройните им прояви - съсредоточава вниманието на тези ав тори, които, осъзнавайки завоя, който правят, заговорват за „отворен структурализъм". Последната книга на Жерар Женет - Палимпсести (литературата на втора степен)", публикувана в поредицата „Поетика" на издателство „Сьой" през 1982 г., представлява опит за систематизация на резултатите от едно почти енциклопедично изследване върху междутекстовостта. Както сам отбелязва авторът, написването на „Палимпсести" е логично продължение на едно творческо търсе не, чиито начални наброски откриваме в „Мимоложик“.

Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Литературният кръг „Стрелец” и проблемът за „родното” и „чуждото”

Free access
Статия пдф
3409
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Естетическата разнородност на литературния живот от 20-те години е есте ствена предпоставка за възникването на творчески и на критически пристрастия, които изненадват и днес със своята противоречивост. Те често предизвикват открити полемики, в основата на които странно се смесват художествени възгледи и междуличностни отношения. Това поражда впечатлението за известна несъстоя телност на литературните оценки на участвуващите в „, малките“ и като че ли не дотам значими полемики от средата на 20-те години. Само че не трябва да се за бравя следното - в тези полемики, които се превръщат понякога в остри нападки, участвуват личности като проф. Константин Гълъбов, младият тогава литературен критик Георги Цанев, главният редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев, поетите Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов... Не е трудно да се предположи, че когато те приемат или не приемат даден автор, конкретно художествено явление или тенденция, заедно с частния си възглед за литературата и действителността те изразяват и позицията на един опре делен творчески кръг, на една или друга мирогледна тенденция, независимо дали тя е приела формата на класова идеология. Привидно тези литературни явления и нрави като че ли са загубили своето значение за днешния съвременник. И дори за литературния историк те имат повече доизясняваща функция. Само че тази привидна дезактуалност и вторична значимост съдържа атмосферата на лутанията и на истините на онова литературно десетилетие, в което ще съзреят перспективните и неперспективните насоки в литературата ни от 30-те и 40-те години. B В сложния обществено-културен контекст след войните (1912-1919) се оформя едно ново направление в изобразителното изкуство и в литературата - „родно изкуство". Предпоставките за неговото възникване са в социалните и културните тежнения сред българската интелигенция през този период, в който политическите събития очертават тревожната крива на националната и на социалната нестабилност. Творците насочват вниманието си „към живота, към народа, към действителността". В тази обобщена и вярна формулировка на проф. Р. Ликова, изградена главно върху влиянието на Септемврийското въстание от 1923 г., може да се внесе едно малко пояснение, което ще ни отведе до културологическите и естетическите възгледи, пропагандирани и защищавани от представителите на литературния кръг „Стрелец“.

Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

„Авторовият образ” в разказите на Г.П. Стаматов

Free access
Статия пдф
3601
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В изследователския тезис, който се съдържа в заглавието на настоящата статия, има едно определящо понятие - авторов образ". В литературната наука това понятие има различни концептуални покрития. Съобразявайки се с това, ние осъзнаваме, че тази статия есамо подстъп към по-цялостното изследване на специфичните тенденции в процеса на творческо самоосъзнаване, които намират художествена реализация в белетристичната форма на персо нажа - автор. В литературното иззиждане на творческата идентичност се съ държа винаги, макар и имплицитно, социалната детерминираност на характе ра на героя, дори и тогава, когато вътрешната му логика се разминава с нея. В българската белетристика след Освобождението с присъщата и критикореалистическа насоченост се появява един нов персонаж персонажът автор. Той не само приема или не приема социалната действителност, а и насочва своята мисъл към творческото самосъзнание и към драмата на твореца, породена от нея. След Иван Вазов Стаматов е първият български писател, който съумява да „превключи в художествената система на националната ни литература типологичните и универсалните концепции за мисията на твореца, намерили вече отражение в европейската литература.
Subscribe to Димитър Великов